Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31


Първа част

Първа глава

Дейвид Керък реагира инстинктивно, когато чу първия силен шум от пропукване на дебела греда на тавана в галерията зад себе си. Изтърва тежкия чук, с който набиваше стоманения свредел във въглищния пласт, за да откъртва късове от него, и грабна фенера от пода.

— Последвайте ме — извика той на двамата затворници, които ринеха въглищата, и бързо тръгна към края на галерията.

От убийствената работа, двамата копачи съобразяваха бавно и реагираха вяло. Те не се помръднаха от мястото си и единият от тях извика учудено, щом всичко наоколо потъна в мрак:

— Какво по дяволите…

Думите му и звънките удари от кирките на останалите затворници, внезапно бяха заглушени от грохота от цепещи се подпорни греди и падащи огромни скални отломки. Срутването беше на около 40 фута[1] от тях, на мястото, където главният тунел се пресичаше с галерията, в която работеха Дейвид и останалите затворници. Той бе застанал до скелета от подпорни греди, откъм едната страна на галерията, заслонил с тялото си кадящия газен фенер.

Тъмната и ниска галерия се затресе цялата, таванът й се сгромоляса над мястото, където тунелът се пресичаше с галерията на Дейвид. Разразилата се стихия от въздушни течения, образували се от огромната маса падащи отломки, угаси останалите фенери. В пълния и потискащ мрак въздухът бе наситен до краен предел със задушаващ въглищен прах. Подпорните греди до Дейвид се огъваха и скърцаха под огромната тежест, но издържаха на натиска. Върху него се изсипаха само дребни камъчета.

Едва когато тътенът от падащите скали заглъхна, се чуха писъците на двама от мъжете, които се оказаха заклещени под развалините. Уплашени до смърт, останалите каторжници се препъваха в тъмното и проклинаха съдбата си на обречени. За разлика от тях, Дейвид не бе обзет от общата паника и се държеше хладнокръвно и спокойно. След като се бе разминал на косъм със смъртта, той видя, че животът му — такъв, какъвто беше — щеше да продължи.

Отдръпна се от мястото, където бе застанал, и вдигна високо фенера. През плътната завеса от прах светлината успяваше да проникне едва на няколко фута. Един от затворниците, който се щураше насам-натам в мрака, изведнъж се втурна към светлината и сграбчи като обезумял фенера.

— Я дай това тука! — изрева той. — Ще намеря как да се измъкнем от…

Дейвид го удари, забивайки силно юмрук в лицето му, и той млъкна, политна назад и се сгромоляса на пода. Керък се обърна към тъмните сенки на останалите затворници, които едва се забелязваха в мрака:

— Я се вземете в ръце! — извика той. — Никога няма да се измъкнем оттук, ако не си запазите разсъдъка.

— Никога няма да излезем — простена уплашено някой. — По дяволите, ние сме като плъхове в капан и ще дочакаме края на дните си в този проклет рудник.

Мъжът понечи да каже още нещо, но млъкна и се присви, щом видя Дейвид да тръгва към него с вдигнат юмрук. В това време друг от затворниците се шмугна покрай Дейвид, той го сграбчи и го запокити срещу останалите, които все още търчаха насам-натам! Мъжът се удари в неколцина от тях, които пък на свой ред блъснаха тези, които се намираха в съседство и всички се проснаха долу в невъобразимо меле от размахващи се крайници.

— А сега се успокойте — заповяда им Дейвид, докато те се мъчеха да се изправят. — Колкото повече се движите, толкова по-бързо ще свърши въздухът. — Той посочи един от мъжете: — Ей, ти, намери още един фенер и кирка. Останалите да седнат. Ще огледам наоколо, за да видя как може да се измъкнем и ще ви извикам, ако имам нужда от вас.

Посоченият от Дейвид мъж изчезна в мрака, а останалите тихо седнаха на земята. Висок над шест фута и тежащ двеста либри[2], Дейвид се извисяваше над повечето от тях. Той притежаваше увереността на интелигентен и с добро образование мъж. От собствения си горчив опит, някои от затворниците знаеха, че е глупаво и безсмислено да му се противоречи, а и се пазеха от него поради една друга причина. Докато те бяха изпратени в Австралия за по-дребни престъпления, Дейвид Керък се намираше в каторжната колония за убийство.

Дейвид вдигна фенера по-високо и тръгна към мястото на срутването. Двамата мъже, които сега пъшкаха и виеха от болка, в момента на инцидента бяха изнасяли кофите с въглища. Бяха частично затрупани под камара от камъни и пръст, която бе запушила предната част на тунела. Недалеч от тях, трима затворници се опитваха да отместват скалните отломки.

— Оставете това — каза им Дейвид. — Разчистете камъните от тези двамата тук, след това издърпайте нещастниците при останалите.

— Ти си се грижи за тях — отговори единият от мъжете. — Аз на всяка цена ще си измъкна задника от тук, а всички останали да вървят на…

Изведнъж той заскимтя от изненада и болка, когато Дейвид го сграбчи за ризата и го отмести от купчината развалини.

— Разчистете камъните от тези двама нещастници — повтори тихо Дейвид — и ги примъкнете при останалите.

Докато се изправяше, мъжът си мърмореше сърдито, но се присъедини към другите двама, които вече разчистваха камъните от затрупаните мъже. Прахът започна да се уталожва, но на мъждукащата светлина на фенера Дейвид виждаше все така слабо. В този момент се върна каторжникът, който бе отишъл в другия край на тунела, и застана до него с кирка и още един фенер. Дейвид запали фитила на втория фенер и ги понесе и двата.

Сега вече на по-силната светлина, той видя, че положението е опасно. Напречните греди, които подкрепяха тавана, бяха пропукани и огънати, а и самият таван се беше издул. Скалните отломки, които препречваха тунела, бяха прекалено големи, за да бъдат отместени, а ако успееха да го сторят, то останалата част от тавана щеше да рухне. Тогава той насочи погледа си нагоре, към по-малките камъни, които бяха близо до тавана, сетне угаси единия от фенерите. Покатери се върху купчината с кирката и започна внимателно да ги охлабва и отмества.

Другият затворник го последва. Той държеше фенера и избутваше надолу камъните, които Дейвид беше успял да охлаби и отмести с кирката.

— Чух те да казваш на Богс, че подпорите не били укрепени както трябва — измънка мъжът. — Ако трябваше той да си тътри задника тук, сигурно щеше да те послуша.

Дейвид отмести от купчината още един камък, без да отговори нищо на въпроса, в който се споменаваше името на Сайръс Богс, управителят на рудника.

Бивш затворник, вече излежал присъдата си, Богс бе грубиян и инат човек, мислеше бавно и трудно можеше да съобрази, че условията тук са различни от тези в мините, в които беше работил в Англия. Когато Богс подмина предупреждението му с повдигане на рамене и самият Дейвид изостави темата. Без никаква перспектива, освен за безконечно мизерно съществуване, той вършеше само необходимото, ден след ден, без изобщо да се интересува кога или как ще свърши всичко това.

Легнал по корем, Дейвид започна да копае тесен проход точно под тавана, като избутваше камъните и пръстта към затворника зад него. Въздухът ставаше все по-разреден, а прахът от работата в това ограничено пространство затрудняваше още повече дишането му. Мъжът зад него почна да се задъхва, дробовете му изнемогваха от недостиг на кислород.

Когато Дейвид стигна до два огромни камъка, вклещени в края на една от напречните греди, си помисли, че пътеката е блокирана. Захвана се да кърти единия от тях, повдигайки го с кирката ту от едната, ту от другата му страна. Най-накрая камъкът се разклати и излезе, а дебелата греда тутакси се намести с около един инч[3]. Но усилието да го избута назад към другия затворник почти го изтощи.

Докато той се справяше с другия камък, светлината от фенера започна да мъжделее и пламъкът му изтъня съвсем. В това време мъжът зад него най-сетне успя да избута първия камък и рухна на земята с отворена уста, като хриптеше и се задъхваше. Останалите затворници се заоплакваха с тревога, че започват да се задушават. Някои станаха и понечиха да тръгнат, но трябваше да седнат отново, тъй като това бе пряко силите им.

Усилията да размърда и отдели втория камък напълно изтощиха Дейвид и при всяко задъхано вдишване, дробовете му изгаряха от болка. Нямаше нищо против да приеме съдбата такава, каквато бе, тъй като животът му беше напълно безсмислен, ала той притежаваше вродено чувство за отговорност към другите. Независимо от ниското му мнение за по-голяма част от затворниците, бе длъжен да стори всичко, което бе по силите му, за да ги спаси.

Камъкът се отмести, а тежката напречна греда изскърца и се огъна с още един инч, но и този път издържа. Като събра последни сили, Дейвид издърпа камъка и го избута назад. Затворникът едва-едва успя да го изтегли, а Дейвид се промуши под напречната греда и разчисти пътеката пред себе си от парчета. Сетне спря и напрегнато наостри уши.

Въпреки бученето в ушите и задъханото си дишане, той чу дрънчене от метални инструменти, които се удряха в камъните, от другата страна на купчината. Очевидно затворници от другите галерии на рудника работеха усилено, за да прокарат път през скалните отломки и пръстта, но те бяха някъде в центъра на срутването.

Дейвид заудря с върха на кирката по камъка пред себе си, спря и се ослуша, после повтори. Когато спря отново, другата страна остана безмълвна. Заудря камъка по-силно и миг по-късно точно пред себе си долови шум от ровене. Остави кирката и зачака, като постепенно започна да губи всякаква чувствителност.

С приближаването на тракането на инструментите и шума от отместените камъни, Дейвид като че ли долови някакви гласове, които сякаш идваха от много далеч. Най-накрая скалата пред него се отмести и от двете й страни нахлу свеж въздух. Той задиша дълбоко, а пламъкът на фенера стана по-ярък. Отместиха настрани камъка и през отвора заблестяха фенери.

Мъже с разрошени коси и бради, с широко отворени очи, които се блещеха от лицата им, изцапани с черен въглищен прах, втренчиха поглед в Дейвид. Един от затворниците се обърна и извика през рамо:

— Проправихме пътека до хората, мистър Богс. Ето тук един от тях.

— Махай се тогава и дай да говоря с него — отвърна грубо Богс. — Хайде, направи ми място.

Затворникът се отдръпна и направи място на сприхавия Богс. Управителят беше някъде между 40 и 50-годишен мъж, с червен патладжанест нос над гъста брада и мустаци. Отговаряше за безопасността на рудника, както и за изпълнението на плана за добива на въглища и беше разтревожен.

— Има ли жертви? — попита той Дейвид.

— Не, но двама души са ранени. Те чакат първи.

— А, много добре — каза мрачно Богс, след което се обърна и заговори на останалите: — Ей, вие там, идете да доведете доктора. Четирима души да останат, за да помогнат да изкараме ранените навън, а останалите, марш на работа. Да не си мислите, че няма да работите и ще се шляете през останалата част на деня.

Докато Дейвид се промъкваше назад през тесния проход, надзирателят изкрещя още заповеди. Вътре затворниците се бяха скупчили, нетърпеливи да излязат навън.

— Донесете ранените тук — каза им Дейвид. — Първите от вас ще ги изтеглят със себе си.

— Да ги тегли, който ще — измърмори един от затворниците, докато минаваше покрай Дейвид. — Искам да изляза, преди да се е сгромолясало всичко останало.

Дейвид дръпна мъжа назад, запращайки го върху грамадата от камъни и пръст.

— Донесете ранените — повтори невъзмутимо той.

Като се свличаха заднешком на четири крака по купчината, мъжете сърдито мърмореха помежду си. Няколко минути по-късно се върнаха и започнаха да се изкачват обратно, като първите двама носеха безпомощните, стенещи от болка мъже. Дейвид вдигна високо фенера и двамата затворници се запромъкваха заднешком през прокарания проход, теглейки ранените. После един по един, след тях тръгнаха и останалите.

Когато не остана никой, Дейвид седна за малко сред настъпилата тишина. Имаше нужда да остане сам. Най-мъчителното време от живота му бяха месеците, прекарани в тясна близост със стотиците мъже сред мръсотията и болестите в затвореното пространство на кораба, който ги бе докарал в Австралия, и оттогава той използваше всяка възможност да остане сам. Най-накрая влезе в тесния проход и запълзя по него.

Пред входа на рудника, между разхвърляните навсякъде съдове за въглища, торби от юта и шейни, използвани за влачене на товара до пристана, лекарят се занимаваше с двамата ранени. На няколко крачки по-нататък, увесили носове седяха затворниците, а Дейвид разговаряше с коменданта, лейтенант Оливър Бетун. Трийсет и няколко годишен, той бе спретнат до маниакалност човек, среден на ръст, строг, но справедлив, професионален войник. Намръщен и раздразнен, той слушаше Богс, който притеснено се мъчеше да обясни как е станала злополуката.

Дейвид се отдалечи на известно разстояние от тях и застана от едната страна на рудника, който се намираше върху нисък хълм, недалеч от селцето Нюкасъл, отстоящо на около 80 мили южно от Сидней. Загледа се в улиците и пристаните му, разположени върху полуостров, който от едната страна опираше в река Хънтър, а от другата — в океана. Основан през 1804 година като изолирана база за непоправими престъпници, наричана тогава Коул Харбър, с течение на времето селцето се бе разраснало и променило.

Сега, юни 1820 година — късната есен постепенно преминаваше в зима, което се усещаше по хладната свежест на въздуха, казармите — кухнята и останалите затворнически сгради бяха само малка групичка от здания, разположени в единия край на оживеното и процъфтяващо селце. През изминалите години бивши затворници, излежали присъдата си, и свободни имигранти бяха прочистили плодородната речна долина от гъстите акациеви и евкалиптови дървета и тя се простираше навътре в сушата. Виждаха се спретнати каменни къщички, разпръснати сред пасища, осеяни с добитък, и ниви, от които реколтата бе прибрана.

Освен въглища, Нюкасъл произвеждаше дървен материал за мебели и корнизи за правителствени сгради, тъй като кедровите дървета растяха нагъсто и бяха в изобилие далеч навътре по поречието на река Хънтър. През цялото време, докато Дейвид съзерцаваше селцето и фермите около него, надолу по реката в посока към Нюкасъл се движеше сал, направен от кедрови трупи дълги около 80 фута и широки някъде между 6 и 8 фута. Върху него имаше нещо като колиба, в която живееха работниците каторжници и охраната, по време на дългото им пътуване надолу по реката.

Следван от Богс, Бетун се упъти към Дейвид.

— Разбрах, че вие сте този, който е успял да измъкне благополучно хората — каза лейтенантът. — Отлично свършена работа.

— Не мога да кажа, че заслугата е само моя — отговори Дейвид. — Хората, които копаеха насреща, направиха също много, ако не и повече.

— Дори и да е така — настояваше лейтенант Бетун, — вие успяхте да запазите самообладание и да предотвратите злополуката да се превърне в катастрофа. Това заслужава висока похвала. Имате ли някакви наблюдения какво може да е причинило срутването? Мистър Богс ми казва, че не е могъл да намери достатъчно количество подходящи греди за укрепване, така че предполагам, срутването е настъпило там, където то е било слабо.

Управителят погледна тревожно към Дейвид, опасявайки се, че той ще спомене за предупрежденията си, но щом чу отговора му се успокои.

— Греди имаше достатъчно, но прекалено много от тях бяха използвани за напречните подпори, а твърде малко за другото укрепване. Тази конструкция на подпорите е по-подходяща за мините в Англия, където въглищните пластове са по-малки, отколкото тук.

Лейтенант Бетун присви устни и се замисли, докато вадеше от джоба на жилетката си табакерата с емфие. Смръкна от праха и избърса носа си с кърпичка.

— Това е така. Сега се сещам от документите ви, че сте инженер — отбеляза той. — Отсега нататък ще сте старши надзирател. Първата ви задача ще бъде да разчистите тази част от рудника, в която стана срутването, и да я приведете отново в действие. След като свършите с това, ще инспектирате целия рудник. — Той се обърна към управителя: — Определете работна група и всичко, което е необходимо за целта, мистър Богс.

Богс кимна, като докосна леко с пръсти шапката си, и лейтенантът си тръгна. Когато офицерът бе достатъчно далече, за да не може да ги чуе, явно чувствайки се неудобно, Богс прочисти гърлото си.

— Благодарен съм ти, че не спомена пред коменданта какво ми беше казал преди няколко дни — измърмори неловко той.

— Това нямаше да промени случилото се — отвърна Дейвид, повдигайки рамене.

— Е, да, така е — съгласи се Богс оживено. — Всичко, което свършва добре, е добро, а ето сега ти вече си старши надзирател.

Лейтенантът и лекарят тръгнаха надолу по пътеката към селото, а затворниците ги последваха, носейки ранените на носилки. Дейвид кимна с глава към тях:

— Какво каза лекарят за ранените?

— Ами смята, че трябва да се оправят скоро. Вероятно единият от тях занапред ще понакуцва, но можеше да бъде и много по-зле. Щом вече си старши надзирател, можеш да отидеш до склада и да си вземеш нови дрехи вместо тези дрипи. Освен това, няколко от колибите за надзирателите са свободни, така че можеш да преместиш парцалите си в някоя от тях. — Той отвърна поглед и добави: — Можеш да сториш това и сега, а утре сутринта първата ми работа ще е да ти определя работна група.

Управителят влезе в рудника и Дейвид тръгна към селото. Забеляза, че кедровият сал бе стигнал до дъскорезницата, която се намираше в горната част на селцето. Каторжниците завързаха сала на пристана пред дъскорезницата и се затътриха към лагера, а охраната влезе в кръчмата. При сегашния губернатор затворниците не бяха охранявани непрекъснато и когато не работеха, се радваха на известна свобода.

Дейвид обаче много добре знаеше, че тази свобода бе относителна, беше свобода, само в сравнение с по-строгите наредби на другите губернатори и отношението към затворниците зависеше повече от настроението и характера на техните надзиратели, отколкото от официалната политика. А за онези, които се опитваха да бягат или да се бунтуват по някакъв начин, съществуваше Норфолк — островът с убийствен труд и нечовешки условия на живот, притурени към жестоки побоища над затворниците — безмилостен и страшен живот и малцина оцеляваха.

Когато Дейвид мина покрай селската черква, от нея излезе Дейвид Лисът, дребен и с нездрав вид човек. Художник, осъден за фалшификации, той бе пример за криворазбрана губернаторска снизходителност. Като слаботелесен беше получил синекурната длъжност пощенски чиновник в Сидней. Имайки достъп до печатарска техника и без да губи време, той беше залял града с фалшиви петшилингови банкноти. За наказание го бяха изпратили в изгнание в Нюкасъл, където рисуваше триптих за църковния олтар.

Служителят в склада — възрастен затворник, даде на Дейвид няколко комплекта кафяви вълнени панталони, сака и груби памучни ризи. Понесъл дрехите, Дейвид се отправи към казармите — ниски дървени постройки, които побираха около триста затворници. Когато влезе вътре, в общата спалня се мотаеха няколко каторжници. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато той си събираше багажа, и излязоха, знаейки от собствен опит, че най-мъдрото решение е да оставят високия мускулест мъж напълно сам.

Колибите за надзирателите се намираха близо до казармите и не бяха по-малко мрачни от главното здание, но Дейвид бе повече от доволен, когато влезе в една от тях и я огледа. Тя му предлагаше самота и бягство от мръсотията и вонята на казармите. Положи нещата си върху походното легло и отиде в сградата, където се намираше банята.

Той се изми от полепналия въглищен прах и мръсотия, насапуниса лицето си и се обръсна, както правеше всеки божи ден. Когато се върна в колибата, погледна доволен новите дрехи и се облече в тях. Никога не беше се притеснявал от това, че трябваше да носи светложълти панталони, с които затворниците лесно можеха да бъдат разпознавани отдалече, но неговите бяха съвсем одрипавели, а новият комплект имаше спретнат и здрав вид.

Дейвид се облече и се отправи към готварницата, към която се точеха и другите затворници от бараките. Седнала на пейка встрани от сградата, една от осъдените жени търкаше котлите. Млада и хубава, тя бе обект както на подсвирквания и смели подмятания, така и на вежливи поздрави отстрана на затворниците, но тя не им обръщаше никакво внимание. Ала щом зърна Дейвид, се усмихна мило:

— Така значи, вече носим кафяви панталони, а? — отбеляза весело жената. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че няма дълго да носиш жълти панталони. — Гласът й стана галещ, а усмивката й подкупваща. — Ако ме помолиш, ще дойда с теб край реката.

Дейвид не отговори и игнорирайки я напълно, мина покрай нея. Тя се изчерви от смущение и гняв, сетне отметна назад глава и го отпрати, вдигайки рамене, и отново се наведе над котлите.

В шумната готварница, Дейвид се нареди на опашката за купичката хладка водниста рибена чорба и парче тричен хляб. Занесе храната в края на една от дългите маси, където нямаше никой, седна и започна да яде. Сред врявата от всякакви разговори, много от осъдените се оплакваха шумно от отвратителната манджа, но той гълташе чорбата нито с отвращение, нито с удоволствие, просто задоволяваше нуждата си от храна.

Щом излезе, мина покрай селото и тръгна надолу по протежение на полуострова, образуван между реката и океана. Мястото, където Дейвид идваше често, бе изоставена и пуста земя. По билото на пясъчните дюни растяха прищип и туфи жилава трева, а гъсталаци от твърди и остри чемшири изпълваха кухините. Имаше и групи високи евкалиптови дървета, които дори в края на есента бяха изцяло покрити със зеленина, тъй като те сменят кората си, но не и листата.

Чайки и речни рибарки кръжаха над главата му в светлината на залеза и дърветата оживяваха от кресливи папагали, които си търсеха клон за нощуване. Ято какаду — дребни папагали със сиви гърбове и розови гърди, летяха срещу облак, обагрен в пурпура на залязващото слънце. Птиците сякаш сменяха цвета си, демонстрирайки ту сивото на гърба си, ту розовото на гърдите си.

Долу, в подножието на стръмните скали, опиращи в устието на реката, солената и сладката вода се смесваха във водовъртежи около корените на вкаменени дървета, останали отпреди хиляди години. Отвъд Хобис хед — южната точка на речното устие, полуостровът се издигаше в хълмче, което гледаше към брега. Върху хълма растеше самотно каучуково дърво, изкривено и загрубяло от океанските бури, ала все още крепко и здраво. Седнал под дървото сред отиващата си светлина, Дейвид извади часовника си.

По време на пътуването си на кораба, който ги бе докарал в Австралия, Дейвид на два пъти бе пребивал от бой мъжете, които се бяха опитали да му откраднат часовника. Въпреки че не бе особено скъпа марка, за него той бе безценен и струваше неимоверно повече от няколкото гвинеи, за колкото навярно вървеше по магазините. Ала часовникът бе едновременно и източник на постоянна агония, която го преследваше ден и нощ.

От вътрешната страна на капака му имаше миниатюрна снимка на млада и красива жена. Щом я погледнеше, душата му се изпълваше с мъчителна любов, отровена от горчилката на чувството да бъдеш предаден. Това бе изпепеляващо мъчение, което с течение на времето, вместо да заглъхва, ставаше все по-силно.

Бележки

[1] Фут — английска мярка за дължина равна на 30,5 см.

[2] Либра — англ. мярка за тегло равна на 500 гр.

[3] Инч — англ. мярка за дължина ранна на 2,54 см.