Михаил Ляшенко
Човекът лъч (1)

Глава първа
Картоф „АГ–181-ИНФ“

В това утро, след много облачни дни, ленивото зимно слънце излезе най-после да се поразходи и ранните слънчеви зайчета весело подскачаха из стаята… В това нямаше нищо необикновено, но да висиш в такъв ден над аритметиката беше просто непоносимо. Леня Бубирин, човек иначе разумен, отдавна би изскочил на двора, но редом с него, неподвижна като скала, седеше майка му. В нейното упорито мълчание и непроницаемо лице имаше нещо, което заставяше Бубир да сумти в знак на протест, но все пак да си мълчи.

— Е — казваше от време на време майка му.

— В градината има петстотин осемдесет и шест ябълки… — помисляйки, сърдито започваше да шепти Бубир. — Това са сто тридесет и осем дръвчета в повече, отколкото крушите, и деветдесет и пет дръвчета по-малко, отколкото вишните… — Като правеше голяма пауза и въздъхваше тежко, той дочиташе с известно удивление в гласа: — Всичко колко дървета има в градината?

Майка му изпитателно устремяваше в него взискателен поглед, но Бубир мълчеше или крадешком оглеждаше снежната далечина зад прозореца. Що за круши и вишни през зимата! Виж, ако задачата беше за пропуснатите и забитите хокейни шайби, той веднага би пресметнал резултата… А какво значи това резултат? Като поразмисли, Бубир започна да гадае с какъв резултат „Химик“, знаменитата хокейна команда на град Майск, ще победи кировския „Торпедо“. При това лицето на Бубир запазваше такова загрижено, замислено и даже скръбно изражение, че майката започна да съчувствува на своя син, а той, ликувайки вътрешно, вече си спомняше всички минали славни победи на „Химик“.

Но бездействието и доста дългото мълчание, а главно — щастливата усмивка, която неочаквано цъфна върху закръглената физиономия на Бубир, събудиха у нея нежелателни съмнения.

— Е — извика силно тя.

Бубир трагично зашепна, като запуши с пръсти ушите си:

— В градината има петстотин осемдесет и шест ябълки… Това са сто тридесет и осем дръвчета в повече, отколкото крушите…

— … и деветдесет и пет дръвчета по-малко, отколкото вишните. — Майка му, изглежда, бе почнала да се сърди. — Това чух вече за седми път. Какво става по-нататък?

— Всичко колко дръвчета има в градината? — с невинен и пълен с размисъл глас изговори Бубир.

— Ето това бих искал да разбера накрая и аз! — извика майка му. — Извади молива от устата си!

Но майчиното любопитство трябваше да остане неудовлетворено. Не успя Бубир да измъкне молива из устата си, когато във въздуха нещо блесна, слабо щракна, и тоз миг върху лъскавия и чист лист на тетрадката му се търкулна голям розов, и изглежда, хубаво измит картоф, който въобще нямаше какво да прави там.

— Я! — учудено каза Бубир.

— Какво е това? — извика майка му.

— Картоф — отвърна Бубир, като измъкна изпод него своята тетрадка и с удоволствие се убеди, че няма никакви повреди по нея. — Суров…

Той се прицели с пръст и чукна картофа, който мирно гледаше към него с белите си очички.

— Аз искам да зная откъде се взе тоя картоф! — разсърди се майка му. — Какво значи това?

— Но аз не зная — побърза да се защити Бубир.

— Безобразие! Аз винаги намирам в твоите джобове късове питка, хляб, даже колбаси! — с негодувание продължаваше майка му. — Погледни си корема. (Бубир веднага изпълни нейния съвет.) Всички ти се присмиват! Но да мъкнеш суров картоф…

— Мамо — съвсем сериозно и убедително каза Бубир, — честна дума, не съм го домъкнал аз.

Майката внимателно изгледа своя син и помисли, че той все таки говори истината.

— А на теб известно ли ти е, че чудеса не стават?

Бубир пренебрежително пуфна с устни и присви рамене. При това той малко си поизкриви душата. Разбира се, той не вярваше в чудеса, но когато разтваряше книга с руски или арабски приказки, увлечен от чудните измислици, с трепет следеше приключенията на героите, като вярваше в тия минути и в измислените случки, и в чудните преобразявания… А може би този картоф беше от приказките?

Майка му замислено протегна ръка и взе картофа. Той беше чист, здрав и доста тежък екземпляр от тия, които наричат „просени“. Тя обърна картофа на другата страна и тозчас слабо възкликна.

— Какво има? Какво? — Буби пропълзя на колене по масата, за да вижда картофа отгоре. — Какво има там?

— Тук… тук има букви! — промърмори майка му.

— Букви? — Бубир едва не се изтърси от масата. — Къде са? Дай!

Майката обърна картофа и Бубир видя на едната му страна тънки, много красиви букви, прилични на тия, които отпечатват върху моливите. Буквите бяха подредени в думи.

— „Моля… върнете… на адрес… — прочете Бубир. — Г… а… об… п/к 7…“ Мамо, какво е това? И виж, още! „АГ–181-ИНФ“.

— А може би това съвсем да не е картоф!…

Майката бързо го измъкна от ръцете на Бубир и страхливо се загледа в него.

Бубир мълниеносно драсна с нокът около буквите.

— Картоф! — обяви той радостно и като скочи на пода, завъртя се около масата. — Аз зная! Аз зная!

— Но какво знаеш? Какво? — с отчаяние се спусна след него майка му, стиснала опасния плод в далеко протегнатия си юмрук. — Какво знаеш?

— Това е хибрид — обясни Леня. — Нов сорт! Кръстили го: „АГ–181-ИНФ“

— Хибрид? Възможно… — Майка му разтвори юмрука си и приближи картофа, но в тоя миг едва не го изтърва. — А как попадна той тука? Откъде се взе?

Едва сега Бубир се изплаши. Прозорецът беше плътно затворен. Не бяха отваряли и малкото прозорче за проветряване. Значи картофът не бе долетял от улицата. И нима може да се хвърли картоф чак на третия етаж! Тогава откъде бе дошъл той? Нали на масата нямаше нищо… А и на чистата тетрадка — също!

— Преди всичко трябва да го изхвърлим — решително заяви майката. — Не мога да търпя никакви глупашки фокуси! Да го изхвърлим незабавно…

Тя с възмущение погледна розовобузестия картоф, а той, сякаш обиден, бавно се отдели от дланта й и леко се плъзна нагоре. Като направи няколко неуверени движения, картофът застана във въздуха, под абажура на електрическата лампа.

Леня, леко зяпнал от почуда, а майка му, стиснала устни в страдалческа гримаса, с ужас наблюдаваха поведението на тоя обикновен суров картоф, който висеше във въздуха като детско балонче.

Като хвана Леня за ръката, майката изскочи в коридора и плътно затвори вратата зад себе си. Там, на малката масичка, се чернееше телефонът. Докато тя звънеше на баща му, Леня страхливо наблюдаваше през горното стъкло какво прави картофът. Сякаш намерил най-подходящото местенце, той все още висеше неподвижно под абажура.

— Веднага ела в къщи! — крещеше в слушалката майката на Леня. — Остави всичко! Ти искаш ли да видиш сина и жена си живи?… Веднага!

Като захвърли телефонната слушалка, тя набързо обу и облече Бубир и мърморейки, че нито за минута няма да остане в една къща с картоф, който лети и който навярно всеки момент може да експлодира, изскочи заедно със сина си на двора. Там му заповяда да чака баща си, а сама реши за минутка да изтича до своята приятелка, която винаги знаеше новините и може би е чула нещо за загадъчните картофи.

Едва се беше скрила, когато Леня видя пред бараката Пашка Алеев. Той сечеше дърва.

— Паш, ей, Паш! — закрещя, притичвайки Леня. — У дома долетя картоф! На него пише да бъде върнат някъде! Той сам лети! Може и да експлодира!…

Само последното предположение заинтригува Пашка.

— А майка ти къде е? — запита той, като захвърли в бараката топора и чувалчето с дърва.

— Отиде у Евдокия Ивановна! — радостно съобщи Бубир.

— Ключ имаш ли?

— Да вървим! — каза Бубир и се впусна напред.

Сега той от нищо не се боеше. Сам Пашка беше с него, а Пашка можеше да се справи не само с такива неща, като някакъв обикновен летящ картоф. Помисли си само! Просто някъде бяха получили нов хибрид. Сега картофите няма да ги пренасят с камиони, а те сами ще си долитат там, където е нужно…

Но те не бяха дотичали до входа, когато от другата врата, дето по-рано се бе скрила майка му, изхвръкна дребно момиченце със синя плетена шапка и бели валенки, които се мотаеха на тънките й като кибритени клечки крачка. Това беше Нинка Фетисова, щерка на майчината му приятелка…

— Аха, аха! — тичайки към тях, крещеше Нинка, както винаги, да я чуе целият двор. — Аз всичко зная! Вие какво сте намислили? Ами ако картофът експлодира?…

Наложи се да я вземат със себе си.

Без да се събличат и без да обръщат внимание на това, че около валенките им се образуваха локвички, те стояха сред стаята и вдигнали глави, разглеждаха тоя загадъчен картоф, който така ловко се преструваше на обикновен.

— Може да е празен вътре и после с нещо да е надут! — замислено предположи Леня.

— „Надут“! — веднага възрази Нинка. — Как не!…

— Сак имаш ли? — попита Пашка.

— Сак?

— Е да, дето ловят пеперуди с него… Ти трябва да имаш такъв.

И макар че в последната Пашкова фраза имаше нещо насмешливо, Леня послушно пропълзя под леглото да търси сак и наистина го намери. Пашка замахна със сака и след минута държеше картофа в ръка. Като се мръщеше и помръдваше устни, той внимателно разгледа всички букви и дори внимателно ги опипа.

— „Моля… върнете… на адрес…“ Да го върнем молят. Сериозна работа. „Г… а… об… п/к 7“ А къде ти са другите букви? Изгуби ли ги?

— Изгубил ги е, изгубил ги е! — закрещя Нинка, като мушкаше до болка Бубир със своя тънък, но удивително твърд показалец.

— Така си беше, Паш, честна дума…

Леня трябваше да разкаже цялата история, която Пашка изслуша с недоверие, а Нинка — с обиден присмех.

— Това ти на Юрка ще разкажеш, Сергеев — произнесе мрачно Пашка. — Той знае какво да прави. Да вървим! Имаш ли чиста носна кърпа? Ти трябва да имаш такава!

И макар че на Леня беше някак съвестно, че у него се намира чиста носна кърпа, все таки послушно я подаде на Пашка. Той уви в нея опитващия се да се измъкне картоф и бутна Леня напред:

— Да вървим!…

— А мама? — дърпайки се, каза Леня.

— „Мама“! — очите на Пашка блеснаха страшно. — Ех, ти, дете! — това звучеше като оскърбление, още повече, че Нинка поклати укорно глава. — А може това да е мина! С таен часовников механизъм! Ще отброи последните минути и…

Той приближи увития в кърпичката картоф до ухото си — нищо не се чуваше.

— Все едно — с известно разочарование каза Пашка. — Да вървим при Сергеев.

— При Бичето ли?

— При Бичето! На стадиона той е Биче, а на работа — Сергеев! Той е секретар на химкомбинатския комсомол! Ясно?

За повече убедителност Пашка доста силно чукна с пръст остриганата глава на Бубир. Те нахлупиха шапки и изскочиха на стълбището.

— Юра Сергеев, ти знаеш ли какъв момък е той! — твърдеше обикновено немногословният Пашка. — Такъв още не се е раждал. Той там всички командува. Директор — това е така, да се спази порядъка. Полага се да има директор и назначили някого. А най-главният все пак е Сергеев!… Слушай!… — Той спря и веждите му огорчено се свъсиха. — А тая дяволия никак няма да експлодира!

— Че защо-о!… — разтегли думите Леня.

— Ясно защо! Нали пише: „Моля, върнете на адрес“, и адресът е даден: „п/к 7“.

— Че какво от това?

— Чудак! Нима шпионинът ще напише на бомбата или на мината: „Моля, върнете на адрес“? А на този картоф…

Пашка не успя да разгъне вързопчето с картофа, когато нечия жилеста мършава ръка с ръждиви петънца посегна към вързопчето иззад гърба му.

— Какво каза ти? — рязко прозвуча един глас. — Какво каза ти, момче?

Пред тях, хванал вързопчето с картофа, стоеше червенокос, слаб, не много стар мъж, върху острия нос на когото стояха накриво очила с дебели стъкла.

— Не пипайте! — веднага закрещя Нинка. — Това не е ваше!…

— Прощавайте, деца — каза непознатият, като отпусна вързопчето. — Вие казахте: „картоф“…

— Е, и какво? — промърмори Пашка, гледайки встрани.

— Вие казахте: „върнете на адрес“…

— Бубир, хайде! — извика Пашка и като блъсна Леня напред, закриволичи сред бавно движещите се коли и моторолери, като през всичкото време внимаваше Леня да е пред него.

Но най-напред летеше Нинка.

Непознатият с очилата жално извика, спусна се след тях, но тук решителното изсвирване на милиционера съобщи на Пашка, че те са в безопасност, а чудноватият непознат — в ръцете на властта.

— Разбра ли? — каза Пашка на Бубир, когато, поемайки си дъх, вече влизаха в Химкомбината. — Това не е току-така… Търсят го!

Те влязоха в комитета на комсомола, напълно съзнавайки цялата важност на своето съобщение. Но Леня забрави и за картофа, и за възможните неприятности у дома, веднага щом видя пред себе си истинския, пъргавия и весел Юра — Бичето, тоя същия, когото той бе свикнал да гледа само отдалече, в доспехите на хокеиста.

Мълчейки, Пашка разгърна кърпичката, като за всеки случай придържаше картофа. Но това беше излишно: картофът лежеше неподвижно. Той дори и не мислеше да лети. Пашка го поразклати в дланта си: дяволският картоф не се вдигна. Бубир и Нинка, като подскочиха, го побутнаха отляво и отдясно. Бубир даже го чукна с дебелия си показалец. Нищо не излезе. Картофът сякаш че се подиграваше с тях. Наклонил внимателно чипоносото си лице, Юра Сергеев с интерес наблюдаваше техните загадъчни действия.

— Нищо не излиза, а? — съчувствено попита той.

Тогава, като се изпреварваха един друг и даже се блъскаха с лакти, Бубир, Пашка и Нинка му разказаха цялата история. Юра слушаше разказа им, замислено въртеше картофа, мръщеше високото си чело.

— Добре, деца… — Той се усмихна и веднага лицата на Нинка и Бубир плувнаха също в усмивки, даже и Пашка се засмя снизходително. — Оставете ми това нещо. Може би ще успеем да го приспособим за хокейна шайба…

Юра ловко подхвърли и хвана картофа. Все пак той не искаше вече да лети…

* * *

Разбира се, Юра не разказа на децата, че в последно време бе станал мишена за подигравките на неизвестен шегобиец.

Всичко започна с това, че едно утро девойката раздавачка подаде на Юра телеграма със следното съдържание: „Капитане, капитане, постегни се! Само на смелите се покоряват моретата“. Подпис нямаше. Юра тогава пресметна, че телеграмата е струвала евтино на шегобиеца и че той няма да му изпрати друга. Предвиждането му излезе вярно.

Но изведнъж той се събуди в два часа през нощта и дълго не можа да си обясни какво бе нарушило съня му. След това разбра: някъде, много близко, с лек металически звън чукаше морз… Тире. Три тирета. Точка, тире, тире… Какво е това? „Другарю Сергеев…“ Той стана. Предаването се повтори два пъти: „Другарю Сергеев! Другарю Сергеев!“ След кратка пауза продължи: „Пригответе се, пригответе се, пригответе се!“ Отново пауза и още една дума: „Приемайте!“ След минута всичко се повтори отначало. Юра скочи и запали лампата. В стаята нямаше никой. Зад стената долиташе успокоителното похъркване на съседа. Като потърси по ъглите, Юра без особена мъка откри в нишата на радиатора кутийка, направена от неизвестен на него нежен и здрав материал. Морзът звучеше от кутийката. Той я отвори и скоро откри простия й механизъм. Кой и защо бе поставил тази скъпа играчка в неговата стая — остана неизвестно.

Повече от всичко Юра се тревожеше от това, което се бе случило с него преди пет месеца, в един топъл септемврийски ден. Той стоеше тогава пред витрината на магазина за техническа литература и разглеждаше кориците на новите книги по автоматика и електронни устройства. Между тях беше и известната книжка на Н. Винер „Кибернетиката и обществото“. В тая книжка, както и в много други работи на големите учени строгият анализ съседствуваше със смелите предположения.

В този момент някой грубо тупна Юра по рамото. Младежът се огледа. Пред него стоеше човек с дълбоко нахлупена над веждите шапка и вдигната яка на палтото. Юра долови шепот: „Само на смелите се покоряват моретата… Другарю Сергеев, пригответе се!“… Човекът направи крачка към бордюра, където стоеше автомобил, и захлопна вратата зад себе си. Припряно прозвуча късият сигнал на машината. Човекът с нахлупената шапка хвана волана. Юра се спусна към колата, но успя да види само номера: АГ–72–11. В миг автомобилът изчезна между другите коли.

Сега, като разглеждаше буквите върху картофа, направени както изглежда от същия материал, от който бе направена и кутийката, Юра реши, че повече не трябва да мълчи. Но все пак той и не подозираше дори, че от този розовобузест картоф е началото на неговата героична съдба.