Стивън Канел
Да яхнеш Змията (8)

6.
Още една премиера, още едно представление

Залата за аутопсии беше на третия етаж на областната болница, която се намираше срещу Паркър Сентър.

Доктор Пол Диксън, известен във „фабриката за канута“ като доктор Смърт, записваше наблюденията си върху състоянието на органите. Винаги наричаше трупа „почитаемия гост“. От отпечатъците и от разпознаването на трупа вече знаеха със сигурност, че мъртвата е Анджела Уонг. Той изследва трупа и го фотографира преди и след като го изми. Раните бяха ужасни и бяха нанесени по цялото тяло. Доктор Диксън се беше навел и ги разглеждаше под лупа. После съвсем спокойно започна да чете наблюденията си по микрофона. Бе виждал твърде много и трудно можеше да се стъписа от нещо. Този път обаче беше различно.

Помещението беше облицовано с бели плочки, неуютно и студено. Климатичната инсталация храбро съскаше, но не успяваше да премахне напълно неприятните миризми — химични препарати, консерванти и сладникавия мирис на разлагаща се плът.

Таниша стоеше до краката на трупа и наблюдаваше аутопсията. В ръката си държеше малък касетофон, за да записва собствените си наблюдения, както и мислите, които й хрумнеха по време на неприятната процедура.

— Острието е било много тясно и остро… изключително добре наточено. Като ножче за бръснене. Повечето рани са дълбоки само четири-пет милиметра. Засегнати са всички главни мускулни групи и сухожилия. Прерязани са и после плътта се е свила. Сигурно е изпитвала адски болки.

Доктор Смърт бутна настрана микрофона и сложи ръка на корема на жертвата. За миг и на него му се стори, че вътре нещо се движи. Обърна се към Синди Масатоми, която току-що влизаше в залата за аутопсии и носеше електрически трион.

— Намерих го. Беше в стаята на Калвин. Неговият изгорял преди час — съобщи тя и остави триона — изключително страшен на вид инструмент, който режеше костите с бързи движения. Приличаше на електрически кухненски нож.

Доктор Диксън махна ръка от корема на трупа и попита:

— Кога е настъпила смъртта според теб, Санди?

— Когато пристигнах в къщата, температурата на черния дроб беше трийсет и седем и две. При понижение с един градус на час и нормална температура на черния дроб трийсет и девет градуса, мисля, че е била мъртва от три часа, преди да отидем там. — Санди погледна часовника си. — Вече от четири.

Доктор Смърт отново сложи ръка на корема на Анджи.

— Какво е това, по дяволите? Не е бременност. Без приток на кръв зародишът би трябвало отдавна да е мъртъв. — Той взе скалпел от подноса с инструменти. — Предполагам, че няма да разберем какво е само като говорим.

Доктор Диксън започна внимателно да разрязва влагалището, разширявайки канала. Изми мястото, за да изчисти жалкото количество кръв, което изтече от вече бледото и пресушено тяло на Анджи Уонг. После насочи лупата и се вгледа в разреза.

— Някъде по-нагоре е. Дай ми ретрактора — каза той.

Синди грабна дългия форцепс и му го даде.

Съдебният лекар го използва, за да проникне дълбоко в тялото.

— Мамка му! Какво е това? — повтори той.

Не можа да го хване, затова взе скалпела и още разшири отвора. Пак изми разреза и отново се вторачи вътре.

Таниша осъзна, че е затаила дъх. Гледаше право в репродуктивните органи на мъртвата жена и както винаги ставаше, когато наблюдаваше аутопсия, си представи, че тя лежи на стоманената маса. Аутопсията беше стерилна посмъртна процедура, която принизяваше човешките същества. Труповете се превръщаха в канута от плът, разпорени от ключицата до долната част на корема. Отстраняваха всички органи, изследваха ги, измерваха ги и отново ги връщаха в тялото, но не там, където първоначално се намираха. Просто ги хвърляха вътре и зашиваха раните с груби шевове, като коледна пълнена пуйка. Ако имаше нещо, което представляваше интерес за полицията, запазваха го и го изпращаха в хладилната камера за по-късна употреба в съдебната зала. Махаха скалпа, отваряха черепа и ровеха в мозъка, който някога бе съдържал всички съкровени мисли на човека. Таниша се замисли за мъртвата жена, която доскоро се бе смяла, плакала и любила.

— Не мога да го измъкна… Какво е това? — рече доктор Диксън, отново пъхна форцепса и най-сетне хвана нещо и започна да го изважда.

— Копелето се бори да остане там…

Той дръпна по-силно и накрая измъкна полужив гризач.

— Господи! — възкликна той. — Та това е шибан плъх.

Животното лежеше на една страна. Страдаше от недостиг на кислород, но беше живо. Червените му очи бяха отворени. Изцвърча веднъж и след няколко мига умря.

Таниша Уилямс не познаваше Анджела Уонг, но беше ужасена от мъчителната смърт на горката жена. Закле се да хване садиста, който бе направил това.

 

 

Беше по-лесно да се каже, отколкото да го стори.

Рей Фонг искаше случая. Стоеше пред бюрото й в отдел „Азиатска престъпност“ на Спринг стрийт и я гледаше с кървясали от празника очи.

Беше полупиян.

В полунощ Фонг се бе добрал до телефона в бар „Червеният дракон“ в Китайския квартал и се обади на дежурния да провери какво става. Казаха му за убийството на Уонг, за „Смърт от хиляда рани“ и за плъха, който доктор Диксън бе намерил във влагалището на жертвата. Рей веднага разбра, че случаят е заплетен и труден. Излезе от бара и се качи в колата с надеждата, че няма да го спрат, тъй като доста беше пил. Отвори вратата на асансьора с магнитната си карта и влезе в кабинета на Таниша, която тихо говореше по телефона.

— Не мога да ти оставя случая, Таниша. Съжалявам — фъфлейки каза той, когато тя затвори.

— Не чувам какво ми говориш, Рей.

— Това е удар на шибаната триада. Не можеш да разследваш случая. Ще бъде адски тежко. Нужно е да намериш общ език с азиатците. Ще ти правят номера и ще мълчат. Никой няма да ти каже нищо.

— Цветът на кожата ми ли е причината, Рей, или полът? — гневно попита тя и втренчено го изгледа. И двамата знаеха, че причините са точно тези, но новите указания на полицейското управление не позволяваха никому да споменава това. Дори навръх китайската Нова година.

— Аз имам предимство — продължи Таниша. — Вече започнах разследването. Аз съм квалифициран и опитен детектив и ако се опиташ да ми вземеш случая, ще заведа дело за расова дискриминация срещу теб и отдела.

Рей я погледна. Искаше му се да не бе изпивал последните две чаши. Още беше пиян и не беше в състояние да води такъв разговор.

— Ще говорим утре сутринта — каза той и тръгна към вратата, опитвайки се да спечели време.

— Няма какво да говорим, Рей. Случаят е мой. Присъствах на аутопсията. Огледах мястото на престъплението. Вече съм започнала. Няма да се откажа.

Той излезе, без да каже нищо.

Разбира се, Таниша знаеше, че няма да е толкова лесно. Освен това случаят щеше да бъде широко отразен в медиите. От управлението, особено от канцеларията на съдебния лекар, изтичаше информация. Всяка телевизионна станция в града би платила неколкостотин долара за историята с плъха. Това вероятно щеше да бъде водещата новина сутринта.

След като доктор Диксън изми и фотографира плъха, Таниша отиде в хранилището за доказателства и заведе гризача под номер 235–98. Анджи беше двеста трийсет и петата жертва на убийство в Лос Анджелис през първите два месеца на 1998 година. Градът бележеше стремителен възход в това отношение. Тя не остави плъха в хранилището. Подписа се и го занесе вкъщи в кутията от новите си обувки. Сложи плъха в хладилника. Какви неща само правеше заради работата си! После се върна в отдела, за да довърши доклада.

Плъхът в хладилника беше различен от всички останали, които бе виждала. Имаше отпусната, неокосмена кожа, къси, но силни лапи и тяло с цилиндрична форма. Доктор Диксън каза, че е мъжки, и го измери — трийсет сантиметра от главата до опашката. Тежеше килограм и седемстотин грама. На сутринта Таниша щеше да го занесе на ветеринарен лекар и да разбере всичко за гризача. Като дете тя познаваше добре плъховете, защото бе израснала с тези противни зверчета. Смяташе, че този плъх не е роден в Америка, тъй като не бе виждала подобен на него.

Щеше да разбере откъде е дошъл и дали е купен от магазин за домашни любимци. Издирването вероятно щеше да бъде дълго и изтощително, но всички разследвания на убийства бяха такива. Преподавателят й в академията бе казал, че полицейската работа е като пилотирането на самолет — безкрайни часове на скучен, безинтересен, непосилен труд, разнообразявани от няколко секунди смразяващ кръвта страх. Тя беше свикнала с непосилния труд, но се надяваше, че няма да изпита смразяващия кръвта страх.

 

 

Докато доктор Диксън изваждаше неокосмения плъх от утробата на Анджи Уонг, Уилър Касиди носеше багажа на снаха си. Докара куфара до ягуара си и го сложи в багажника. Лиз и Холис явно бяха решили да не разговарят с него. Опита се да утеши дванайсетгодишния си племенник, но Лиз го сряза:

— Той наистина не иска да говори точно сега — заяви тя, насочвайки гнева и мъката си към Уилър, сякаш Прескот не му беше брат и сякаш той не го обичаше.

Двамата със снаха си така и не намериха общ език. Всичко в него я дразнеше. Тя предпочиташе напористи мъже, издигащи се по обществената стълбица, победители, които виждаха бъдещето си в километричните камъни на постиженията — нова къща в Бел Еър или членство в Организацията на младите президенти. Трябваше да си под четирийсет години и да си президент на фирма с най-малко сто служители, за да членуваш там. Съпругът й отговаряше на изискванията и… миналата Коледа Лиз бе натрила носа на Уилър. Всички се бяха събрали на Бъдни вечер около масата в къщата на Уингейт и приятната топлина на алкохола ги сгряваше.

— Животът не е само голф, чужди жени и глупави шеги — рече Лиз, превръщайки празничното му настроение в смразяващ хлад. — Откровено казано, Уилър, едно е да пръскаш с бира хората на стадиона, когато си на деветнайсет, но съвсем друго е да го правиш, когато си на трийсет и седем.

Разбира се, тогава той още не беше навършил трийсет и седем, но Лиз постигна своето. Уилър седеше на двестагодишния стол с висока облегалка в стил кралица Ана до дългата елегантна маса на майка си и се чувстваше жалък. Погледна лелите, чичовците и племенниците си — всички до един истински Касиди. Никой не каза нищо. Прескот и майка му не го защитиха. Катрин само побутна с вилицата мидите по флорентински в чинията пред себе си. Уилър бе принуден да изтърпи критиката на снаха си.

— Наистина, Уилър, тъжно е да те гледа човек. Не правиш нищо. Само висиш в онзи клуб и се наливаш с водка.

Не беше водка, а уиски „Ват 69“, но той не я поправи. Лицето му пламна от унижението.

Най-лошото беше, че постъпките му, които на младини му донесоха слава в университета в Южна Калифорния, сега го унижаваха и опозоряваха. От около шест месеца усещаше, че е пред прага на нещо — също като дете, което се е качило на висока скала, гледа морето и събира смелост да скочи. Но той беше в безизходно положение. Не можеше да продължава напред, нито да остане там, където беше. Крепеше се застрашително и чакаше да събере кураж, като се ненавиждаше заради нерешителността си.

 

 

Спряха в алеята за коли пред къщата на Прескот, построена във френски провинциален стил, която се намираше в Бел Еър и струваше три милиона долара. Уилър извади куфара от багажника и мълчаливо ги поведе към входа. Започна да изкачва стъпалата и се смрази. Вратата беше разбита като в дома на Анджи Уонг. После чу, че някой се движи в спалнята на горния етаж. Отстъпи назад и остави куфара. Лиз вървеше след него. Той я хвана за ръката и поведе нея и Холис обратно към ягуара.

— Какво правиш, Уилър?

Той й направи знак да мълчи, даде й клетъчния телефон и посочи алеята за коли пред къщата.

— Какво има? — прошепна тя.

— В къщата има някой. Искам да повикаш полицията.

— Но…

— Алармената система не работи. Ченгетата бяха тук. Изключиха я. Ключалката на предната врата е разбита. Чух шумове вътре. Дай ми ключовете за къщичката до басейна.

Лиз бръкна в чантата си и му ги даде. Той хукна по алеята. Сърцето му биеше силно.

„Кой правеше тези номера?“

Стигна до къщичката край басейна, тихо отключи остъклената врата и я отвори. Влезе вътре и безшумно затвори. Там брат му държеше ловджийските си пушки и пистолетите. Уилър се приближи до шкафа, където бяха заключени оръжията, но нито един от ключовете във връзката на Лиз не ставаше на ключалката. Накрая намери ключа за шкафа на перваза над вратата.

Отвори го и взе два деветмилиметрови пистолета „Берета“. Грабна кутия с боеприпаси и провери магазините. Бяха празни. Започна да ги зарежда, изпускайки четири-пет патрона, които силно изтракаха на пода. Ръцете му трепереха. Слагаше петия патрон във втория пистолет, когато чу шум пред басейна. Скърцане на шезлонг. Спря да зарежда, тихо се приближи до вратата и погледна навън.

До басейна седеше млад китаец и спокойно пушеше, сякаш имението беше негово. Беше трудно да се определи възрастта му от това разстояние, но момчето изглеждаше на не повече от седемнайсет-осемнайсет години. Беше мършав и облечен в черно — широки джинси и лъскава мушама, а на главата му бе завързана червена лента.

Уилър затаи дъх, без да откъсва очи от младежа. Сърцето му блъскаше в гърдите.

„Дишай дълбоко“ — заповяда глас с южняшки акцент, скрит дълбоко в паметта му. Кейл Маккой, командирът му в Специалните сили.

С провлачения си говор от Южна Каролина Маккой бе обяснил на взвода, че по време на сражение тялото произвежда големи количества адреналин, в резултат на което кислородът изгаря по-бързо. Ако не дишаш дълбоко, ще ти се завие свят. „А морските пехотинци, които имат световъртеж, свършват като смет на бунището“ — бе ги предупредил той.

Уилър пое дълбоко дъх и се опита да се овладее.

Наблюдаваше китаеца, без да знае какво да направи. От къщата излезе още едно момче. Двамата говореха на китайски — пронизителна мелодия от думи и смях. После загасиха цигарите и влязоха вътре.

— Какво да направя сега? — измърмори Уилър. Зареди втория пистолет, затъкна го в колана си и стисна другия в дясната си ръка. — Това е безумие.

Твърде дълго се чуди какво да стори. Изведнъж всичко му се изясни. Щеше да разбере какво става, защо бе убита секретарката на брат му и какво правеха китайците в къщата на Прескот. Щеше да разбере кой върти тези номера и най-важното — защо.

След много месеци на душевно вглъбяване и мъчителна нерешителност Уилър Касиди свали часовника от ръката си, за да опази скъпата вещ, и го пусна в джоба си. После отвори остъклената врата на къщичката до басейна и най-сетне се включи в играта.