Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, броеве 1-31/1962 г.

История

  1. — Добавяне

Всеки човек си има адрес. Адрес с някакъв четен или нечетен номер и наименованието на улицата, където живее. Дори и моряците, когато са на път, имат адрес — името на техния кораб. Писма достигат и до къщите-иглу, на научните експедиции в Северния полюс.

Но аз познавам едно тринадесетгодишно момче, богато с много адреси. Неговата „визитна картичка“ е написана собственоръчно с мастило, химически молив или тебешир на безброй стени и врати. Тя може да се види и в Археологическия музей. Веднъж, докато другите ученици разглеждаха тракийско златно съкровище, това момче извади тайно от джоба си перодръжка с червен химикал. Върху бялата мраморна тога на една скулптурна творба от Фидий, то се подписа „Пламен Люцканов“. И може би защото се намираше в музей с образци на човешкия гений, Пламен се нарисува.

Визитната картичка на Пламен може да се види върху табелката пред клетката на тигъра в зоологическата градина. Под надписа „тигър“ стои името „Пламен“. И много от децата вярват, че тигърът се нарича Пламен.

В квартала на афиша за пиесата „Иван Шишман“ името на артиста, изпълняващ главната роля е зачеркнато и минувачите четат: „Иван Шишман — Пламен Люцканов“.

Подписът на Пламен е оставен „за вечен спомен“ в телефонната кабина при Орловия мост, по кориците на книги от читалището, дори и на вратата на класната стая.

Последната визитна картичка на Пламен е написана върху стената на един от жилищните блокове в комплекса „Ленин“. Стената е жълта и чиста, но тя е загрозена от груби рисунки с въглен.

Срещу първия звънец в таблото при външната врата на този блок се белее картонче с надпис „Сем. Люцканови“.

Да позвъним ли?

Това е излишно! В апартамента няма никой, въпреки че прозорците са разтворени и в рамките им се ветреят бели дантелени пердета.

Бащата — Петър Люцканов, е научен работник — археолог. Сега той се намира в Академия на науките. Зает е с важно заседание за подводната археология. По негово предложение край брега на Черно море трябва да се изпрати експедиция от археолози и водолази. Въоръжени с акваланги, те ще се спуснат на морското дъно да търсят древни потънали кораби. Понякога в трюма на такива кораби се откриват ценни скулптурни творби. Мраморът не се поврежда от бурите на столетията.

Майката — Венета Люцканова, е инженер в Кремиковския металургичен комбинат край София. Тя отговаря за арматурния цех в Производствената база на комбината. Завръща се от работа твърде късно, през лятото панталоните и обущата й са изпрашени, а през есента — изкаляни.

Изобщо — майката и бащата на Пламен са много заети. Те продължават своите занимания и в къщи. Майката чертае. Бащата пише научен труд за римската скулптура.

Най-свободен е Пламен. Той няма дневен режим. За него детството е като люлка, в която можеш да се люлееш весело и безгрижно. Той не знае, че човек от малък трябва да изпита трудности, за да има сили като голям да изкачи по-леко върховете на живота. Но Пламен не вижда никакви върхове пред себе си. Когато си иска, отива на кино, на мач, на плажа… За уроците разчита повече на паметта си. Записва се в кръжоци и скоро ги напуска, защото му стават отегчителни. И тъй — главният герой е едно умно, но безгрижно и глезено момче.

И сега, когато го търсим да се запознаем с него, Пламен пак не е в къщи. Ако искаме да го намерим, трябва да се изкачим на тавана на блока. Пред нас се изпречва желязна врата, боядисана в сиво. При първото побутване тя се отваря с леко скриптене.

Попадаме в дълго коридорче. То е осветено съвсем слабо. Да спрем при вратата вдясно! Малката ключалка открива странна картина. Като шпаги на дуелиращи се рицари се кръстосват лъчите на няколко електрически фенерчета. На маса е поставен глобус. Виждат се четири фигури с пистолети в ръка. Сенките им, падащи върху стената, са несъразмерни и страшни. Останалата част от тавана е заета от стари мебели, чиито силуети се губят под крилата на сиво-виолетовия здрач. Ясно се дочуват няколко гласа. Но подслушването е лош навик. Нека отворим вратата на таванското помещение и влезем — сякаш сме сложили шапка-невидимка.

Нашата повест започва…