Даниел Стийл
Радост и болка (21)

Глава 21

Тази година Тод си дойде вкъщи за Деня на благодарността. Искаше да види бебето, което бе на две седмици и половина, пък и знаеше какво изпитание са преживели Пилар и баща му и държеше да им засвидетелства своята преданост.

Пилар вече изглеждаше малко по-добре, макар че имаше да сваля още доста килограми и все още не излизаше. Чувстваше се слаба и изчерпана от преживяното, не бе готова да се изправи пред приятелите си и да започне да им обяснява. Болката бе още твърде силна.

Тод в началото не знаеше какво да й каже. После поднесе съболезнованията си за загубата на бебето.

— Какъв кошмар сте преживели! — Брад му се бе сторил много разстроен, когато се обади, за да му съобщи за раждането на Кристиан и смъртта на Грейс. Но Пилар го бе понесла още по-тежко.

— Ужасно беше — тихо призна тя.

Макар раните постепенно да заздравяваха, все още я раздираше ужасна болка, когато си мислеше за своето момиченце. Но вече си позволяваше да се радва на Кристиан. Говореше по-често от преди с майка си и някои от съветите, които тя й даваше от личен опит, доста й помагаха. Дори и само това, че можеше да разговаря с човек, преживял същото, бе вече едно облекчение. Но все още не искаше тя да идва. Не се чувстваше готова да се среща с когото и да било, дори с майка си.

— Нищо не е толкова просто, колкото ни се струва на пръв поглед — тихо каза Пилар на Тод. Какво мъчение беше, докато забременее, после помятането… а сега и Грейс. — Мислиш си, че всичко ще върви като по вода и точно както си го запланувал, но понякога не става така. На мен ми бяха необходими четирийсет и четири години, за да разбера това и, повярвай, не ми беше леко.

Раждането на деца определено не беше най-лесното й начинание. Работата й бе значително по-просто нещо, дори и женитбата за Брад. Но в дъното на душата си беше някак убедена, че си е струвало да понесе всичко това. Не би се отказала от Кристиан за нищо на този свят. Знаеше, че той си заслужава цената, която бе платила, дори двойната цена. Макар да бе поразена от тази своя мисъл.

— Какво правите вие двамата? Проблемите на живота ли решавате? — пошегува се Брад и седна до тях.

— Тъкмо се канех да му кажа колко много го обичам — усмихна се на заварения си син, а после и на съпруга си Пилар. — Той е много специална личност.

— Приятна промяна, след като бях такова лошо дете — ухили се Тод. Беше хубаво момче и много приличаше на Брад.

— Ти беше наред — призна Брад с половин уста, но със закачлива усмивка. — И сега не си лош. Как е в Чикаго?

— Добре. Но мисля да се върна на Западния бряг. Може би ще си потърся работа в Лос Анджелис или Сан Франциско.

— Олеле, как не ми върви! — пошегува се отново баща му, а Пилар се усмихна широко.

— Много ще ни е приятно да си си пак при нас.

— През почивните дни мога да гледам бебето.

— Не го вземайте много насериозно — посъветва ги сестра му, като се присъедини към тях. — Всеки път, когато ни гостува, спи преспокойно, докато Адам пищи, позволява му да си играе с телефона и му дава бира, за да е „в добро настроение“.

— Да, ама на него му харесва, прав ли съм? Кой е любимият му вуйчо?

— Детето няма кой знае какъв избор, нали? — охлади ентусиазма му Нанси.

След малко Кристиан се събуди и ревна с цяло гърло за майка си. Тя отиде да го накърми, а когато се върна, младите се бяха приготвили да си тръгват. Тод я целуна и я прегърна топло.

— Изглеждаш прекрасно, а брат ми е великолепен.

— Ти също. Радвам се, че си дойде. — Тод я погледна и кимна, и той се радваше. Личеше им, че са преживели много, особено на баща му, който му се бе видял състарен. И явно все още много се тревожеше за Пилар. Но и двамата изглеждаха вече добре. Пилар беше тъжна, ала очевидно започваше да се справя.

— Мислиш ли, че ще го направят пак? — попита сестра си Тод, след като си тръгнаха и потеглиха с колата към нейната къща.

— Съмнявам се — отвърна Нанси и добави с поверителен тон: — Една моя приятелка ходеше да се лекува от безплодие при специалистка в Лос Анджелис и ми каза, че ги е виждала там. С мен не са споделяли нищо, но май на Пилар не й е било много лесно да забременее. Представиха го за голяма изненада, ала не мисля, че е било така. По-скоро е било тежък труд. Пък и преживяха голям кошмар, когато бебето им умря.

Тод кимна. Мъчно му беше за Пилар. Той винаги я бе харесвал.

— Не зная — поде след малко Тод. — Те, струва ми се, смятат, че си заслужава. — И погледна бузестото си племенниче, дълбоко заспало в своята седалка до него. — Може и да са прави… знае ли човек?

Нанси хвърли бърз поглед назад към спящия си син и кимна.

 

 

А в Санта Моника Бет печеше огромна пуйка и за последен път я поливаше с мазнина, когато Чарли пристигна с голяма шоколадова птица за Ани и цветя за нея, които щяха да украсят празничната им трапеза.

— Ау! Какво е това? — възкликна тя, изненадана и трогната. Той винаги беше толкова внимателен! Срещаха се вече от девет месеца и тя не познаваше друг като него. Той готвеше, носеше им подаръци, купуваше им продукти, водеше ги на разни места, с часове четеше приказки на Ани. Беше точно човекът, за когото Бет винаги бе мечтала, но дотогава така и не бе срещнала. Беше една сбъдната мечта и Ани го обожаваше.

— Честит Ден на благодарността, дами! — усмихна се той и остави цветята, а Ани моментално започна да маха пъстрия станиол от шоколадовата пуйка.

— Мога ли да я изям сега? — нетърпеливо попита тя и Бет й разреши да си отхапе едно парченце, а останалото да си запази за след вечеря. Ани се постара хапката да е колкото може по-голяма и докато Чарли целуваше майка й, шоколадовата птица бе обезглавена.

— Мога ли да ти помогна? — предложи той, но Бет каза, че всичко било готово. Този път искаше тя да приготви храната и това бе най-сложната вечеря, която бе стъкмявала от години. В Деня на благодарността с Ани обикновено излизаха и се хранеха на ресторант или гостуваха на приятели. Струваше й се твърде потискащо да готви празнична вечеря само за тях двете. Но тази година имаше много неща, за които трябваше да е благодарна. Откакто Чарли влезе в живота им, в него бе настъпил щастлив обрат. Той сякаш бе пропъдил лошото и всичко потръгна от добре по-добре. Създаваше у нея чувството, че е обичана и вече не е сама. Не усещаше както преди тежестта на света върху плещите си.

Когато Ани се разболяваше, той идваше и й помагаше да се грижи за нея, говореше с хазяйката, когато тя й създаваше неприятности, а по време на една стачка в болницата дори й бе заел пари. Веднага след като тръгна отново на работа, Бет му ги върна до последния цент, не обичаше да злоупотребява с добрината му, но той бе просто невероятно мил човек.

Тази есен се бе свързал с едно сиропиталище и всяка съботна сутрин продължаваше да играе бейзбол с група хлапета. А след това й разказваше колко държи на тях и как му се искало, когато събере достатъчно пари, да си осинови някое момченце.

През живота си Бет не бе се влюбвала така в никого и той беше много добър с нея, но не бе й намеквал нещо за бъдещето. Все още смяташе, че след като не може да има деца, няма право да се жени. Тя непрекъснато му повтаряше, че това не я интересува. Бе убедена, че дори да не се ожени за нея, той има право да знае, че има жени, които биха се чувствали щастливи да го имат за съпруг, с или без деца.

— Толкова ли е важно? — попита го тя една вечер, когато отново обсъждаха тази тема. Ани бе заспала и те се бяха любили. Сексуалният им живот беше изключителен и макар едното да не е гаранция за другото, не бе за вярване, че Чарли е стерилен.

— Не зная защо правиш такъв голям въпрос от това — сгълча го тя. — Много хора не могат да имат деца. И какво? Ами ако бях аз? Чувствата ти щяха ли да се променят?

Чарли за пръв път се замисли над това и трябваше да признае, че нямаше да се променят.

— Щях да съжалявам, защото ти си много добра майка и би трябвало да имаш повече деца… но нямаше да те обичам по-малко — тихо рече той и после смениха темата. Когато бяха заедно, винаги имаха да говорят за много неща.

По време на цялата празнична вечеря тримата бъбреха неспирно. Пуйката беше чудесна, както и картофеното пюре, грахът и пълнежът. Бет бе надминала себе си заради него, Чарли непрекъснато правеше същото за нея и тя смутено призна, че го смята за по-добър готвач.

— Нищо подобно — усмихна се той, — пуйката беше фантастична. — Но най-хубавото от всичко бе, че бяха заедно.

След това отидоха на дълга разходка, Ани лудуваше напред, а после тичаше обратно при тях и когато се прибраха, беше капнала от умора.

Сложиха я в леглото в осем часа, а после седнаха да гледат телевизия, Чарли направи пуканки и те бяха много вкусни. Някъде към средата на първия филм той се настрои любовно, легнаха на дивана и се нахвърлиха един на друг като двама хлапаци, докато напълно забравиха за телевизора. Ани бе вече дълбоко заспала, те влязоха на пръсти в стаята на Бет и тихо заключиха вратата. Миг след това вече лежаха в обятията си, напълно голи и тръпнещи от страст.

— Господи, Чарли… — опитваше се сетне да си поеме дъх Бет. — Какво правиш с мен? — Никога и с никого не бе изпитвала подобно нещо.

За него също беше вълшебно, защото много я обичаше и желаеше. И знаеше, че този път доверието му няма да бъде измамено, че тя няма да го нарани. Преди три години Барби го бе омаяла, но тя не беше подходящото момиче за него, сега добре разбираше това. Много неща му се бяха изяснили и вече гледаше на тях по различен начин, отколкото, да кажем, преди шест месеца. Бет беше променила живота му, дори и неговите схващания по въпроса за децата. Беше го накарала да си даде сметка какви щяха да са чувствата му към нея, ако стерилната бе тя. И той изведнъж осъзна, че това не би имало никакво значение за него, че въпреки всичко би я обичал и че тя има право на пълноценен живот, независимо дали ще им се родят, или няма да им се родят деца. Проблемът вече не му се струваше толкова важен и той престана да се чувства виновен заради онова, което не бе в състояние да направи, да притежава и да й предложи. Можеше да й предложи много други неща и сега повече от всякога изгаряше от желание да го направи.

— Искам да те попитам нещо — поде той, докато я държеше в прегръдките си. Бет обърна лице към него и той се усмихна, като си помисли колко много прилича тя на Ани. — Най-напред искам да ти кажа, че много те обичам.

Като чу това, тя потръпна. Знаеше за убедеността му, че никога не бива да се жени нито за нея, нито за някоя друга и се изплаши да не й каже, че я напуска, че е било много хубаво, но вече всичко е свършило. Тялото й затрепери и сълзи изпълниха очите й. Не искаше да чуе онова, което се готвеше да й съобщи.

— Не искам да знам нищо — рече тя с надеждата да го обезкуражи. — Обичам те. — Молеше се да не й казва думите, от които се страхуваше, а Чарли лежеше, обърнат към нея, и лицето му беше много сериозно.

— Има нещо, за което искам да те попитам.

— Защо? — Големите й сини очи изглеждаха огромни.

— Защото много държа на теб и нямам право да спъвам живота ти, все едно че той ми принадлежи.

— Не ставай глупав… аз… ние се чувстваме толкова добре заедно… Предпочитам да бъда с теб, отколкото където и да било другаде… Чарли, недей…

— Какво недей? — стъписано я погледна той.

— Не си отивай. — Тя обви врата му с ръце и се разплака като малко момиченце, а той я гледаше слисано.

— Приличам ли ти на човек, който е тръгнал нанякъде? Не ти говорех за отиване, а за оставане. — Той се усмихна, трогнат от нейната реакция.

— Ти оставаш? — Тя се отдръпна от него със залято от сълзи лице и преливащи от чувства очи.

— Бих искал. Бих искал и ти да останеш. Щях да те попитам… — Замълча за малко в нерешителност, а после продължи: — Ще се омъжиш ли за мен, Бет?

Тя се ухили до уши и го целуна толкова силно, че леглото се разлюля.

— Да, ще се омъжа — задъхано отвърна Бет, когато се откъсна от него, за да си поеме въздух, и двамата с щастлив смях се затъркаляха прегърнати по леглото.

— Олеле, колко те обичам! Кога?… — А после изведнъж се разтревожи. — Сигурна ли си? Въпреки че няма да имаме деца? — Искаше за сетен път да се увери, тя имаше право и да му откаже.

— Аз пък си мислех, че ще си осиновим — тихо рече Бет.

— Ние ли? Кога сме вземали такова решение?

— Ти казваше, че искаш да си осиновиш момченце, дори може би две.

— Но това беше, в случай че остана сам. Сега имам теб и Ани. Ти искаш ли да си осиновим, Бет?

— Струва ми се, че идеята ми харесва — замислено кимна тя. — Вместо да прибавяме на света нови бебета, да дадем дом на някое детенце, което отчаяно се нуждае от такъв… Да, наистина ми харесва…

— Нека най-напред поговорим за женитбата ни. Кога?

— Не зная — радостно се усмихна тя. — Утре. Другата седмица. Преди Коледа имам една седмица отпуск.

— На Коледа — засия той, — остави отпуска. Искам, когато се оженим, да напуснеш работа. Не желая да работиш нощем. Можеш да започнеш някъде на намален работен ден, докато Ани е на училище, или да вземеш най-после онази диплома за медицинска сестра, която толкова ти е легнала на сърцето. — Оставаше й да учи само още една година, а той щеше да се справи с останалото, от комисионите печелеше наистина добре. — Значи на Коледа — погледна я усмихнато Чарли, отново я притегли към себе си и след миг телата им сложиха парафа.