Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il giardino dei Finzi-Contini, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)

Издание:

Джорджо Басани. Градината на Финци-Контини

ИК „Народна култура“, София, 1983

Италианска. Първо издание

Редактор: Бояна Петрова

Коректор: Здравка Славянова, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Рецензент: Никола Иванов

История

  1. — Добавяне

Пролог

На Микол

От години имах желание да пиша за Финци-Контини — за Микол и Алберто, за професор Ермано и госпожа Олга — и за всички, които живееха или като мен посещаваха къщата на булевард Ерколе I д’Есте във Ферара малко преди началото на последната война. Но да го направя наистина, ме подтикна, едва преди година, случилото се през един априлски неделен ден на хиляда деветстотин петдесет и седма.

Беше по време на една от онези екскурзии, които се устройват в края на седмицата. С група приятели, разпределени в две коли, веднага след обяда поехме по Аурелия без определена цел. Няколко километра преди Санта Маринела, привлечени от кулите на средновековен замък, показали се изведнъж отляво, завихме по един страничен път и не след дълго вече се разхождахме, пръснати по пустата пясъчна ивица в подножието на крепостта. Погледната отблизо, тя съвсем не бе толкова средновековна, колкото изглеждаше от централния път: откроила се на фона на синята заслепяваща шир на Тиренско море. Подгонени от вятъра, с пълни с пясък очи, без дори да имаме възможността да разгледаме замъка отвътре — тъй като сме нямали писмено разрешение от управата на някакво си римско учреждение, — оглушали от грохота на прибоя, ние вече съжалявахме, че сме излезли от Рим, където времето беше толкова хубаво, а тук, на брега на морето беше студено и неприветливо.

Разхождахме се по плажната ивица двадесетина минути. От цялата компания весела беше само дъщерята на младата двойка, в чиято кола пътувах — едно момиченце на девет години. Възбудена именно от вятъра, от морето, от лудешките вихри на пясъка, Джанина беше дала пълна свобода на своята жизнерадостна и експанзивна натура. Беше си събула обувките и чорапите въпреки забраната на майка си. Тичаше срещу вълните, които връхлитаха върху брега, и водата мокреше краката й до над коленете. С една дума, много се забавляваше. Толкова много, че когато се качихме отново в колата, видях как преминава сянка на искрено съжаление през живите й черни очи, искрящи над двете зачервени нежни бузки.

По Аурелия стигнахме за пет минути до отклонението за Черветери. Тъй като бяхме решили да се върнем веднага в Рим, очаквах да продължим направо. Но малко преди кръстопътя нашата кола намали скоростта и бащата на Джанина протегна ръка през прозореца. Даваше знак на другата кола, че има намерение да завие наляво. Беше променил общото решение.

Така поехме по тесен асфалтиран път, който за няколко минути ни доведе до малко селище, чиито къщи бяха повечето нови; и след това по един криволичещ път към хълма, където се намираше известната етруска гробница. Никой не питаше нищо, мълчах и аз.

След селото пътят леко се заизкачва нагоре и бяхме принудени да намалим скоростта. Сега минавахме на няколко метра от могилите, пръснати чак оттатък Таркуиния, по-близко до хълмовете, отколкото до морето. Такива могили се виждат из целия този район на Лацио, на север от Рим, който в същност представлява една огромна гробница. Тук тревата е по-зелена, по-гъста и по-свежа от тревата по намиращото се между Аурелия и Тиренско море по-ниско плато. Очевидно вечният сироко, който духа от морето, достига дотук загубил голяма част от солено-горчивия си вкус и върху растителността започва да оказва своето благотворно влияние влажността от недалечните планини.

— Къде отиваме? — попита Джанина.

Мъжът и жената седяха на предната седалка с детето помежду им. Бащата премести едната си ръка от кормилото на колата върху тъмните къдрици на дъщеря си.

— Ще разгледаме едни гробници от преди четири-пет хиляди години — отговори, като че разказваше някаква приказка и затова не се смущаваше, че може да преувеличи годините. — Отиваме при етруските гробници.

— Колко тъжно! — въздъхна Джанина, като облегна глава назад.

— Защо да е тъжно? Не са ли ви говорили в училище за етруските?

— В учебника по история етруските са в началото заедно с египтяните и евреите. Татко, според теб кои са по-древни: етруските или евреите?

Бащата избухна в смях.

— Попитай този господин — каза, като ме посочи с пръст.

Джанина се обърна. Като едва се подаваше над облегалката на седалката, тя ми хвърли бърз и недоверчив поглед. Чаках да повтори въпроса си. Но не — веднага се обърна напред.

Надолу, по все още наклонения път с кипариси, насреща ни слизаха на групи момичета и момчета от селото. Бяха излезли на неделна разходка. Някои от девойките, хванати под ръка, образуваха толкова широка редица, че достигаха средата на пътя. Когато се разминавахме, през прозорците на колата усещахме вперените в нас жизнерадостни очи. В погледите им имаше любопитство, примесено с някаква особена гордост и с едва прикрито презрение.

— Татко — обърна се към баща си Джанина, — защо древните гробове натъжават по-малко от новите?

Една по-многобройна група, заемаща цялата ширина на пътя, нямаше никакво намерение да пропусне автомобила и ние бяхме принудени почти да спрем. Бащата на Джанина превключи на втора.

— Защото — отговори на зададения му въпрос и като че ли отново разказваше приказка — тези, които са умрели скоро, са по-близко до нас и ние повече ги обичаме. Етруските, както знаеш, са умрели толкова отдавна, че все едно въобще не са живели, все едно, че винаги са били мъртви.

Отново пауза, този път по-дълга. Бяхме стигнали почти до паркинга пред входа на некропола, пълен с коли и автобуси, когато малката Джанина ни научи на нещо ново.

— Сега, като ми казваш това — започна с нотка на нежност в гласа, — си мисля, че и етруските някога са живели и че аз ги обичам като всички останали.

Спомням си, че разглеждахме некропола, повлияни от особената нежност, съдържаща се в тези думи. Джанина ни беше накарала да го погледнем с други очи. Тя, най-малката, в известен смисъл ни водеше за ръка.

Влязохме във вътрешността на най-значителната гробница — тази на благородническата фамилия Матута. Това беше ниска подземна зала с двадесетина саркофага, разположени в съответни ниши и украсени с многобройни цветни гипсови отливки, изобразяващи скъпите и вярно служили предмети от ежедневния им живот: мотики, брадви, ножици, лопати, ножове, лъкове, стрели и дори ловджийски кучета и блатни птици. И аз, отърсил се охотно от всякакъв научно-археологически интерес, се опитвах конкретно да си представя какво са могли да означават за късните етруски от Черветери, етруските от епохата след римското завладяване, честите посещения в тяхното крайградско гробище.

Сигурно са идвали пеша от близкото населено място — представях си мислено — цели семейства, групи младежи подобни на тези, които току-що срещнахме по пътя, влюбени двойки, приятели или някои дори сами — както в същност се прави и до днес в италианските села: вратичката на гробището е задължителният завършек на всяка вечерна разходка. Навлизали са между конусообразните гробници, масивни и солидни като бункерите, с които немските войници напразно осеяха Европа през последната война (през вековете малко по малко колелата на погребалните коли бяха издълбали два дълбоки паралелни улея в павирания път, който прекосяваше гробището от единия до другия край), гробници, които и с вътрешната си форма наподобяваха жилищата-крепости на живите. „Светът се променя — сигурно са си казвали. — Не е вече онова време, когато Етрурия с конфедерацията ни от свободни аристократични градове-държави господствуваше над почти целия италийски полуостров. Нови цивилизации, по-груби, но и по-бойки, владеят сега земята. Но какво значение има това?“

Прекрачил прага на гробището, всеки от тях е притежавал втори дом с отделно ложе, където щеше да бъде погребан до дедите си и вечността нямаше да бъде вече илюзия, някаква приказка, свещеническо обещание. Бъдещето щеше да преобрази света по свой вкус. Но там, в свещените семейни гробници, където заедно с мъртвите се поставяше всичко онова, което прави живота хубав и привлекателен; в този закътан край на света, поне там (тяхната мисъл, техният дух още витаеха и след двадесет и пет века, сред конусовидните могили, обрасли с бурени), поне там нищо нямаше да бъде променено.

Когато си тръгнахме, беше вече тъмно.

Разстоянието от Черветери до Рим не е голямо — около четиридесет километра. Пътуването обаче беше доста дълго. На половината път в Аурелия започнаха да се включват колите, идещи от Ладисполи и Фреджене. Бяхме принудени да се движим почти със скоростта на човешки ход.

И отново в тишината и унасящото спокойствие в колата (Джанина беше вече заспала) аз се връщах с мислите си към годините на моята първа младост, към Ферара, към еврейското гробище, което се намираше на края на улица Монтебело. Припомнях си обширните поляни тук-таме с дървета, надгробните плочи и паметници, по-нагъсто разположени до оградата, и като че ли виждах пред очите си монументалната гробница на Финци-Контини: грозна, вярно — още от дете слушах да се говори в къщи така за нея, — но все пак внушителна и показателна за престижа на фамилията.

И сърцето ми се сви при мисълта, че в тази гробница, която трябваше да осигури вечен покой на своя създател и на потомците му, само един от всички Финци-Контини, които познавах и обичах, бе получил този покой. Там бе погребан само Алберто, най-големият син, умрял през 1942 година вследствие на лимфогранулом. Докато Микол, по-малката дъщеря, бащата — професор Ермано, майката — госпожа Олга и много възрастната парализирана майка на госпожа Олга — госпожа Реджина, всичките откарани в Германия през есента на четиридесет и трета, кой знае дали въобще някъде са били погребани.