Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins in the Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз в парка

ИК „Пан’96“, София, 2003

Редактор: Теодора Станкова

ISBN: 954-657-265-9

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Верни приятели

— По-бързо, моля — каза Мери Попинз и почука по стъклото едно такси с чадъра си с дръжка като папагалска глава.

Джейн и Майкъл бяха прекарали сутринта на фризьор и на зъболекар и понеже стана късно, като голямо изключение се прибраха вкъщи с такси.

Шофьора на таксито се втренчи в пътя пред себе си и поклати глава.

— Ако карам по-бързо — извика той, — ще закъснея за обяд.

— Как така? — учуди се Джейн. Звучеше много глупаво. Много ясно, че колкото по-бързо кара Шофьора на таксито, толкова по-рано ще пристигне!

— Как така ли? — като ехо повтори Шофьора на таксито, продължавайки да следи пътя. — Заради произшествията, затова! Ако карам по-бързо, мога да се блъсна в нещо, това ще е произшествие. А произшествието, много ясно, ще ме накара да закъснея за обяд. Дявол да го вземе! — възкликна той и удари спирачки. — Пак червено!

Той се обърна към задната седалка. С изцъклените си очи и увисналите мустаци приличаше на тюлен.

— Тези светофари винаги създават проблеми! — и той посочи с ръка потока коли, чакащи да се смени цветът на светофара.

Сега пък Майкъл го попита защо.

— Ама вие нищо ли не знаете? — изуми се Шофьора на таксито. — Заради дежурния полицай!

Той посочи към кабинката над светофара, където един човек с каска се вглеждаше в далечината.

— Много е разсеян, това е истината. Винаги унило гледа в далечината. И през половината време забравя за светофара. Случвало се е да е червено по цяла сутрин. Ако и днес е така, ще си остана без обяд. Дали не носите някой сандвич с вас? — и той с надежда погледна Майкъл. — Не? Поне някой бонбон? — Джейн се усмихна и отрицателно поклати глава.

Шофьора на таксито въздъхна от отчаяние.

— Никой не се грижи за никого в наше време.

— Аз се грижа за някого! — натърти Мери Попинз.

Изглеждаше толкова сурова и недоволна, че Шофьора се обърна смутен.

— Зелено! — зарадва се той, като видя светофара. Нервно надвесен над кормилото, караше по улицата на парка, сякаш бе преследван от вълци.

Бум! Бум! Тряс! Тряс! Тримата се клатушкаха и подскачаха на седалките си.

— Седнете изправени! — изкомандва ги Мери Попинз, пързаляйки се към ъгъла на седалката. — Да не сте човечета на пружина!

— Знам, че не съм — каза Майкъл задъхвайки се, — но се чувствам като такова и кокалите ми се друсат… — Той бързо си пое въздух, но си прехапа езика и изречението му увисна. Защото таксито внезапно спря с ужасен тласък и всички се влякоха под седалките.

— Мери Попинз! — сподавено каза Джейн, — мисля, че си седнала върху мен!

— Кракът ми! Ох, кракът ми! Заклещил се е някъде!

— Бих ти била благодарна, Майкъл — рече Мери Попинз, — ако го свалиш от шапката ми!

Тя се надигна величествено от пода и, като грабна чадъра си с дръжка като папагалска глава, се изсипа на паважа.

— Ами, нали ми казахте да карам по-бързо — оправдаваше се Шофьора на таксито, докато Мери Попинз му подаваше парите.

Тя го погледна с унищожително мълчание. За да избегне този поглед, той така се сви в яката си, че от него не остана нищо, освен мустаците.

— Не се притеснявайте за бакшиша — опита се да бъде любезен Шофьора на таксито. — За мен н-н-на-истина б-б-бе удоволствие.

— И без това нямах такова намерение! — Тя сърдито отвори портата на номер седемнадесети.

Шофьора на таксито запали мотора и отлетя надолу по улицата.

— Тя ме разстрои, и то как! — мърмореше той. — Дори и да се прибера у дома навреме за обяд, няма да съм в състояние да го изям!

Мери Попинз с лека походка мина по градинската пътечка, последвана от Джейн и Майкъл.

Мисис Банкс беше на входната врата и гледаше нагоре към стълбите.

— О, моля те, внимавай, Робъртсън Ай! — развълнувано каза тя.

Робъртсън Ай носеше един кашон, бавно и сънено пристъпвайки от стъпало на стъпало.

— Не ти оставят и една минута спокойствие! — роптаеше той. — Първо едно нещо, после друго… Ето! — Остави пакета в детската и се стовари във вид на хъркаща купчина в коридора.

Джейн се затича нагоре да види етикета върху кашона.

— Какво има вътре — подарък? — извика Майкъл.

Близнаците, умиращи от любопитство, подскачаха нагоре-надолу.

— Това детска стая ли е, или клетка за мечки? — каза Мери Попинз, прескочи Робъртсън Ай и бързо влезе в стаята.

— Клетка за мечки! — искаше да отвърне Майкъл, но улови погледа й и се спря.

— Ама той наистина избира най-неподходящите места! — възмути се мисис Банкс, като се препъна в Робъртсън Ай. — О, по-леко, деца! Внимавайте! Този кашон е на мис Андрю!

На мис Андрю! Лицата им посърнаха.

— Значи това не са подаръци! — тъжно каза Майкъл и ритна кашона.

kashon.png

— Сигурно е пълен с шишенца с лекарства! — горчиво рече Джейн.

— Не, не е — убедено отвърна мисис Банкс. — Мис Андрю ни е изпратила всичките си богатства, и аз мисля, Мери Попинз — тя погледна неподвижната фигура до себе си, — мисля, че можете да ги държите тук! — и тя кимна към полицата над камината.

Мери Попинз мълчаливо я наблюдаваше. Карфица да бе паднала, щеше да се чуе.

— Аз октопод ли съм? — попита тя, когато най-сетне гласът й се възвърна.

— Октопод ли? — стъписа се мисис Банкс. Някога да е казвала подобно нещо? — Разбира се, че не си, Мери Попинз.

— Точно така — потвърди Мери Попинз. — Аз имам само един чифт ръце.

Мисис Банкс кимна, чувствайки се неловко. Тя никога не е очаквала Мери Попинз да има повече.

— И този един чифт има достатъчно работа, за да му се налага да бърше праха по чиито и да било богатства.

— Но, Мери Попинз, никога не съм си и помисляла… — Мисис Банкс все повече и повече се смущаваше. — Нали Елън е тук, за да бърше праха. Пък и това е само докато мис Андрю се върне… стига, разбира се, въобще да се върне. Държа се толкова странно, като беше тук. Защо се кикотиш, Джейн?

Но Джейн само хихикаше и кимаше с глава. Тя се сети за това странно поведение!

— Къде е заминала? — попита Майкъл.

— Изглежда е преживяла някакъв шок… На какво толкова се смеете, деца?… И докторът й препоръчал дълго пътешествие към южните морета. Тя пише… — Мисис Банкс бръкна в джоба си и измъкна оттам едно смачкано писмо: — „И докато ме няма“ — прочете тя, — „ще оставя всичките си ценности при вас. Погрижете се да са на сигурно място, където нищо да не им се случи. Очаквам като се върна да ги намеря точно както съм ги оставила, нищо да не е счупено, нищо да не е поправено. Кажете на Джордж да си облича палтото, това време е променливо.“

— Така че, както виждаш, Мери Попинз — каза мисис Банкс с подкупваща усмивка, — детската стая е най-доброто място. Всичко поверено на твоите грижи винаги е в абсолютна сигурност!

— Сигурност и още веднъж сигурност! — въздъхна Мери Попинз. — И се надявам, че виждам малко по далече от носа си! — казвайки това, тя вирна носа си, дори повече от обичайното.

— Ах, сигурна съм, че е така! — измънка мисис Банкс, учудвайки се за стотен път, че независимо от ситуацията, Мери Попинз винаги е доволна от себе си.

— Е, мисля, че вече трябва да вървя и… — Мисис Банкс излетя от детската стая, без да каже какво всъщност смята да прави. Препъна се в краката на Робъртсън Ай и спешно слезе по стълбите.

— Майкъл, дай на мен, ако обичаш! — Мери Попинз го сграбчи за китката, тъкмо когато дърпаше въженцето на кашона. — Нали знаеш какво направи любопитството — уби котката!

Сръчните й ръце бързо се заровиха сред хартиите и измъкнаха оттам малко вързопче. От него излезе една птичка с нащърбен клюн и една порцеланова овчица.

— Странни съкровища — отбеляза Майкъл. — Бих могъл да поправя тази птичка с малко маджун, но не бива, така казва мис Андрю. Трябва да си останат точно както са.

— Никой не остава какъвто си е — предвзето отсече Мери Попинз.

— Освен теб! — галантно настоя Майкъл.

Тя изсумтя и хвърли поглед към огледалото. Отражението й изсумтя по подобен начин и също погледна Мери Попинз. Всяка от тях, очевидно, високо оценяваше другата.

— Чудя се защо ли е пазила всичко това? — каза Джейн като извади от кашона стара счупена керемида. На нея бе нарисувана лодка, пълна с хора, които гребяха към някакъв остров.

— За да й напомня за младежките й години — поясни Майкъл.

— За да си създава повече грижи — отсече Мери Попинз, изтръсквайки праха от друг пакет.

Децата тичаха напред-назад, събирайки и подреждайки богатствата — къщичка под снега с надпис „Моят скъп дом“; глинена кокошчица върху жълто гнездо; червено-бял порцеланов клоун; картонен галопиращ кон с крила; малка червена лисичка от резбовано дърво; парче полиран гранит във формата на яйце; нарисувана ябълка с момче и момиче, които играят вътре; грубо издялкан кораб с пълно снаряжение, поставен в буркан за сладко.

— Надявам се, това да е всичко — изропта Майкъл. — Полицата е препълнена.

— Още само едно — каза Мери Попинз и извади един безформен вързоп. Оттам излязоха два порцеланови орнамента. Като ги видя, веждите й се повдигнаха и тя присви рамене. После подаде по един на Джейн и Майкъл.

Уморени от тичането напред-назад те с прибързани движения поставиха всеки един от двете страни на полицата. Изведнъж Джейн погледна своя и замига с очи.

Под порцеланова бананова палма, един лъв, също от порцелан, беше опрял лапа на кръста на порцеланов ловец. Човекът и животното се бяха облегнали един на друг и щастливо се усмихваха. Никога, помисли си Джейн, не бе виждала две по-щастливи същества.

polica.png

— Напомня ми за някого! — възкликна тя, като гледаше усмихнатия ловец. Освен това, той изглеждаше толкова мъжествен в спретнатото си синьо сако и черни ботуши.

— Да — съгласи се Майкъл. — Само че не мога да се сетя за кого.

Той се намръщи, опитвайки се да си спомни. Тогава погледна своя орнамент и изненадано възкликна.

— Ах, Джейн! Колко жалко! Моят лъв е изгубил ловеца си!

Така беше. До другата бананова палма имаше още един лъв. Но на мястото на другия ловец имаше само една дупка от нащърбен порцелан. Всичко, което беше останало от мъжествената му фигура, бе само един лъскав черен ботуш.

— Горкият лъв! — простена Майкъл. — Изглежда толкова тъжен!

И наистина, това не можеше да се отрече. Лъвът на Джейн сияеше от усмивки, но неговият брат имаше толкова отнесен поглед, че изглеждаше почти разплакан.

— И ти ще си тъжен — ако до една минута не се приготвиш за обяд!

Лицето на Мери Попинз съответстваше на гласа й, затова те се втурнаха да изпълняват, без да кажат и думичка.

Но преди да излязат, те успяха да забележат бялата фигура на Мери Попинз, която стоеше с ръце, пълни с намачкана хартия. Тя с усмивка гледаше съкровището на мис Андрю и им се стори, че устните й помръднаха.

Майкъл хвърли към Джейн мимолетна усмивка.

— Предполагам, че просто казва: „Хм!“.

Но Джейн не беше толкова сигурна…

 

 

— Хайде да идем на люлките — предложи Майкъл, когато прекосяваха улицата след обяд.

— А, не! Хайде на езерото. Омръзнаха ми тези люлки — каза Джейн.

— Нито люлки, нито езеро — спря ги Мери Попинз. — Ще тръгнем по дългата пътека.

— О, Мери Попинз — възрази Джейн, — дългата пътека е толкова дълга!

— Не мога да ходя толкова много — подкрепи я Майкъл. — Преял съм.

Дългата пътека минаваше през целия парк, от улицата, чак до далечния изход. Свързваше тесния междуградски път с натоварените градски улици по които пътуваха тази сутрин. Беше широка и права, не като тесните, извити пътечки, които водеха към езерото или към площадката за игри. Покрай нея имаше дървета и фонтани. На Джейн и Майкъл винаги им изглеждаше дълга поне двадесетина километра.

— Или по дългата пътека, или по късата пътека към дома! Избирайте! — предупреди ги Мери Попинз.

Майкъл тъкмо щеше да каже, че тогава предпочита да се прибере вкъщи, когато Джейн се затича напред.

— Ще те надбягам — викна тя. — Хайде, до първото дърво!

Майкъл не понасяше да го побеждават.

— Не е честно! Ти имаш преднина! — и хукна по петите й.

— Не си въобразявайте, че ще ви гоня! Не съм стоножка!

Мери Попинз се разхождаше бавно, наслаждавайки се на изпълнения с аромати въздух, въобразявайки си, че и ароматният въздух се наслаждава на Мери Попинз. Как иначе, мислеше си тя, след като под мишница носеше чадъра си с дръжка като папагалска глава, а на китката й висеше новата й черна чанта?

Количката скърцаше и скимтеше. В нея близнаците и Анабел, сгушени като в гнездо, играеха с едно синьо пате.

— Не си честен, Майкъл! — недоволстваше Джейн, защото той уж без да иска, но всъщност нарочно, я бе изблъскал настрани и сега я задминаваше.

Те се надбягваха от дърво до дърво, първо единият беше отпред, после другият, и всеки от тях се опитваше да спечели. Дългата пътека бе останала зад тях, а Мери Попинз и количката изглеждаха като малки точки в далечината.

— Следващия път като ме блъснеш, ще те ритна — заплаши Майкъл с почервеняло лице.

— Ако се бутнеш пак в мен, ще те оскубя, Майкъл!

— Моля, моля! — строго ги предупреди Пазача на парка. — Спазвайте правилата! Никакво боричкане!

Той трябваше по това време да събира съчки, но вместо това си бъбреше с Полицая, който се беше подпрял на един клен и си убиваше времето.

Джейн и Майкъл спряха като заковани. Надбягването, с изненада откриха те, ги бе отвело през целия парк, чак до далечния изход.

Пазача на парка ги погледна строго.

— Винаги се карате! — каза той. — Аз никога не го правех, когато бях малко момче. Но аз бях самотно дете, бяхме само аз и горката ми стара майчица. Никога не съм имал с кого да си играя. Вие двамата не знаете какъв късмет имате!

— Ох, не знам! — намеси се Полицая. — Зависи как ще го погледнеш. Аз пък, може да се каже, че имах с кого да си играя, но това никога не ми е било от полза!

— Братя или сестри имахте? — заинтригува се Джейн и чак спря да се сърди. Тя много харесваше Полицая. А днес й се струваше, че той прилича на някого, но не можеше да се сети на кого.

— Братя — информира я Полицая без ентусиазъм.

— По-големи или по-малки? — попита Майкъл. Къде ли, чудеше се той, бе виждал друго такова лице?

— На същата възраст — безучастно отвърна Полицая.

— Тогава значи сте били близнаци, като Джон и Барбара!

— Ние бяхме тризнаци — каза Полицая.

— Колко хубаво! — завистливо възкликна Джейн.

— Е, на мен не ми се струваше толкова хубаво. Точно обратното, бих казал. „Егбърт — винаги питаше майка ми, — защо не си играеш с Албърт и Хърбърт?“ Но не аз, а те не искаха да си играят с мен. Те само искаха да ходят в зоологическата градина, а когато се върнеха, се правеха на животни — сновяха из къщата като че бяха тигри, а всичко останало бе Тамбукту или пустинята Гоби. Аз никога не съм искал да съм тигър. Аз исках да си играя на кондуктор в автобус и да поддържам нещата чисти и подредени.

— Като нея! — Пазача на парка посочи към далечния фонтан, където Мери Попинз се беше облегнала, за да се наслади на начина, по който й седи шапката.

— Като нея — съгласи се Полицая и кимна, — или — Полицая се усмихна, — като прекрасната мис Елън.

— Елън изобщо не е подредена — запротестира Майкъл. — Косата й стърчи и краката й са прекалено големи.

— А когато пораснаха — подкани го Джейн, — какви станаха Албърт и Хърбърт? — Тя обичаше да знае края на приказката.

— Какви са станали ли? — изненада се от въпроса Полицая. — Какъвто стане единият тризнак, такива стават и останалите. Те станаха полицаи, разбира се.

— Но аз си мислех, че сте били много различни!

— Бяхме, и все още сме! — каза Полицая. — Като се има предвид, че аз останах в Лондон, а те отидоха в далечни земи. Искали да са близо до джунглата и да се смесят с жирафите и леопардите. Единият от тях — Хърбърт — така и не се върна. Само ни изпрати писмо да не се притесняваме. „Щастлив съм“ пишеше в него, „чувствам се като у дома си“. И от тогава нито думичка, нито дори картичка за Коледа.

— А какво стана с Албърт? — подсетиха го децата.

— Ах, да, Албърт! Той се върна. След като му се случило някакво произшествие.

— Какво произшествие? — Децата изгаряха от любопитство.

— Изгубил единия си крак — отвърна Полицая. — Не искаше да каже нито как, нито къде, нито защо. Просто си направи дървен и вече никога не се усмихва. Сега работи на светофара. Седи си в кабината и вехне. И понякога… — Полицая понижи глас, — понякога забравя за светофара. Оставя го на червено за цял ден, докато не спре цял Лондон!

Майкъл подскочи от изненада.

— Той трябва да е този, покрай който минахме тази сутрин. Кабинката до далечния изход, нали?

— Точно така, това е той — кимна Полицая.

— Но защо вехне той? — попита Джейн. Тя искаше да знае всички подробности.

— Постоянно ми повтаря, че вехне по джунглата. Казва, че имал приятел там!

— Интересно място да си намериш приятел! — вметна Пазача на парка и се огледа наоколо да види дали всичко е наред.

— Уф! — ядно извика той. — Това е Желания, пак с неговите номера! Вижте го как си е седнал там на стената! Слизай веднага оттам! Не забравяй, че тук има ред! Не се разрешава на кучетата да се катерят върху стената на парка. Ще трябва пак да си поговоря с мис Ларк — измърмори той. — Явно прекалено много го храни! Днес е двойно по-голям от вчера!

— Но това не е Желания! — намеси се Майкъл. — Това е много по-голямо куче.

— Това въобще не е куче! — извика Джейн. — Това е…

— Ле-ле! Ти си права! — опули се Полицая. — Това въобще не е куче, това е лъв!

— Ах, какво да правя сега? — извика Пазача на парка. — Никога не ми се е случвало нещо подобно, дори като бях момче!

— Иди да доведеш някой от зоологическата градина, трябва от там да е избягал! Хей, вие двамата… — викна Полицая. Той хвана децата и ги качи върху статуята на близкия фонтан. — Стойте там, докато го обезглавя!

— Спазвайте правилника! — пищеше Пазача на парка. — Не се допускат лъвове в парка! — Той само погледна масивното му туловище и побягна в обратната посока.

Лъвът наклони глава на една страна и заразглежда улица „Черешова“, а после и полянките. След това с лекота скочи от оградата и тръгна по дългата пътека. Къдравата му грива се развяваше от вятъра като голяма дантелена яка.

— Пази се! — извика Джейн на Полицая, когато той тръгна напред с широко разперени ръце. Би било тъжно наистина, помисли си тя, ако толкова смел човек бъде излапан.

— Хър-р-р! — яростно изрева Полицая.

Гласът му бе толкова силен и изпълнен с предупреждение, че всички в парка се стреснаха.

Мис Ларк, която плетеше до езерото, бързо дотърча по дългата пътека заедно с неотлъчния си ескорт от кучета.

— Какви са тези безредици! — на висок глас изцвърча тя. — Какво става тук? Ау! — извика и хукна да тича в кръг. — Какво да правя? Та това е див звяр! Извикайте Премиер-министъра!

— Качете се на дървото! — кресна й Полицая и се закани с пръст на лъва.

— На кое дърво? Ах, колко грозно!

— На това! — викна Майкъл.

Задъхвайки се и пуфтейки, мис Ларк се покатери на дървото, като косата й се закачаше за всяка вейка, а преждата се оплиташе около краката й.

— Андрю и Желания, качете се насам, моля! — притеснено се провикна тя надолу.

Но кучетата нямаха намерение да си губят акъла от страх. Те седнаха до дървото и зачакаха да видят какво ще стане.

По това време вече всички в парка знаеха за лъва. Ужасени крясъци кънтяха във въздуха, а хората се катереха по клоните или се криеха зад пейки и статуи.

— Извикайте пожарната! — викаха всички. — Съобщете на Кмета на Лондон! Изпратете някого за въже!

Но Лъва не забелязваше никого. Той прекоси поляната с няколко големи скока и се насочи право към спретнатата синя куртка на служителя на закона.

— Хър-р-р, ти казах! — изрева Полицая и извади палката си.

Лъва само тръсна глава и приклекна. Вълна премина по цялото му тяло — готвеше се за скок.

— О, спасете го, хора! — проплака Джейн, гледайки уплашено смелия човек.

— Помощ! — чу се от всяко дърво.

— Премиер-министърът! — викна мис Ларк.

В този момент Лъва скочи. Той се изпъна като стрела във въздуха и се приземи точно до големите черни ботуши.

— Махай се, ти казах! — кресна Полицая с последни сили.

Но още преди да млъкне, се случи нещо странно. Лъва се търкулна по гръб и размаха лапите си във въздуха.

— Точно като котенце — прошепна Майкъл. Но все пак стисна ръката на Джейн малко по-силно.

— Махай се! — измуча Полицая и отново размаха палката си.

Но все едно че думите му бяха сладки като музика. Лъва изплези дълъг розов език и облиза ботушите на Полицая.

— Спри веднага ти казвам! Махай се!

Но Лъва само махна с опашка и като се изправи на задните си крака, захапа спретнатата му синя куртка.

— Помощ, ле-ле, помощ! — задушаваше се от страх Полицая.

— Идвам! — чу се дрезгав глас и Пазача на парка пропълзя към края на пътеката с празно кошче за боклук на главата си.

До него вървеше мъничък, тъничък човечец със сакче за пеперуди в ръка.

— Доведох Пазача на зоологическата градина! — пошушна Пазача на парка на Полицая. — Хайде! — окуражи той човечеца. — Това си е твоя собственост, взимай си я!

Пазача на зоологическата градина се шмугна зад един фонтан. Внимателно огледа Лъва, който прегръщаше тъмносиния кръст на Полицая.

— Не е от нашите — поклати глава той. — Прекалено червеникав и къдрав е. Изглежда вас ви познава! — обърна се той към Полицая. — Какъв сте вие? Да не сте лъвоукротител?

— Виждам го за пръв път в живота си! — обърна се главата с каската.

— Ау, Ур-р-ра! У-р-р-а! — ръмжеше Лъва, но в гласа му се дочуха въпросителни нотки.

— Няма ли кой да извика Премиер-министъра? — пропищя гласа на Мис Ларк от кедъра.

— Вече ме извикаха, мадам! — отбеляза един глас от съседното дърво. Един възрастен господин с раирани панталони се бе вкопчил в клоните.

— Тогава направете нещо! — яростно заповяда мис Ларк.

— Къш! — Министър-председателят послушно размаха шапката си към Лъва.

Лъва оголи зъбите си в усмивка и по-силно притисна Полицая.

— Е, какъв е проблемът? Кой ме вика? — чу се силен, нетърпелив глас.

Кмета на Лондон бързо се приближаваше по дългата пътека, като съветниците му го следваха по петите.

— Боже господи! Какво правиш, Смит? — Той погледна с отвращение Пазача на парка. — Веднага излез от този кош и застани мирно! Той е сложен тук, за да се събира в него шумата, Смит, а не за някаква глупава игра.

— Аз го използвам за щит, Ваша Чест! Има лъв в парка!

— Какъв лъв, Смит? Какви глупости бръщолевиш? Лъвовете са в зоологическата градина!

— Лъв ли? — като ехо повториха съветниците, — ха-ха-ха! Каква глупава измишльотина!

— Да, но е вярно! — заедно извикаха Джейн и Майкъл. — Погледнете натам, той е точно зад вас!

Трите внушителни фигури се обърнаха, лицата им пребледняха и заприличаха на мраморни.

Кмета махна с трепереща ръка към още повече треперещите съветници.

— Донесете ми вода! Вино! Горещо мляко! — простена той.

Но за пръв път съветниците не го послушаха. Как ли не, горещо мляко! — сякаш казваха те, докато го влачеха към дървото на Премиер-министъра и го бутаха нагоре към клоните.

— Полиция! Полиция! — крещеше Кмета, вкопчил се в един клон.

— Тук съм, Ваша Чест! — задъхваше се Полицая, опитвайки се да отметне светлокафявата лапа.

Но Лъва възприе този жест като знак на симпатия.

— Р-р-р! — изръмжа той с дрезгав глас и сграбчи Полицая още по-силно.

— О, божичко! О, божичко! — виеше мис Ларк. — Никой ли няма пушка?

— Или кама! Или сабя! Или тояга! — чуха се гласове от всички дървета.

luv.png

Паркът гъмжеше от писъци и крясъци. Пазача на парка тропаше с шиша за боклуци по коша за шума. „Юху!“ — викаше Пазача на зоологическата градина, за да отвлече вниманието на Лъва. Лъва ръмжеше. Полицая крещеше. Кмета и съветниците му все още ревяха: „Полиция!“.

Внезапно настъпи тишина. На пътеката се появи спретната и елегантна фигура. Тя вървеше право, като кораб, влизащ в пристанище. Буташе количката пред себе си, а лаленцето на шапката й както винаги стърчеше гордо нагоре.

„Скръц, скръц“ — пееха колелата.

„Трак-трак“ — пееха токовете й.

Лицата на наблюдаващите я пребледняха от ужас, когато тя се приближи към Лъва.

— Мери Попинз, върни се! — изпищя мис Ларк и наруши смразяващата тишина. — Спаси себе си и малките! В края на пътя има див звяр!

Мери Попинз погледна към мис Ларк, чието лице приличаше на висящ сред листата плод.

— Да се върна? Но аз току-що идвам! — усмихна се тя с превъзходство.

— Назад! Назад! — предупреди я Премиер-министъра. — Пази тези деца, госпожице!

Мери Попинз така смразяващо го изгледа, че го побиха тръпки.

— Точно това правя, благодаря за съвета. А що се отнася до дивите зверове… — Тя презрително изсумтя. — Струва ми се, че те всички са по дърветата!

— Там има лъв, Мери Попинз, виж! — посочи Майкъл с разтреперана ръка.

Мери Попинз се обърна и забеляза двете фигури.

Полицая сега се извърташе във всички посоки, за да не позволи на Лъва да го облизва по бузите. Каската му беше паднала, лицето му пребледняло, но в очите му все още се четеше смелост.

— Трябваше да го предвидя! — каза Мери Попинз като видя тази смешна сцена. — Роувър! — гневно извика тя. — Какво си позволяваш!

Лъва врътна едното си ухо под буйната си дантелена грива.

— Роувър! — викна тя отново. — Долу, казах!

Лъва я погледна и тромаво тупна на земята. После с леко ръмжене тръгна към нея.

— Оле-ле, близнаците! Той ще ги изяде! Помощ! — уплаши се Джейн.

Но Лъва въобще не погледна близнаците. Той се галеше в Мери Попинз. Въртеше очи, махаше опашка и се търкаше в полата й. Сетне отново се хвърли към Полицая, захапа сините му панталони и започна да го дърпа към количката.

— Не ставай глупав! — укори го Мери Попинз. — Прави каквото ти казвам. Остави го на мира. Това не е твоят Полицай.

Лъва пусна крачола и учудено ококори очи.

— Да не искаш да кажеш — обади се Премиер-министъра от своя клон, — че трябва да изяде друг Полицай?

Мери Попинз не му отговори. Вместо това тя бръкна в чантата си и извади сребърна свирка. С грациозен жест я приближи до устните си, изду бузите си и духна.

— Защо… аз също можех да свирна с моята свирка — втренчи се Полицая в сребърната свирка. — Как не се сетих!

Мери Попинз го погледна укоряващо.

— Проблемът при теб е, че изобщо не мислиш. Нито пък ти — обърна се тя към Лъва.

Звярът сложи глава между лапите си и я погледна смутено и обидено.

— Ти дори не слушаш — добави тя строго. — В едното ти ухо влиза, а от другото излиза. Не трябваше да допускаш такава глупава грешка.

Лъва подви опашка.

— Кой свири? — се чу откъм входа на парка. — Кой безпокои служител на закона?

По пътеката се зададе друг полицай, който вървеше, силно накуцвайки. На лицето му беше изписана меланхолия, сякаш бе обладан от тайна скръб.

— Не мога да остана дълго, какъвто и да е проблемът — каза той, приближавайки групичката. — Оставих светофара като чух свирката и сега трябва да се върна на поста си. Ах, Егбърт! — каза той на Първия Полицай. — Какво ти се е случило?

— О, нищо сериозно, Алберт. Просто току-що бях нападнат от Лъв.

— От Лъв? — Тъжното му лице се разведри малко и Втория Полицай се огледа наоколо. — Ах, какъв е красавец! — възкликна той и закуцука към светлокафявото животно до Мери Попинз.

Джейн прошепна на ухото на Майкъл:

— Това сигурно е братът на Полицая — този, с дървения крак.

— Хубав Лъв! Чудесен Лъв! — нежно гугукаше Втория Полицай.

А Лъва, щом го чу, се хвърли с рев към него.

— Хайде, по-нежно, по-нежно, ти си добър Лъв. Добро момче си ти! — продължаваше Втория Полицай. После той дръпна назад гривата от челото на Лъва и срещна златистия му поглед. Радостна тръпка премина през цялото му тяло.

— Та това си ти, Роувър, добрият ми стар приятел! — Той отвори ръце за любовна прегръдка и Лъва се хвърли в нея.

— О, Роувър! След всичките тези години… — ридаеше Втория Полицай.

— Урра-урра — мъркаше Лъва и облизваше сълзите му.

luv_i_policai.png

Цяла минута не се чуваше нищо, освен „Роувър — урра, Роувър — урра!“, докато те се прегръщаха и целуваха.

— Но как стигна дотук? Как ме намери? — питаше Втория Полицай.

— Уфф, буррум! — отвърна Лъва и кимна към количката.

— Ами-и, не думай, колко любезно! Винаги ще сме й благодарни! И ако аз от своя страна мога да ви върна услугата, мис Попинз…

— О, я стига и двамата! — отсече Мери Попинз, защото Лъва се бе хвърлил да ближе ръката й, а после се хвърли обратно към приятеля си.

— Уфф? Урра, уфф? — ръмжеше той.

— Дали ще дойда с теб? Ти как мислиш? Как бих могъл да те оставя отново! — и като прегърна Лъва, Втория Полицай се обърна.

— Хей! — строго викна Първия Полицай. — Къде отиваш, ако смея да попитам? И къде водиш животното?

— Той води мен — отвърна Втория Полицай. — И ние отиваме там, където трябва да сме! — Тъжното му лице бе изцяло променено. То бе розово и весело.

— Но какво ще стане със светофара? Кой ще се грижи за него?

— Оставил съм го на зелено — каза Втория Полицай. — Повече никакви светофари за мен, Егбърт. А с уличното движение да става каквото ще.

Той погледна Лъва и избухна в смях. И двамата тръгнаха напред. Те вървяха през поляните и си бъбреха — Лъва, изправен на задните си лапи, а Полицая — леко накуцвайки. Когато стигнаха изхода на парка, се спряха за момент, обърнаха се и махнаха за сбогуване. Сетне излязоха през портала, затвориха вратите и не се видяха повече.

Пазача на зоологическата градина си прибра сакчето за пеперуди и каза:

— Надявам се да не са тръгнали към зоологическата градина. Нямам свободна клетка.

— Е, щом не са в обществения парк… — Премиер-министъра слезе от дървото.

— Не сме ли се срещали преди? — попита той Мери Попинз и повдигна шапка за поздрав. — Боя се, обаче, че съм забравил къде е било това.

— Горе в небето, на един червен балон. — Тя направи лек реверанс.

— Ах, да, кхм. — Той изглеждаше доста объркан. — Е, време ми е да тръгвам, имам да правя още закони.

И оглеждайки се за всеки случай, за да е сигурен, че Лъва няма да се върне, той се запъти към изхода на парка.

— Полицай! — викна Кмета на Лондон и се изхлузи от един клон. — Трябва незабавно да отидете до кабинката на светофара и да го превключите на червено. Макар че тука някои твърдят, че с уличното движение можело да става каквото ще. Как ли не, чували ли сте такова нещо?

Полицая, разтривайки си драскотините, се отзова с готовност.

— Слушам, Ваша Чест! — каза той умно и замарширува надолу по пътеката.

— Що се отнася до теб, Смит, всичко това е по твоя вина. Твоето задължение е да наглеждаш парка. И какво намирам аз, като минавам по тази пътека? Диви животни, които се разхождат навсякъде. Ти ме разочароваш все повече. Ще го спомена на краля.

Пазача на парка с рев се хвърли на колене.

— О, моля Ви, недейте, Ваша Чест! Помислете за горката ми стара майчица!

— Да беше помислил ти за нея, преди да пуснеш този лъв да влезе в парка!

— Но аз не съм го пускал, Ваша Чест! Аз не съм виновен, че той прескочи каменната ограда. Ако трябва да търсим виновен, то това е… — Пазача на парка притеснено млъкна, но красноречиво погледна към Мери Попинз.

Същото направи и Кмета на Лондон.

— Аха! — възкликна той с любезна усмивка, — радвам се да ви срещна отново мис… ъъъ…?

— Попинз! — учтиво подсказа Мери Попинз.

— Попинз? Ах, да, очарователно име. Ако вие бяхте на мястото на Смит, тези неща никога не биха се случили.

Кмета на Лондон се поклони и тръгна надолу по пътеката. Двамата му съветници също се поклониха и тръгнаха след него.

— Ти си виновна за всичко! — възмути се Пазача на парка, наблюдавайки как групичката изчезва в далечината. — Ако ти беше… ха-ха-ха… това е смешно… всичко би могло да се случи.

— Ако аз бях на твое място, щях да си стегна вратовръзката — гордо каза Мери Попинз. — Хайде, Джейн и Майкъл, слизайте от фонтана! — Тя погледна черните им колене и лица. — Заприличали сте на негри.

— Не можем всички да сме като теб, нали разбираш — саркастично отбеляза Пазача на парка.

— Разбира се — съгласи се тя, — колкото и да е жалко! — И тя забута количката напред.

— Но, Мери Попинз… — Майкъл щеше да се пръсне от любопитство. Той копнееше да я разпита за Лъва.

— Никакво но, леви десни, ходом марш!

— Няма смисъл, Майкъл — прошепна Джейн, — нали знаеш, че тя никога не обяснява.

Но Майкъл бе прекалено възбуден, за да миряса.

— Е, щом не може да говоря за Лъва, ще ми позволиш ли поне да свирна със свирката?

— Разбира се, че не — сряза го Мери Попинз.

— Мери Попинз — проплака той, — вече се чудя дали изобщо някога ще ми позволиш нещо!

— И аз се чудя! — усмихна се тя подигравателно.

Над парка вече се смрачаваше. Хората слизаха от дърветата и бързаха да се приберат в безопасните си домове.

Откъм далечния изход се чу ужасен шум. Като погледнаха нататък, децата видяха страхотно задръстване на пътя. Светофарът беше червен, клаксоните свиреха, а шофьорите заканително размахваха ръце.

Полицая спокойно наблюдаваше сцената. На него му бе дадена заповед и той я изпълняваше.

— Брат ти Алберт сега по-добре ли ще е? — попита го Джейн, като видя, че той им маха.

— Нямам никаква представа — отвърна той спокойно, — пък и не е моя работа.

После количката тръгна в обратната посока и всички се запътиха към дома по дългата пътека. Близнаците и Анабел, уморени от игрите си със синьото пате, го изхвърлиха от количката. Никой не забеляза. Джейн и Майкъл бяха обсебени от мисълта за приключението, което преживяха този ден. А Мери Попинз бе обсебена от мисълта за Мери Попинз.

— Чудя се накъде ли тръгна Алберт? — мърмореше си под носа Майкъл, докато вървеше до нея.

— Откъде да знам — сви тя рамене.

— Аз мислех, че знаеш всичко — каза той. — Просто исках да бъда любезен, Мери Попинз.

Изписаната на лицето й ярост моментално се смени със самодоволство.

— Може и да знам — каза тя хитро и бързо ги преведе през улицата.

Влязоха в двора на къщата…

— О, Елън! — казваше мисис Банкс, когато те влязоха във всекидневната. — Би ли избърсала праха от полицата над камината, докато си там? Е, милички? — весело поздрави децата тя.

От средата на стълбището Елън й отговори с шумно кихане:

— Апчиху! — Тя страдаше от сенна хрема. Носеше поднос с чаши мляко и те тракаха всеки път, когато кихаше.

— Хайде де, Елън, толкова си бавна! — нетърпеливо рече Майкъл.

— Ти си коравосърдечен… апчиху! — кихна тя и тръшна подноса на масичката в детската стая.

Елън извади една кърпа от джоба си и започна да бърше праха от съкровищата на мис Андрю, а в това време децата презглава влетяха в стаята.

— Ха, имаме скалички за вечеря! Пу си за мен най-голямата! — лакомо извика Майкъл.

Мери Попинз закопчаваше престилката си.

— Майкъл Банкс… — започна тя с предупредителен тон, но така и не довърши изречението.

— Оле-ле, помощ! — Див писък разпори въздуха и Елън падна по гръб на масата.

Тряс! Тряс! — изпопадаха чашите с мляко на пода.

— Това е той! — пищеше Елън. — Оле-ле, какво да правя сега!

Тя остана по средата на едно езерце от мляко и сочеше полицата над камината.

— Кой „той“? Какво „той“? — изумиха се Джейн и Майкъл. — Какво става, Елън?

— Там! Под банановата палма! Самият той! Апчиху!

Тя сочеше право към Ловеца на мис Андрю, който се усмихваше в прегръдките на Лъва.

— Ами разбира се! — възкликна Джейн, като погледа Ловеца. — Той е точно като Егбърт, нашият Полицай.

— Единственият, когото съм обичала някога, а сега някакъв див звяр го е нападнал — проплака Елън и с разтреперана ръка похлупи чайника. — Апчиху! — кихна тя от отчаяние.

Подсмърчайки бързо, тя излезе от стаята и затропа надолу по стълбите.

— Колко е глупава! — засмя се Майкъл. — Като че ли нейният Полицай може да стане порцеланов. Освен това, само преди минута го видяхме на изхода на парка.

— Да, глупава е — съгласи се Джейн. — Но той наистина много прилича на ловеца, Майкъл… — Тя се усмихна на усмихнатото порцеланово лице. — И двамата са толкова храбри…

 

 

— Да, кажете, полицай — каза мистър Банкс, прибирайки се по пътечката в градината, когато видя Полицая на вратата си.

Той се зачуди дали не е нарушил някой закон.

— Става въпрос за патето — усмихна се Полицая.

— Но ние не гледаме патици — каза мистър Банкс. — Боже господи, какво са сторили с лицето ви?

Полицая се потупа по издраната буза.

— Просто една драскотина — измънка той скромно. — А сега за това синьо пате…

— Как така синьо пате? По-добре идете и питайте адмирал Бум.

Полицая търпеливо въздъхна и му подаде някакъв изцапан предмет.

— О, за това ли става въпрос? — възкликна мистър Банкс. — Предполагам, че децата са го изпуснали. — Той натъпка синьото пате в джоба си и отвори входната врата.

Точно в този момент Елън, все още с кърпата за прах в ръцете си, се сгромоляса по стълбите право в ръцете на мистър Банкс.

— Апчиху! — кихна тя толкова силно, че издуха шапката на мистър Банкс.

— О, Елън, какво става, по дяволите? — простена мистър Банкс под тежестта й.

elan.png

— Той се е превърнал в онова парче китайски порцелан — раменете й се тресяха от рев, а тя хълцаше, съобщавайки новината.

— Какво, в Китай ли ще ходиш? — учуди се мистър Банкс. — Е, не се разстройвай толкова заради това. Скъпа — обърна се той към мисис Банкс, която тъкмо се качваше по кухненското стълбище, — Елън казва, че е разстроена, защото ще ходи в Китай.

— В Китай? — мисис Банкс учудено повдигна вежди.

— Не, той е там! — настояваше Елън. — Под една бананова палма в африканската джунгла.

— В Африка ли? — още повече се учуди мистър Банкс, който само от време на време успяваше да различи по някоя дума. — Не съм я разбрал — поясни той на мисис Банкс — тя ще ходи в Африка.

Мисис Банкс съвсем се обърка.

— Не, няма, няма да ходя там! — почти истерично изпищя Елън.

— Е, където и да ходиш, първо реши къде.

И мистър Банкс я заведе да седне на един стол.

— Мога ли да вляза, господине? — измънка Полицая и пристъпи прага на входната врата.

Като чу гласа му, Елън погледна натам и чак се задави от изненада.

— Егбърт! Но аз мислех, че си горе, на полицата над камината… и че един див звяр иска да те изяде. — Тя посочи към детската стая.

— На полицата над камината? — нищо не разбираше мистър Банкс.

— Див звяр ли? — измърмори мисис Банкс.

Те се чудеха дали да вярват на ушите си.

— Оставете това на мен — каза Полицая. — Ще я изведа на разходка в градината. Може би това ще я успокои.

Той помогна на Елън да стане от стола и я поведе, все още хълцаща от вълнение, към вратата. Мистър Банкс потърка челото си.

— Нито в Китай, нито в Африка — измърмори той, — а само до входната врата, придружена от Полицая. Никога не съм знаел, че името му е Егбърт. Хм, по-добре да ида при децата да им пожелая лека нощ… Всичко наред ли е, Мери Попинз? — попита той весело, влизайки в детската стая.

Тя самодоволно кимна с глава. Как може да не е наред всичко, когато тя е в къщата?

Мистър Банкс със задоволство огледа стаята, пълна с розовобузи деца. Погледът му попадна върху полицата над камината и той хлъцна от учудване.

— Хей, откъде се взеха всичките тези неща?

— От мис Андрю — отвърнаха децата в хор.

— Трябва бързо да бягам, кажете й, че съм избягал, кажете й, че съм отишъл на луната — пребледня мистър Банкс.

— Тя не е тук, татко — увериха го те. — Тя е далеч, в южните морета, а това са всичките й съкровища.

— Ох, надявам се да си остане там, още по-добре на самото дъно. Значи казвате, че това са нейните съкровища! Е, това тук не е! — и мистър Банкс с големи крачки отиде до полицата и взе картоненото конче. — Аз сам го спечелих на един великденски панаир, когато бях малък. Ах, ето я и моята приятелка, птичката от бял варовик. Тя казваше, че е на хиляда години. Я вижте, това корабче аз съм го правил! Не се ли гордеете с татко си?

Мистър Банкс се усмихваше на собствената си сръчност, разглеждайки полицата.

— Отново се чувствам като момче — каза той. — Всичките тези неща са още от ученическите ми години. Тази кокошчица я използвах да си притоплям яйцето за закуска. А пък лисицата и клоуна и къщичката с надпис „Моят скъп дом“ — о, колко добре ги помня! А това тук са… Лъва и Ловеца. Наричах ги Верни Приятели. Имах две такива порцеланови фигурки, но на едната нещо й липсваше. Спомням си. Втория Ловец беше отчупен, от него не бе останало нищо, освен единия му ботуш. Ах! Ето я и другата фигурка, счупената! Боже господи — изненада се той, — и двамата Ловци са си тук.

Всички гледаха счупената фигурка и премигваха от учудване. Защото там, където преди зееше бяла дупка, сега имаше още един усмихнат Ловец. Той си седеше под банановата палма, облегнат точно както несчупения му брат, на рунтавия Лъв. На гърдите му нежно лежеше лапата на Лъва, който тази сутрин беше толкова тъжен и нещастен, а сега показваше всичките си зъби в усмивка.

luv_i_lovec.png

Двете порцеланови фигурки бяха абсолютно еднакви, и двете палми имаха същите плодове, двата Лъва бяха еднакво щастливи, и двамата Ловци се усмихваха. Бяха абсолютно еднакви, с изключение на едно нещо. Втория Ловец имаше пукнатина на крака, точно над ботуша му — от онези пукнатини, които се появяват там, където две парчета счупен порцелан са били внимателно залепени.

По лицето на Джейн се разля усмивка, когато тя разбра какво се е случило. Тя нежно докосна с пръсти пукнатината.

— Майкъл, та това е Албърт! Албърт и Роувър! А другият… — Тя докосна несчупената фигурка. — Другият трябва да е Хърбърт.

Майкъл заклати глава напред-назад като китайски мандарин. Въпросите се надигаха в тях като мехурчета въздух в газирана вода и децата се обърнаха към Мери Попинз.

Но още преди да изрекат и дума, тя ги спря с поглед.

— Направо невероятно! — не вярваше мистър Банкс. — Бих могъл да се закълна, че едната от фигурките липсваше. Това иде да покаже, че остарявам. Боя се, че съвсем си губя паметта. А вие двамата на какво толкова се радвате?

— На нищо — избухнаха в смях децата.

Как биха могли да го убедят, че паметта му е добра както винаги? Как биха могли да му обяснят приключенията от този следобед или да му кажат, че знаят къде е отишъл Втория Полицай? Те добре знаеха, че някои неща не могат да се разкажат, затова дори не се и опитваха.

— От много време насам — избоботи мистър Банкс, — не мога да се смея на нищо.

Но той изглеждаше доста жизнерадостен, когато ги целуна за лека нощ и слезе долу за вечеря.

— Хайде да ги сложим един до друг — предложи Джейн и постави малкия напукан Ловец до ненапукания му брат. — Сега те и двамата са си вкъщи.

Майкъл погледна към полицата над камината и заговорнически се засмя.

— Чудя се как ли ще реагира мис Андрю. Тя заръча да запазим всичко както си е — нищо да не чупим, нищо да не поправяме. Джейн, мислиш ли, че ще ги раздели?

— Нека само опита! — чу се един глас зад тях. — Тя иска да ги пазим и ние ще ги опазим! — каза Мери Попинз, която стоеше на черджето пред камината с чайник в ръка. Имаше толкова решителен вид, че за половин секунда Джейн и Майкъл изпитаха съжаление към мис Андрю.

Тя премести погледа си от тях към полицата над камината, от техните живи лица към усмихващите се фигурки от китайски порцелан.

— Едно и едно прави две — заяви тя. — А две половинки правят едно цяло. Верните Приятели трябва да са заедно, неразделни. Но, разбира се, ако не си съгласен с мен, Майкъл… — защото лицето му имаше замислено изражение, — ако смяташ, че другаде би било по-безопасно за тях… ако искаш, можеш да отидеш до южните морета и да поискаш разрешение от мис Андрю…

— Мери Попинз, знаеш, че съм съгласен — прекъсна я той, — и не искам да ходя до южните морета. Просто си мислех… — той се поколеба, — виж, Мери Попинз, мислиш ли, че ако ти не беше там, щяха да се намерят?

Тя стоеше като статуя. Майкъл почти съжали, че е изрекъл тези думи. Толкова самодоволна и недостъпна изглеждаше тя.

— Ако… и защо… и но… и как… много питаш — каза Мери Попинз. Но в сините й очи нещо проблесна и една доволна усмивка, точно като на Ловците, трепна на устата й.

Майкъл направо забрави въпроса си. Само този проблясък имаше значение.

— О, Мери Попинз, бъди моят Лъв! Сложи лапата си на гърдите ми!

— И на мен! — възкликна Джейн и се присъедини към тях.

Ръцете на Мери Попинз нежно обгърнаха раменете им и тя ги придърпа към колосаната си престилка. И така тримата стояха прегърнати под лампата в детската стая, сякаш под бананова палма.

С леко отблъскване Майкъл ги завъртя. И отново отблъскване. И отново врътване. И скоро те се въртяха из цялата стая.

— Майкъл — строго каза Мери Попинз, — да не съм пумпал!

Но той само се засмя и се притисна по-силно към нея.

— Верните Приятели са заедно — викаше той. — Всички Верни Приятели!