Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night rider, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
fantastyt (2012 г.)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015 г.)

Издание:

Робърт Пен Уорън. Нощен ездач

 

Рецензент: Мадлена Евгениева

Редактор: Вениамин Младенов

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художник: Анжела Минкова

Худож. редактор: Михаил Танев

Техн. редактор: Мария Иванова

Коректори: Теодора Кръстева, Красимира Костова

Дадена за набор на 15.IV.1988 г.

Формат 32/84/108. Печатни коли 25,50

Издателски коли 21,42. УИК 23,38

Издателски № 34(1034)

ЛГ 56 б КОД 26/95366/22531/5637-309-88

Подписана за печат м. ноември 1988 г.

Излязла от печат м. декември 1988 г.

 

Цена 3,50 лв.

 

Профиздат, София

Набор — УНЦ

Печат — ДП „Д. Найденов“, Велико Търново


Глава първа

Когато при първия рязък удар на спирачките влакът намали, наблъсканата в коридора тълпа неудържимо се люшна напред със смазващата съкрушителна мощ на свличаща се земна маса. Усетил тежестта на стоварващия се отгоре му човек, Пърси Мън се изопна назад, опитвайки се да се задържи, за да посрещне същинския удар, който подсъзнателно усещаше, че ще последва, но тъй и не успя. Прииждащата сила, която набъбваше като вълна по дългия коридор зад него го помете и запокити връз гърба на съседа. Той почувства как лицето му се отърка в рамото отпред и долови миризмата на потта и домашния сапун, с които синята риза бе изпрана. Разбра, че бе стъпил върху крака на човека.

Когато оня се извърна леко към него и той успя да види продълговатото му червендалесто и скулесто лице, човекът му се стори още по-висок.

— Прощавайте, така ви настъпих… рече — Пърси Мън.

— Че то да не би ти да си виновен? — отвърна другият. Замълча, позамисли се и додаде: — Тоя приятел хич не го бива да кара влак.

Пърси Мън поклати глава.

— Тъй си е, не го бива! — повтори човекът.

Сигурно наближаваме гарата, помисли си Мън, но тълпата беше прекалено гъста, за да може да погледне през прозореца. Влакът обаче постепенно забавяше ход.

Виждаше насядалите хора с обърнати към прозорците глави, чуваше виковете и възклицанията им. Възбудата им се предаде на цялата тълпа и всички се заблъскаха, за да надзърнат навън и да разберат навлизат ли в гарата, какво става там, виждат ли се хора. През грохота на колелата и човешката врява Мън чу как някои в другия край на коридора извика:

— Ще успеем! Ще успеем, ви казвам! — повтори го и потрети, досущ като припев.

Тогава спирачките отново заковаха и в опита си пак да се задържи, за да посрещне удара, Мън почувства мигновено раздразнение и отврата от тази мъртва гореща маса човешка плът, която щеше да го връхлети и затисне, от виковете и шумотевицата, от миризмата на пот и уиски, от жаркия ден и скупчените тела. Тълпа рече си той, като всяка друга. Трябваше да си остане у дома и съжали, че бе дошъл.

Високият мъж отпред повторно извърна глава и рече някак унило:

— Ей го на̀, пак!

— Да, пак — съгласи се Мън.

— Че бива ли тъй? — продължи мъжът. — Това люшкане напред-назад червата ни ще обърне!

— Така си е.

— Нали ти рекох, не го бива да кара влак и туйто! — заключи онзи. — Не го бива!

— Така си е.

Влакът беше спрял.

Ала сега натискът отгоре ми не идваше от мъртвата тежест на телата, политнали напред при внезапното спиране, а от стремежа на всичките тези зад него, които искаха да се придвижат напред, да слязат от влака и да се втурнат по улиците на Бардсвил, където един бог знаеше още колко като тях щеше да има днес. Докато движението на тълпата постепенно го изтласкваше напред, Мън отново бе обзет от омерзение към този напън, едновременно човешки, тъй като го създаваха човешки същества, но и нечовешки, защото не можеше да отделиш някое от тях и да го укориш за стореното. Във всеки случай той се радваше, че Мей не бе дошла и мигом си я представи тъй, както я бе видял същата заран — с бялата рокля, застанала на верандата в другия край на кленовата алея, да му маха с ръка, докато той се качваше в двуколката, която щеше да го откара до прелеза, за да вземе пътническия влак.

Тълпата го изтласка през вратата. Яркото утринно слънце блесна право в очите му и едва не го заслепи след сумрака на вагона, но той успя да зърне плътното множество лица, изпълнило малкия перон и улицата зад него. На стъпалата високият пред него се извърна и възкликна гръмко и тържествено:

— Ей богу, толкоз народ не съм виждал откак се помня!

Мън си помисли, че досега и той никога не бе виждал такова гъмжило и докато погледът му обхождаше лицата — тъй много и сякаш до едно обърнати към него за поздрав или в очакване, — изведнъж почувства неочакван прилив на въодушевление, едва ли не възторг.

— Ей богу! — повтори той като ехо думите на високия, но оня вече беше слязъл.

Мън го последва; от възторга му не бе останала и следа.

Стиснал малката си пътна чанта, която току се блъскаше в коленете му, той с мъка се включи в хорския поток, рукнал сега от гарата по посока на главната улица. Блъсканицата беше толкова голяма, че каруците и двуколките по средата на платното сякаш изобщо не помръдваха. Хората в тях като че ли бяха застинали насред прииждащ порой. От време на време над тълпата се мяркаше някой конник, който оглеждаше гъмжилото нагло и надменно, досущ като полицай. Тук, на улицата в Бардсвил, всички тези хора се струваха на Мън съвършено непознати.

На пресечката до хотела чу някой да го вика по име и се спря, оставяйки човешката река да шурти от двете му страни. Един як набит мъжага с черно палто се беше изправил в двуколката си и му махаше с ръка. „Насам.“, крещеше той и го подканваше да отиде при него. Пърси Мън на свой ред му махна и си запроправя път към двуколката, в която освен здравеняка седеше и млада жена.

— Качвай се! — заповяда онзи, все още прав. — А ти, Съки, се посмести, та Пърс да седне! — обърна се той към девойката.

— Тъй като ви гледам, и вие не сте се придвижили кой знае колко — забеляза Мън и свали шапка за поздрав.

Все така прав, здравенякът яростно замахна с ръка над главите на хората.

— Не сме, я, с тоя народ пред нас… — почти изкрещя той. — За четирийсет минути едва успях да се дотътря от пазара до тук. Ама ти слушай какво ти казвам и се качвай!

Мън погледна въпросително младата жена, а тя, както се оказа, му се усмихваше.

— Съки, това е Пърси Мън — обяви здравенякът, — а туй пък е мойта щерка, Съки! Миналата седмица се върна от Сейнт Луис.

— Драго ми е да се запознаем, мистър Мън — кимна девойката.

— И на мен, мис Крисчън — отвърна той.

— Викай й Съки, а сега скачай тук! — намеси се другият. — Че поотмести се де, Съки, цялата седалка си заела!

Мън сложи крак на стъпалото и се покатери в двуколката. Постави чантата в скута си, но това го накара веднага да се почувства неудобно и натясно.

— Няма защо да ми викате Съки — рече момичето — Името ми е Лусил.

Мъжът на свой ред се отпусна тежко, притискайки тялото на девойката към Мън.

— Ще й викаш Съки и толкоз! — отсече той.

— А вие, мистър Мън, обяснявате ли си как е успял да обърне името Лусил на Съки? — попита момичето облягайки се назад, за да може да го погледне изпод широкополата си сламена шапка със синя кордела.

— Абе аз съм обръщал на Съки толкоз имена, колкото не си и сънувала! — заяви навъсено баща й. — Стига да реша, всяко име мога да обърна на Съки!

— Помня, че се казвате Лусил — рече Мън.

— Нима?

— Да — потвърди той. И наистина помнеше, че името й е Лусил, макар никога да не бе чувал Крисчън да назовава другояче освен Съки дъщеря си, която през всичките седем години от завръщането му в Бардсвил бе живяла в Сейнт Луис. Реши, че навярно си го спомня от времето преди да тръгне на училище, когато ходеше у тях при малкия Бил Крисчън. Бил имаше сестричка, по онова време едва-що сменила пелените с рокличка. Вероятно го помнеше оттогава, макар напълно да му бе изхвръкнало от ума през изминалите петнайсет години. За момиченцето обаче не можеше да си спомни нищо, дори и как изглеждаше. — А и вас помня — добави той.

— А пък аз не ви помня! — отвърна иронично тя едва ли не радостна от този факт.

— Не сме мръднали и три метра — отбеляза Крисчън.

Свали черното си бомбе и прокара носната кърпа първо по загорялото си едро лице с рижави мустаци, а сетне и по широкото си лисо теме, което блестеше на слънцето досущ като… оникс, да речем, изпъстрен с тънички червени жилки и изваян във формата на главата му, а после шлифован, за да блесне. — Бог ми е свидетел, че присъствието на тия хора ме радва! Цели два месеца се мъчих да ги докарам, ама де да можеха да вървят малко по-бързичко! — възропта той и изгледа дъщеря си и Мън така, сякаш те са виновни за насъбирането на тази объркана мудна тълпа и претоварените возила. — Просто искам да оставя тая кранта в конюшнята и да отида на събранието.

Крисчън мушна подгизналата и смачкана на топка носна кърпа в горния джоб на черното си палто и отново нахлупи бомбето на лъскавото си, прошарено от червени жилчици теме.

— Мистър Бил, я да повикам някое момче от хотела да прибере двуколката — предложи Мън. — Можете да оставите коня в моята клетка. Наел съм една, но оня ден се прибрах у дома с коня, а тази заран пристигнах с влака.

— Бива — съгласи се Крисчън.

Мън скочи от двуколката, свали шапка на момичето и започна да си проправя път към хотела. Широкият вход беше почти задръстен от безделници, които се ползваха от сянката и стъпалата, за да зяпат над множеството. Мън успя и с тях да се пребори. След яркото слънце вътрешността на хотела му заприлича на огромна тъмна бърлога, пълна с витаещи сенки, а настойчивите викове сякаш идеха от ято накокошинени есенни гарги, подплашено подели кавга в клонака на тънещо в мрак дърво.

Най-сетне намери едно негърче и го поведе навън, за да се погрижи за двуколката на Крисчън. Тя вече се бе придвижила с още дванайсетина ярда.

— Мистър Мън — поде девойката, когато той протегна ръка, за да й помогне да слезе, — откакто ни оставихте, се движим с бясна скорост. Кобилата е цялата в пяна!

— Виждам — кимна Мън.

— Да имаш да вземаш! — избоботи Крисчън и туловището му се изтърколи насред улицата. — Не й обръщай внимание, Пърс! — добави той, отърси се като куче и се зае да отупва прахоляка от черното палто с червеникавите си космати ръчища. — Тя тъй си приказва. Пък и не съм й казал, че си женен. — Тук той грабна ръката на момичето и я раздруса закачливо, тъй както човек се здрависва с малко дете. — Хубаво те метнах, а, Съки? Казах ти, че е млад и надежден адвокат, ама скрих, че е женен! — Отупа още прахоляк от палтото, сетне зина и изпод рошавите му мустаци бликна къс, насечен смях. — Хубаво те метнах, а?

Докато се промъкваха през тълпата, девойката се обърна към Мън и с глас, в който му се стори, че долавя някаква превзета пародия на любезност, полюбопитства:

— И откога сте женен, мистър Мън?

— Повече от година.

— Чудесно! — възкликна Лусил.

Той изведнъж реши, че тя не му харесва и не й отвърна, а се престори на изцяло погълнат от задачата да си проправя път към хотела. А тя му говореше така, както възрастен разговаря с дете, когато го пита на колко е години или в кой клас учи.

— И как се казва жена ви, мистър Мън?

Да пукне, ако й каже, щом така ще го пита! Но знаеше, че трябва да й отговори, за да не излезе, че е невъзпитан. Ала в същия миг Крисчън избоботи:

— О, Мей се казва. Мей Кокс беше моминското й име, преди да вземе Пърс. И, бога ми, сбърка, защото е като картинка, па макар и малко недохранена. Слушай, Пърс, защо не вземеш да й надуеш корема?

Мън не отговори и им проправи път през струпаните пред входа на хотела безделници.

— Мистър Бил — рече той, — тук имам стая. Държа я близо месец, защото напоследък често ми се налага да преспивам в града. Ако желаете, тя е на ваше разположение. Вероятно ще искате да се измиете преди събранието. А и вие — обърна се той към момичето — може там да изчакате баща си.

— Бива! — заяви Крисчън.

Мън взе ключа от болнавия на вид старец на рецепцията, който му съобщи, че навън било голямо гъмжило, и ги поведе през фоайето нагоре по стълбите. На първата площадка се обърна и рече, че съжалява, но мис Крисчън трябва да продължи, защото стаята е на последния етаж. И те отново тръгнаха подире му, а сетне свърнаха по мрачния коридор, чийто боядисан под бе застлан с червена пътека.

Стаята тънеше в полумрак, пердетата и транспарантите бяха спуснати и само една-единствена тъничка ивица светлина падаше върху килимчето. Въздухът бе неподвижен и прохладен. И понеже прозорците бяха затворени, врявата и оживлението на претъпканата улица като че ли изведнъж останаха нейде далеч, долитайки отвън неясно и приглушено. Мън пусна чантата си на пода и се обърна към тях:

— Оставям ви ключа, мистър Бил. Довечера, като се връщам, ще го взема от рецепцията — и понечи да му го даде.

— В никакъв случай! — възпротиви се Крисчън. — Ще ме изчакаш само да сваля от себе си прахоляка. Искам да си поговорим веднага, щом се отървем от нея — и той посочи дъщеря си.

— Е, добре — съгласи се с известна неохота Мън.

Не му се искаше, но подобно на мнозина други обикновено се улавяше, че прави точно онова, което каже Крисчън. Той се изтъпанваше пред теб с широко разкрачените си, винаги стегнати в ботуши къси яки крака и гръмогласно ревваше, като бясно размахваше едрите си ръчища или току стоварваше върху рамото ти червеникавата си космата лапа. Не че в това имаше нещо лошо, но без да знае защо, просто му се искаше да остане сам.

„Бива!“ — бе казал Крисчън.

Пърси Мън отиде до прозореца, дръпна пердетата, вдигна транспарантите, като пусна жарките лъчи да огреят стаята, и отвори прозореца. В същия миг уличната глъч ги връхлетя с цялата си сила, а Крисчън като по даден знак направи три бързи тежки крачки към прозореца и се надвеси над хорските глави. Мън на свой ред погледна с безразличие натам. От прозореца, докъдето поглед стигаше, се виждаха мудни върволици човешки тела, които се сливаха или разделяха по тротоарите и уличното платно, а сред тях бавно пъплеха каруци, двуколки и файтони. За миг лицето на Крисчън придоби сериозен и съсредоточен вид, който веднага премина в трескаво вълнение. Изправяйки се, той потупа Мън по гърба и възкликна:

— Ей богу, момчето ми, ще успеем! Ще успеем, ти казвам! Те са тук и ще го сторят! Сега ще им дадем да се разберат на тия мръсници!

— Дано — сви рамене Мън.

— Дано ли? — избухна Крисчън. — Никакво дано! То вече стана, бога ми! — И отново се извърна към прозореца, а чертите му за миг застинаха в същото онова равнодушно-съсредоточено изражение, от което, преди да изчезне, лицето му заприлича на лицето на спящ или молещ се човек. Сетне сякаш с мъка откъсна очи от гледката и безучастно попита: — Да ти се намират пешкири, Пърс?

Мън извади един от шкафа и уточни:

— Банята е по коридора вдясно.

— Почакай ме! — нареди Крисчън и излезе, затръшвайки вратата подире си.

Пърси Мън се върна до прозореца. Забелязал бе, че през цялото това време девойката беше стояла абсолютно неподвижно насред стаята, а синята кордела на шапката й, синята ленена пола и белият корсаж като че ли се бяха превърнали в ярък фокус, който караше стаята да изглежда някак малка и занемарена. И през ум не бе му минало, че е от хората, които могат да останат толкова време неподвижно. Сетне, докато гледаше през прозореца, усети приближаващите й стъпки. Не се чу нищо друго, значи бе застанала зад него. Той обаче продължи да гледа през прозореца, злорадо наслаждавайки се на това, че не се бе помръднал.

— Мистър Мън — промълви тя.

— Да, мис Крисчън? — отвърна той и се обърна, като се престори на стреснат, подобно на човек, сетил се за задълженията си на домакин. — Извинете!

— Вече разбрахте що за човек е татко — подхвана тя, като го гледаше право в очите.

— Да — отвърна той.

— Виждате какъв е. От това зависи целият му живот. Той не само иска да изкарва повече пари от реколтата си, това е едно на ръка. Има обаче и нещо друго.

— Навярно просто си търси правата — сви рамене Мън. — Всекиму се случва.

— Така е — съгласи се тя, — но има и още нещо.

Той посочи с ръка към улицата, където суматохата продължаваше, и забеляза:

— Такива като баща ви има много.

Тя пристъпи до прозореца и погледна към гъмжащия мравуняк. Сетне, сякаш замисляйки се, едва забележимо поклати глава и отвърна:

— Не, те не са като него.

— Може би — съгласи се той и отново леко сви рамене.

Отвърна поглед от нейния и пак насочи вниманието си към улицата. Не му се щеше да бъде груб, но не можа да се овладее. И понеже се държеше грубо, доядя го и на себе си, и на нея. Предположи, че е, задето с баща й набъркаха и Мей, а и заради начина, по който бе разговаряла с него. Виж я ти нея! Това, че бе живяла в Сейнт Луис, не й даваше право да се държи така! Той четири години бе следвал право във Филаделфия, но въпреки това не бе забравил какво е добро възпитание!

— Мистър Мън — подхвана тя.

— Да?

— А как ще свърши всичко?

— Не знам — отвърна той и кимна към тълпата на улицата, — но ако създадат сдружението и успеят да привлекат дори само половината от жителите на района, за два сезона цената на тютюна ще се вдигне с триста процента. Точно тук, в тази част на Тенеси и Кентъки, е центърът на световния пазар. Тогава ще им е в кърпа вързан. — Той забеляза вълнението, което бе започнало да залива лицето й, и прокрадващото се пламъче в морскосините й, прекалено големи очи. — Там е цялата работа — и поклати глава. — Повече от сигурно е, че Германия, Франция и Италия, пък и тукашните големи тютюнопроизводителни компании няма да седят със скръстени ръце.

— Сигурно — отвърна тя. Краткотрайното въодушевление и радост бяха изчезнали от лицето й. И това е чудесно, помисли си Мън, защото тя беше от жените, които не си даваха много-много труд в живота, въобразявайки си, че светът ще им играе по свирката. Беше се зарадвала просто защото покачването на цените означаваше за нея повече пари, които да пилее из Сейнт Луис или бог знае къде. Е, да, но — и в този миг изпита оправдано задоволство — немските, френските и английските купувачи, а също и тукашните големи компании едва ли щяха да коленичат в краката й. За подобно нещо нямаше да коленичат и в краката на всевишния, та камо ли в нейните!

— Както и да е — продължи тя, загледана навън, — аз ще бъда тук, за да видя края на всичко. Този път ще остана и ще се грижа за татко.

— Ами… — отрони той.

Крисчън влезе, като придърпа вратата зад себе си с тока на ботуша. В едната ръка държеше палтото, вратовръзката и яката, а в другата — мръсния пешкир.

— И тъй — заяви той, — слагам яката и съм на линия. — Захвърли палтото и пешкира на леглото и се отправи към шкафа, където, разкрачвайки се широко, сякаш се канеше да направи кой знае какво усилие, се изпъчи пред огледалото. Докато затягаше яката около врата си, наподобяващ жилав дънер, запита помежду две изпръхтявания: — Я кажи сега тя какви ти ги надрънка?

На Мън му се стори, че долови предупреждение в очите на дъщерята. А може би и леко поклащане на глава…

— Че си е дошла, за да се грижи за теб — отвърна той.

— И не е лъжа! — извръщайки се от огледалото, възкликна Крисчън, краищата на яката му щръкнаха, а широкото му лице грейна от внезапно обзелото го при тази мисъл задоволство. — Нали тъй, Съки?

Тя кимна.

Очевидно е луд по нея, рече си Мън и се изненада от откритието си. Какво пък, тя бе единственото му близко същество, защото жена му отдавна бе умряла, а Бил беше застрелян по време на лов. Ала досега и през ум не му беше минавало, че Крисчън, с шестстотинте си акра земя, коне и тютюн, с всичките си птичари и обучени за лов на еноти кучета, има нужда от близък човек.

Докато се тъкмеше пред огледалото, той непрекъснато повтаряше сякаш на себе си, но все пак достатъчно високо, за да го чуят:

— И не е лъжа… — най-сетне намести яката и вратовръзката и като се извърна, попита: — Нали тъй, Съки?

— Тъй е — отвърна Лусил.

Той попридърпа палтото, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете, и си взе шапката.

— Ами да тръгваме. Като стане време за вечеря, ще дойда да те взема, Съки. — Сетне подкани Мън: — Хайде, Пърс.

Пърси Мън се обърна към момичето:

— Жена ми държи тук някои неща. В най-горното чекмедже ще намерите гребен и четка.

Той сложи ключа от стаята върху бюрото, сбогува се хладно и последва Крисчън по коридора. Във фоайето пред стълбите му каза, че се надява всичко да мине добре и че ще се видят по-късно. Но оня стовари тежката си властна ръка на рамото му, завря току под носа му червендалестото си лице, от което гледаха стъклените, морскосини очи и отсече:

— А, не, мойто момче, ще дойдеш с мен!

— По-добре да не идвам.

— Абе идваш и толкоз! — Ръката още по-силно се впи в рамото му. — Държа да дойдеш с мен!

— Не ми се ще — отвърна той, но в мига, в който думите се изнизаха от устата му, разбра, че ще отиде, съжали, че бе дошъл в града, и почти намрази този човек, който всъщност му беше добър приятел. През цялото време усещаше смазващата тежест на ръката му, сякаш беше обвиняем. — Не съм посветен в тази работа, мистър Бил. Не ми е мястото на това събрание редом с всички вас.

— За бога, та то няма да е нещо официално — избоботи оня. Вече го бе пипнал за лакътя и го водеше през фоайето, като му говореше с рязък, дрезгаво-приглушен глас: — Просто ще обсъдим положението с мистър Пийчъм, Джим Силс и още неколцина от нашите. Искам да дойдеш. Ти си учен човек, Пърс, държа да чуеш какво ще кажат, пък сетне да изслушам и твоето мнение.

— Само ще ви преча — възрази Мън. Но вече беше на улицата и крачеше към банката, където, както знаеше, щеше да се проведе събранието, а Крисчън все още не пускаше ръката му.

— Нищо не губиш, Пърс. Умна глава си — човек като теб все някой ден трябва да се захване с политика и… Абе, нищо не губиш!

— Не възнамерявам да се захващам с политика — отвърна Мън. Изобщо не възнамерявам, рече си той, макар че тя понякога се очертаваше в съзнанието му като някаква бъдеща възможност. Сетне тръсна глава и продължи: — Не, имам си достатъчно грижи с фермата и адвокатската кантора.

Ала още докато го казваше, му стана някак неудобно от тази лъжа, защото онова, което в миналото не бе нищо повече от една фантазия, от една смътна вероятност измежду многото, сега се загнезди в съзнанието му като нещо неизбежно — неоспоримо и примамващо.

И все пак, когато влязоха през сумрачния вход на банката, тази неизбежност отстъпи място на логичната, скептична аналитичност на ума му — негово обичайно състояние, и на удовлетвореността от досегашния живот. Политиците са роби, казваше си той понякога, пропъждайки случайно появилите се размисли. Ако изобщо искаше нещо от този живот, то това бе да е свободен, да е неподправен.

Когато влезе в продълговатото неуютно помещение над банката, където го тикна Крисчън, веднага забеляза изненадата върху лицата на насядалите вече около покритата със сукно маса — изненада, която не изчезна, а само леко намаля, когато Крисчън се появи след него и затвори вратата.

— Току-що срещнах мистър Мън и рекох да го доведа — заяви той. — Пърс е умна глава, господа, и може да бъде от полза на всички ни. — После се отправи към масата, сложи черното си бомбе върху зеленото сукно и измери насядалите с поглед, който сякаш се задържа цяла вечност върху лицето на всеки от тях.

Дявол го взел, помисли Мън, тоя си разиграва коня както си знае. Доведе ме само и само за да им докаже, че може да го направи, без да ги пита. Сетне чу Крисчън да казва:

— Знаех си аз, че ще се зарадвате, задето го доведох.

— Добре си сторил — обади се някой, но без особено въодушевление, както забеляза Мън.

— Ела тук, Пърс — разпореди се Крисчън, — искам да те представя на някои от тия приятели. Мистър Пийчъм и мистър Силс вече познаваш, но тук е и мистър Бърдън от Принстънския край.

Мън наистина познаваше Пийчъм и Силс, откакто се помнеше — и двамата бяха фермери от областта. Мистър Пийчъм беше висок, суховат, посивял, досущ като проповедник, с гърбав нос, върху който кожата се бе опънала като хартия, а мистър Силс бе дребен, безхарактерен наглед, невзрачен човечец, който за двайсетина години успя да превърне в същинска градина посталите нивя, откупени срещу неизплатени дългове, като при това се славеше с острия си хаплив език и голямата си благочестивост. Мън ги поздрави и се ръкува с тях. Сетне се здрависа и с мистър Бърдън — мургав, снажен мъж на средна възраст, който винаги говореше тихо.

Добре познаваше и някои от останалите. Сред тях беше мистър Морс, собственик на вестник в Милсбъро, капитан Тод — благовиден брадат мъжага, ветеран от Гражданската война, и мистър Дайси Шорт — все хора, които бе срещал по бардсвилските улици, откакто се помнеше. Докато се ръкуваше с тях, му се стори, че долавя известно безпокойство, дължащо се на неловкото положение, в което бяха изпаднали. След това стисна ръката и на сенатора Толивър. Приветлив, с разцъфнало в усмивка длъгнесто лице и орлов нос, той изрази увереност, че мистър Мън все ще ги научи на нещо.

— Едва ли — отвърна той, — а и се опасявам, че ви се натрапвам.

— И дума да не става! — отсече сенаторът Толивър. — Лично аз се радвам, че ви виждам отново!

Мън му благодари, ръкува се с още двамина, които не познаваше и чиито имена така и не запомни, и седна в другия край на масата върху стола, подаден му от Морс, който очевидно изпълняваше ролята на председател. Мястото беше лошо — точно срещу струящата от прозорците ослепителна светлина, но бе единственото, останало свободно, защото Крисчън с животинско задоволство бе стоварил туловище върху стола до сенатора и сега пухтеше през здравите си, пожълтели зъби и си вееше с бомбето.

Събранието не се различаваше от очакванията му, заключи Мън, но той така и не си бе направил труда предварително да си го представи. С безцветния си глас и с похват, който вероятно използва в мисионерските дружества и сбирките на църковните служители, Силс прочете дълъг списък от имена. Това бяха хората, на които според него можеше да се разчита, че ще подкрепят идеалите и целите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.

— А тези цели и идеали — прекъсна го Крисчън още преди да е подхванал поменика — са да принудят проклетите изкупвачи да ми плащат толкоз, колкото ми струва тютюнът!

При тези думи някой бе прихнал и едва сдържайки собствената си усмивка, Мън изведнъж си спомни изписалото се върху лицето на Крисчън сериозно и вглъбено изражение, когато за първи път бе погледнал през прозореца на хотелската стая към главите на уличната тълпа.

След като смехът секна, Селс се покашля леко и невъзмутимо повтори:

— … на които може да се разчита, че ще подкрепят целите и идеалите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн — и започна да изрежда.

Имената следваха едно подир друго. Мън се вслушваше без особен интерес. Списъкът бе доста дълъг и мнозина вече бяха набелязани като надеждни поддръжници. Изобщо не предполагаше, че нещата са стигнали чак дотук. Както бе тръгнало, сдружението наистина би могло да постигне нещо. Опита се да разгледа лицата на хората, насядали около масата между него и светлината — общо взето, нормални лица на нормални хора, на хора, които познаваше, откакто се помнеше, или подобни на тях. Сетне му хрумна, че зад всички тези имена, които разсеяно слушаше, стояха хора, пръснати из района и другите околии, действително съществуващи и различаващи се един от друг всеки посвоему, но свързани от това, че имената им бяха изписани върху листовете в ръцете на Силс. И от тези листове се проточваха някакви невидими нишки към околия Хънтър, околия Колдуел и чак до щата Тенеси; те впримчваха хората един в друг, ставаха неделима част от техните същности, които, макар и различни една от друга, тук се съединяваха и се превръщаха в едно цяло. В една идея — да, точно идеята бе сплотила частици от индивидуалността им, бе ги свързала и ги беше накарала да се обединят. Получи се нещо, което никога досега не бе съществувало. Той отново обходи с поглед масата. Може би Крисчън и присъстващите тук, при все че изглеждаха хора най-обикновени, в крайна сметка не бяха чак толкова обикновени, защото го бяха сторили. Независимо какво беше то. Създаденото или това, което в момента създаваха, все още нямаше нито определено съдържание, нито определена форма. Но човек не знае, човек никога не знае какво представлява дадено нещо, докато то не умре, докато не му изтече срокът.

— Много добре, много добре — рече сенаторът, когато бе прочетено и последното име. — Ако броят на контрактациите продължи да нараства и като вземем пред вид колцина дойдоха тук днес, можем далеч да стигнем.

И това вероятно ще е най-грандиозното събитие, ставало някога в този район!

— Прав си, дявол те взел! — намеси се Крисчън. — И днес им го кажи! Ще се изтъпаниш отпред и ще им го кажеш!

— Ще се постарая — обеща сенаторът.

— И добре ще направиш — не мирясваше другият.

Тогава изпълняващият ролята на председател на събранието, мистър Морс, попита мистър Бърдън — смуглия човечец от принстънските околности, дали разполага с допълнителна информация относно складовете. Оня отвърна, че твърде малко можел да добави към вече казаното. Видно било, че трябва да се построят складове в Милсбъро и в Гилс Кросинг. В Милсбъро не можело нищо да се вземе под наем, защото тютюнопроизводителните компании по един или друг начин вече били сложили ръка на всяка сграда, що-годе подходяща за тази цел — това той бързо го разбрал. Трябвало да строят. Много жалко наистина. Но един склад в Гилс Кросинг нямало да е излишен, защото щял да бъде далеч по-удобен за хората от поречието на Роуз Крийк от всичко онова, дето изкупваните можели да им предложат. Щял да спести на стопаните извозването, пък и да създаде добро име на сдружението в район, където в момента то нямало много привърженици.

— Абе ще ги прикъткаме ние тия пиленца — рече Крисчън и подсвирна през пожълтелите си зъби.

— Може — мрачно поклати глава капитан Тод. — Но може и да не ги прикъткаме. Опак народ са те там. През войната половината духнаха при янките!

— Пет пари не давам, ако ще и при турците да са духнали! — отсече Крисчън. — Стиска тютюн си е стиска тютюн, пък и да знаете, че на мен янките ми се нравят къде-къде повече от който и да било изкупвач!

Събранието скоро приключи. Мъжете с трясък бутнаха назад столовете и се изправиха. Крисчън застана до Мън. Сенаторът и капитан Тод се заприказваха край прозореца. Останалите започнаха да си излизат и стъпките им глухо отекваха по дървеното стълбище. Когато всички, с изключение на двамината край прозореца си отидоха, Крисчън рече:

— Пърс, ние със сенатора и капитан Тод смятаме да хапнем в ресторанта на Уилсън и имаме запазена една странична заличка. Каним те да дойдеш с нас!

Мън се поколеба, каза, че било много мило от тяхна страна, но Крисчън сложи ръка на рамото му и го подкани:

— Няма да сбъркаш! Като гледам гъмжилото навън, това е единственият ти шанс да туриш нещо в уста.

Пърси Мън благодари за поканата и прие. Тогава Крисчън подвикна на двамината до прозореца, че Мън ще обядва с тях и че той самият щял да отиде направо в ресторанта, защото трябвало да вземе Съки. Сетне шумно затопурка по стълбите, а Мън остана самичък до вратата. Капитан Тод прекъсна разговора и се насочи към него с леката си походка, в която нямаше и следа от грозящата го старост. Мън винаги се изненадваше от начина, по който този човек надвиваше годините, изненада се и този път. Удиви го и това, че от всички присъстващи единствен капитан Тод изглеждаше такъв, какъвто си е — у него нямаше и следа от напрегнатост или притеснение.

— Хайде, Пърс — подкани го той. — Време е да тръгваме.

Мън се отдръпна, за да стори път на сенатора и капитана. Покланяйки се едва доловимо, двамата закрачиха пред него. С присъщата си самоувереност капитан Тод затвори вратата и притокът на светлина от стаята секна.

Докато си пробиваха път през тълпата към ъгъла, на който се намираха ресторантът и барът на Уилсън, никакъв разговор не бе възможен. Точно там тълпата бе най-гъста. Пред входа на ресторанта хората се бяха скупчили в нещо като опашка и чакаха ред, за да ги пуснат вътре.

— Късметлия излязох, че ме взехте с вас — рече Мън.

— Късметлиите сме ние — отвърна сенаторът.

Те се отправиха към страничната врата на ресторанта, влязоха в някакво малко коридорче и намериха запазената заличка. Беше доста тясна и светлината от единствения гледащ към улицата прозорец не можеше да я освети добре. Едва-що бяха седнали и се появи кльощаво негърче със залепнало от потта лекьосано бяло сако.

— Момче, дай тук още едни прибори — разпореди се капитан Тод.

— Веднага — отвърна негърът и с бързо потайно движение вдигна смачканата на топка кърпа, за да избърше потта от лицето си.

— И я чуй — додаде сенаторът, — вземи, че ни донеси купа лед, кана вода и половинка от най-доброто уиски, дето ви се намира. Защото — и той се обърна към останалите — на мен ми се ще да си пооплакна гърлото, а вярвам и вие ще сторите същото.

— Неведнъж съм имал удоволствието да гласувам за теб, Едмънд — рече капитан Тод, — и нямам никакво намерение да се откажа от честта още веднъж да пийна в твоята компания.

Мън забеляза, че върху красивото лице на сенатора плъзна едва забележимо облаче, но усмивката му скоро го прогони.

— Добре че имам приятели — отвърна той, — и когато на предишните избори загубих мястото си в Сената, почувствах, че едва ли не съм ги излъгал.

— След по-малко от петнайсет месеца ще има нови избори — отбеляза капитанът.

— Този път без мен — поклати глава сенаторът, все тъй усмихнат. — Надявам се, че в сдружението ще бъда по-полезен, отколкото във Вашингтон. Сега борбата е тук.

Но поне Мън, който го наблюдаваше изпитателно, забеляза, че макар да не изчезна напълно от лицето му, усмивката вече не бе истински белег на спокойствие и жизнерадост. А когато сенаторът вдигна студения си и разсеян вече поглед към голата тухлена стена, очертаваща се зад единствения прозорец, тя бе изчезнала. Капитан Тод сякаш не забелязва, помисли си Мън, но пък човек трудно можеше да разбере какво забелязва той, защото зад прилежно подстриганата брада си оставаше все един и същ — спокоен и добродушно тържествен. Не, човек никога не можеше да каже какво мисли капитанът, а всъщност какво е в главата и на който и да било, включително и на сенатора. Нищо не подсказваше кое накара усмивката му да изчезне, а погледът му да се отчужди и да се впие в тази гола, напечена от слънцето стена от отсрещната страна на уличката.

Но момчето вече бе дошло с леда, каната и уискито, а разцъфтял отново в усмивка и отново живо участващ в компанията, сенаторът наливаше питиетата. Той прибави към всяка чаша лед и вода и с известна тържественост ги поднесе на капитана и на мистър Мън. Сетне вдигна своята и заяви:

— За сдружението и за нашето процъфтяване!

Останалите на свой ред вдигнаха чаши и отпиха. После поседяха мълчаливо, сякаш за да се насладят на първата глътка. Сенаторът пресуши своята на един дъх и я напълни отново.

— Жега е тук — рече той.

— Голяма жега — съгласи се капитанът, — но сме по-добре от другите. Поне ще хапнем. Немалко празни стомаси ще пристържат следобед.

— Придошлите ще да са навярно двайсетина хиляди — обади се сенаторът. — Не очаквахме толкова. Градът не е подготвен.

— Повече са даже — отбеляза капитан Тод. — Разправят, че вчера цял ден се точили. Каруците и двуколките не спряха да се нижат край дома. Още не се е слегнал прахолякът и току някой друг, запътил се насам, наново го вдигне. Отвред прииждат, от всички тукашни околии. Чувам, че мнозина спели в каруците, по земята или осъмвали в приказки и песни — той бавно отпи от чашата и поклати глава. — Толкоз народ на едно място не съм виждал от четирийсет години насам, всъщност от войната.

— Че то и сега е нещо като война — отбеляза сенаторът.

Капитан Тод поклати глава и на устните му заигра лека усмивка.

— И дано да е само „нещо като“. Аз дадох четири години от живота си и смятам, че ще ми държи влага, докато съм жив.

В този момент по дъските в коридора затрополиха ботушите на Крисчън, който подвикваше името на капитан Тод. Сетне влезе в заличката, цял зачервен и плувнал в пот, а след него пристъпи и дъщеря му. Той се обърна към нея и размаха заканително пръст:

— Трябваше да се наконти, държа ме на крак цели десет минути, докато се натъкми! С тая скорост далеч няма да стигнем!

— Не съм съгласен — възрази сенаторът.

— Ела насам, Съки — заповяда Крисчън и обръщайки се към останалите, заяви: — Това е дъщеря ми Съки. Както вече ви казах, дойде си, за да стопанисва къщата.

— Приятно ми е — заяви сенаторът и лекичко се поклони, докато се ръкуваше с нея.

— От малка ви знам — каза на свой ред капитан Тод.

 

 

Леко объркан, сякаш беше съвсем сам пред хилядите очи, без да знае как точно се е озовал там, Мън седеше на трибуната под окичения с червени, бели и сини знаменца навес. Знаеше обаче, че очите не са приковани в него. В момента говореше сенаторът и силният му, плътен глас, който при нужда можеше да ехти като тромпет, властваше над следобедния зной. Хората — повечето мъже — се тълпяха досами платформата, която беше толкова висока, че застаналите най-отпред трябваше да изопнат шии, за да видят оратора. Цялото им внимание бе насочено към него и тъй както стояха с извърнати нагоре лица, неподвижни и с втренчен поглед, създаваха впечатление за някакво лениво, животинско търпение.

Трибуната се издигаше в единия край на очертаната от пистата елипсовидна площ, задръстена до последния сантиметър с хора. Онези, най-отпред, седяха върху скованите за случая дъсчени пейки или направо на земята, между широките редове. Местата обаче не достигаха и мнозина стояха прави в концентрични кръгове зад редовете, приковали поглед в оратора на трибуната, който от такова разстояние вероятно изглеждаше като облечена в черно марионетка, изпълняваща под пищната украса някаква безмълвна пантомима.

Вдясно от себе си Пърси Мън виждаше белите стени на конюшнята и силуетите на хората по покривите, успели да се покатерят горе, за да наблюдават оттам. Следобедът беше необичайно безветрен, необичайно спокоен. Яркото слънце сипеше жар върху хорските глави, върху дъбовете в далечината и обширните кафеникави нивя, които се виждаха вляво, зад пазарището. Някъде много високо, сякаш окачен в нажежената синева на небето, неподвижно се чернееше самотен мишелов.

Мън усещаше как слънцето прежуря дори през навеса. По тила на сенатора се стичаше пот, а сред стоманеносивата му коса се процеждаха тъмни вадички, но това, изглежда, ни най-малко не го смущаваше. Застанал като истукан в единия край на трибуната, той продължаваше да лее силни, пламенни слова, без нито веднъж да вдигне ръка, за да изтрие чело. От време на време Мън попиваше лицето си с носната кърпа и току се наместваше върху стола. Отново му се прииска да не беше идвал в Бардсвил. Можеше да научи всичко, което го интересуваше от вестниците. Но ето че беше тук, и то на трибуната Сенаторът го беше предизвикал, подмятайки: „Разбира се ако не си съгласен с движението, ние няма да настояваме, но…“. А Бил го беше сграбчил за ръката и го бе удавил в приказки. Че били много мили. Че му правели добро като го издигали и му помагали в адвокатското поприще като го показвали на хората. И това щяло да му е от полза.

Виждаше, че събранието протича добре — дори може би по-добре, отколкото би могъл да предположи и най-големият оптимист. Откакто се бяха качили на трибуната и множеството бе утихнало, лицето на Крисчън просто сияеше от радост. Той седеше приведен на стола си, забил носовете на тежките си ботуши в дъските, а ококорените му светлосини очи непрекъснато шареха из тълпата, сякаш за да привлекат вниманието на всеки поотделно. Не беше променял положението си, откакто отец Морган, методисткият проповедник, бе открил събранието с молба към всевишния това знаменателно събитие да се превърне във възхвала на милосърдието божие и да увеличи благоденствието на чадата му тук, на земята. Мън се позачуди на присъствието на отеца и на нескритото въодушевление, с което той подкрепяше основаването на Сдружение на производителите на тъмносушен тютюн, ала много скоро се сети, че Силс е заможен човек и влиятелна фигура в Първата методистка църква в Бардсвил.

Двете кратки изказвания, предхождащи речта на сенатора, минаха добре. Те набелязаха организационните принципи на сдружението и финансовите задължения на членовете му. Венецът на всичко обаче беше речта на сенатора.

Истински оратор, реши Пърси Мън, никаква високопарност и изхвърляне, а наместо това, според случая се редуваха ту сдържаност, ту ревностен замах, съпроводен винаги от спокойния, плътен и приковаващ вниманието глас, които ехтеше над извърнатите към него лица. Назря моментът, беше казал той, за борба в защита правата на хората от този район. Вопиюща неправда е цената на основния продукт, от който зависи хлябът на хиляди хора, да се определя не от конкуренцията при изкупуването, а от хладнокръвното и злонамерено договаряне между купувачите, без да се вземат предвид нито търговската му стойност, нито вложеният капитал, нито потта по челата и умението на ръцете, които са го изработили — да не говорим за нуждите на хората.

Сред възцарилата се под палещото слънце тишина народът го бе слушал и продължаваше да го слуша. Вече към края на речта си той заяви, че това положение е нетърпимо за всеки истински мъж. Че според твърдото му убеждение и сам бог не би търпял подобна неправда. Дошъл бил моментът за борба. Жителите на щатите Кентъки и Тенеси никога не били проявявали малодушие. Нека сега покажат, че са готови за борба, че са достойни синове на бащите си. Нека подкрепят сдружението, а сдружението ще им въздаде правда.

При думата „правда“, която сякаш увисна в нажежения въздух безкрайно дълго и затрептя като опъната струна, сенаторът бавно вдигна десница за жест, които издаваше тържествеността на благослова и насърчението на поздрава. Докато ръката бавно се отпускаше, от хората скупчени най-близо до трибуната, се чуха първите спорадични изблици на одобрение и отекнаха като началните, тежки, самотни и набъбнали дъждовни капки, които гръмват върху сухия покрив, преди да се разрази бурята. Сетне засилвайки се, тътенът се понесе и заля цялото множество — и тези до самия край на оградата, и другите върху конюшнята, обгръщайки и най-далечните наблюдатели, които едва ли бяха чули думите; разпростря се като огън, лумнал в сух храст, или вълна, устремена към далечен бряг.

Сенаторът се обърна и достолепно зае мястото си. Дори и сега не пролича това да му е струвало някакво усилие, а не вдигна и ръка, за да избърше обляното си в пот лице. Като се изключи пронизващият, неестествен блясък в очите му, то остана напълно безучастно.

В момента, в който сенаторът се обърна, за да заеме мястото си, Пърси Мън забеляза как доктор Милтън, председател на събранието, погледна скришом часовника си. Сетне се надигна и застана зад малката масичка, изчаквайки аплодисментите и въодушевлението на тълпата да се уталожат. Когато тя се успокои, благодари на сенатора от името на слушателите и от свое име и каза, че сенаторът още веднъж се е проявил като защитник на хората и техните права. После добави, че иска да даде думата за кратко слово на още един оратор човек, когото мнозина от присъстващите познават на един уважаван гражданин. И както слушаше с половин ухо, Мън изведнъж чу собственото си име — тъй познато и тъй далечно в този миг. Дълбоко у него се надигна вълна на погнуса, а вътрешностите му като че ли се обърнаха вледенени, сякаш преди още съзнанието му да е доловило цялата важност на казаното, тялото му вече го знаеше и чрез несвързания език на усещанията се мъчеше да обясни значението му на бавно схващащия разум.

Но доктор Милтън вече го сочеше. С усилие той полека-лека започна да се надига, сякаш като забавяше това обичайно инак движение, щеше да избегне изпитанието. Не му оставаше нищо друго, освен да стане. Отиде до масичката и докато доктор Милтън сядаше, се изправи зад тази несигурна бариера. Неколцина отпред до трибуната изразиха с нехайни жестове одобрението си. Той видя пред себе си морето от лица, ширнало се чак до оградата и дъбовата горичка. Отвори пресъхналата си уста, но от нея не излезе звук. Бе възнамерявал да каже „Приятели мои!“ Извърна очи. С безразличие установи, че самотният мишелов бе изчезнал, оставяйки след себе си единствено голата, бездънна синева на небето.

— Приятели — успя да смотолеви най-сетне, като овлажни устните си с език.

Заяви, че не е готов да се изкаже, защото не са го предупредили, и се възненавидя заради изтърканите, кухи фрази, които се откъсваха от устата му. Докато говореше, погледът му падна върху някакъв мъж, застанал непосредствено до трибуната. Беше длъгнест попрегърбен човек към петдесетте, с избелял дочен комбинезон и сламена шапка на главата. Зачервените му помътнели очи гледаха право в него. И в този миг осъзна със силата на проникновение, че този човек е отделна личност, че е различен от всички останали хора по света. Осъзна го далеч по-дълбоко, отколкото го беше съзнавал по отношение на приятелите си или дори на жена си, и ясно като в сън видя човека, седнал с други мъже край стъкнат от клечорляк огън, на който нещо вреше, в мрака, сред голото поле, точно както капитан Тод беше казал, че са прекарали нощта тези хора.

— Приятели — повтори той нерешително, — знам, че мнозина от вас идват отдалеч. Оставили сте дом и семейство и сте дошли тук отдалеч, от други околии. Мнозина са изкарали нощта на полето, защото градът е претъпкан или защото не са имали пари. Представям си ви всички. Дошли сте през прахоляка и жегата — и в този миг усети как гласът му става по-уверен, а думите сами рукват от устата му, — защото сте очаквали, че тук ще намерите нещо, което да ви помогне. — Той заобиколи масичката и се насочи към ръба на платформата, към безбрежната човешка пустош, която го притегляше сякаш против волята му, досущ като небесния безкрай, когато човек се вгледа в дълбините му. — Ала тук няма нищо, което да ви помогне. Дошли сте, за да намерите надежда. Но тук няма надежда за вас. В Бардсвил няма нищо, което да ви послужи. В сдружението надежда за вас няма!

До ушите му достигна шумът от размърдалите се по дъските зад него нозе и нечие нервно покашляне.

— Тук няма нищо — продължи той, освен това, което сте донесли със себе си от вашите домове. Няма друга надежда, освен надеждата, която носите вие самите. Няма нищо, освен една идея. И тя ще умре, ако с дългия си път не сте й донесли живот. Няма да я има, ако не й вдъхнете живот чрез своята надежда и вярност.

Не знаеше дали го слушат, но му стана ясно, че това изобщо не го интересува, защото гласът му го изпълваше и в този момент той беше верен на себе си — беше такъв, какъвто е.

— … своята надежда и вярност. Тази идея няма да ви донесе бързо облекчение. Преди него тя ще ви причини страдания и несгоди. И за тях не ще получите отплата нито сега, нито по-късно, ако не й отдадете цялата си преданост. Верността, която донесохте днес със себе си, е всичко, тя е единствената ви надежда.

Сетне им обясни какво дължи всеки един на другите.

Не говори дълго. По-късно така и не можеше да се сети какво точно беше казал, макар да помнеше пределно ясно лицето на човека с избелелия дочен комбинезон, който стоеше точно под трибуната и гледаше право в него. Но макар и забравил думите, които бе изрекъл, а несъмнено и идеите, които се бе помъчил да изрази той помнеше как словото се надигна неудържимо в гърдите му, колко застинали и ясни му се видяха далечните дъбове и колко неописуемо красиво и голо бе небето, от което светлината струеше върху околния пейзаж и многобройните лица.

Когато се обърна, за да се върне на мястото си, Мън се почувства като сомнамбул, който постепенно идва на себе си, а оглушителните възгласи сякаш го върнаха на жарката, украсена със знаменца трибуна сред приятелите му. Пред него стоеше Крисчън, стискаше му ръка, потупваше го по гърба и крещеше:

— Бога ми, Пърс, хубаво им го рече на тия копелдаци!

Сенаторът и останалите го бяха наобиколили, като Толивър му се усмихна и му протегна ръка. Малко по-нататък, пред масичката, доктор Милтън ръкомахаше към тълпата и се опитваше да каже нещо.

Скоро след това събранието бе закрито.

 

 

Когато същата вечер влезе в хотелската стая, Мън се почувства много уморен. Запали лампата и разтвори чантата си, която намери тикната под леглото. На улицата пееха. Едва ли щеше да успее да дремне, защото врявата можеше да продължи и след полунощ. Съблече се бързо, загаси лампата и легна. Поне щеше да се поотпусне.

Но в мига, когато положи глава, надигащото се почти несъзнателно през последните няколко часа отчаяние го завладя напълно. Просто съм уморен, рече си той. Опита се да възвърне обичайното си състояние на духа, като насочи вниманието си към своите утрешни задължения. Цяла заран трябваше да разпитва свидетели, за да се подготви за делото на Бънк Тривелиън. Запрехвърля имената им през ума си, опитвайки се да се сети онова, което знаеше за тях, но изведнъж му хрумна, че може и да са го подвели, че Бънк Тривелиън може да е виновен и че самият той като последен глупак прахосва усилията си по дело, за което няма да получи и цент. Хората ще му се подиграват, че е лапнал въдицата. Можеше и да не се захваща с него, съдът не му го беше възлагал. Жената на Тривелиън бе разказала в кантората му своята приказчица и той взе, че клъвна.

Сега пеенето на улицата му се стори по-силно от когато и да било. Опита се да не обръща внимание на врявата, сетне разпозна мелодията и тя се загнезди в съзнанието му. Подпяваха нещо от „Тялото на Джон Браун“. Крещяха, трополяха нагоре-надолу по улицата и непрекъснато повтаряха, че ще избесят изкупвачите на първата попаднала им киселица. Предположи, че същите тия изкупвачи, които обикновено киснеха във фоайето на хотела и в кръчмата, тази нощ ще се изпокрият. Ще си свият перките. Не че ги грозеше опасност, но щяха да се чувстват като мухльовци. Сега песента долиташе откъм южния край на улицата.

Той се обърна на една страна и опита да се отпусне. Но когато зае обичайната си поза, с изопната дясна ръка и леко присвит крак, разбра, че неспокойствието му не се дължи на днешните вълнения или на съмнението в Бънк Тривелиън, а на това, че е сам. Както през повечето нощи от изтеклата година, така и снощи Мей бе до него. Ако сега беше тук, в същото това легло, главата й щеше да почива върху протегнатата му встрани ръка. Не осъзна какво му става и че именно Мей му липсва, докато мускулите и нервите не му го подсказаха, когато зае привичната си поза за сън.

Замисли се за Мей и се опита да си я представи самичка в огромното, тънещо в мрак легло у дома. Косата и бе яркоруса и сега вероятно беше раздиплена по възглавницата, върху която главата й изглеждаше почти като на дете. Бе дребничка, по-ниска от средния ръст, а когато спеше, изглеждаше още по-малка, сякаш искрицата на нейната жизненост се стаяваше в някакви нейни си, незнайни дебри, от което тялото й леко се свиваше, но оставаше все тъй съразмерно. Забелязал това, веднъж-дваж, с болезнено предчувствие за непредотвратима загуба, се бе замислял колко ли малка щеше да изглежда, когато умре. Помъчи се да си я представи сама в огромното легло. Когато спеше, тя винаги се свиваше на топка със сплетени под брадичката ръце и сбрани колене. От това също ставаше някак по-дребна. Винаги заспиваше с глава върху дясната му ръка. А той, след като подремеше малко, се събуждаше и внимателно отдръпваше ръката си. Тя дори не помръдваше.

Но сега не можеше да заспи. Навън в коридора сновяха хора, а до ушите му долитаха неясните им пиянски брътвежи. Някой залитна и се блъсна тъй силно в стената, че я разтърси, а другите се разсмяха. На улицата отново се бяха разпели, като от време на време крещяха нещо. И те са пияни, помисли си той. Мъжете в коридора бяха влезли в съседната стая. Разговорите и смеховете продължиха. Раздразнението му отстъпи място на някакво отвращение, когато си представи тази стая, осветена от висящата на тавана крушка, едва доловимата миризма от вонящия им на уиски дъх и зачервените, отпуснати лица на мъжете. Сега и те пееха. Сигурно всеки бе преметнал ръка през рамото на съседа, а разгорещените им потни лица се триеха едно о друго. Тази вечер щяха да бъдат като братя, щяха да се потупват по гърбовете и да смесват вонящия си дъх в песен.

Обърна се отново и като притисна втората възглавница към другото си ухо, се помъчи да заглуши шума. Това донякъде помогна. И точно тогава усети лекия парфюм. Откри, че уханието се разнася от втората възглавница. Докато бе чакала баща си, дъщерята на Крисчън вероятно се бе отпуснала на леглото да си почине. Запита се дали преди това е свалила полата и корсета. Спомни си, че беше с ленена пола, със синя ленена пола, а ленът бързо се мачка. Сигурно я бе свалила, защото, когато влезе в ресторанта след баща си, дрехите й бяха като извадени от кутия, без нито една гънчица. Точно това бе забавило Крисчън. Той каза, че я чакал да се наконти. Трябвало е да се облече, защото навярно е била заспала. Дръпнала е транспарантите, за да не й пречи светлината, свалила е полата и корсета и е легнала в леглото му. Мирисът, попил във възглавницата, беше неин.

Стана и отиде до прозореца. От него се виждаха покривите на двуетажните къщи отсреща. В обливащата ги бледа лунна светлина те изглеждаха чисти, сякаш заскрежени и самотни, и това му подейства някак успокоително. Долу на улицата все още се виждаха хора. Не можеше да се каже, че са много, но все пак бяха доста за този час на нощта. Стояха под уличните лампи или се шляеха бавно нагоре-надолу по тротоарите, че и по средата на платното. Онези, дето пееха — трийсет-четирийсет души, се бяха скупчили в безформена групичка южно от хотела. Пияни са, рече си той. Бяха дошли тук с една-единствена цел — да дирят спасение, да осигурят бъдещето си, а ето че сега се бяха напили и се шляеха по улиците. Отвращението му се засили още повече и то бе отвращение не само от тях, но и от самия себе си, от онова, което бе казал следобеда, от самоувереността и опиянението от собствените си думи. И той е бил пиян, макар и по-иначе, но все пак пиян. Почувства се измамен и разголен.

Обзет от това чувство, Мън дълго наблюдава безцелните им объркани движения. Помисли си колко дребни и далечни изглеждаха дори от височината на делящите ги само три етажа. Певците се преместиха по-нататък, а някои от останалите започнаха да се разотиват, но вече по-уверено, сякаш имаха наум определена цел или посока. Тогава му хрумна, че те до един си приличат. Сети се, че същия подиробед им бе говорил какво дължи всеки един на другия. Но те си приличаха. И той самият бе като тях. Докато гледаше над белите, сякаш заскрежени от луната покриви, неканен, парлив и пулсиращ, възторгът го обзе отново, още по-неудържим отколкото сутринта, под палещото слънце. Той неволно вдигна ръка, сякаш за да поздрави безчетното множество и да му каже онова, което според него беше истината.