Готфрид Келер
Ковач на щастието си

Джон Кабюс, кротичък човечец на около четиридесет години, имаше обичай често да повтаря, че всеки е сам ковач на щастието си, че трябва и че може да го кове, без да вдига много шум и врява.

— Спокойно, само с няколко майсторски удара, истинският мъж кове щастието си! — бяха обикновено думите, с които той искаше да каже, че човек може да постигне не само най-необходимото, но дори охолство и излишества.

Още като неукрепнал юноша той беше направил един от първите си майсторски фокуси и бе превърнал кръщелното си име Йоханес в английското Джон, за да се подготви издалеко за необикновени и щастливи подвизи, тъй като по този начин рязко се открои от всички останали Хансовци и извън това си спечели някакъв ореол на англосаксонска предприемчивост.

След това си заживя спокойно няколко годинки, без много да учи или да се труди, но и без да прехвърля границата на благоприличието, изчаквайки мъдро нещата сами да се наредят.

Когато обаче щастието не пожела да се хване на заложената въдица, той направи втория си майсторски удар, като превърна „и“-то във фамилното си име на „ю“. Така това име (по други места Капес, което означава зеле) доби по-благороден чуждестранен оттенък и Джон Кабюс зачака сега с по-голямо право така поне смяташе — щастието си.

Отново изминаха няколко години, без обаче щастието да му се усмихне. Беше наближил вече тридесет и първата си година, а незначителното му наследство въпреки че го разпределяше най-акуратно и често си налагаше ограничения — все пак най-накрая бе изядено. Сега той сериозно се разтревожи и реши, че трябва да предприеме нещо по-съществено. Често бе завиждал на някои зелдвилци за внушителните им фирми, върху които наред с името на собственика се мъдреше и името на съпругата му. Тази мода бе излязла ненадейно и никой не знаеше как и откъде бе дошла. Както и да е, тя като че ли подхождаше отлично на червените кадифени жилетки на важните господа и отведнъж по всички ъгли на малкото градче прокънтяха тържествени двойни имена. Големи и малки фирми, входни врати, звънци, чаши за кафе и чаени лъжички бяха надписани с тях и известно време седмичният вестник преливаше от обяви и съобщения, чиято единствена цел бе да излезе в печата двойният подпис на фирмата. Особено за новобрачните отпечатването на каквато и да е обява бе една от първите им радости. Понякога това бе причина за негодувание и завист: когато някой дребен обущар или въобще някой незначителен човек впишеше във фирмата си двете имена, та така да влезе в кръга на достопочтените граждани, хората се мусеха и започваха да гледат с лошо око на него, макар той законно да притежаваше брачната си половинка. Все пак не им беше съвсем безразлично дали само един или повече незвани ще се възползуват от този подход, за да нахълтат в благодатната общност на кредита, понеже, както доказва опитът, прибавката на женското име спада към най-съществените, но и най-фини частици на кредитната машина.

Джон Кабюс обаче не се съмняваше ни най-малко в успеха на едно такова основно изменение. Сега безпаричието му беше достатъчно голямо, за да го накара да изпълни тъкмо навреме този отдавна замислен, майсторски подготвен удар, както подхожда на един стар ковач на собственото си щастие, който не си хаби ударите напразно; и Джон се поогледа спокойно, но решително за някоя мома. И ето, сякаш самото му решение предизвика най-после съдбата. Още същата седмица той узна, че в Зелдвила живее една възрастна дама с дъщеря си мома за женене; дамата се наричаше госпожа Олива, а дъщеря й — госпожица Олива. „Кабюс-Олива!“ — веднага прозвуча в ушите на Джон и откликна в сърнето му. Основано под такава фирма, и най-скромното предприятие сигурно щеше да се превърне само след няколко години в голяма търговска къща. И въоръжен с всичките си ценности, той мъдро се залови за работа.

Тези ценности се състояха от едни позлатени очила, три емайлирани копчета за риза, свързани със златно синджирче помежду си; дълга златна верижка за часовник, украсена с многобройни висулки, която минаваше през жилетката му, ушита от скъп плат на цветя; от една огромна карфица с миниатюра, изобразяваща битката при Уотърло; извън това три-четири големи пръстена и грамаден тръстиков бастун, чиято топка представляваше малък оперен бинокъл под формата на седефено буренце. В джобовете си той носеше следните предмети, които изваждаше и слагаше пред себе си, щом седнеше нейде: голям кожен калъф, съдържащ едно цигаре за пури, издялано от морска пяна и представляващо привързания за коня Мазепа. Когато пушеше, тази група — подходяща украса за всяка гостна — стърчеше чак до веждите му. Извън това носеше една червена чантичка за пури с позлатена закопчалка; в чантичката имаше хубави пури, чието книжно пръстенче беше на вишневочервени и бели резки; една авантюристично-елегантна запалка, една сребърна кутия за тютюн и един бележник с бродирани корици. Той притежаваше също така най-сложния и най-изящния от всички портфейли с безброй тайни преградки.

Цялото това снаряжение бе за него идеалната екипировка за един щастлив мъж; беше си го набавил още преди, по времето, когато се препитаваше от малкото си състояние — една смело замислена и подготвена рамка за живота, на която той придаваше дълбок смисъл. Защото събирането на тези предмети не биваше да служи само като украшение на един суетен, лишен от вкус мъж, но по-скоро като школа за упражнение, издръжливост и утеха, докато още се намираше под лоша звезда, а така също да бъде и достойно приготовление за посрещането на приближаващото се щастие, което можеше да се промъкне неочаквано при него като крадец в нощта. По-скоро той би умрял от глад, отколкото да продаде или заложи и най-малката от своите скъпоценности. Така нито пред света, нито пред себе си той имаше вид на бедняк; привикна да търпи крайна нужда, без да се лиши от блясъка си. За да не загуби, счупи или разпилее нещата си, той си наложи едно спокойно и винаги изпълнено с достойнство държане. Не смееше да си позволи дори да си пийне или да преживее някакво вълнение — и така той притежаваше вече от десет години своя Мазепа, без конят да загуби някое ухо или развятата си опашка, а кукичките и халкичките на кутията му за пури и несесерът му се затваряха така добре, както в деня на сътворяването им. Заради украшенията си той беше задължен да пази чисти дрехите и шапката си, да носи постоянно снежнобял нагръдник, за да могат копчетата, верижката и карфицата да изпъкват по-добре върху белия фон.

Естествено това изискваше повече труд, отколкото бе готов да признае в поговорката си за „майсторските удари“, но дори и творбите на гениите винаги са били представяни като създадени без усилия.

Ако двете жени представляваха щастието, не беше трудно то да се хване в заложената мрежа на майстора — с добрия си ред и с многото си скъпоценности той им се струваше тъкмо мъжът, когото бяха дошли да търсят в този край. Редовният му безделен живот беше указание, че той може да е някой заможен и солиден лихвар или рентиер, който сигурно пази ценните си книжа в някоя хубавичка кутия. Те му разправиха някои неща за собственото си благосъстояние, но когато забелязаха, че господин Кабюс като че ли не държи много на това, мъдро замълчаха и предоставиха на този отличен мъж да си ги представи такива, каквито биха му харесали. Казано накратко, след няколко седмици той се сгоди за госпожица Олива и веднага замина за столицата, където поръча да му изгравират богато украсени пощенски карти с прекрасното двойно име, както и една разкошна фирма, и установи търговски и кредитни връзки, необходими за откриването на манифактурен магазин. В самонадеяността си той купи веднага два-три аршина от полирано черешово дърво, няколко дузини формуляри за менителници, върху които като емблема бе изобразен Меркурий, ценоразписи и лепенки със златни ръбове, търговски книги и други подобни.

Доволен, той побърза да се върне в родния си град, при годеницата си, чийто единствен недостатък беше несъразмерно голямата й глава. Посрещнаха го любезно и мило и след като той разказа за пътуването си, му съобщиха, че сватбените документи на годеницата били вече пристигнали. Това известие му бе съобщено с въздържана усмивка, сякаш искаха да го подготвят за някаква нередна, макар и маловажна и второстепенна подробност. След като му казаха най-после всичко това, се оказа, че майката е овдовялата съпруга на господин Олива, дъщеря й обаче била нейно извънбрачно дете, още от младежките й години, и носела нейното фамилно име, когато се касаело до служебни и гражданско-правни работи. А това име било Хойптле^[1]! Следователно годеницата се казваше госпожица Хойптле и бъдещата фирма щеше съответно да гласи „Джон Кабюс-Хойптле“, което на немски излиза Ханс Зелевата главичка.

Известно време годеникът стоя като онемял, наблюдавайки нещастната половина на най-новия си шедьовър, и най-после извика:

— И този огромен череп се наричал главичка!

Изплашена и смутена, годеницата сведе главичка, докато премине бурята. Тя все още не подозираше, че главното, което Кабюс харесваше у нея, беше онова хубаво име.

Господин Кабюс обаче просто си тръгна към къщи, за да обмисли случката. Но още по пътя веселите му съграждани му подвикваха „Ханс Зелевата главичка“, тъй като някой вече бе издал тайната. В дълбоко усамотение, три дни и три нощи той се мъчи да преработи сбърканото си творение. На четвъртия ден взе решение, отиде в дома на годеницата си и поиска ръката на майката вместо на дъщерята. Но възмутената жена от своя страна беше разбрала, че господин Кабюс не притежава никакви махагонени кутийки с ценни книжа и презрително му посочи вратата, след което замина с дъщеря си за най-близкото градче.

Така господин Джон видя как блестящото име Олива изчезна като лъскав сапунен мехур в синия ефир и остана крайно слисан, с чука на щастието си в ръка. И последните му налични пари се бяха стопили при тази сделка. Беше крайно време да се залови за някаква по-сериозна работа или поне да изгради основите на съществованието си и докато си мислеше какво би могъл да върши, установи, че не бе изучил нищо друго, освен да се бръсне отлично, да пази добре бръсначите си и да ги точи редовно. И така, снабден с едно бръснарско легенче, той се установи в една тясна приземна стаичка, над чиято врата закачи табела с „Джон Кабюс“, която саморъчно изряза от хубавата представителна фирма, отделяйки с тъга безвъзвратно загубеното Олива. Прякорът „Зелевата главичка“ обаче му остана в града и му доведе не малко клиенти, така че той преживя няколко години доста сносно, като бръснеше лица, точеше бръсначи и като че ли съвсем забрави самоуверената си поговорка.

И ето един ден при него дойде един гражданин, който се бе завърнал от дълго пътуване, и докато Джон го сапунисваше, той небрежно подхвърли:

— Значи, в Зелдвила все още има Кабисовци, както виждам от фирмата ви?

— Аз съм последният от нашия род — отвърна не без достойнство бръснарят. — Но защо питате, ако смея да ви задам въпроса?

Чужденецът замълча, изчака, докато Джон го обръсна и изми, и едва когато всичко беше привършено и той уреди сметката си, продължи:

— В Аугсбург се запознах с един стар и богат чудак, който твърдеше, че баба му по баща била Кабис, швейцарка от Зелдвила, и той много искал да узнае дали има още някой жив от този род.

След тези думи човекът си отиде.

Ханс Зелевата главичка се замисли и изпадна в голяма тревога, защото смътно си спомни, че преди много години някаква негова баба действително се бе омъжила в Германия и оттогава никой нищо не бе чувал за нея. У него внезапно се пробуди някакво трогателно семейно чувство, някакъв романтичен интерес към родовото му дърво и го хвана страх, че този човек може да не се вести вече в бръснарницата му. Ако се съдеше по растежа на брадата му, след два дни той трябваше отново да пристигне. И действително човекът дойде точно след два дни. Джон го насапуниса и започна да го бръсне, разтреперан от любопитство. И едва свършил с бръсненето, започна настойчиво да го разпитва за по-големи подробности.

Човекът каза:

— Това е именно господин Адам Литумлай, женен е, но няма деца и живее на еди-коя си улица в Аугсбург.

Джон изкара още една нощ в размишления и взе смелото решение все пак да стане много щастлив. На другата сутрин заключи тесния си дюкян, прибра празничния си костюм в една стара войнишка раница и всичките си добре запазени ценни принадлежности в едно отделно вързопче и след като се сдоби с достатъчно документи за самоличност и преписи от енорийските книги, тръгна незабавно за Аугсбург, тих и скромен като стар занаятчийски чирак.

Когато видя пред себе си кулите и зелените насипи на крепостните стени, той преброи парите си и си даде сметка, че трябва да бъде много пестелив, за да може да се върне обратно, ако работите се развият по неблагоприятен за него начин. Затова отседна в най-скромния хан, който успя да намери, след като се полута известно време. Влезе в гостилницата и видя, че над масите висяха различни занаятчийски емблеми; между тях беше и емблемата на ковачите. Като ковач на щастието си, той седна под нея, считайки я за добро предзнаменование, и подкрепи силите си с една скромна закуска, тъй като беше още рано сутринта. След това поиска да му дадат отделна стаичка, преоблече се в нея, издокара се напълно, като се накичи с всичките си украшения, и завинти буренцето с бинокъла върху бастуна си. Така той излезе от стаичката си, а ханджийката се стъписа пред разкошния му външен вид.

Лута се доста време, докато намери улицата, за която копнееше сърцето му. Най-сетне влезе в една широка улица с големи стари къщи. Нийде не се мяркаше живо същество; най-после видя едно малко слугинче, което носеше лъскава кана с пенлива бира. То понечи да се промъкне край него, но Джон го улови за ръката и попита за господин Адам Литумлай; момичето му посочи къщата, пред която се бяха спрели.

Той погледна с любопитство нагоре. Над един внушителен портал се издигаха няколко етажа с високи прозорци, чиито грамадни корнизи разкриваха пред очите на бедния търсач на щастие едно отвесно море от перспективно смело скъсени линии; побиха го тръпки и той се изплаши, че се е захванал за нещо прекалено голямо за силите му, защото пред него се издигаше истински дворец. Все пак леко натисна масивното крило на вратата, влезе в преддверието и видя пред себе си едно разкошно стълбище. Две каменни стълби с широки стъпала водеха нагоре, а парапетът им беше разкошно изработен от ковано желязо. През отворената задна врата под стълбището се виждаха цветни лехи, огрени от слънцето. Джон тихо тръгна натам с надежда, че ще намери някой слуга или градинар, но не видя нищо друго освен една голяма, стара франконска градина с прекрасни цветя и един каменен фонтан, украсен с много фигури.

Сякаш всички в този дом бяха измрели. Той се върна в къщата и започна да се изкачва по стълбата. По стените висяха големи избледнели географски карти, плановете на стари имперски градове с укрепления и с величествени алегорични изображения в ъглите. Една от многобройните дъбови врати беше само притворена, той я открехна и видя една доста хубавка жена, изтегната на едно канапе. Плетивото се бе изплъзнало от ръцете й и тя лежеше потънала в спокоен сън, макар да беше едва десет часът преди пладне. С разтуптяно сърце Джон Кабюс прилепи бастуна до очите си, тъй като стаята беше много обширна, и започна да наблюдава това видение през седефения си бинокъл. Копринената рокля и закръглените форми на спящата жена придаваха на къщата още повече вид на омагьосан замък; крайно озадачен, той се върна назад и тихо и предпазливо продължи да се изкачва нагоре по стълбите.

Най-горе стълбището се превръщаше в истински оръжеен склад: навсякъде висяха брони и оръжия от всички векове; ръждясали ризници, шлемове, парадни брони от късния барок, бойни мечове, позлатени прътове с фитили на края, с които се възпламеняват топове, висяха безразборно по стените, а в ъглите бяха поставени изящни малки оръдия, позеленели от времето. Накъсо казано, това беше стълбището на един голям патриций и господин Джон изпадна в тържествено настроение.

Внезапно той долови съвсем отблизо някакъв рев, сякаш плачеше по-голямо дете; и понеже плачът не престана, Джон се възползува от случая и тръгна по гласа, за да срещне все пак жив човек в тави къща.

Отвори най-близката врата и видя една обширна зала, чиито стени бяха отрупани от горе до долу с портрети на разни прадеди. Подът се състоеше от шестоъгълни разноцветни плочи, а таванът бе украсен с гипсови барелефи, които представляваха почти свободно висящи фигури на хора и животни в естествена големина, венци от плодове и гербове. Пред огледалото на камината, високо около десет фута, стоеше дребничко беловласо старче, не по-тежко от козле, облечено в яркочервен кадифен халат, с насапунисано лице. То тропаше нетърпеливо с крак и викаше с плачлив глас:

— Не мога да се дообръсна! Не мога да се дообръсна! Бръсначът ми не реже! Никой не ще ми помогне, о-о-о!

Когато съзря непознатия в огледалото, старецът млъкна, обърна се и все още държейки бръснача, загледа смаяно и изплашено господин Джон, който с шапка в ръка и с много поклони тръгна към него, остави шапката си настрани, взе усмихнато ножа от ръката на човечето и опипа острието му. Наточи бръснача на ботуша си, после на дланта си, след това провери сапунената пяна и я разби да стане още по-гъста; или казано накъсо: за по-малко от три минути той идеално обръсна човечето.

— Простете, многоуважаеми господине — каза след това Кабюс, — за дързостта, която проявих към вас. Но като ви видях в такова затруднено положение, си помислих, че така мога да ви се представя по най-естествен начин, като смятам, че имам честта да стоя пред господин Адам Литумлай.

Старчето гледаше все още учудено непознатия; после премести поглед в огледалото, видя, че е обръснат така гладко, както отдавна вече не е бил бръснат, и със задоволство, примесено с недоверие, отново заразглежда опитния майстор. Стана му драго, като разбра, че чужденецът е порядъчен човек, но все пак го попита с тънък и недружелюбен гласец кой е и какво иска.

Джон се изкашля и отвърна, че той е Кабюс от Зелдвила и понеже бил на път и минавал тъкмо през този град, не искал да пропусне случая да потърси и поздрави потомците на една прабаба от неговия род.

Престори се, че от детинство е слушал да се говори за господа Литумлай. Старецът остана приятно изненадан и извика любезно и весело:

— О, значи родът на Кабисовци все още продължава да цъфти. Те сигурно са многоброен и уважаван род, нали?

Подобно на странствуващ калфа, застанал пред писаря на градските порти, Джон беше вече извадил и подредил книжата си; сега той посочи към тях и каза сериозно:

— Не е вече многоброен този род, защото аз съм последният от него! Но неговата чест си е останала неопетнена!

Учуден и трогнат от тези думи, старият човек му подаде ръка и го поздрави с добре дошъл. Двамата господа бързо се разбраха относно степента на родството си. И Литумлай отново извика:

— Колко близко се допират клоните на нашия род! Елате, драги братовчеде, да видите вашата благородна и прекрасна пралеля, моята родна баба!

И той го поведе в обширната зала, докато стигнаха до портрета на една хубава жена, облечена по модата на миналия век. Действително една малка картичка, забодена в ъгъла на рамката, отбелязваше коя е дамата. Голяма част и от другите портрети имаха такива картички. На самите картини естествено имаше други надписи на латински език, но те не отговаряха на забодените картички. Джон Кабюс постоя дълго пред портрета, като си казваше на ум:

„Все пак добре го изковах! Защото тук, в тази рицарска зала, прабабата на моето щастие поглежда благосклонно и любезно към мен!“

В съзвучие с неговия монолог прозвучаха и думите на господин Литумлай, който казваше, че и дума не можело да става Джон да продължи пътуването си, че уважаемият братовчед трябвало засега да остане тук, за да установят по-тесни връзки помежду си, и да му бъде гост дотогава, докато му позволява времето. Защото бляскавите украшения на господин племенника, които отдавна бяха привлекли погледа на домакина, изпълниха отлично задачата си, като му вдъхнаха доверие.

Затова сега той с всичка сила задърпа звънеца и постепенно няколко слуги бавно се довлякоха, за да видят какво желае дребничкият им господар; най-после се появи и дамата, която спеше на първия етаж, още зачервена от сън и с полуотворени очи. Но когато й представиха току-що пристигналия гостенин, тя широко ги разтвори — явно любопитна и зарадвана от неочакваното събитие. Заведоха Джон в другата стая и той трябваше да изяде една огромна закуска, при което двамата съпрузи така усърдно му помагаха като деца, които по всяко време чувствуват охота за ядене. Всичко това хареса извънредно много на госта; той видя, че това са хора, които не се лишават от нищо и умеят да се радват на хубавото. От своя страна той постоянно се стараеше да прави все по-добро впечатление; още на обеда, който последва, това впечатление се затвърди — всеки един от двамата домакини нареди да поднесат любимото му ядене; Джон Кабюс яде от всичко и го намери отлично, а привичното му спокойно и изпълнено с достойнство държане придаде още по-голяма стойност на преценката му. Ядоха и пиха славно; надали досега трима почтени хора са се наслаждавали на по-богато и по-невинно удоволствие. За Джон това беше рай, в който грехопадението изглеждаше невъзможно.

Така нещата се наредиха отлично. От една седмица той живееше в тази достопочтена къща и познаваше вече всичките й ъгълчета. Съумяваше по хиляди начини да забавлява стареца, ходеше с него на разходка и го бръснеше леко, сякаш го галеше зефир, което особено много допадаше на човечето. Но Джон забеляза, че господин Литумлай беше станал по-замислен и се сепваше, когато той му заговорваше, че трябва да си тръгне, макар да споменаваше това по-скоро с намеци. Тогава той реши, че е дошло времето пак да опита един малък майсторски удар и на края на осмия ден съобщи вече ясно на благодетеля си, че в най-скоро време трябва да си върви. Като причина за това посочи, че по-дългият му престой тук ще направи тежка раздялата им, пък и ще му бъде трудно да привикне отново на по-скромен живот. Защото той искал мъжествено да понася съдбата си, съдбата на последния от своя род, който в усилена работа и усамотение трябва да пази честта на рода до последния си дъх.

— Елате с мене горе в рицарската зала — отвърна господин Адам Литумлай и двамата тръгнаха по стълбите.

Старият се разходи няколко пъти тържествено из залата и отново подхвана:

— Чуйте моето решение и моето предложение, скъпи племеннико! Вие сте последният от вашия род, това е тежка участ! Но не по-малко тежка е и моята участ. Погледнете ме добре! Аз съм първият от моя род! — Той гордо се изпъчи и Джон го погледна, но не можа да разбере какво означава това. Старчето обаче продължи: — Аз съм първият от моя род, ще рече следното: бях решил да основа един такъв голям и славен род като този, който виждате изрисуван по стените на тази зала. Защото това не са моите прадеди, а прадедите на един измрял род патриции от този град. Когато преди тридесет години се заселих тук, къщата тъкмо се продаваше с цялата мебелировка и всичките старини и аз веднага я откупих като основа за осъществяване на съкровената си мечта. Притежавах голямо състояние, но нямах име, нямах прадеди, дори и сега още не зная кръщелното име на дядо си, който се е оженил за някоя си Кабис. В началото реших да запълня тази липса, като обявя нарисуваните тук господа и госпожи за мои предци и с помощта на тези бележки изкарах, че едни от тях са от рода Литумлай, а други от рода Кабис, както сам виждате. Но семейните ми спомени стигнаха само за шест-седем души, а останалите картини — плод на четири столетия — се надсмиват над моите стремежи. Така аз още по-настойчиво се вкопчих в бъдещето, в необходимостта сам да създам едно поколение, което ще продължи дълго и чийто родоначалник ще бъда аз. Още отдавна накарах да нарисуват портрета ми, а също и едно родословно дърво, в чийто корен стои моето име. Но зла съдба упорито ме преследва! Вече вземам трета жена, а никоя от тях не ме е дарила с дъщеря, камо ли пък със син и продължител на рода. Двете ми предишни жени, с които се разведох, през това време от проклетия родиха няколко деца от други мъже. И настоящата, с която съм женен вече седем години, сигурно ще стори същото, ако се разделя с нея…

Вашата поява тук, скъпи племеннико, породи у мен една идея, а именно — да се възползувам от допълнителна чужда помощ, от която — както знаем от историята — често са се възползували големи и малки династии.

Какво ще кажете за следното ще останете да живеете тук, като дете на тази къща, а аз по съдебен ред ще ви направя мой наследник! В замяна на това вие трябва да направите следното, външно да пожертвувате собствената си семейна традиция (та нали сте последният от вашия род) и след моята смърт, тоест при получаване на наследството, ще приемете моето име! Междувременно аз ще разпространя слуха, че вие сте мой незаконороден син, плод на необуздани младежки лудории. Вие ще приемете тази версия, без да се противопоставяте. По-нататък може би ще успеем да съчиним някакъв писмен документ, някакви мемоари или малък роман за една забележителна любовна история, в която аз ще играя ролята на пламенен, макар и безразсъден младеж, който причинява нещастие и по-късно, на старини, иска да изкупи вината си. Накрая вие се задължавате да приемете от мен онази девойка за съпруга, която аз ще избера за вас измежду дъщерите на най-знатните хора в града, за да осъществя по-нататък моята цел. Това е моето предложение, въобще и в частност.

Докато старецът говореше, Джон ту почервеняваше, ту пребледняваше, но не от срам и страх, а от радост и удивление пред това необикновено щастие, както и от собствената си мъдрост, която бе причина за всичко това. Но той с нищо не показа изненадата си; престори се, че трудно може да се реши да пожертвува почтеното си фамилно име и законното си рождение. С вежливи и добре подбрани думи помоли да му дадат двадесет и четири часа срок за размишление, а след това излезе в хубавата градина и дълбоко замислен, започна да се разхожда нагоре-надолу. Прелестните цветя, шибоите, карамфилите, розите, криновете и лилиите, мушкатовите лехи и жасминовите храсти, миртите и зокумите го гледаха с почит и го приветствуваха като свой господар.

След като близо половин час се наслаждава на благоуханието на цветята, на топлото слънце, на сенките и на прохладата на фонтана, той излезе на улицата със сериозен вид, сви край ъгъла и влезе в една сладкарница, където изяде три топли банички и изпи две чаши хубаво вино. След това се върна в градината и продължи да се разхожда още половин час, като този път изпуши и една пура. Тогава случайно откри една леха с малки крехки репички. Отскубна цяла китка от земята, изми ги на фонтана, чиито каменни тритони най-почтително примигваха с очи към него, сетне отиде в една хладна бирария и изпи към тях една кана пенлива бира. Поприказва приятно с гражданите, като се мъчеше да превърне родния си диалект в по-мекото швабско наречие, защото имаше всички изгледи да стане един от най-изтъкнатите хора измежду тях.

Нарочно не спази определения за обед час и закъсня. И за да покаже, че от тревога няма апетит, изяде предварително още три мюнхенски наденички и изпи втора кана бира, която му се услади още повече от първата. Най-сетне смръщи чело и отиде на обед; седна на масата и остана така неподвижен, вперил поглед в супата.

Дребничкият господин Литумлай, който ставаше страшно упорит, щом се появяха непредвидени пречки, и не можеше да търпи никакво противоречие, изпитваше яд и страх, че последната му надежда да основе свой род ще пропадне и наблюдаваше с недоверчив поглед неподкупния си гост. Но накрая, когато несигурността дали ще стане родоначалник, или не, беше за него вече непоносима, той помоли Джон да намали времето от двадесет и четири часа, което му беше дал за обмисляне, и веднага да вземе решение. Защото се страхуваше, че строгата добродетелност на братовчед му ще става по-непреклонна с всеки изминат час. Той сам донесе от избата бутилка старо рейнско вино, каквото Джон досега не бе вкусвал. Когато пуснатите на воля слънчеви духове започнаха невидимо да ухаят над кристалните чаши, които нежно позвънваха, и всяка капка от течното злато, паднала върху езика, сякаш бързо се превръщаше на цветна градинка под носа, най-после суровият дух на Джон Кабюс се размекна и той даде съгласието си. Набързо повикаха нотариуса и на чаша прекрасно кафе изготвиха законното завещание. Накрая мнимият незаконороден син и родоосноваващият праотец се прегърнаха; това обаче не беше топла прегръдка от плът и кръв, а нещо много по-тържествено, по-скоро сблъсък на два велики принципа, срещнали се по своя път.

Сега вече Джон плуваше в щастие. Нямаше какво друго да прави, освен да свикне с новото си приятно положение, да се държи внимателно към господин баща си и да харчи щедро отпусканите му пари така, както му се нрави. Той вършеше това по най-приличен и спокоен начин и се носеше като барон. Нямаше нужда да си набавя нито една скъпоценност повече; в това се прояви геният му, защото купените преди години украшения бяха и сега съвсем достатъчни и подхождаха напълно на неговия добре обмислен план, който досущ отговаряше на огромното му щастие. Битката при Уотърло святкаше и гърмеше върху една доволна гръд; верижката и висулките се полюшваха върху един добре натъпкан стомах, през златните очила гледаха доволни и горди очи, бастунът не крепеше, а по-скоро красеше един благоразумен мъж, а изящната табакера беше пълна с най-доброкачествени пури, които той пушеше разумно с украсеното си с Мазепа цигаре. Дивият кон бе станал блестящо кафяв, а вързаният върху него Мазепа едва светлочервеникав, почти с цвета на сурово месо, така че двойното художествено произведение — на резбаря и на пушача — будеше заслуженото удивление на ценителите на изкуството. Татко Литумлай беше възхитен от тях и усърдно се залови да изучава от доведеното си синче как се опушва морска пяна. Набавиха си цяла колекция от такива лули. Но в благородното изкуство старецът се оказа твърде неспокоен и нетърпелив; младият човек трябваше навсякъде да му помага и да поправя, каквото бе сгрешил, което караше стареца да изпитва уважение и доверие към него.

Скоро обаче се представи още по-важна дейност за двамата мъже: таткото настоя да съчинят и напишат заедно един роман, в който Джон да бъде обрисуван като негов незаконороден син. Това съчинение щеше да представлява таен семеен документ, написан във форма на откъслечни записки. За да не предизвикат ревност и тревога у госпожа Литумлай, решиха да го съчиняват на тайни заседания и скришом да го заключат в основаващия се семеен архив, та да излезе на бял свят едва в бъдещи дни, когато родът щеше да бъде в пълен разцвет, и да разкаже историята за буйната кръв на Литумлай.

Джон беше решил след смъртта на стария да не се нарича само Литумлай, а Кабюс дьо Литумлай, тъй като към собственото си име, което беше изковал така изящно, питаеше извинително предпочитание. Беше решил също един ден да изгори документа, който предстоеше да бъде написан и който го лишаваше от честното му законно рождение и го слагаше в ръцете на една безпътна майка. Но засега той трябваше да сътрудничи при написването на този труд, а това леко помрачаваше доброто му настроение. Все пак той мъдро се примири с тази работа и една сутрин старият и той се затвориха заедно в градинския павилион, за да започнат творбата. Седнаха на една маса един срещу друг и внезапно откриха, че задачата им е по-трудна, отколкото си мислеха, защото никой от тях не беше писал и сто свързани реда. Беше им съвсем невъзможно да измислят някакво начало и колкото по-близо събираха глави, толкова по-малко им идваше нещо на ум. Най-после синът се сети, че преди всичко трябва да имат една тетрадка с дебела и хубава хартия, за да напишат трайно произведение. Това беше ясно; тръгнаха да търсят хартия и двамата сговорно обиколиха града. Когато най-после намериха, каквото желаеха, решиха да отидат в една кръчма, за да се освежат и да съсредоточат мислите си, тъй като денят беше горещ. Доволни, двамата изпиха по няколко канчета вино, към които ядоха орехи, хляб и наденички, докато Джон неочаквано каза, че е измислил началото на историята и поиска веднага да изтича в къщи, за да го запише, докато не го е забравил.

— Тичай бързо — каза старецът. — През това време аз ще измисля продължението тук; чувствувам, че съм на път да го открия.

Джон наистина забърза с тетрадката към къщи, влезе в павилиона и написа:

„Беше годината 17…, която беше една благословена година. Ведро вино струваше 7 гулдена, ведро ябълкова шира 1/2 гулден, а ока вишновка 4 бацена. Оката бял хляб 1 бацен, а ръженият хляб 1/2 бацен, чувал картофи пък 8 бацена. Сеното също беше добро и крината овес струваше 2 гулдена. И грахът, и бобът дадоха добър плод, а лена и конопа не ги биваше, затова пък слънчогледът, салото и лойта бяха добри; така в края на краищата се стигна до едно странно положение: градското население беше добре нахранено и напоено, бедно облечено, но пък имаше добро осветление. Така просто си мина годината и с право всеки любопитствуваше да види как ще тръгне новата година. Зимата се оказа сурова, истинска зима, студена и ясна. Топла снежна покривка засипваше полята и пазеше младите посеви. И все пак накрая се случи нещо странно. През Малък Сечко наваля сняг, стопи се и пак замръзна и това се повтори на няколко пъти, така че не само хората се разболяха, но се образуваха толкова много ледени висулки, че цялата страна заприлича на голям стъкларски магазин и всеки тръгна с дъска на главата, за да не го пребият падащите ледени остриета. Иначе цените на храните се задържаха все така, както е отбелязано по-горе, и най-после се поразклатиха, когато наближи паметната пролет.“

На това място дребното старче пристигна запъхтяно, взе листа и без да прочете написаното дотук или да каже нещо, продължи да пише:

„Тогава дойде Той и името му беше Адам Литумлай. Той не разбираше от шега и беше роден в година 17… Пристигна вихрено като пролетта. Беше един от ония. Носеше червена кадифена дреха, шапка с перо и шпага. Носеше златна жилетка с девиза: «На младежта всичко е позволено!» Носеше златни шпори и яздеше бял жребец. Завърза го в първия хан и извика:

— Не ме е еня за нищо, защото е пролет и младежта трябва да се налудува!

Плащаше всичко в брой и всички се удивляваха, като го гледаха. Изпи виното си, изяде печеното и каза:

— Всичко това не струва нищо! — После каза: — Ела, скъпа моя, ти струваш повече от вино и от печено, от злато и от сребро! Не ме е еня за нищо! Мисли, каквото си щеш, но това, което трябвала стане, ще стане!“

Тук той внезапно се запъна и не знаеше как да продължи по-нататък. Тогава заедно с Джон прочетоха написаното, намериха, че не е лошо, и в течение на осем дни отново се събираха всеки ден, като водеха лекомислен живот и се отбиваха често в бирарията, за да почерпят ново вдъхновение. Но щастието не се усмихва всеки ден. Най-сетне Джон успя да улови една нишка от фабулата, завтече се в къщи и продължи:

„Младият господин Литумлай отправи тези думи към една известна госпожица Лизелайн Федершпил, която живееше в крайните къщи на града, където се намират градините, а между тях се зеленеят горички и гъсталаци. Тя беше една от най-очарователните красавици, които някога бе създавал градът — със сини очи и с малки крака. Беше толкова стройна, че не се нуждаеше от корсет, и с парите, които спести от него — тъй като беше бедна мома, — най-после можа да си купи виолетова копринена рокля. Всичко това обаче беше озарено от една обща тъга, която трепереше не само върху чертите на миловидното й личице, но и по цялото хармонично тяло на госпожица Федершпил, така че при пълно безветрие край нея на човек се струваше, че чува тъжните акорди на Еоловата арфа. Защото тъкмо по това време бе настъпил един паметен месец май, в който сякаш се бяха обединили и четирите годишни времена. В началото заваля сняг и славеите пееха със снежинки по главичките, сякаш имаха бели качулки; след това настъпи горещина, че децата се къпеха по реките и черешите узряха, от това време хрониката е записала следния стих:

Лед и сняг,

пекат се деца на речния бряг,

зреят череши, люляк ухай —

туй всичко създал е прекрасният май.

Тези природни явления караха хората да стават замислени и им действуваха по различен начин. Госпожица Лизелайн Федершпил, която беше особено дълбокомислена, потъна в размисъл и за пръв път разбра, че държи в собствените си ръце щастието и нещастието си, добродетелта и падението си и като държеше везните и претегляше тази пълна с отговорности своя свобода, се натъжи още повече. И като си седеше тя така, дойде онзи дързък младеж с червената дреха и каза незабавно:

— Федершпил, аз те обичам!

Тази необикновена повеля на съдбата я накара да измени хода на предишните си мисли и тя избухна във весел смях.“

— Сега ме остави аз да продължа! — извика старецът, който дотича запъхтян и прочете написаното през рамото на младежа. — Тъкмо оттук нататък знам как да продължа!

И той продължи историята по следния начин:

„— Няма нищо смешно — каза той, — защото с мен шега не бива!

Накратко, случи се онова, което трябваше да се случи; а на височинната, дето е горичката, седеше моята Федершпил на зелената поляна и все така продължаваше да се смее. Но ездачът скочи на белия си кон и така бързо литна в далечината, че само след няколко мига изглеждаше съвсем синкав поради въздушната перспектива. Той изчезна и не се върна никога вече, защото беше истински обесник!“

— Е, най-после стана! — извика Литумлай и захвърли перото си. — Написах моята част, сега ти напиши края, съвсем капнах от тези дяволски измишльотини! Кълна се в Стикс! Сега, след като разбрах колко труд ми костува основаването на моя род, никак не ме учудва, че толкова ценят прадедите на големите родове и ги рисуват в естествена величина. Но и аз действувах смело, нали?

Джон продължи разказа:

„Бедната госпожица Федершпил почувствува голямо недоволство, когато забеляза ненадейно, че младият прелъстител изчезна почти едновременно с паметния месец май. Но тя запази присъствие на духа и в себе си реши да гледа на случилото се така, сякаш никога не е било, и по този начин да си възстанови състоянието на уравновесени везни. Но твърде кратко се радва тя на това подражание на невинността. Дойде лятото, ожънаха житото; накъдето и да погледнеше човек, полето се жълтееше от златното плодородие; цените отново спаднаха чувствително, а Лизелайн Федершпил стоеше на оня хълм и гледаше всичко, но не виждаше нищо от мъка и разкаяние. Дойде есента, всяка лоза се превърна в текуща чешма, ябълки и круши падаха и барабаняха непрестанно по земята; хората пиеха, пееха, купуваха и продаваха. Всеки си набавяше каквото му бе нужно, цялата страна приличаше на панаир и колкото обилно и евтино да бе всичко, все пак хората се възхищаваха, хвалеха и приемаха с благодарност богатото плодородие. Само плодородието на Лизелайн не струваше нищо и за него нямаше търсене, сякаш тъне щата в изобилие човешка тълпа не се нуждаеше и от една-единствена устица в повече. Тогава Лизелайн се забули в добродетелта си и роди преждевременно един месец по-рано — едно здраво момченце, което бе предопределено да стане ковач на собственото си щастие.

Този син изкара храбро един твърде бурен живот, докато най-после по прищявка на съдбата намери баща си, който го отгледа, и той стана честен и порядъчен човек. Така синът встъпи в наследствените си права и сега той е вторият известен основоположник на рода Литумлай.“

Под този документ старият написа:

„Прегледал и потвърдил — Йохан Поликарпус Адам Литумлай.“

Джон също се подписа. Господин Литумлай удари и един печат с герб, на който бяха изобразени три златни въдици на синьо поле и седем стърчиопашки на червени и бели петна, кацнали върху една полегата зелена пръчка.

Двамата бяха учудени, че този семеен документ излезе толкова къс, защото те бяха изписали едва една кола от цялата тетрадка. Въпреки това те го сложиха в архивата, за която цел използуваха една стара желязна каса. Сега вече и двамата бяха доволни и в добро настроение.

С такива и други подобни занимания времето им минаваше твърде приятно. Щастливият Джон се чувствуваше дори малко неловко, защото нямаше вече за какво да мечтае и да се тревожи, да кове щастието си и да се отдава на размисъл. Докато се оглеждаше наоколо да открие някакво ново занимание, стори му се, че съпругата на домакина го гледа малко недоволно и подозрително; така поне му се струваше, но той не можеше със сигурност да твърди това. Залисан с другите си стремежи, той не бе обръщал много внимание на тази жена, която почти винаги спеше, а когато беше будна, постоянно дъвчеше нещо вкусно. Тя не се месеше в нищо и изглеждаше доволна от всичко, стига да не се нарушаваше спокойствието й. Сега внезапно той се изплаши, че тя може да предизвика някакъв неизгоден за него обрат в хода на нещата, да настрои мъжа си срещу него или нещо подобно.

Замислен, той сложи пръст на носа си и си каза:

„Чакай! Сега му е времето да доизтъкмя цялата работа. Как можах толкова дълго да пренебрегвам този тъй важен ход? Доброто си е добро, но не е зле да стане още по-добро!“

Старецът тъкмо беше излязъл — беше отишъл да прави тайно сватовство за една подходяща съпруга, която беше избрал за продължителя на рода си, без да се издаде дори пред него. Джон реши да отиде още веднага при дамата със смътното намерение да я поухажва по някакъв начин и да й се докара, та да навакса пропуснатото. Той се стрелна надолу по стълбите и стигна до стаята, където тя обикновено седеше. Както почти винаги, вратата беше открехната, защото макар и крайно ленива, жената беше любопитна и обичаше да слуша какво става в къщи.

Той влезе предпазливо в стаята; видя я да лежи, потънала в дрямка, с полуизядена малинова паста в ръка. Без сам да знае какво точно иска, той отиде на пръсти до нея, взе закръглената й ръка и почтително я целуна. Тя не се и помръдна, само отвори наполовина очи и без да пошавне устни, прикова в него такъв странен поглед, че той се стъписа и заеквайки, най-после се дръпна назад и изтича в стаята си. Седна в един ъгъл, а пред него изплуваха премрежените й очи. Той изтича пак долу, жената лежеше все така неподвижна, като преди, но когато той се приближи, клепачите й пак леко се приповдигнаха. Той отново побягна, отново седна в ъгъла на стаята си, за трети път подскочи и изтича надолу по стълбата, вмъкна се безшумно в стаята и остана там, докато се завърна патриархът на къщата.

Сега не минаваше вече ден, без двамата да успеят да се срещнат и да измамят стария, като се мъчеха външно да запазят пълно благоприличие. Сънливата жена изведнъж стана бодра и весела. Джон обаче отвърна с най-черна неблагодарност на своя благодетел, с намерението да закрепи положението си и да закове здраво щастието си за стената.

През това време двамата грешници се държаха много любезно и смирено към измамения Литумлай, който сега се чувствуваше отлично и смяташе, че е уредил по най-блестящ начин дома си, така че не можеше да се каже кой от двамата господа е по-доволен от себе си. Една заран обаче, след един поверителен разговор, който жена му води с него, явно пролича, че старият е спечелил победата. Сега той обикаляше някак странно наоколо, не се спираше нито за миг на едно място и непрестанно се мъчеше да засвири някаква мелодия, което обаче не му се удаваше, защото нямаше зъби. Извън това той сякаш бе израснал с няколко цола през нощта, накъсо казано, беше олицетворение на самодоволството. Още същия ден обаче победата отново се наклони на страната на младия, защото старият ненадейно го запита дали не иска да предприеме едно дълго пътешествие, за да поопознае света и сам да се образова, като проучи различните начини на възпитание на младежта в отделните страни и се осведоми за съблюдаваните там принципи, главно що се отнася до благородните слоеве.

Нямаше нищо по-добре дошло за Джон от това прекрасно предложение и той го прие с радост. Стегна се набързо за път, господин Литумлай го снабди с полици и така той отпътува с цялото си великолепие. Първо посети Виена, Дрезден, Берлин и Хамбург; след това се реши да отиде в Париж; навсякъде живееше разкошно, но благоразумно. Обикаляше всички увеселителни заведения, летни театри и други места за развлечения, тичаше по музеи и дворци, а по пладне, преди да отиде на обед, стоеше на парадните площади под слънчевия зной, за да слуша музика и да зяпа офицерите. Когато заедно с хиляди други хора гледаше всички тези прелести, обземаше го гордост и той приписваше на себе си заслугата, че може да се наслаждава на този блясък и шум, и смяташе за простаци всички, които не присъствуваха на тези зрелища. Към леките удоволствия той обаче се отнасяше с голяма мъдрост, за да докаже на благодетеля си, че не е изпратил на пътуване някакъв вчерашен хлапак. Не даваше ни стотинка на просяци, не купуваше никога нищо от бедни деца, в гостилниците трудно оставяше бакшиш на прислужниците, а когато оставяше, гледаше да не се ощетява много, и преди да приеме някоя услуга, дълго се пазареше. Най-много се забавляваше, когато можеше да подразни и подиграе някои по-загубени хорица, с които разговаряше по баловете в присъствието на двама-трима умници като него. С една дума: той живееше самоуверено и забавно като стар пътуващ търговец на вина.

Накрая не можа да устои да не прескочи до родната си Зелдвила. Настани се в първия хан и през време на обеда седеше мълчалив и тайнствен на масата, а съгражданите му си блъскаха главите да отгатнат какъв ли ще да е станал Йоханес. Бяха убедени, че много нещо не се крие зад тази работа, но нямаше съмнение, че засега той живее охолно, така че те се въздържаха да си правят шеги с него и с разширени ноздри примигваха към златото, което той не криеше от погледите им. Той обаче не ги почерпи нито една-единствена бутилка вино, въпреки че пред очите им пиеше от най-хубавото и си мислеше какво ли още може да им скрои.

Малко преди края на пътуването си внезапно си спомни, че Литумлай му беше заръчал да се занимае с въпроса за възпитанието на младежта в страните, през които минава, и да установи на какви принципи почива то, та според тях да възпитават децата от рода, който Литумлай беше основал и който Кабюс трябваше да продължи. За него беше твърде удобно да изпълни тази задача в Зелдвила, тъй като, облечен в мантията на една по-висша мисия, той можеше да играе ролята на някакъв съветник по възпитанието и да си направи още по-голяма шега със зелдвилци. И тук той попадна тъкмо на това, което му трябваше, защото от известно време зелдвилци бяха открили един чудесен поминък, като поголовно правеха дъщерите си възпитателки и после ги разпращаха по света. Умни и глупави, здрави и болни деца се подготвяха по този начин в местните училища за всякакви нужди. Както пъстървите се приготовляват по разни начини — варени, пържени, набодени със сланинки и т.н., — така тук подготвяха и момичетата било по християнски, било по светски маниер, по езиците или по музика, за аристократични къщи или за буржоазни семейства — в зависимост от страната, за която ги определяха, и това къде в момента имаше по-голямо търсене на възпитателки. Колкото и странно да звучи, на зелдвилци им беше все едно къде ще отидат и с какво ще се занимават техните дъщери, и нямаха и понятие от обществената среда, в която те щяха да попаднат. Добрият пласмент можеше да се обясни с това, че купувачите на този експортен артикул бяха също така равнодушни и лишени от познания. Някои зелдвилци, макар и непримирими врагове на черквата, караха децата си, определени да заминат за Англия, да изучават молитви и катехизис в неделното училище; други пък, които в публичните си речи се горещяха във възхвала на благородната съпруга на народния герой Вернер Шауфахер, тази украса в дома на свободна Швейцария, пращаха на заточение пет-шест дъщери в руските степи или в други далечни негостоприемни части на света, където те чезнеха в безутешна самота.

Най-важното за почтените граждани беше да снабдят на бърза ръка клетите създания с паспорт и чадър и да ги изгонят от дома си, за да могат после с изпращаните от тях пари да си гледат добре животеца.

От всичко това скоро се създаде известна традиция и известно умение в подготовката на момичетата и Джон Кабюс имаше достатъчно и предостатъчно работа, докато събере сведения за чудноватите методи, които се прилагаха тук, и ги запише в бележника си по още по-чудноват начин. Той обикаляше разните малки фабрики, където подготвяха момичетата, разпитваше настоятелки и учители и старателно се помъчи да нахвърли една картина как от самото начало трябва да се подхване възпитанието на едно момченце от голям род съгласно изискванията на съответното съсловие, и то чрез платени възпитатели, така че на родителите да бъдат спестени всякакви мъки и ядове.

Въз основа на тези факти само за няколко дни той изготви — вдигайки голям шум около себе си — един забележителен меморандум, който благодарение на усърдно събраните от него бележки набъбна значително и изпълни много страници. Той пазеше документа, завит на ролка, в една кръгла тенекиена кутия, която винаги висеше на хълбока му, закачена на кожен ремък. Когато обаче зелдвилци забелязаха това, помислиха, че той е изпратен да открадне тайната на тяхната нова индустрия и да я пренесе в чужбина, та се озлобиха срещу него и с кавги и заплахи го изгониха от града.

Зарадван, че е успял да ги ядоса, той си замина и най-после пристигна в Аугсбург, здрав и весел като млад шаран. Добре разположен, той влезе в къщата, която беше също така весела и оживена. Първото нещо, което видя, беше една хубава пъргава селянка с големи гърди, която носеше леген с гореща вода. Той си помисли, че това е новата готвачка и я загледа не без удоволствие. Все пак му се щеше да поздрави колкото се може по-скоро господарката на къщата. Тя обаче не можеше да го приеме, защото беше на легло, макар цялата къща да кънтеше от някаква странна глъчка. Причина за тази врява беше старият Литумлай, който тичаше наоколо, пееше, викаше, смееше се и се караше едновременно; най-после той се появи, като свиреше, пъхтеше, въртеше очи, почервенял от радост, гордост и високомерие. Изпълнен с буйна радост и чувство за собствено достойнство, той поздрави любимеца си с добре дошъл и изтича да свърши нещо друго — изглежда, беше потънал в работа.

През това време отнякъде непрестанно долиташе глухо квичене, подобно на звук от малък тромпет. Дебелогърдата селянка мина пак през сцената, този път с куп бели кърпи в ръка, изду бялата си гушка и извика:

— Сега, съкровище мое, сега, момченцето ми!

„Я гледай — си каза Джон — каква апетитна мръвка!“

Но той пак се заслуша в онова квичене, което не преставаше.

— Е — извика Литумлай, който отново се появи и заситни към него, — не пее ли хубаво птиченцето? Какво ще кажеш за това, моето момче?

— Какво птиче? — попита Джон.

— О, боже господи, та нима още не си разбрал? — провикна се старчето. — Най-после ми се роди син, продължител на рода ми. Пъргав е като прасенце и сега си лежи в люлката. Всичките ми желания, всичките ми някогашни планове се сбъднаха!

Ковачът на щастието си стоеше като истукан, без обаче още да съзнава последиците от това събитие, колкото и прости да бяха те; усещаше само някакво крайно противно чувство, изблещи очи и изостри устни, сякаш се готви да целуне таралеж.

— Хайде де — продължи доволен старецът, — я не прави такава кисела физиономия! Наистина отношенията ни малко ще се поизменят, аз вече анулирах и изготвих завещанието, както и оня весел роман, който сега вече не ми е нужен! Но ти ще останеш в дома ми и ще поемеш главното ръководство при възпитанието на сина ми, ще бъдеш мой съветник и помощник във всички работи и докато съм жив, няма да се лишаваш от нищо! Сега си отпочини, а пък аз ще трябва да измисля някакво достойно име за малчугана. Три пъти вече преглеждам календара! Сега ще преровя една стара хроника, там има родови дървета от някога със забележителни кръщелни имена!

Джон отиде в стаята си и седна в ъгъла; тенекиената кутия с изложението за възпитанието на младежта все още висеше на колана му и той несъзнателно я държеше между коленете си. Сега вече той разбра ясно положението си, проклинаше злата жена, която му беше изиграла тази лоша шега, и бе пъхнала в ръцете на стария един наследник; проклинаше стареца, който вярваше, че има законен син; само себе си не проклинаше, макар да беше истинският и единствен виновник за появяването на малкия кресльо, който го лиши от наследство. Той се мяташе в мрежа, която не можеше да разкъса; внезапно обаче изтича при стария, за да му отвори по най-глупашки начин очите.

— Действително ли смятате — пошушна му той със сподавен глас, — че детето е ваше?

— Как? Какво? — рече господин Литумлай, като вдигна очи от хрониката.

Джон продължи, като се мъчеше с откъслечни фрази да го накара да разбере, че той, Литумлай, досега никога не е бил в състояние да стане баща, че вероятно жена му е прегрешила, че му е изневерила и т.н.

Щом думите му проникнаха до съзнанието на дребното човече, то скочи като обезумяло, започна да удря с крак по пода, да фучи и да крещи:

— Да се махаш от очите ми, неблагодарно чудовище, клеветнико, негоднико! Защо пък аз да не съм в състояние да имам син? Говори, клетнико! Това ли е благодарността ти за моите благодеяния, да засягаш честта на жена ми й моята собствена чест с подлия си език? Какво щастие, че навреме разбирам каква змия съм държал в пазвата си! Как завистта и себелюбието нападат големите родове още от люлката им! Вън от къщата ми! Още веднага!

Треперейки от гняв, той изтича към писмената си маса, взе шепа жълтици, зави ги в хартия и ги хвърли пред краката на нещастника.

— Ето ти няколко пфенига да не умреш от глад, а сега махай се оттук!

С тези думи той се отдалечи, все още съскайки като змия.

Джон вдигна пакетчето, но не напусна къщата, а се промъкна в стаята си, по-скоро мъртъв, отколкото жив, съблече се по риза и макар още да не бе се свечерило, цял разтреперан легна в леглото си и жалостиво застена. Но понеже не го хващаше сън, в цялата си неволя той преброи подхвърлените му пари и тези, които бе спестил от пътуването си.

„Празни приказки! — рече си той. — И дума да не става да си вървя! Искам да остана в тази къща и ще остана!“

В този миг двама полицаи почукаха на вратата му, влязоха вътре, накараха го да стане и да се облече. Изпълнен със страх и ужас, той се подчини. Заповядаха му да прибере багажа си, но всичките му неща бяха вече прибрани, тъй като той въобще не бе отварял куфарите си. След това го изведоха от къщата; един слуга изнесе след него нещата му, остави ги на улицата и заключи вратата под носа му. След това двамата мъже разгърнаха някакъв лист и му прочетоха една заповед, в която се казваше, че под страх на наказание не бива да пристъпва повече прага на тази къща. После си отидоха; а той погледна още веднъж нагоре към къщата на загубеното си щастие. Тъкмо в този миг едно от крилата на високите прозорци леко се открехна и хубавичката дойка прибра отвън една от пелените, прострени да съхнат; едновременно с това той дочу тънкото гласче на детето.

И едва сега побягна с цялото си имущество, влезе в един хан, съблече се отново и несмущаван от никого, се тръшна на леглото.

Отчаян, отиде на другия ден при един адвокат, за да разбере дали не може да се направи нещо. Но по средата на оплакването му адвокатът го прекъсна и извика сърдито:

— Махайте се от главата ми, глупак такъв, стига сте се усуквал около наследството! Или ще накарам веднага да ви арестуват!

Съвсем съкрушен, той най-после замина за добрата Зелдвила, откъдето беше потеглил едва преди няколко дни. Отново отседна в хана и замислено яде известно време от наличните си пари; и колкото повече те намаляваха, толкова по-смирен ставаше той. Развеселени, зелдвилци сядаха на неговата маса и след като изчоплиха от него тайната му — тъй като сега той бе станал достъпен за тях — и видяха как малкото му състояние все повече се топи, продадоха на ковача на щастие една малка стара ковачница за гвоздеи пред градските порти, която тъкмо по това време се продаваше и която според думите им добре била хранила майстора си. Но за да попълни сумата, той трябваше да продаде всичките си украшения и накити, което стори на драго сърце, тъй като вече не възлагаше никаква надежда на тези вещи; те всякога го бяха подвеждали и сега той не искаше да бере грижа и за тях.

Заедно с ковачницата, в която се правеха два-три вида обикновени гвоздеи, той се сдоби и с един стар калфа, от когото новият собственик изучи бързо и без особен труд занаята и скоро стана отличен ковач на гвоздеи. Отначало ковеше без много охота, но после изпитваше истинско задоволство, когато, макар и късно, опозна щастието, което носи обикновената и неуморна работа и което действително го освободи от всички грижи и го очисти от лошите му страсти.

Изпълнен с благодарност, той засади хубави тикви и поветица и ги остави да се вият по ниската почерняла къщурка, върху която хвърляше сянка висок бъз, а в ковашкото огнище веселият огън, който той грижливо поддържаше, никога не угасваше.

Само в тихите нощи той мислеше понякога за съдбата си, а на няколко пъти, когато наближаваше денят, в който бе видял госпожа Литумлай с малиновата паста в ръка, ковачът на щастието си удряше глава в ковашкото огнище, разкайвайки се за неуместното средство, с което бе искал да подпомогне щастието си.

Но колкото по-хубави ставаха гвоздеите, които той ковеше, толкова по-бързо изчезваха и тези редки възпоминания.

Бележки

[1] Häuptle (нем.) — главичка. — Б.пр. ↑