Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Luis, The Louis Armstrong Story 1900-1971, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2016)

Издание:

Макс Джонс, Джон Чилтън. Луис Армстронг

Издателство „Музика“, София, 1983

Редактор: Екатерина Дочева

Коректор: Мина Петрова

Рецензент: Павлина Чохаджиева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

История

  1. — Добавяне

Завръщане у дома

Откакто Луис се появява във филма „Нови Орлеан“ (1946 г.), с право обявен за музикална бурлеска, в обкръжение на традиционен малък бенд, за него се говори, че се връща, така да се каже, към музикалното си наследство. Моментът изглежда подходящ и перспективите — добри. Започнало е възраждане на Нови Орлеан, бопът е в настъпление, шумните дни на големите суингоркестри определено са отминали. Бендът на самия Армстронг прави познатите му изтощителни турове с единични участия, но заявките намаляват, а критиците все по-често ги кастрят. През пролетта на 1947 г. бендът се разпада. Джо Глейзър посочва като причина „предполагаемата язва“ на Луис и Армстронг действително си прави пълни изследвания.

В Армстронговия лагер има няколко „знака“ за революционно мислене. Още през януари 1945 година той свири с малък състав от звезди. В 1946 г. след завършването на „Нови Орлеан“ се изказват предположения, че той ще продължи да свири със състава, който е показан във филма. Това би значило и с Барни Бигард, който накрая се включва в „Ол Старс“. Кид Ори твърди, че е бил канен тогава и по-късно да замести Тигардън, но отказва по финансови причини. Ори плаща на Ред Алън 1000 долара на седмица, да свири с него през 1959 г. и е понятно, че отказва предложения за по-малко от, както казва той, 650 долара. Какво в края на краищата довежда до утвърждаването на малкия бенд, не може да се разбере, но плановете се оформят след невероятния успех на концерта в „Таун Хол“, Ню Йорк, на 17 май 1947 г., част от който съставя забележителния албум „Таун Хол“. Попс несъмнено се е радвал, че Тигардън е в оркестъра. Ърнест Андерсън става причина за този концерт и той си спомня:

„Опитах се да убедя Глейзър да включи Луис с малък бенд, след като го гледах в «Карнеги хол» през същата година. Разбирате ли, тогава той свиреше за по 350 или 650 долара — с 16-членен бенд. 650 долара им плащаха събота вечер. И през 1945–1946 г. свири само на подобни естради. Казах на Джо, но той се обиди. Говорих с Луис и той се съгласи, но без Глейзър нищо не можех да направя. Нали знаете, те бяха много гъсти. Тогава отидох в банката на партера на сградата, в която беше офисът на Глейзър, и написах чек на негово име за 1000 долара. Касов чек, все едно пари. Отидох с него горе в приемната му и помолих секретарката да му занесе чека. След това вратата се отвори и Джо попита: «Какво е това?», и така нататък. Аз казах, че за да обясня, трябва да вляза. Той отвърна, че ми дава пет минути.

Говорих му за 350-те долара за Луис и целия оркестър и за хилядата долара и му казах, че съм ангажирал «Таук хол» за събота вечер. «Дай ми Луис за една вечер и остави 16-те човека» — помолих аз. Сега тази сума изглежда смешна, но тогава беше друго. И ако сложиш 1000 долара в ръцете на Глейзър, той няма да ти ги върне. И така получих Луис срещу 1000. След това взех Боби Хакет за музикален ръководител, бяхме излезли с Луис, а Боби живее близо до него — и съставихме идеална програма. После — във Филаделфия, където Луис свиреше с бигбенда тази седмица, четири-пет шоута на вечер в «Ърл тиътър». Луис ми отне поне един час, но уговорихме всичко и след това взехме Ти срещу 75 долара на вечер. И Хакет — за 50. Останалите ги знаете: Пийнътс Хако, Уетлинг и Катлет — барабанисти, Боб Хагърд и Дик Кери. Дик знаеше целия репертоар на Луис и той проведе репетициите един-два дни преди концерта, Хакет свиреше партията на Луис. Попс искаше да направи репетициите, но не му остана време. Той дойде в 18,00 ч. в деня на концерта и посвири с момчетата. Един от тези, които наехме, а не се появи, беше Сидни Беше. Каза, че е болен, но по-късно чух, че свирил с Джими Райън. Но ни стана все едно, когато видяхме залата. Аз бях организирал цялата работа и платил за всичко. Можех да загубя много пари, но не загубих, не в такава вечер.

Всички музиканти бяха много щастливи и страшно сериозни в началото. Мина прекрасно — Джордж Уетлинг на барабаните първата част, Биг Сид — за втората. Всички билети бяха продадени, разбира се, присъствуваха най-различни журналисти и музиканти. Музиката беше чудесна и отзивите също. Глейзър беше там и естествено във възторг. После заведох Джек Тигардън да го види. Луис свърши ангажиментите си и повече не излезе с бигбенд.“

Рецензиите, много от които възторжени, и пълната, ентусиазирана зала без съмнение повлияват на администрацията, а вероятно и на Луис. Фред Робинс казва, че „Армстронг дава на «Таун Хол» най-голямата разпродажба за правостоящи за последните няколко години, обявена само шест дни предварително, с най-ниска цена на билета 2,40 долара“. Пламенната критическа бележка на Робърт Силвестър завършва с: „Той свири почти всичко… не по-малко от 27 написани песни, като се започне от ранен джаз до съвременни мелодии от филми.“ Посочва Back O’Town Blues и прекрасното, бавно South Land само с Кери на пианото за акомпанимент. Уайлдър Хобсън говори за „превъзходната гореща музика, която представя този жанр в най-добрия му вид“.

Такава музика, „съвременно-традиционална“, чуват на международния фестивал на джаза в Ница през февруари 1948 г. от Луис, Ти, Бигард, Катлет, басиста Арвел Шоу и блестящия Ърл Хайнс, който междувременно се е присъединил към своя приятел. Армстронг свири отлично, както винаги ритмичната му секция е добра и в лицето на Хайнс той има един шоумен, равностоен на неговия талант.

„Особено силно впечатление ми прави (пише Хъмфри Литълтън) почти пуританската простота на неговото свирене; всичките познати украшения и орнаменти, толкова характерни за ранните му фази, бяха изчезнали… и беше останала музика, която с чистотата и ведростта си ни заведе по-близо до извора на неговия гений, отколкото когато и да било.“

Тази простота, музикалното разголване са продължение на стилистичната еволюция, която в периода на „Декка“ от 1935 г. се отчита като модификация към един по-умерен начин на изразяване. Няма съмнение, че ефектът на „Ол Старс“ е голям. Това връщане към традиционния състав трябва да се счита за нов повратен момент в кариерата на Луис. В Ница той се съгласява, че с радост се връща към малкото комбо („Тръгнахме с шест-седем души.“); има „повече простор за движение“.

Години по-късно във връзка с появата на „Ол Старс“ Луис си спомня:

„Идеята беше на Джо. В края на краищата той ме е водил през цялата ми кариера. Понеже идваше от човека, който обичам, който знам, че е на моя страна, не ми беше трудно да сменя. Не ме интересуваше на кого харесва и на кого не. Джо Глейзър командуваше и другите бяха без значение. Разбирате ли, аз знаех, че той е загрижен за моя живот в музиката. По много начини го доказваше. Филмът «Нови Орлеан» няма нищо общо с малкото комбо. Нито концертът в 1945 г. с Беше, Хиги и т.н. Той беше просто един «джем сешън». Като свърши, ние се пръснахме. Аз тръгнах на обиколки от по за една вечер, от които можеше да ти се завие свят, ако си хилав. Същото беше и с концерта в «Карнеги хол» със секстета на Едмън Хол — голямо удоволствие за мен. Винаги ми е харесвало свиренето на Едмън и в бенда му имаше чудесни музиканти, които познавах от добрите стари времена в Харлем. Те бяха (за мен) най-добрите на тези инструменти. Всички свиреха като дяволи. Да. Но винаги помнете това. Каквото и да съм направил в музиката, откакто съм подписал с Джо Глейзър в Сънсет, е било негово предложение. Или нареждане, както искате го наречете. За мен думата на Джо Глейзър е закон. Подписал съм само един договор с него и това беше преди четиридесет години. Но той е още в сила.“