Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (10)

9

Останал сам в стаята си, Брайън Блейк взе телефона и набра номера на рецепцията. Отговори мъж, но Брайън се беше подготвил и за този случай.

— Извинете за безпокойството, но в стаята няма кофа за лед.

— Веднага ще Ви изпратя, господине.

— Благодаря много — каза той и затвори.

Отиде до междинните врати и отвори тази от своята страна. Гормън, който препрочиташе дневника, вдигна поглед към него.

— Идва насам — съобщи Брайън. — Надявам се.

— Отлично. Забавлявай се, но внимавай как се отнасяш с нея. Не трябва да я настройваме враждебно.

— Можеш да ми вярваш.

— Имам ли друг избор?

Смеейки се, Брайън затвори вратата. Извади от куфара светлокафяво яке и пъхна ръце в ръкавите. Точно закопчаваше копчетата, когато чу леко почукване.

— Рум-сървис? — извика той.

— Кофата Ви за лед — беше Джанис.

Брайън се усмихна и отвори вратата.

— Напълних я — каза тя.

— Благодаря — взе пластмасовия съд и я покани. — Влез за минутка.

Тя пристъпи и огледа стаята, като че ли очакваше да види Гормън. Беше се преоблякла в дънки и сиво-синя фланела.

— Как си? — попита Брайън и затвори вратата.

— Имаш предвид след джина? Вече съм добре, но наистина се напих. Почти пропуснах вечерята.

Той завърза колана на якето.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

Тя изглеждаше заинтригувана.

— В какъв смисъл?

— Гормън ме помоли да проверя нещо. Ще дойдеш ли с мен?

— Докъде?

— Няма да ти кажа.

— Пеша ли ще отидем или с кола?

— С кола, после пеша.

— Колко време ще ни отнеме?

— Един час и нещо. Зависи.

— От какво?

— Дали ще имаме късмет.

— Звучи загадъчно.

— Ще участваш ли в играта?

Тя вдигна едното си рамо.

— Нямам друго предвид. Ще кажа на татко, че отивам на разходка.

— Ще ти повярва ли?

— Естествено. Често се разхождам. Тръгни по пътя и ме чакай.

Брайън й кимна с глава да върви. След това занесе фотоапарата до мерцедеса. Потегли бавно през паркинга, сви по посока на града и спря встрани, до пътя. Нямаше никакво движение. Изгаси фаровете. Поглеждайки назад, видя Джанис да излиза от рецепцията ида слиза по стълбите на верандата. Вървеше бързо, като подскачаше, сякаш й се искаше да затича. Докато пресичаше пътя, Брайън отключи дясната врата.

— Всичко е наред — каза тя, докато се качваше.

Затвори вратата и Брайън усети приятен лек аромат.

Той се усмихна. Не бе усетил парфюма, докато бяха в стаята. Дали не го беше сложила заради тяхното „приключение“?

— Сега, най-сетне ще ми кажеш ли къде отиваме?

Той включи фаровете и излезе на шосето.

— „Къщата на Звяра“ — отговори той и видя как устата й се отвори широко.

— През нощта? Без мене! Ти си полудял!

Той се засмя.

— Шегуваш се, нали?

— Да, наполовина.

— Само наполовина?

— Ще стоим извън оградата. Искам да огледам мястото отзад.

— Какво ще търсиш там?

— Дупката.

— Дупката на Звяра? За бога, за какво ти е?

— Трябва да видя дали е там.

— О, не съм съвсем сигурна.

— Искаш ли да те закарам обратно?

Тя въздъхна.

— Шегуваше се, когато говореше за „приключение“, нали?

— Сигурно ще е забавно, не мислиш ли?

— Исусе!

— Много е вероятно да не намерим нищо. Ако дупката изобщо съществува, навярно е добре прикрита. Може досега дори да е засипана. Но ако я намерим, разбираш какво означава това.

— Предполагам, че дневникът не е фалшификат.

Завиха и зад гърба си оставиха тъмния участък на пътя.

Пред тях, осветена, се простираше главната улица.

— Може също така да означава — продължи Брайън, — че имаме достъп до къщата.

— Сега вече знам, че си луд.

Той плъзна поглед по стройното й тяло.

— Може би тялото ти е съвсем подходящо по ръст…

— Изобщо не си въобразявай такова нещо!

Брайън се засмя.

— Всъщност искам само да разбера къде е дупката и да направя няколко снимки. Тунелът към къщата вероятно отдавна е зазидан. Освен ако Звярът не продължава да го използва.

— Трябваше да ми кажеш. Много ли се забавляваш?

— Чудесно.

Тя тихо се засмя, докато се взираше през стъклото. След това го погледна.

— Предполагам, че си прочел дневника. Какво мислиш?

— Тази Торн или е имала много жива фантазия, или наистина в мазето е попаднала на нещо доста странно.

— Доста странно?

— Повече от странно.

— Да.

— Много лошо, че описанието не е с повече подробности.

— На мене ми стига и това, което е описала — Джанис притисна коленете си и кимна надясно. — Виж, това е домът на Куч.

Брайън погледна към тухлената къща, разположена малко по-навътре от пътя.

— Забелязваш ли нещо особено в нея?

— Не.

— Няма прозорци. Там живее Маги, собственицата на „Къщата на Звяра“. Говори се, че е построила дома си без прозорци, за да не влезе Звярът.

— Малко е прекалила — отбеляза Брайън.

Обърна глава и започна да наблюдава „Къщата на Звяра“, докато караше бавно покрай нея. Прозорците отразяваха лунната светлина. Невзрачните сиви стени бяха осеяни със сенки.

— Сигурно е много приятно вътре през нощта.

— Достатъчно зловещо е и през деня. Не мислиш ли, че е по-добре да потърсиш дупката на дневна светлина?

— Не искаме да привличаме вниманието.

— Онова нещо действа през нощта.

— Страх ли те е?

— Просто мисля, че ще ти е по-лесно да намериш отвора на светло.

— Струва си да опитам.

— Как така г-н Харди не дойде?

— Страхлив е.

— Умен е.

— Аз ще те защитавам — каза Брайън и я потупа по коляното.

— Благодаря ти.

Насочи колата по един завой и далечните светлини на главната улица на Малкаса изчезнаха в задното огледало.

Пътят свиваше нагоре през гористите хълмове. Продължи повече, отколкото искаше, търсейки по-широк участък, където да остави мерцедеса. След като намери подходящо място, спря и изгаси светлините.

— Господи! — измърмори Джанис.

— Какво?

— Много е тъмно.

— Още по-добре. Ще мога да се промъкна незабелязано, скъпа.

Нахлузи каишката на фотоапарата около врата си и слезе от колата. Докато Джанис мърдаше неспокойно на предната седалка, той отвори задната врата. Взе одеяло и фенерче от пода.

— За какво ти е одеялото? — прошепна Джанис.

— В случай, че решим да се гушкаме.

Тя го погледна и нищо не каза.

Тръгнаха да пресичат пътя. Джанис вървеше близо до него.

— Всъщност — каза Брайън, — одеялото ще ни потрябва в случай, че намерим дупката. Искам да направя няколко снимки, а с одеялото ще закрием светкавицата.

— Много умно.

— Разочарована ли си?

— Естествено.

Вървяха покрай шосето, надолу по склона към града. Каубойските ботуши на Джанис отекваха силно по паважа. Когато вятърът се втурваше между дърветата, Брайън имаше чувството, че чува шум от приближаваща кола и често поглеждаше през рамо.

— Неспокоен ли си? — попита Джанис.

— Не искам някой да ме премаже.

— Едва ли сега.

— Човек става внимателен — каза той, — след като му се случи веднъж.

— О, да не би… — внезапно тя обърна лице към него. — Боже мой, точно така. Бях забравила. Трябва да ти е настръхнала косата.

— Представи си как виждаш собствената си кола, която лети право срещу тебе, без да има някой зад волана. Да, признавам, изправиха ми се косите.

— Ужасно — възкликна тя. — Господи, през колко неща си преминал! Не мога да си представя как си издържал.

Той бавно поклати глава.

— Бях на ръба… да последвам Марта. Когато я намерих във ваната, и цялата тази кръв…

Джанис погали ръката му и леко я стисна.

— Както и да е — каза той, — беше много отдавна.

— Сигурно още ти липсва.

— Не минава ден, без да си… Ей, хайде да не ставаме сантиментални и да не си разваляме удоволствието.

— Удоволствие ли?

— Аз се чувствам добре. Честна дума.

Тя пусна ръката му и кимна. Лицето й бе неясен контур в тъмното. Брайън я погали с пръст по брадичката и прошепна:

— Хайде да намерим дупката.

В края на пътя зърнаха ъгъла на оградата на „Къщата на Звяра“, прескочиха плитка канавка и тръгнаха по продължение на склона. Брайън вървеше през храстите, навеждаше се под ниските клони, качваше се или слизаше, за да заобиколи дървета и гъсталаци, но винаги се придържаше близо до оградата. Когато стигна до купчина камъни, той се изкатери по тях и намери равно място. Седна да си починат и Джанис се настани до него. Сложи ръка на гърба й.

— Как си?

— Добре.

Пред тях нямаше дървета и Брайън успя да види задния ъгъл на оградата, не много далече долу. Ливадата пред „Къщата на Звяра“ беше обляна от бледата лунна светлина. Точно зад къщата стърчеше малка дървена конструкция.

— Прословутата барака — каза той, — където Елизабет и д-р Рос изпитвали „блажено удоволствие“.

— Предполагам — каза Джанис. Мислиш ли, че наистина ще намерим дупката?

— Трябва да е някъде там — отговори той, сочейки към възвишението непосредствено зад къщата. — Точно зад оградата.

— Би могла да бъде навсякъде.

— Елизабет пише, че тунелът излизал извън границите на собствеността.

— Но не си спомням да споменава в коя посока по-точно. Може да е била от задната страна, но може да е от тази. Ако съдим по това, което знаем, трябва вече да сме я отминали.

Брайън се захили.

— А може да се намира точно зад нас.

— Страхливец — изломоти тя и го смушка с лакът.

Той й отвърна и я погъделичка. Тя се сгърчи и изпищя.

— Шшшт. Ще те чуе Звярът.

Джанис хвана здраво ръката на Брайън и я притисна до себе си.

— Пипнах те. Няма повече да ме гъделичкаш.

— Обещавам — той освободи ръката си. — Защо не ме изчакаш тук и не си починеш малко? Веднага се връщам.

— В никакъв случай. Където си ти, и аз идвам.

— Нямам нищо против. Избери си едно дърво.

— Аха, разбрах. Въпреки това не се отдалечавай, обещаваш ли?

Той се покатери до върха на оголеното пространство. Спусна се и само след няколко крачки се обърна. Главата на Джанис изглеждаше в тъмното като рунтав калпак.

— Не гледай! — предупреди я той.

— Няма.

Брайън свали ципа на панталоните и се облекчи. След това се изкачи обратно до Джанис.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

— Всичко е наред.

Взе фенера, пъхна сгънатото одеяло под ръка и я поведе отново през камъните. Склонът се спускаше до плитка урва, след това извиваше, сякаш следваше контура на оградата. Въпреки че имаше малко дървета, зад които да се прикрият, Брайън беше сигурен, че от шосето никой не може да ги забележи. Само ако някой наблюдава от заден прозорец на „Къщата на Звяра“, би могъл да види как се спускат по възвишението.

Всички прозорци бяха тъмни.

Той изчака Джанис.

— Има ли някой вътре през нощта?

— Съмнявам се.

— Освен Звяра, ха-ха?

— Много смешно! Ако искаш да знаеш, говори се, че наистина през нощта Звярът обхожда къщата.

— И търси Елизабет?

— Търси си жертви.

— Да се надяваме, че няма да се приближи до прозорците.

Джанис изостана назад, взирайки се в къщата. После избърза, за да го настигне.

— Може би трябва да се махаме оттук — прошепна тя.

— Още дори не сме започнали да търсим дупката.

— Хайде, каква е вероятността да я намерим? Ти самият каза, че няма да успеем.

— От какво толкова се притесняваш?

— Не се притеснявам, страх ме до смърт.

— От какво?

Тя махна към къщата.

— Онова нещо може да ни види.

Обръщайки се към Джанис, той поклати глава. Пусна одеялото и фенера да паднат на земята и постави ръце на раменете й. Усети, че цялата трепери.

— Няма от какво да се страхуваш.

— Съжалявам. Наистина, но…

— Тази история с Елизабет е станала преди повече от седемдесет години — каза той с тих успокояващ глас. — Дори ако всичко в дневника е вярно, в което дълбоко се съмнявам, онова същество трябва вече да е ужасно старо. Немощно и грохнало. Може би мъртво. Във всеки случай, никой не е убит след онова момче преди почти тридесет години.

— Как така? Звярът уби трима души миналото лято.

Брайън се намръщи.

— В туристическата брошура не се споменава нищо за тези убийства.

— Сигурно е стара — тя погледна към къщата. — Бяха убити в коридора на втория етаж.

— Полицията сигурно е разследвала.

— Естествено, но не намериха обяснение. Не мислят, че Звярът има нещо общо с трагедията, или поне така заявиха. Казаха, че трябва да е някой луд.

— Може би имат право.

— Само така говорят. Не могат да приемат, че в тази дяволска къща има чудовище.

— Не съществува никакво чудовище, Джанис. Това са глупости.

— Не са! Нали прочете дневника.

— Торн е била луда.

Джанис го погледна втренчено и леко се усмихна.

— Ако тя е луда, какво по дяволите правим тук ние с тебе и защо търсим някаква дупка?

Брайън кратко се засмя.

— Колко добре го каза! — възкликна той.

— Да тръгваме!

— Гормън мисли, че тук може да има дупка. Той е по-наивен от мен.

— Тогава нека дойде и си потърси сам дупката.

— А какво да му кажа?

— Че не сме намерили нищо.

— Това би било послъгване.

Джанис се огледа във всички посоки.

— Не виждам никаква дупка. А ти забелязваш ли нещо?

Брайън се засмя.

— Ти наистина си нещо специално, Джанис.

— Така ли? — тя обхвана с две ръце лицето му и се взря в очите му. — Какво нещо?

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да се измъкнем оттук, нали?

— Не, кажи ми, ти започна.

— Забавна си. И хитра, и симпатична.

— Симпатична? Хамстерите също са симпатични.

— Добре, красива!

Тя кимна.

— Това ми харесва. Сега можем вече да тръгваме — но ръцете й не пускаха Брайън.

Той я придърпа към себе си. Тя плътно се притисна в тялото му. Ръцете й обхванаха гърба му. Устните й се отвориха и погълнаха езика му. Момичето се извиваше и стенеше в прегръдката му.

Брайън плъзна ръце под фланелата. Галейки я, той си представи злорадо как разказва това на Гормън. (Нищо особено. Просто събудих емоциите й, поиграх си със страха й, докато тя почувства нужда от утеха. Потупах я успокоително тук и там. С малко остроумие премахнах напрежението. Подготвих почвата, като предизвиках съчувствието й с няколко тъжни думи за моята скъпа и покойна Марта. Непрекъснато правех сексуални намеци. Шегувах се, че съм донесъл одеялото, за да се гушкаме. Дори се изпиках пред нея, за да я накарам да си мисли за пениса ми. Стоях достатъчно близо, така че да чува как се плиска пикнята.)

Майсторски свършена работа, щеше да каже Гормън.

Разкопча гърба на сутиена. Тя не се възпротиви. Напротив, отдръпна се назад, за да може Брайън по-лесно да го свали и да погали гърдите й. Зърната й бяха като гумени. Тя изви гърба си на дъга, докато ги галеше.

— Не е ли по-разумно да си тръгваме?

Устата й остана отворена, но не каза нищо. Разтърси буйно глава и косата й се развя.

Той вдигна фланелата й над гърдите, наведе си и използва езика си. Треперещите й пръсти се заровиха в косата му и насочи устните му към гърдите си.

Всъщност, Гормън, беше лесна работа. Беше толкова възбудена, че веднага щом свърших, поиска пак.

Не, това не трябва да признавам. Нека Гормън да си помисли, че съм супер жребец. Което, естествено, е точно така.

Докато смучеше първо едната, после другата гърда, ръцете му опипваха през дънките твърдото й дупе.

Направих го бавно, щеше да каже. Не исках да я плаша.

Изкара ръката си отпред. Чаталът на дънките й бе топъл и влажен. Той се притисна в него и през твърдата материя почувства издатината на слабините й. Тя се гърчеше под опипващите му пръсти, сякаш искаше да влязат в нея.

Той се изправи и свали фланелата й. С нея падна и сутиенът. Погали голия й врат и раменете, а тя трескаво започна да разкопчава якето и ризата му. Притисна се. Гърдите й, олигавени от слюнката на Брайън, първоначално бяха хладни, след това се стоплиха. Китките й се отпуснаха на раменете му. Смъкнаха ризата и якето. Хладният нощен въздух го накара да потрепери, но докосването й отвлече мисълта му от студа. Тя пъхна ръка в гащите му и обви втвърдения член.

— Нека да постелем одеялото — прошепна, а пръстите й продължаваха да го галят. — Нали затова си го донесъл.

— Така ли?

Смеейки се, тя стисна нежно пениса му. След това извади ръка. Разстлаха одеялото наблизо. Бурените отдолу го издуваха. Тя се разходи по него, а гърдите й, облени от лунната светлина, се разлюляха, когато се хвърли на земята.

Лежейки по гръб, тя кръстоса всеки крак поотделно, за да си свали ботушите и чорапите. Разкопча дънките, надигна дупето си от одеялото, за да измъкне панталоните под себе си, и вдигна крака.

— Ще ми помогнеш ли?

Брайън хвана маншетите и издърпа дънките. Гащите й бяха около бедрата — много бели под тъмния триъгълник на венериния хълм. Приклякайки до нея, Брайън смъкна прозрачното бельо надолу до глезените и го махна.

Докато събличаше останалата част от дрехите си, наблюдаваше Джанис, която бавно се извиваше и се галеше. Коленете й бяха издадени напред, а петите се забиваха в земята, за да не се плъзне надолу по стръмнината.

Когато коленичи, краката й широко се разтвориха. Започна да целува вътрешната страна на бедрата, да хапе и ближе кожата й, отивайки все по-нагоре, докато устните му намериха влажния й център. Когато езикът му се стрелна, тя се сви.

— Господи, Брайън — изохка тя.

Той проникна с език още по-дълбоко в топлината, която го поглъщаше. Тя се разтваряше към него с охкания.

След това тръгна нагоре по тялото й. Езикът му леко докосна пъпа, а ръцете му галеха хладната кожа на гърдите й. Той ги стискаше и мачкаше. После ги пусна и се наведе над Джанис, целуна всяка от гърдите поотделно и стигна до устните.

Тя засмука езика му и в този момент Брайън вкара пениса си в нея.

Мисията е изпълнена, помисли си той.

Полуизпълнена! Но останалото вече ще бъде лесно. Само трябва да я вкара в стаята си утре, през нощта, около два часа и да я залиса. Ще я придума да се изкъпят заедно, така че Гормън да отмъкне ключа. На Гормън се пада трудната задача да се вмъкне в нейната стая, да намери договора и да го замени с фалшиво копие, което не й осигурява нищо. Ролята на Брайън щеше да е лесна. И забавна.

По-забавна и от днес.

Въпреки одеялото, земята беше твърда и груба под коленете му. Но продължаваше да стои в тази поза и продължаваше да влиза в Джанис. Тя полудяваше в ръцете му, въртеше се на всички страни и надигаше таза, за да посрещне движенията му и побутваше задницата си нагоре, за да го поеме по-дълбоко.

Щеше да се зарадва от възможността да се любят цяла нощ.

Защо не се промъкнеш в моята стая, след като вашите заспят, щеше да й каже.

Щеше да се разтопи от удоволствие, предвкусвайки насладата.

Тя охкаше и пъшкаше под него, очите й бяха стиснати, главата й се мяташе от една страна на друга. Още няколко хубави тласъка…

Нещо студено и хлъзгаво се хвърли върху гърба на Брайън. Коленете му се огънаха и той се просна върху Джанис. Дъхът й избухна в лицето му.

Кой, по дяволите, помисли той!

В следващия миг зъбите се впиха във врата му.