Даниел Стийл
Радост и болка (11)

Глава 11

Вечерта срещу Нова година Брад и Пилар се бяха събрали с приятели и всички останаха като гръмнати, когато им казаха за бебето. През изтеклата година тя определено се бе извъртяла на сто и осемдесет градуса. Заклетата противничка на брака се бе превърнала първо в съпруга, а сега и в майка. От нейното отношение към живота преди две десетилетия не бе останало и следа, но тази еволюция й се струваше вече най-естественото нещо на света.

След вечерята цялата компания танцува под звуците на мелодии от стари мюзикли, а в полунощ всички се разцелуваха и се чукнаха с шампанско.

Брад и Пилар си тръгнаха към един и трийсет. Тя беше по-уморена от обикновено. Обичаше да се заседява до късно, но бе доста изтощително да обяснява на всекиго поотделно новината в семейството. Пък и откакто забременя, забеляза, че е станала много сънлива.

— Хората са толкова смешни, нали? — усмихна се Пилар. — Обичам да наблюдавам физиономиите им, когато им кажа, че съм бременна. Най-напред мислят, че се майтапя, и не знаят какво да кажат, а после не си затварят устата. Истинско удоволствие е.

— Ти си смешна, моето момиче — усмихна се Брад. Но докато й помагаше да слезе от колата, чу, че тя изстена. Не знаеше каква е причината. — Добре ли си?

— Да… само някакъв странен спазъм, нищо повече.

— Къде?

— Не зная. Някъде в корема — неопределено отвърна тя. Бе имала спазми и преди няколко дни, но се обади на доктор Уорд и тя я успокои, че това било нормално, вероятно се отнасяло за болки при разтягането на матката. Усети втора конвулсия точно когато слагаше дрехите си на закачалка, но реши, че пак е същото. Само че този път беше по-силно. А после последва още една… и още една… Почувства нещо топло да се стича по краката й и като се погледна, видя, че кърви. „О, господи!“ — прошепна Пилар, а после със задавен глас извика Брад и остана неподвижна. Кръвта продължаваше да капе на килима, тя беше твърде изплашена, за да помръдне или да направи нещо. Нямаше представа какво означава това, но знаеше, че не е на хубаво. Още щом я видя, Брад я напъха в банята. Постла пешкири върху рогозката, сложи я да легне и се опита да спре кървенето, като повдигна таза й, но кръвта вече шуртеше и тя го гледаше ужасено.

— Губя ли бебето?

— Не зная. Не мърдай, скъпа. Ще ида да извикам лекар. — Той хукна към телефона в спалнята и след няколко минути се върна при нея. Лос Анджелис беше прекалено далече и не можеха да отидат при доктор Уорд. Бе се обадил на стария гинеколог на Пилар и той бе казал колкото е възможно по-бързо да я закара в болницата. Беше обещал да ги чака там след десет минути. И бе имал добрината да увери Брад, че е виждал жени с много тежки кръвоизливи, които въпреки това не са помятали. Доктор Паркър беше старомоден човек на седемдесет и една-две години и Брад винаги го бе харесвал.

Каза й всичко това, докато я опаковаше в пешкири и намяташе на раменете й жакет. Когато излязоха от къщи, след тях се проточи следа и той я сложи да легне на задната седалка, завита в одеяло и няколко пешкира. После подкара надолу към болницата с най-голямата скорост, която смееше да си позволи. Когато стигнаха там, тя беше пребледняла и плачеше от болка и страх, че ще загуби детето. Каза, че това е най-жестокото страдание, което е изпитвала някога, и изпищя, когато лекарят се опита да я прегледа. А той се обърна към Брад и поклати глава. Даде му да разбере, че не е само кръвоизлив, изпадала и тъкан.

Доктор Паркър се опита да обясни внимателно на Пилар какво става с нея, тя ужасено местеше поглед от него към Брад и обратно.

— А бебето? То умира ли?

— Вероятно вече не е жизнеспособно — отвърна доктор Паркър, хванал едната й ръка, докато Брад нежно държеше другата. — Понякога тези неща просто не могат да бъдат предотвратени. — Хелън Уорд я бе предупредила още преди седмици, че по-възрастните жени са предразположени в по-голяма степен към спонтанни аборти.

Но тя лежеше, кървяща, раздирана от болка, и ридаеше безутешно, неспособна да повярва, че детето, което толкова бяха искали, вече не съществува. Не беше справедливо. Защо трябваше да се случи това?

— След малко ще те качим горе и ще ти направим кюртаж, всичко ще се изчисти и кървенето ще престане. Все пак искам малко да поизчакаме, защото Брад каза, че сте яли доста тази вечер. Мисля, че след един-два часа всичко вече ще е наред, а междувременно ще ти дадем нещо за болките.

Но „нещото“, което й донесе сестрата, никак не й повлия. През следващите два часа тя само стискаше зъби и се опитваше да не пищи по време на контракциите. Не беше допускала, че може да съществува такава болка. Когато я взеха, бе вече пред нервен срив, едва ли не в истерия. Непрекъснато говореше на Брад, че бебето може още да не е умряло, че може би ще се закрепи, а ако й направят кюртаж, ще излезе, че доброволно е абортирала. Той се опитваше да я успокои, като повтаряше думите на лекаря, че бебето вече го няма и трябва да изчистят матката й от мъртвите тъкани.

— Това не са мъртви тъкани — неконтролирано изкрещя тя, — това е нашето бебе!

— Зная, скъпа, зная.

Изпрати я до самата врата на операционната, докъдето я закараха на носилка с колела, и лекарят го остави да чака в реанимационната. Веднага след като се свести от упойката, тя започна да плаче. Не каза нито дума. Лежа и плака през цялата нощ, а Брад само стоеше и я гледаше безпомощно.

— Ще бъде много тежко за нея — каза му лекарят, преди да си тръгне. — Спонтанният аборт е една от подценяваните трагедии на нашето време. Той си е смърт, необратим процес. Преди си мислехме, че е нещо маловажно, и очаквахме жените да издуят отново коремите още след няколко дни. Но не става така. Минават месеци… понякога години… а понякога те не забременяват никога повече… На възрастта на Пилар не може да се разчита, че ще й се случи втори път.

— Ние няма да се откажем — рече Брад, повече на себе си, отколкото на лекаря. — Пак ще опитаме. Нали този път успяхме!

— Кажи й го. Известно време тя ще се чувства ужасно. Донякъде скръбта й ще е истинска, но до голяма степен ще се дължи и на хормоните.

Ала Брад знаеше, че това, което чувства самият той, е от истинско по-истинско и когато се върна в стаята, заплака за нея и за детето, което бяха загубили, съкрушен от общата им мъка.

Следобеда я закара вкъщи и я сложи в леглото. Искаше тя да остане там няколко дни. А вечерта се обади Нанси и каза на Пилар, че видяла фантастично креватче за тяхното бебе.

— Аз… не мога да говоря с тебе в момента… — Пилар бе потънала в сълзи и подаде телефона на Брад, който не бе в много по-добро състояние. Той отиде в другата стая и обясни на Нанси. Тя бе потресена и изпълнена със съчувствие към тях. Мислеше си, че може би Пилар е твърде стара, дори и да опитва.

Новогодишният ден протече бавно и самотно, в мисли за бебето, за което толкова бяха мечтали, а бяха загубили. Двамата седяха безмълвно един до друг, потънали в тиха скръб.

Сутринта на Нова година Чарли се събуди в шест и петнайсет. Бе заспал чак някъде към четири, напоследък сънят бягаше от него. Но най-сетне бе решил какво да предприеме във връзка с Барби. Нейната постъпка не му харесваше и тя трябваше да му обещае, че това няма повече да се повтори, но той не можеше да живее без нея. Барби имаше нужда от него и той я обичаше. Как да я изостави в този момент? А може пък бебето да беше тъкмо онова, което щеше да ги спаси?

Беше прекалено рано да се обажда по телефона, затова стана, взе душ и се избръсна, прочете вестника, крачи известно време из стаята и в девет часа най-после седна в колата и потегли към Джуди. Не беше разговарял с Барб от три дни, а когато тя си тръгна, не знаеше какво да й каже. Тогава бе твърде шокиран от факта, че е бременна. Колкото и да е странно, донякъде съжаляваше, че изобщо е ходил при доктор Патънгил. Ако не беше отишъл, нямаше да знае, че е стерилен, и щеше да й повярва, че бебето е негово. Но нещата вече не бяха толкова прости. Или се лъжеше?

Позвъни и след минута бутонът на автоматичното устройство бе натиснат, то избръмча и входната врата се отвори. В апартамента го посрещна Джуди и се изненада, като го видя. Понечи да заговори, но се отказа. Там бяха мъжът, с когото от време на време се виждаше, и новата й съквартирантка, която бе заела мястото на Барби, след като тя и Чарли се ожениха. Джуди изведнъж се смути, Чарли също. И двамата знаеха как стоят нещата. Освен това Чарли разбираше, че тя вероятно е прикривала жена му, когато се е срещала с онзи тип от Лас Вегас. Бе го лъгала и всъщност се беше държала лоялно само по отношение на Барби.

А сега съжаляваше, че нещата са се обърнали така. Барби й каза, че е бременна още щом го разбра, а тя я посъветва просто да се отърве от бебето и да не казва нищо. И без това бащата бе женен за друга. В началото Барби се съгласи с нея, но после се разколеба. Знаеше колко много иска дете Чарли и се хвана за налудничавата мисъл да го заблуди, че е забременяла от него, та да си спести поредния аборт.

— Здрасти, Чарли — тихо рече Джуди. — Ще ида да повикам Барби.

Но в това време тя се появи в коридора. Изглеждаше уморена, бледа и нещастна.

— Здравей — поздрави той, чувствайки се като хлапак на първата си среща. Джуди и останалите изчезнаха в посока към кухнята. — Извинявай, че не ти се обадих. Необходимо ми беше време да помисля.

— На мен също. — В очите й имаше сълзи и тя се давеше в ридания. Като го видя, нещата започнаха да й изглеждат още по-ужасни. Сега осъзнаваше какво му бе причинила и колко подло е било да го лъже за бебето. — Може ли да седнем някъде? — Чарли изведнъж бе придобил по-възрастен, по-зрял вид. През последните дни бе преживял много. Бе се почувствал състарен още когато научи, че е стерилен.

Барби се бе настанила във всекидневната. Не искаше да ги чуват другите в кухнята, затова влязоха в стаята на Джуди. Тя седна на неоправеното легло, а Чарли притеснено се настани на ръба на единствения стол и се загледа в момичето, за което се бе оженил. През изтеклите близо две години бяха изминали заедно дълъг път и по-голямата част от него не беше неприятна. Само дето тяхното не приличаше много на семейство. Но Чарли беше сигурен, че сега това ще се промени. С детето връзката помежду им щеше да е много по-здрава.

— Искам бебето, Барб. Мислих много за това и ми се струва, че може да се получи. По дяволите, ако ме бяха осиновили, нямаше да имам кръвна връзка с никого от тях. А не е необходимо детето да научава, че аз не съм негов баща. В акта му за раждане ще пише, че съм аз, това ми стига. — Той й се усмихна нежно. Беше готов да й прости за всичко и Барби заплака горчиво, когато го чу. Не бе в състояние да говори, само поклащаше глава. И двамата бяха преживели трудни дни. Чарли се пресегна и хвана ръката й, но тя му я остави само за миг. Той се опитваше да й каже, че всичко ще бъде наред, ала тя не искаше да го слуша.

— Вчера направих аборт. — Най-сетне успя да се справи с думите тя и той се почувства така, сякаш го бяха зашлевили. Не бе му минавало и през ум, че толкова бързо ще предприеме подобно нещо.

— Шегуваш ли се? — Но кой би се шегувал с това? Просто не знаеше какво друго да каже, докато седяха и се гледаха в оглушителната тишина. — Защо? — Всичко, което говореше тя, му звучеше смахнато и глупаво, но съзнаваше, че самият той е напълно заслепен от емоции.

— Чарли, не можех да родя това дете. Нямаше да бъде честно по отношение на теб, на мен и на него самото. То цял живот щеше да ти напомня, че съм те измамила — всеки ден, всеки път, когато го погледнеш. А аз… — Тя вдигна изпълнените си с болка очи към него. — Истината е, че колкото и виновна да се чувствам за стореното, колкото и да се разкайвам, колкото и да ми бе неприятно да правя още един аборт… аз не искам дете. Нито от теб, нито от другиго.

— Защо? Едно бебе щеше да е най-хубавото, което можеше да ни се случи. А сега ще трябва да си осиновяваме — измъчено рече той. Това дете може би щеше да е идеалното решение за тях, а бяха изпуснали дори и тази възможност. Чарли бе съкрушен, макар в него да се прокрадваше и известно облекчение.

— Чарли — нежно промълви тя и гласът й едва се чуваше в малката стая, — аз няма да се върна при теб. — Каза го и наведе глава, неспособна да го погледне.

— Какво? — Лицето му побеля под луничките. — Какво искаш да кажеш?

Тя се насили отново да вдигне очи към него.

— Чарли, аз те обичам… ти си съпруг, за какъвто всяка жена може само да мечтае. Но аз… аз просто не желая да бъда омъжена. Преди изобщо не подозирах, че съм такава. Седях всяка вечер с теб вкъщи и се чувствах като умряла. Мислех си, че ще се справя, но просто не успях. Предполагам, че точно затова се случи така. В началото, след като се оженихме, изпитвах огромно облекчение, че един порядъчен човек ще се грижи за мен… — Докато говореше, сълзите неспирно се търкаляха по бузите й. — Всичко ми се струваше като някакъв сън. Но накрая този сън се превърна в кошмар за мен. Не желая да давам отчет на никого. Не желая непрекъснато да бъда вързана вкъщи. Не желая да живея с един мъж и ако има нещо, което да зная с положителност, то е, че не искам деца — нито от тебе, нито от друг, и че за нищо на света не бих си осиновила. Вчера говорих с лекаря, след няколко седмици ще отида да ми вържат тръбите. Просто не искам повече аборти.

— Защо го направи, без поне да поговориш с мен? — попита той, връщайки се отново на темата за бебето. Сякаш като говореше за него, щеше да изличи всичко останало, което му бе казала. Барби бе заявила, че няма да се върне при него, но положително не го мислеше сериозно. Беше разстроена, не знаеше какво говори.

— Чарли, това бебе не беше твое. И аз не го исках.

— Не беше честно — рече той и също се разплака.

Нищо, нищичко от случилото се в живота му не беше честно още от самото начало, когато собствените му родители го бяха изоставили. А сега го изоставяше и тя. Не беше по-различна от всичките онези хора, които го държаха в домовете си известно време, а после решаваха, че той е много миличък, но просто не го обичат достатъчно. Какво му имаше — питаше се Чарли, а сълзите се стичаха по лицето му, плачеше като дете, — защо никой никога не го бе обичал?

— Съжалявам… — опита се да се извини за сълзите и за всичко, което чувстваше, но Барби само поклати глава.

Той я караше да се чувства още по-зле, ала тя бе абсолютно сигурна в това, което вършеше. Даваше си сметка, че е трябвало да го направи още преди месеци, преди да тръгне с онзи мъж във Вегас.

— Защо не си дойдеш вкъщи и да опитаме още веднъж? Свободен брак, или както там се казва, ти ще си идваш и ще излизаш, когато пожелаеш. Без въпроси, без обяснения. — Но още като се чу, се смая как е могъл да го каже. Знаеше, че би полудял от това.

Тя също го знаеше, по-добре и от него. Беше взела своето решение и нямаше да го промени, каквото и да й говореше той.

— Не мога да постъпя така, Чарли. Не би било честно към никого от двама ни.

— Какво ще правиш? — тревожеше се и за Барби. Тя имаше нужда от човек, който да се грижи за нея, не беше толкова закоравяла, на каквато се правеше.

— Джуди ще напусне работа и ще се върнем във Вегас.

— Защо? За да прекараш още пет години в задната редица на балета ли? А после какво? Какво ще правиш, когато станеш твърде стара, за да рекламираш бански костюми и да си показваш циците?

— Вероятно ще ида да ми ги напомпат и ще продължа да ги показвам. Не зная, Чарли. Зная само, че не мога да бъда такава, каквато искаш и каквато заслужаваш. Предпочитам да пукна като танцьорка във Вегас.

— Не мога да повярвам! — Стана и прекоси стаята, за да погледне през единствения прозорец. Улицата долу изглеждаше мрачна, както всичко останало в живота му сега. — Наистина ли няма да си дойдеш вкъщи с мен? — Обърна се да я погледне и тя твърдо поклати глава. И двамата бяха престанали да плачат, но той се чувстваше така, сякаш някакъв исполин бе стоварил юмрука си в диафрагмата му.

— Ти заслужаваш нещо по-добро от онова, което мога да ти дам аз — тъжно рече тя. — Някое добро момиче, което ще оцени твоята всеотдайност, което има желание да си седи вкъщи и да ти готви. Ще си осиновите едно-две деца и ще бъдете много щастливи.

— Благодаря ти, че си обмислила всичко вместо мен — каза измъчено той. Сега, застанал в тази стая, той беше абсолютно убеден, че няма да прави друг опит. Не можеше насила да я накара да се върне при него, но знаеше, че никога повече няма да се жени.

— Съжалявам, Чарли… — повтори тя, когато излязоха от стаята. Той си тръгна от апартамента на Джуди и Барби го проследи с поглед, докато слизаше по стълбите.

Не се обърна да я погледне. Не можеше. Споменът за това, колко често бе слизал по нечии стълби, когато поредните кандидат-осиновители го връщаха в сиропиталището, бе мъчително жив.