Даниел Стийл
Съпруга на конци (1)

1.

Фейт Мадисън беше дребна жена, изглеждаше сериозна и стилна, докато подреждаше масата за вечеря. Тя постави купата със салатата и погледна във фурната, където беше пилето, което печеше. Беше облечена с черен, добре скроен костюм и на четиридесет и седем години беше все още толкова тънка и стройна, колкото и когато се омъжи за Алекс Мадисън преди двадесет и шест години. Приличаше на балерина на Дега със зелените си очи и дългата, права руса коса, която бе завила на спретнат стегнат възел. Тя въздъхна тихо и седна на един от кухненските столове.

Малката елегантна градска къща от кафяв камък на Източна Седемдесет и четвърта улица в Ню Йорк беше мъртвешки тиха и единственият звук, който се чуваше, бе тиктакането на часовника. Докато чакаше Алекс да се върне от работа, Фейт затвори за миг очи, мислейки за мястото, където бе днес следобед. А когато отново ги отвори, външната врата се хлопна. Нямаше никакви други звуци, нямаше стъпки в коридора, нито извикано „Здравей, аз се прибрах“. Мъжът й винаги влизаше по този начин. Той заключи вратата, остави куфарчето си на масичката, окачи палтото си на закачалката и прегледа пощата. След малко щеше да я потърси. Първо щеше да провери в малкия й кабинет. А после щеше да погледне и в кухнята.

Алекс Мадисън бе на петдесет и две години. Срещнаха се, когато тя бе в колежа „Бърнард“, а той в икономическия факултет на Колумбийския университет. Тогава нещата бяха други. Той беше очарован от открития начин, по който Фейт приемаше живота, от широко скроения й характер, от нейната топлота, енергия и дух. Алекс винаги е бил спокоен, сдържан тип, много внимателен в начина си на изразяване, който бе повече от обмислен. Ожениха се веднага след като тя се дипломира, а той взе своята магистърска степен. Оттогава до ден-днешен Алекс Мадисън работеше като банкер в една инвестиционна фирма. След дипломирането си от колежа Фейт поработи една година като помощник-редактор във „Вог“ и работата много й харесваше, но напусна, когато се записа да учи в правния факултет, където остана една година. Напусна и него, защото се роди първото й дете — Елоиз. Тя току-що бе навършила двадесет и четири години и бе заминала за Лондон в началото на септември. Работеше в прочутата къща за търгове „Кристи“ и знаеше много за античните предмети. Другата дъщеря на Фейт — Зоуи, бе на осемнадесет и бе първокурсничка в „Браун“. След двадесет и четири години, отдадени изцяло на майчинството, от два месеца насам Фейт нямаше никаква работа. Птичките бяха отлетели от гнездото. Поеха, всяка по своя път, и двамата с Алекс неочаквано се оказаха сами.

— Здрасти, как беше? — попита той, когато влезе в кухнята.

Изглеждаше уморен. Погледна я бегло и седна. Беше работил здравата по два случая на обществени поръчки. Дори не му мина през ума да я целуне или прегърне. През повечето време говореше с нея от другия край на стаята. Не го правеше от злоба, но от години не беше се сещал, когато се върне от работа, да я прегърне. Тя дори не си спомняше откога бе престанал. Беше толкова заета с дъщерите си, че не бе забелязала, докато един ден не осъзна, че мъжът й вече не я докосва. Обикновено винаги бе заета с някаква домакинска работа или къпеше някое от децата, когато той се прибираше късно вечер. Но много, много отдавна беше минало времето, когато го привличаше като жена. Много повече, отколкото някой от двамата си спомняше. Сега помежду им зееше бездна и докато му наливаше чаша вино, Фейт имаше чувството, че гледа към него от огромно разстояние.

— Всичко мина добре. И тъжно — отговори, докато той преглеждаше вестника, а тя изваждаше пилето от фурната. Мъжът й предпочиташе риба, но днес нямаше време да купи на път за вкъщи. — Той изглеждаше толкова мъничък. — Фейт говореше за втория си баща — Чарлс Армстронг. Беше се споминал преди два дни на осемдесет и четири годишна възраст. Опелото и поклонението бяха днес и ковчегът беше отворен, за да може Чарлс да бъде „изпратен“ от семейството и приятелите си.

— Той беше стар, Фейт, а и болен от дълго време. — Това сякаш не само обясняваше всичко, но също така го и омаловажаваше. Да, според Алекс беше точно така. Той караше нещата да изглеждат незначителни, пренебрегваше ги, не им обръщаше внимание. Както пренебрегваше и нея от години.

Напоследък Фейт имаше странно чувство, че е изпълнила своята роля, цел, предназначение. Свършила си е работата и от нея повече няма нужда. Задълженията й не само към децата, но и към съпруга са приключили. Сега дъщерите им имаха собствен живот, откакто напуснаха дома. А Алекс сякаш обитаваше свят, който не я включваше, освен в редките случаи, когато очакваше от нея да забавлява клиентите му на домашно парти или да го придружи на някой задължителен коктейл. През останалото време за него бе съвсем естествено тя да се забавлява сама. От време на време Фейт се виждаше със старите си приятелки, но повечето от тях все още бяха заети с децата си вкъщи и нямаха време. През последните няколко месеца, откакто Зоуи отиде в колежа, Фейт прекарваше повечето време съвсем сама, опитвайки се да измисли какво да прави с остатъка от живота си.

А Алекс живееше собствения си живот с пълна сила и на бързи обороти. Сякаш бяха минали векове откакто седяха часове наред вечер, за да си говорят за нещата, които бяха важни и за двамата. От години не бяха излизали на разходка през уикендите, както някога, или да отидат на кино, или да си държат ръцете. Почти не си спомняше какво значи да бъде с него. Той рядко я докосваше и още по-рядко говореше с нея. Въпреки това Фейт знаеше, че я обича, или поне си мислеше така, но мъжът й очевидно нямаше никаква нужда да общува с нея. Рядко си разменяха думи, изречени почти стенографски, и мълчанието му бе по-присъщо, както и тази вечер. Тя седна срещу него, отмахвайки един кичур от челото си. Алекс сякаш въобще не я забелязваше. Беше се потопил във вестника, който четеше. Мина много време, преди да отговори на внимателно зададения й въпрос:

— Ще дойдеш ли утре? — Погребението на пастрока й беше на следващия ден.

Съпругът й поклати глава, като вдигна очи към нея.

— Не мога. Отивам в Чикаго. Уредил съм си срещи с „Унипам“.

Имаше проблеми с някаква важна фирма. За него бизнесът беше с предимство, пред всичко, и така бе открай време. Алекс беше преуспял човек. Работата му им осигури къщата в града, образованието на дъщерите, неочаквания лукс, към който Фейт въобще не се бе стремила. За нея имаше и други неща в живота, които означаваха много повече. Топлината, смехът, близостта, общуването. Понякога имаше чувството, че вече не се смее, че от дълго време не го е правила, освен когато бе с момичетата. Не защото Алекс се отнасяше зле с нея. Всъщност в известен смисъл отношението му можеше да се определи като безразличие. В ума му имаше други неща и той не правеше никакви опити да ги сподели с нея. Дългото му мълчание й подсказа, че предпочита да не разговарят.

— Би било хубаво, ако можеше да дойдеш — промълви равнодушно тя, докато сядаше срещу него.

Алекс беше хубав мъж, такъв си беше от младини. На петдесет и две години беше остарял забележително красиво, косата му бе еднакво и равно сива. Имаше сини очи и атлетична фигура. Единият от родителите му бе починал неочаквано преди две години от инфаркт и оттогава Алекс спазваше диета и ходеше на фитнес. Което обясняваше предпочитанието му към рибата пред всичко останало и причината да побутва с недоволство пилето в чинията, която Фейт постави пред него. Но днес тя нямаше време да измисли нищо друго за вечеря. Беше останала в погребалната зала заедно с доведената си сестра Алисън през целия следобед, докато хората идваха да засвидетелстват уважението си. Двете жени не бяха се виждали от погребението на майката на Фейт преди година, а и цели десет години преди това не бяха поддържали връзка. Алисън не бе дошла на погребението на брат й Джак две години преди смъртта на майка им. Напоследък се бяха събрали прекалено много погребения. Майка й, Джак, а сега и Чарлс. Твърде много хора изчезнаха от живота й. И въпреки че с втория си баща Фейт не бе особено близка, тя го уважаваше и тъгуваше, защото си бе отишъл от този свят. Имаше чувството, че всички познати жалони, определящи посоката, се бяха изпарили от живота й.

— Утре трябва да бъда на срещата в Чикаго — повтори Алекс, взирайки се съсредоточено в чинията си. Само беше боцнал пилето, но не се оплака.

— Други хора ще предпочетат погребението — отвърна спокойно Фейт.

Не беше ядосана, нито рязка. Не спореше с него, не водеше битки. Рядко бе несъгласна. Всъщност нямаше смисъл. Алекс имаше навика да се оттегля. Правеше онова, което си иска, обикновено, без да се консултира с нея, без да го обсъжда, и така беше от години. През цялото време действаше сякаш е сам и единственото, което го мотивираше, беше бизнесът и изискванията, които произтичаха от него, а не желанията на Фейт. Тя знаеше всичко това, познаваше начина му на мислене и действие. Беше й трудно да се промъкне зад стените, които той бе издигнал около себе си. Никога не бе напълно сигурна дали ги бе издигнал за защита, или просто с тях се чувстваше по-удобно. Когато бяха млади, беше различно, но от години нещата се развиваха по този начин. Да бъде омъжена за него беше все едно да живее на самотен остров, но вече бе свикнала. Просто сега, след като момичетата заминаха, го усещаше по-осезателно. През всички изминали години децата й бяха давали топлината, от която се нуждаеше. Сега чувстваше точно тяхното отсъствие, а не неговото. Беше се отчуждила много от приятелите си. Времето и животът, бракът и децата някак си бяха взели своята дан.

Зоуи замина преди два месеца за „Браун“. Явно беше щастлива там, тъй като си дойде само веднъж вкъщи, макар че Провидънс бе съвсем наблизо. Но сега бе заета с приятелите си, със своя живот, със задълженията си в училище. Така както Елоиз беше щастлива в Лондон със своята работа. Фейт имаше чувството, че дъщерите й водеха много по-пълноценен живот от нея самата, и беше объркана какво да направи със своя. Мислеше да се хване на работа, но нямаше никаква идея какво би могла да върши. Откакто бе работила във „Вог“, отпреди да се роди Елоиз, бяха минали двадесет и пет години. Казваше си също така, че би било хубаво да се върне и да продължи да учи право. Дори бе го споменала на няколко пъти пред Алекс. Той обаче сметна, че на нейната възраст идеята е направо смешна, и я отхвърли, без да се замисли.

— На твоите години? Ти чуваш ли се какво говориш? Да започнеш отново да учиш право на четиридесет и седем?! Ще бъдеш почти на петдесет, когато се дипломираш и получиш адвокатски права. — Каза всичко това напълно убедено и въпреки че от време на време тя все още се връщаше на тази своя идея, повече не му я спомена. Алекс смяташе, че би трябвало да продължи с благотворителните дейности, с които се бе занимавала години наред, и да излиза на обеди с приятелките си. Но на Фейт всичко това бе започнало да изглежда безсмислено, особено сега, когато момичетата ги нямаше. Мечтаеше си за нещо по-съществено, с което да запълни живота си, то трябваше да я удовлетворява, да има значение за нея, а и да успее да убеди съпруга си, че си струва.

— На никого няма да липсвам на погребението на Чарлс — рече в заключение Алекс, когато Фейт вдигна чиниите и му поднесе сладолед, който той отказа. Много внимаваше за теглото си и наистина бе много стегнат, в отлична форма. Няколко пъти в седмицата играеше скуош, а през уикендите, стига времето в Ню Йорк да позволяваше — тенис. Когато момичетата бяха малки, вземаха под наем вила в Кънектикът, но не бяха го правили от доста години.

Фейт искаше да му каже, че на нея ще й липсва. Но знаеше, че няма никакъв смисъл. След като веднъж Алекс си наумеше нещо, нищо не можеше да го разубеди. Нито да го накара да промени решението си. Изобщо не му хрумваше, че може да липсва точно на нея. Не се сещаше, че тя може да има нужда от него. А и взаимоотношенията им бяха такива, че Фейт никога досега не беше се представяла в подобна светлина. Нито веднъж не потърси опора в него, дори когато децата им бяха малки. Вземаше сама правилните решения и бе уверена в себе си. Беше идеалната съпруга за Алекс. Никога не се огъна, никога не „хленчеше“, както обичаше да казва той. Нямаше да хленчи и сега. Но беше разочарована, че съпругът й не иска да я подкрепи, че не може да се насили да направи този жест за нея. Напоследък разочарованието бе станало част от живота й. Алекс почти винаги бе зает, когато имаше нужда от него. Беше отговорен, интелигентен, вдъхваше уважение, печелеше много добри пари и казваше, че го прави за тях. Но сякаш всичките му емоции се бяха изпарили във въздуха още преди години. Между двамата съществуваше същата връзка, каквато имаха родителите му. Когато на времето Фейт се запозна с тях, беше направо изумена да открие колко са студени, отчуждени един от друг, неспособни да изразят чувствата и привързаността си. Особено баща му, който бе необщителен, затворен и саможив, държеше се по същия начин, по който сега го правеше и Алекс, макар Фейт никога да не му каза колко много прилича на баща си. Алекс не обичаше да изважда емоциите си на показ и всъщност се чувстваше ужасно неловко, когато другите правеха това, особено Зоуи и Фейт. Постоянните им прояви на привързаност винаги го караха да изпитва неудобство, поради което може би ставаше още по-критичен и отчужден.

От двете момичета Зоуи приличаше повече на майка си. Беше по-сърдечна, привързана, по-добра по душа, немирна, палава, истинско копие на Фейт на младини. Освен това бе отлична студентка и много умно момиче. А Елоиз бе по-близка с баща си. Между тях съществуваше онзи вид мълчалива връзка, която той харесваше. Тя бе далеч по-мълчалива от сестра си и, също като Алекс, често пъти доста критична към майка си. Вероятно защото и Алекс беше такъв. Зоуи винаги заставаше на страната на майка си, в нейна защита. Тя дори изяви желание да дойде на погребението на Чарлс, макар че не бяха близки. Старецът никога не бе проявявал какъвто и да е интерес към момичетата. Но обстоятелствата се стекоха така, че й насрочиха изпити и не можеше да отсъства. Нямаше причина Елоиз да бие път чак от Лондон за погребението на втория си дядо, след като той никога не беше й обръщал и капка внимание. Фейт не очакваше подобни жестове от децата си, но щеше да се чувства по-добре, ако поне Алекс я бе придружил. Въпреки това тя не каза нищо повече, не го упрекна, нито се опита да го склони.

Както постъпваше с много други въпроси и много други пъти, остави нещата на течението, просто така. Знаеше, че няма да спечели нищо от евентуален спор. Мъжът й намираше за редно да отиде сама на погребението. Значи щеше да отиде сама. Всъщност на Алекс, както и на дъщерите им, бе известно, че двамата с Чарлс не бяха особено близки. За нея тази загуба бе по-скоро символична. Истината обаче, която така и не сподели със съпруга си, бе, че тази загуба бе болезнена, защото й напомняше за другите й близки хора, които вече си бяха отишли. Майка й, брат й Джак, чиято смърт съсипа Фейт, когато самолетът му се разби на път за Мартас Винярд преди три години. Джак бе на четиридесет и шест години. Беше отличен пилот, но самолетът му бе обхванат от огън и избухна във въздуха. За нея тази загуба беше истински шок, от който тъкмо бе започнала да се възстановява. Двамата с брат й бяха сродни души и истински близки приятели. Той беше нейната емоционална подкрепа, източник на сила и утеха и през детството, и като възрастна. Винаги й прощаваше, никога не я критикуваше и бе безкрайно верен и лоялен. Разликата помежду им бе две години, бяха израснали заедно и майка й не преставаше да повтаря, че са неразделни като близнаци. Особено след като баща им неочаквано умря от инфаркт, тогава Фейт бе на десет, а Джак на дванадесет години.

Отношенията на Фейт с баща й бяха трудни. В действителност бяха истински кошмар. Тя никога не говореше за това. Миналото бе съсипало доста голяма част от живота й като възрастна в опитите й да го преодолее. Години наред посещаваше психотерапевт, за да постигне спокойствие и мир, доколкото това изобщо можеше да се постигне.

Най-ранните спомени за баща й бяха за един мъж, който я закача. Той бе психично неуравновесен и бе започнал да злоупотребява сексуално с нея, откакто бе на четири или пет годинки. Фейт не смееше да се оплаче на майка си, защото баща й я бе заплашил, че ще я убие, а също и брат й, ако си отвори устата. Дълбоката й любов към Джак я накара да запази мълчание, докато брат й сам не откри какво става, когато стана на единадесет, а тя на девет. Тогава между баща и син се разрази страхотна кавга. Баща им заплаши и него, че ще убие Фейт, ако някой от тях го издаде. Очевидно бе много болен човек. Преживяването на сексуалното насилие бе така травматизиращо, че никога не говореха за това, чак докато не пораснаха и Фейт не тръгна на терапия. Но тази мрачна тайна оформи една силна, неразрушима, кръвна връзка помежду им, една любов, родена от състраданието и дълбоката скръб, загнездила се у всеки от тях. Джак беше измъчван от факта, че не е могъл да защити и предпази сестра си от кошмара, на който я бе подложил баща им физически и емоционално. Това го терзаеше, той се разкъсваше от безсилието да знае какво става и да не е в състояние да се намеси. Но по онова време Джак също бе само дете. За него тази агония продължи дванадесет месеца, после баща им неочаквано почина.

След години, когато вече бе започнала терапията, Фейт се опита да разкаже на майка си, но тя не пожела да повярва и постоянно отхвърляше фактите. Отказваше да я изслуша, не можеше дори да го допусне, не искаше да я разбере, а упорито настояваше, че твърденията на Фейт са само злобна лъжа, измислена, за да опозори и оклевети баща й и да нарани всички. Точно както се бе страхувала, майка й я обвини, затвори си очите пред истината, отхвърли всичко, което Фейт каза, и заяви, че е плод на фантазията й. Според нея бащата на Фейт бил добър, прекрасен, любящ човек, който обожавал семейството си и благоговеел пред съпругата си. Беше успяла някак си да го превърне в светец, след като умря. Това остави Фейт огорчена, самотна и измъчвана от болезнените спомени. Нямаше при кого да отиде, освен при Джак, както правеше винаги. Брат й я придружаваше на сеансите по психотерапия и преживяваше мъчителните и за двамата спомени заедно с нея. Фейт с часове плачеше в прегръдките му.

Най-накрая любовта и поддръжката на Джак й помогнаха да преодолее миналото и да остави призраците на мира. Споменът за баща й бе като за чудовище, посегнало на невинността и светостта в живота й. На Джак също му бяха необходими години, за да се пребори с болката, че не бе могъл да предотврати случилото се. Двамата споделяха една болезнена връзка и трябваше да се борят храбро, за да се излекуват. Ако Фейт най-накрая бе успяла да намери спокойствие, най-голяма заслуга за това имаше Джак.

Но белезите останаха и без съмнение бяха взели огромна цена. В крайна сметка, като възрастни и двамата сякаш нарочно се стремяха към трудни лични връзки с хора, които бяха студени и безчувствени. Сякаш търсеха студенината и безразличието на майка си у своите партньори и си намериха съпрузи, които ги обвиняваха за всичко. Жената на Джак бе невротична и с тежък характер, напускаше го периодично поради причини, които никой не разбра. А Алекс държеше Фейт на разстояние от себе си години наред, обвинявайки я за всеки възникнал проблем. Двамата с Джак често обсъждаха своя избор и въпреки че разбираха какво бяха направили, никой не бе в състояние да поправи нещата. Сякаш нарочно бяха избрали партньори и ситуации, които да възпроизведат нещастното им детство, с крехката надежда, че този път ще спечелят и ще променят лошия край. Но и двамата бяха попаднали на хора, с които не можеха да се разбират, резултатът бе почти толкова разочароващ, колкото и детството им, макар и не чак дотам травматизиращ.

Джак се справяше със ситуацията, като се примиряваше и приемаше почти всичко, което съпругата му сервираше, в това число и честите й забежки и отсъствия, за да не я ядоса или загуби. Фейт до голяма степен правеше същото. Тя много рядко, ако ли не никога, спореше с Алекс, рядко го предизвикваше. Уроците на баща й бяха пуснали дълбоки корени. Знаеше, че за случилото се той обвиняваше нея. Грехът беше неин, не негов, грешката беше нейна. Баща й я обвиняваше за всичко. Последното му наказание бе да ги напусне, да умре. Тя усещаше или по-скоро се страхуваше, че я обвиняват и за смъртта му, и това я караше да внимава много, за да не извърши нещо погрешно в брака си, което да накара Алекс да я изостави. Подсъзнателно Фейт живееше, опитвайки се да бъде идеалното малко момиченце, да изкупи греховете, за които никой, освен брат й, не знаеше. Беше възнамерявала да разкаже на Алекс за детството си, но така и не го направи. Някъде дълбоко, на едно подсъзнателно ниво тя се страхуваше, че ако мъжът й узнае какво е сторил баща й с нея, няма да я обича повече.

Напоследък обаче започваше да се чуди дали въобще някога я е обичал. Вероятно я обичаше по свой собствен начин, но тази любов бе основана на нейното поведение — винаги да се съобразява с неговите желания и да не клати лодката. Фейт чувстваше, че той няма да понесе разказа за онова, което баща й бе сторил. Нейната мрачна тайна си оставаше споделена само с Джак и неговата любов беше единствената безрезервна и истинска обич, която някога бе познавала. Тя бе взаимна. Фейт също го обичаше изцяло и безусловно, което бе причината така тежко да преживее загубата му. Смъртта му бе непоносима за нея, особено в светлината на онова, което нямаше и не получаваше в семейството си.

Когато майка им се омъжи втори път за Чарлс, и за двамата беше трудно. Фейт бе на дванадесет, а Джак на четиринадесет години. Фейт се отнасяше с подозрение към новия си баща и очакваше от него да се държи също като баща й. Вместо това обаче получи пълно пренебрежение, което бе истинска благословия и щастие за нея. Чарлс не се чувстваше удобно с жени или момиченца. Дори собствената му дъщеря беше чужда и непозната за него. Той бе военен и се отнасяше сурово с Джак, но поне показваше някакво отношение, докато към Фейт нямаше дори и това. Единственото, което правеше за нея, бе да подписва бележника й в училище и да й се кара за ниските оценки, вероятно смяташе, че подобно нещо се очаква от него като пастрок. И с това се изчерпваше ролята му в живота й. За него Фейт сякаш не съществуваше, но безразличието му напълно я устройваше. В началото беше учудена, че не й посегна, както очакваше, и бе удивена, че не проявява никакъв интерес. Облекчението, което изпита, бе удовлетворително обезщетение за студенината, която Чарлс показваше към нея, както и към всички останали. Но това поне й бе познато и тя не страдаше от хладното му отношение.

Чарлс в известен смисъл спечели Джак на своя страна, защото се отнасяше с него като с мъж, докато на Фейт той така и не обърна никакво внимание, просто защото беше момиче. За него тя не съществуваше. Джак беше нейният единствен модел за мъж и единствената нормална връзка с мъжкия свят. И за разлика от майка й и Чарлс, Джак беше добър и любящ, мил и сърдечен, точно каквато бе и Фейт. Жената, за която се ожени брат й, приличаше на майка им — апатична, безчувствена, равнодушна и студена. Като че ли не бе в състояние да почувства нищо. Не излъчваше никаква топлинка, не проявяваше никакви чувства. Те се разделяха на няколко пъти и за петнадесет години брак нямаха деца, защото Деби не можеше дори да понесе идеята за тях. Фейт така и не успя да разбере с какво тази жена привлича брат й. Той я боготвореше въпреки тежкия й характер, винаги й прощаваше и съзираше в нея неща, които никой друг не можеше да види. На погребението му Деби стоя с каменно лице, без да пророни дори една сълза. Шест месеца по-късно се омъжи повторно и се премести в Палм Бийч. Оттогава Фейт нямаше вести от нея. Дори коледна картичка не бе получила. В известен смисъл това бе още една загуба, защото за Фейт Деби бе последното оцеляло парченце от Джак, което също бе изчезнало.

Всъщност сега си нямаше никого, освен Алекс и двете си момичета. Струваше й се, че с всеки изминал ден собственият й свят става все по-малък и по-малък. Хората, които бе познавала и обичала, и за които я бе грижа, си отиваха един след един. Ако не друго, бяха й достатъчно близки, като Чарлс, бяха част от живота й в една или друга степен. В края на краищата трезвомислието и благоразумието на пастрока й, макар равнодушни и безразлични, й бяха осигурили безопасно и спокойно съществуване в детството. А сега всички си бяха отишли. Родителите й, Джак, Чарлс. Това превръщаше Алекс и момичетата в още по-важни и ценни за нея.

Ужасяваше се от погребението утре. Знаеше, че то ще й напомни за погребението на брат й, ако не с друго, поне с това, че само по себе си щеше да бъде достатъчно тежко. Мислеше за тези неща, когато влезе в кабинета, където Алекс обичаше да чете нощем. Той бе разхвърлял около себе си разни документи и дори не я погледна, когато тя застана на прага. Имаше безпогрешен начин да изолира другите от себе си, като даваше на хората да разберат, че не иска да го разсейват или да нарушават уединението му. Това го правеше недостижим, нищо че седеше точно пред нея. Огромната бездна, която бе зейнала между тях през годините, не можеше да бъде прескочена. Нямаше мост над нея. Също като два ледени блока те се бяха движили незабележимо, като всеки се бе отдалечавал бавно от другия, докато сега единственото, което можеха да направят, бе да се гледат от разстояние. Нямаше начин да се приближат. Алекс успешно се изолираше, макар че живееха под един и същи покрив.

Фейт отдавна се бе предала. Просто бе приела нещата и бе започнала да живее своя собствен живот. Но празнотата, завладяла я сега, когато дъщерите й бяха напуснали дома, беше смазваща. Все още не можеше да намери начин да я запълни и се чудеше дали някога изобщо ще успее да го направи, докато наблюдаваше как Алекс подрежда документите си, без да й каже нито дума. След това се отдалечи мълчаливо към стълбите.

След половин час той се присъедини към нея в спалнята им. Тя вече бе в леглото и четеше книгата, която Зоуи й бе препоръчала. Беше забавен роман и Фейт се подсмихваше, когато Алекс прекоси стаята. Изглеждаше уморен, но бе свършил повечето от задачите, които си бе набелязал за срещата в Чикаго на другия ден. Погледна я безразлично и отиде да се съблече, а след няколко минути се мушна в леглото при нея. Сякаш по средата на спалнята им бе издигната невидима бариера. Сякаш бе линията „Мажино“, която никой от двамата не нарушаваше, не преминаваше, освен в неотложните случаи веднъж на няколко седмици, понякога дори веднъж на месец. Да правят любов, винаги бе нещо, което я караше да го чувства по-близък, но дори и то бе ефимерно. Приличаше повече на възстановка на нещо, което някога са споделяли, преди всеки да поеме по своя път. Нещо, което вече не споделяха. Любенето им бе кратко и повърхностно, макар и приятно понякога. Беше отражение на действителността, а не реализация на мечтите им, които някога бяха общи. Просто бе физическо съвкупление и нищо повече.

Благодарение на добрата терапия Фейт нямаше проблеми със секса, въпреки щетите, които баща й бе нанесъл върху психиката й в най-ранна детска възраст. Но поради липсата на комуникация и топлина между нея и Алекс, понякога липсата на сексуална връзка бе истинско облекчение за нея.

И тази вечер, след като си легна, Алекс се обърна на една страна и я загърби. Това беше сигнал, че тази нощ няма желание за секс. Бяха вечеряли заедно, беше я уведомил къде смята да ходи на другия ден, той знаеше къде ще бъде тя. Какво повече! Освен това я бе предупредил, че вечерта след погребението трябва да го придружи на една бизнес вечеря. Какво друго бе необходимо да знае?

Когато се нуждаеше от някакъв жест на близост и топлина в живота си, трябваше да го потърси при момичетата. И Фейт си го знаеше. Това я караше още по-болезнено да чувства тяхното отсъствие и липсата на Джак. При браковете, които бяха сключили, двамата с брат й се нуждаеха един от друг, за да получат топлина, близост и утеха.

Фейт безгранично и всеотдайно обичаше брат си и когато той умря, си мислеше, че тя също ще умре. Това, естествено, не стана, но след този ден част от нея си отиде като загубена душа, прогонена от дома си. Не можеше да разкаже на дъщерите си, нито на който и да е друг за болезнените и трудно заздравели рани, които носеха и споделяха с Джак. В живота й нямаше и никога не бе имало друг толкова близък човек. Той нито веднъж не я разочарова, не я предаде, винаги беше до нея. Не забравяше да я разсмива, винаги й казваше колко много я обича. Тя му отвръщаше със същото. Брат й беше светлината в живота й, нейният слънчев лъч, топлината, който извираше от сърцето й, защитникът на разума й. И сега, когато Алекс хъркаше до нея, а момичетата й си бяха отишли всяка по своя път, Фейт тихо загаси светлината и се почувства като безсловесна вълна, безцелно носеща се в морето от самота.