Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)
Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2


Част първа

Пролог

Банкок

Момичето, което слезе от луксозното такси и застана пред хотела в ориенталски стил, беше високо, с дълги загорели крака, блестяща черна коса, развяваща се над красивите му рамене, и лице, което беше странна смесица от източни и западни черти. Въпреки жегата и наситения с влага въздух, тя изглеждаше елегантна и свежа в скъпия си ленен костюм и широкополата шапка. Премина покрай игривия фонтан във фоайето, където се чуваше камерна музика, и тръгна към магазините в задната част на хотела.

— Сестра ми е оставила един пакет тук — обясни тя на продавача в антикварния магазин. — Помоли ме да го взема.

Взе чантата с емблема на магазина „Джим Томпсън“ и тръгна към живописната тераса, украсена с орхидеи, която гледаше към реката Чао Фрая. Седна на един от столовете и си поръча чай. Изпи го, без да бърза. Чантата лежеше в краката й, а момичето наблюдаваше оживеното улично движение. След половин час напусна терасата и слезе по стъпалата към реката. Там взе водно такси до центъра на града.

Сега вървеше бързо и се отдалечаваше от реката. Отново спря такси и поръча да я отведат до хотел „Дуси Танай“. Там, в дамската тоалетна, се преоблече в обикновена бяла тениска и дънки, внимателно зави ленения си костюм и го сложи в чантата. Вдигна блестящата си черна коса на конска опашка и я завърза с бяла ластична лента. Сложи си ярко червило. Излезе от хотела през задната врата и скри очите си зад чифт скъпи слънчеви очила „Рей Бенс“, а не зад някоя евтина имитация на тази марка. И отново взе такси, което я отведе на Патпонг роуд. Шофьорът на таксито й се усмихна лукаво в огледалото за обратно виждане. Той знаеше всичко за Патпонг — долнопробния квартал на баровете с червени светлини, на съмнителните клубове, на салоните за масаж и сексмагазините. Мислеше, че знае каква работа има тя там. Момичето парира опитите му да поведе разговор, плати му, като остави скромен бакшиш, и много ловко си проби път през тълпите, които вървяха по тесните, слабо осветени, улички. Спря се пред тясна сива сграда в една от страничните улички. Сградата се губеше сред многото подобни на нея къщи. На малка очукана табела имаше някаква фирма. Името едва се четеше и тя се наведе, за да го види по-добре. Доволна, мина покрай рекламите, предлагащи лекарства за всякакви венерически болести, и се изкачи на втория етаж. Натисна звънеца и зачака отговор, а когато я попитаха за името й, отговори тихо, полугласно. Вратата се отвори и тя се плъзна вътре, като я затвори решително след себе си.

Намираше се в тъмен и тесен коридор, в който се носеше слаба миризма на урина и химикали. В края му имаше още една врата. Тя премина по него, без да се колебае, и бутна втората врата.

Малка луминесцентна лампа осветяваше вехто бюро. Мъжът, който седеше зад него, се намираше в полусянка. Тя успя да види, че тялото му е огромно. Изглеждаше гротескно. Той изучаваше малък куп блестящи, вероятно скъпоценни, камъни. Вдигна глава и лицето му попадна в кръга от светлина.

— Влез, седни — каза той.

Тя седна свила устни. Мъжът й беше противен. Лицето му беше дебело, очите приличаха на свински. Губеха се в гънките на плътта му. Бяха сиви и приличаха на малки камъчета. Гласът му беше гърлен и груб.

— Казах ти, че си губиш времето — изръмжа той.

Тя извади от чантата си нещо малко, увито в черна хартия.

— Мисля, че грешите, мистър Абис — отговори тя, като го гледаше как бързо развива хартията.

Когато видя какво има вътре, той рязко си пое дъх. Погледна я замислено, а после приближи лампата към себе си. Доближи бижуто до дясното си око и го запремята из дебелите си свински пръсти. Приличаше на паяк, който си играе с красива пеперуда, преди да я изяде. След няколко минути махна камъка от обковката и го сложи на черното кадифе пред себе си. Облегна се назад в протритото кресло от черна кожа и кръстоса ръце на огромния си корем. Нейните сини, с бадемовидна форма очи мълчаливо срещнаха неговите.

Най-накрая той проговори:

— В целия свят има само един смарагд с такъв размер и качество. И той е изчезнал преди повече от седемдесет години. Мога ли да знам как така се е озовал у теб?

Тя сви рамене.

— Не можеш. Нека просто да кажем, че не работя сама. Вашето решение е много важно за моите партньори.

Отново настана тишина. Той изучаваше и нея, и огромния смарагд, който лежеше помежду им.

— Този камък е изящно обработен — каза най-после. — Не бих могъл да добавя нищо, за да подобря оригиналната изработка. И така? Какво точно искате от мен?

Тя се наведе напред и докосна камъка с един от дългите си, лакирани с ярък червен лак, нокти.

— Искам да го разрежете на две съвсем еднакви парчета. Два смарагда вместо един.

Стори й се, че в погледа му, тежък като олово, проблесна някакво чувство. Май беше докоснала дълбоко скрита струна в душата му.

— Да срежа камък като този? Луда ли си?

Той бръкна в чекмеджето на бюрото и извади бутилка уиски и малка чаша, цялата в петна. Вдигна бутилката и погледна момичето въпросително, но тя поклати глава. Гледа го мълчаливо, докато напълни чашата чак до ръба и я изпи на един дъх, отметнал глава назад. Бързо я напълни отново и този път тя забеляза, че ръката му трепери. Мъжът отново пресуши чашата на един дъх. Треперенето на ръцете беше причината мистър Абис, майстор в рязането и обработването на диаманти, сега да заема само една-единствена стая в гадната задна уличка на Банкок, вместо да се намира в офиса си в Париж, където беше работил повече от двайсет години. Не струваше нищо онзи майстор на бижута, който нямаше сигурна ръка. Но нямаше и кой друг да свърши онова, което искаше тя. Този риск бяха обсъждали дълго и най-после бяха решили да го поемат.

— Познавам този смарагд — каза той, като отново завъртя камъка в ръцете си. — Не се е появявал в Европа, откакто голямата тиара беше изпратена на Картие в Париж за преработка. А това беше преди осемдесет години. Смарагд, деветдесет карата и толкова съвършен… е уникален.

— Точно така. Той е уникален и поради това лесно се разпознава. Искаме да ни върнете два смарагда, мистър Абис, за да не могат да бъдат разпознати. А стойността на всеки един отново да се измерва в милиони.

В очите му, прилични на речни камъчета, се появи алчност. Той въртеше камъка във всички посоки, подлагаше го под силната светлина на лампата и го изучаваше внимателно с лупа. А тя го наблюдаваше напрегната като струна. Смарагдът означаваше много за нея. Беше дошла при него, защото все още беше най-добрият — единственият, който можеше да свърши работата.

— Ще ви платим добре — каза тихо тя, — седем процента.

Погледите им се срещнаха.

— Не мога нищо да гарантирам — отвърна той. — Смарагдите са много крехки скъпоценни камъни. Едно трепване и той може да се превърне в боклук, от който да се произвеждат евтини дрънкулки. И трябва да кажа, че смарагдът като цяло е много по-ценен от двете половини, в които искате да го превърнете.

Тя приглади блестящата си черна коса. По челото й бяха избили капчици пот. В стаята нямаше климатична инсталация и горещината беше непоносима. До обонянието й достигаше и някаква кисела, неприятна миризма. Каза доста сдържано:

— Кога ще можете да го направите?

Той й се усмихна и свинските му очички се скриха почти напълно в гънките плът.

— Петнайсет процента — предложи той тихо.

В гърлото й се надигна смях. Опита се да го потисне и се закашля леко. Вече бяха ходили при онзи другия майстор в Израел, а и при онзи в Амстердам. Абис беше единствената им останала възможност.

— Десет процента — каза твърдо тя, изправи се и дръпна тениската надолу. Гледаше треперещата му ръка, която още стискаше диаманта. — Не знам — добави неуверено, — може би все пак щеше да е по-добре да свършим това в Амстердам…

— Добре, десет — побърза да се съгласи той.

— Имате на разположение един месец — каза тя и вдигна чантата си.

Той беше изумен.

— Един месец? Невъзможно. Трябва да изуча внимателно камъка, да го огледам от всички страни, да обмисля всички възможности… Може да ми отнеме година…

— Един месец и десет процента. Такава е сделката. Можете ли да го направите или не?

Лакираните в яркочервено нокти нервно барабаняха по бюрото му. Той я гледаше шокиран. А после очите му отново се скриха в гънките плът. Усмивката му беше безрадостна.

— Да кажем, че за мен това ще бъде истинско предизвикателство — отговори мистър Абис.

Тя кимна с ръка върху бравата на вратата.

— Ние проявяваме голяма щедрост към вас, мистър Абис. Има още много там, откъдето взехме този. Можете да станете много богат, ако сте разумен. — Тя го погледна презрително. — А ако проявите алчност, партньорите ми знаят как да се справят с нея.

Тя затвори тихо вратата след себе си, а заплахата й остана да виси във въздуха. Момичето бързо мина по коридора, през вратата в дъното, слезе по стъпалата и изчезна в тълпата на Банкок в часа, когато нощният живот на града беше в апогея си.