Джей Ръсел
Глутница ангели (9)

9.

— И какво точно е това?

— Казва се кола. Не сте ли виждали в Лос Анджелис? — попита Шобан.

Горната й устна непрекъснато беше извърната, сякаш — аха! — и жената да ти изръмжи. Така приличаше много на Елвис. Дори и навсякъде другаде да й покажеха вратата, пак щеше да си намери работа във Вегас.

— Никога не съм виждал толкова малка — изсумтях аз и заобиколих миниатюрното превозно средство. — Да не сте го взели от някой цирк? И клоуните да са измрели?

— Казва се „Мини“ — обясни Ума. — Не е от най-удобните, затова пък не бие на очи и е изключително икономична.

— Ако решите да вземете нещо по… по-големичко, съм готов да се включа с пари за бензина. Къде се возите — вътре в тази чудесия или на покрива й?

— Можем да ви вземем на буксир — ще ви теглим за ташаците. На мен ми е все тая — тросна се Шобан.

Наистина й ставах все по-симпатичен, няма що. Очевидно си падаше по кинозвездите.

Ума ми беше представила грозотията с лице като муцуна на койот като Шобан Смайт. Беше нещо като нейна телохранителка и да ви призная, лично аз не бих й се изпречвал на пътя, освен ако не съм в танк или бронетранспортьор.

— Наистина ли се казвате Смайт, или използвате името само когато се регистрирате по хотелите? — пошегувах се аз.

— За мезе ли ме взимаш? — сопна се жената.

— Моля?

Видях как очите на Ума се разширяват и тя ми клати глава.

— Защото последният тиквеник, който се опита да ме взима на мезе, си окичи ташаците на челото. Лично на мен не ми харесват особено между краката, но бог ми е свидетел, още по-грозни са, когато ти цъфнат между очите.

Разбрах, че съм попрекалил.

— Ясно — рекох.

Край на шегичките с името й. Нямаше да я взимам на мезе, за каквото и мезе да ставаше дума. Изобщо нямаше да отварям дума за мезета — за всеки случай. Ако, не дай си боже, заговореха за разни майтапи и мезета, каквито има, да речем, в „Мънкис“^[1] щях да си мълча като гроб.

(Между другото, преди години, още в апогея на славата си, по времето на „Солникови и Пиперкови“, трябваше да участвам в една от сериите на „Мънкис“. Беше в годините, когато телевизионните станции се надпреварваха да налагат невръстните си звезди от сериалите и като певци в стил Дейвид Касиди^[2] и Боби Шърман^[3] и „Братя Брейди“^[4]. Уредиха ме да изпея няколко такта от последния хит на Бойс и Харт^[5] и да походя със странната походка на членовете на състава „Мънкис“ от сериала, но ме спипаха как се домогвам да опипам една блондинка — парче и половина — която се мотаеше около снимачната площадка. Оказа се, че била само на петнайсет години и още по-ужасно, че се падала племенница на продуцента и била хлътнала до уши по онзи келеш Доленц^[6]. Изритаха ме като мръсно псе и така моята певческа кариера приключи още преди да е започнала. „О, всички скръбни слова, изричани от уста, от перо написани…“)

Портиерът на „Савой“ също не беше в див възторг от автомобила, наречен „Мини“. Останах с впечатлението, че не вижда всеки божи ден гости на хотела, които слизат от такова чудо. Зяпаше ни с неприкрито възмущение, докато ние тримата стояхме и го обсъждахме, въпреки че може би беше притеснен не от колата, а от Шобан. Един дявол знае какво щеше да каже тя за неговите ташаци.

Преди да се изнеса от хотела, се опитах да се свържа с Джун Ханоувър, но я нямаше в службата, а вкъщи ми отговори телефонният секретар. Някакъв мъжки глас — сигурно на Тери — си издекламира съобщението. Казах на секретаря, че съм решил да замина за няколко дни в провинцията, да се полюбувам на гледката. Което, общо взето, си беше вярно, ако не броим любуването. Обещах на Джун, че ще я потърся, преди да напусна окончателно страната. Благодарих й за множеството добрини, които ми е сторила. Беше редно да звънна и на агентката си, но ме достраша. Сърце не ми даваше да излъжа Кендъл — тя надушваше от сто километра кога се опитвам да я баламосвам. Лъжите и агентите обикновено вървят ръка за ръка, както любовта и бракът, особено пък бракът в холивудски стил, но Кендъл беше друго нещо — трудно ще я преметнеш. И така, самовнуших си, че ще й се обадя след ден-два, когато нещата се поуталожат.

Не че имах някаква представа какво ми предстои.

Предната вечер, докато разговаряхме в ресторанта, Ума не спомена почти нищо за намеренията си и какво иска или очаква от мен. Каза ми, че Тулий се опитва да възкреси тук, в Англия, Черния орден на Химлер и че членовете на организацията са насочили усилията си към това да изградят база за свръхестествена сила, както и да увеличат физическата и икономическата си мощ. Обясни ми, че смятала да противодейства на окултните усилия на Тулий с нещо като изпреварващ отбранителен удар. Първата й стъпка била да потърси помощ от свръхестествените сили.

— Какво точно имате предвид, когато казвате „свръхестествени“? — поинтересувах се аз.

— Думата е съвсем простичка, господин Бърнс. Какво точно не разбирате?

— Ами… както вече ви споменах, съм виждал някои неща, доста странни неща. Гледам на света непредубедено. В смисъл, че навремето минавах под стълби и отворени чадъри вътре в къщата, без да ми мигне окото. Пет пари не давах. Но след като изживях някои неща, съм малко по-предпазлив. Преобърна ли солница, ме избива студена пот. И съм много внимателен с огледалата.

— Разумно е да живеете така. Ако се счупят, огледалата са твърде опасни.

— Наистина ли? — прошепнах аз. — И защо?

— Бихте могли да се порежете — отвърна Ума и прихна, нещо, което не бе в неин стил.

Шобан също реши, че е много остроумно.

— Точно така — казах аз изчервен и изчаках да си възвърна нормалния цвят на лицето.

 

 

Шобан караше, а аз от немай-къде се бях настанил на мястото на мъртвеца, до нея — въпреки че тя ме насърчи донемайкъде радушно („Има предостатъчно място за такъв дребен мухльо като теб!“), отказах най-категорично да се гъна на задната седалка. Със своите метър седемдесет и пет и половина (важен е всеки милиметър!) никога няма да играя главната роля в биографичен филм за Майкъл Джордан, но пак нямаше да се сместя отзад, без да си кача коленете на ушите. Като в онзи стар виц: ако можех да го направя, нямаше да мърдам от къщи.

— Затегни си проклетия колан! — нареди ми Шобан, когато потеглихме от парадния вход на хотела.

Подчиних се на бърза ръка.

— Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

— Загрижена съм, то оставаше да не съм! Ако си фраснеш кухата глава в предното стъкло, кой ще чисти, нали пак аз!

Подкарахме на изток по Странд, без да продумваме. Докато лъкатушехме по уличките, се полюбувах на купола на катедралата „Свети Павел“, после отново й се порадвах, когато излязохме при Тауър. Харесвам моста при Тауър. Знам, че не е чак толкова стар, но пак ми се струва внушителен. Колчем го погледна, все се сещам за онези будали от Аризона, които купили Лондонския мост^[7], без да подозират, че британците ще си построят нов.

— Може ли да минем по него? — попитах аз.

— Ама ти какво, да не мислиш, че си тръгнал да разглеждаш забележителностите? — сопна се Шобан. — Тая кола прилича ли ти на двуетажен, боядисан в червено автобус? Божичко, още малко, и ще помолиш да те закарам на аудиенция при Кралицата.

— Хмм — нацупих се аз.

— Можем да прекосим реката и по този път, нали? — намеси се и Ума.

— През тунела е по-бързо.

— Според мен можем да се забавим две-три минути — каза й Ума.

— Дрън-дрън. Само това оставаше — да идем да зяпаме и смяната на караула. Това тук да не е лунапарк! — изпъшка Шобан.

Но въпреки това зави по моста, така че бях щастлив.

Мълчахме си, докато криволичехме по натоварените, доста занемарени улици на Южен Лондон. В южната си част Темза определено не е най-красивата гледка. По едно време Шобан включи радиото, но не намери нищо, което да й харесва, и пак го изключи с ругатня.

— „Ю Ту“ ли търсиш? — попитах я.

Това бе единственият ирландски състав, за който се сещах.

— Какъв „Ю Ту“ бе, мой човек? Ти коя година си раждан?

Не ми се обясняваше коя година съм раждан и реших да прекратя опитите да водя някакъв разговор. Шобан си затананика тихичко и макар да бях изненадан какъв хубав глас има, си казах, че е по-добре да не се обаждам.

Свърнахме към отбивката за магистралата и аз си помислих, че е време да попитам къде точно отиваме.

— Това е шосе, а не магистрала, тъпчо такъв — поправи ме тактично Шобан.

— Шобан! — въздъхна Ума.

Червенокоската изцъка, но не каза нищо повече.

— Е? — подканих аз отново.

— Нека първо ви попитам нещо — подхвана Ума. Наведе се напред и опря брадичка о облегалката ми. — Защо досега зададохте толкова малко въпроси? Бяхте смайващо пасивен, дори някак примирен.

— Това изненадва ли ви?

— По-скоро ми стана любопитно. Не очаквах от една холивудска знаменитост подобно поведение.

— Е, не съм от класическите знаменитости, дето се препичат по плажовете на Малибу. Поне в последно време.

— Значи не те свърта и ден на плажа, а? — изсъска Шобан, но не се стърпя и ми се усмихна.

Погледнах белезникавата й кожа, с която тя приличаше на гол охлюв.

— Както гледам, и ти не си кандидатка за титлата Мис Редондо Бийч.

— О, не си ме виждал по бански!

Огледах я хубавичко и успях някак да не направя кисела физиономия. Хрумнаха ми доста отговори, но се страхувах да изрека който и да е от тях.

— Наистина съм загубил много.

— Хич и не се съмнявай.

— Господин Бърнс! — намеси се пак Ума.

— Да!

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Дали не е време да ми викате Марти?

— Благодаря ви, Марти. Но още чакам отговора.

— Знам — рекох й.

Всъщност и самият аз бях изненадан колко лесно съм склонил да тръгна на тази мистериозна обиколка. Ала още от мига, когато запокитих бутилката по главата на онзи скинар в бакалията, изпитах чувството, че вече нямам власт над хода на събитията и че ме носи невидима приливна вълна с неизвестни последици. Не че не можех да се преборя с тази вълна, можех, и още как, само че не исках по причини, които не ми бяха съвсем ясни и които не бях в състояние да изразя. Тук си казваха думата и онези странни страховити сънища, макар и да не знаех каква точно роля играят те. Знаех само, че за мен заплахата в тях е съвсем реална, съвсем осезаема. Страхувах се, че е по-опасно да не им обръщам внимание, отколкото да се изправя лице в лице с тях. Пък било то и по косвен път. Обясних го на Ума.

— Просто го чувствам — рекох й. Изложих й нещата съвсем накратко. — Ти никога ли не постъпваш както ти подсказва инстинктът?

— Правя го непрекъснато — усмихна се тя. — Викам му механизъм за оцеляване.

Кимнах.

— Та къде все пак отиваме?

— Кентърбъри — отвърна Ума.

— Като в приказките?

— Моля? А, да, сигурно. Можем да го наречем дори нещо като поклонение, защото крайната ни цел е катедралата. Но първо трябва да се отбием до Ашфорд. По път ни е. Ще вземем един човек.

— Още един пътник? В тази кола?

— Поклонниците не се славят като пристрастени към удобствата. И доколкото разбрах, човекът не е едър.

— Доколкото си разбрала ли?

— Всъщност не го познавам. Но ме увериха, че имал невероятни способности и умения. И бил отдаден на нашата кауза.

Инстинктите настрана, цялата тази работа започваше да ми звучи доста налудничаво. Опитах се да не се издавам с тона си.

— Ума, помня какво казах, но може би сега му е времето да ми обясниш малко по-подробно за какво става въпрос. Стига да не възразяваш.

Ума отново ме възнагради с непроницаемата си усмивка, но не пролича да се е обидила. Забелязах все пак, че Шобан върти очи.

— Както ти обясних и снощи, Тулий е разделил усилията си в две посоки. Насочил ги е към улиците, към места като Тауър Хамлитс^[8], откъдето трупа физическа сила — привлича отчуждени младежи от типа на онези, които членуват в Националния фронт, Британската национална партия и подобни организации, съществували преди тях. В градове като Лондон винаги има предостатъчно бедняци и расисти — само да обикаляш и да ги събираш. Но за разлика от други фашистки организации Тулий внимава много кого привлича. Не се интересува от числеността. Поне засега.

— Защо?

— По простата причина, че е съсредоточил усилията си по второто направление. Направлението на магията. Всеки бял мъж, който мрази достатъчно чернокожите, евреите или хомосексуалистите, е можел да се подслони под крилото на някогашния Национален фронт, но Тулий — подобно на Химлеровия Черен орден преди него, се смята за по-елитарен. Членуващите в него са свързани не само от фашистката политическа доктрина, но и от религиозна и окултна философия, която по самата си същност повелява изключителна избирателност. Хулиганчетата, привлечени да свършат мръсната работа, не са наясно с тази йерархия, те дори не подозират, че Тулий си поставя и цели, свързани със свръхестественото. Макар че се правят опити и те да бъдат привлечени към одинистките вярвания на Тулий.

— Одинистки ли? — попитах аз и се замислих. — Имаш предвид Тор, Локи, Рагнарьок. Тези приятели ли?

— Значи си запознат с германо-скандинавската митология.

— Богът на гръмотевиците, всемогъщият Тор! — изтананиках аз и усетих, че отново се изчервявам.

— Както гледам, за поклонник на „Ю Ту“ си доста музикален — отбеляза Шобан. — Ох, иде ми жив да го опека този мърльо Боно. Пиянде нещастно!

— Не те разбрах — намеси се Ума.

— Всемогъщият Тор? Нали се сещаш, Стан Лий, Джак Кърби. Комиксите. Не?

Ума поклати глава. Пак ме погледна като Джун Ханоувър, сякаш ми казваше: „Стига си ми късал нервите“.

— Не знам нищичко за скандинавската митология — признах си аз. — Освен че е имал вълшебен чук. Тор де.

— Мьолнир.

— Да, точно така! Никой друг не могъл да го вдигне, а когато Тор го мятал, той се връщал при него досущ бумеранг. Чиста работа! И вечно се е сражавал с Трюма. Но така и не излъчвали победител, защото и двамата били от добрите. Появяваше се и в „Отмъстителите“. Божичко, колко ги обичах тези комикси!

— Струва ми се, че точно това не е сред вярванията на Тулий — обясни Ума.

— Мили боже! — изсъска Шобан.

— А? О! Да. Извинявайте. В както тогава вярват членовете на ордена?

— Те са привърженици на одинизма, но в съвсем изопачена форма. Подобно на нацистите от Третия райх, са откраднали някои неща от германските и скандинавските религиозни вярвания и са ги приспособили към собствените си нужди. Одинизмът е на мода сред някои привърженици на Новата епоха, които инак като цяло са безобидни, докато вярванията на Тулий почиват на една изключително ретроградна разновидност. Според мен те са свързани по-скоро с омразата към традиционната религия, отколкото с проповедническия плам. Привържениците на Тулий са войнствено настроени срещу християнството, те са антисемити. Всъщност ненавиждат всекиго, който не е с тях и не споделя вярата им. Издигнали са в култ клана и се отнасят с нетърпимост към всеки извън него.

— Едно от нещата — от многото неща, които не разбирам, е защо това става точно тук. Щом тези приятелчета са се запалили толкова по германските и скандинавските дрънканици, какво, по дяволите, търсят в Англия? Защо не са в Германия или в Швеция, да речем?

— Те са и там — въздъхна Ума. — Както ти обясних, ще ги срещнеш навсякъде из Европа. Но Англия се оказа особено гостоприемна и благодатна.

— Това е последното място, което бих определил като „гостоприемно“. В края на краищата преди половин век ги скъсахте от бой. По-точно, ние ги скъсахме от бой.

— Да, от немай-къде. И уж за добро според опасния преработен вариант на историята, предлаган ни от победителите. Но трябва да кажем, че англичаните по природа са предразположени към фашизма, към суровостта и строго установения ред. Англичаните са ексцентричен народ и изпитват подчертана неприязън към всичко, което е по-различно и неповторимо.

— Не бих казал, че това е характерно само за англичаните. И французите не са от народите, проявяващи кой знае каква търпимост. А в Италия си имат съвсем откровено фашистка партия, но никой не се притеснява от италианците. Сигурно е заради пицата. А както знаеш, и ние в Щатите си имаме чудна разновидност на нацистите: ку-клукс-клан и милициите, всички онези расисти в Монтана и Айдахо.

— Дума да няма, не само англичаните са склонни към авторитаризъм, но понеже им отърва, мнозина тук забравят, че преди войната аристокрацията се е противопоставила от немай-къде на Хитлер. Осуалд Мозли и неговите черноризци са имали тук доста привърженици…

— Моля? — извиках аз. — Кой?

— Мозли. Известен английски фашист, който…

— Не, не питам за него — прекъснах я аз. — А за черноризците.

В съзнанието ми като светкавица проблеснаха метежът, който бях видял на улицата, и мъжете в черните ризи.

— Подобно на последователите на Мусолини, и привържениците на Мозли започват да се обличат в черни ризи, които им стават нещо като униформа. Не си ли виждал снимки от онези години?

— Виждал съм, разбира се — пророних аз.

Странното видение, изникнало пред мен, внезапно придоби повече смисъл. Макар и доста зловещ.

— Както казах — продължи Ума, — Мозли получава значителна подкрепа, особено сред влиятелните и богатите. Дори и абдикиралият крал Едуард по душа си е бил нацист. И тази… тенденция или склонност се е съхранила и до ден-днешен в характера на англичаните. Откривам я и в това, че хората се стремят към така наречената държава майка, макар че по ирония на съдбата Маргарет Тачър, която за мен си е въплъщение на предразположеността към фашизма, се опълчва срещу нея.

— Това е присъщо не само на англичаните. То е дълбоко в кръвта на всички, които населяват тези острови — намеси се Шобан. — По време на войната нацистките подводници са зареждали гориво главно в Ирландия. Колкото и да ми е неприятно да го кажа.

— Невъзможно! — казах аз.

— Възможно е, и още как — възрази Шобан. — Е, да, от наша гледна точка англичаните и досега не са по̀ стока от нацистите. Вижте какво правят техните щурмоваци. Окупирали са ни и не мърдат. Оттам идват всичките ни големи беди.

— Нещо не разбирам.

— Шобан е членувала в ИРА — обясни ми Ума.

— Защо го казваш в минало време? Човек или членува в ИРА, или не, пък Джери Адамс да си дрънка каквото иска за пред камерите — възрази Шобан.

— О! — изграчих аз и се прокашлях. — И въпреки всичко говорите за съвсем малка част от населението тук.

— Несъмнено — съгласи се Ума. — Нямаше да живея тук, нямаше да работя толкова упорито и да рискувам толкова много, за да браня тази земя, ако не обичах с цялото си сърце и нея, и хората тук. Но независимо от това и преди, и сега англичани и германци сякаш са един народ с общи корени. Не току-така според преданието митичният Тулий се е намирал на Британските острови. Келтските и германските митове и легенди имат много общи неща помежду си.

— Не ми звучи убедително — престраших се да кажа аз.

— Може и да не е убедително. Но Англия е осеяна с места, където е съсредоточена огромна сила, която като цяло си стои непокътната и не е изчерпана. В континентална Европа заради двете големи войни през този век са останали малко такива места.

— Места, където е съсредоточена сила. Предполагам, не ми говориш за атомни електроцентрали.

— Говоря ти за вълшебни места — каза Ума и ме погледна много вторачено. — Древни места, където са съсредоточени силата, мощта на земята и на нейния народ. Места с енергия, с душа, която може да бъде използвана — за тъмни и благородни цели. И трябва да се опитаме да защитим тези места, докато Тулий не ги е превзел и покварил. Смятам, че привържениците на ордена се готвят да сторят тъкмо това. Дори може би вече са започнали, затова не бива да губим и миг. Едно такова място се намира в Кентърбъри. Има и други.

— Там ли отиваме?

— Такива са намеренията ми. Има и по-малки средоточия на сила, но основните са четири и те са пръснати из страната. Най-близо е Кентърбъри. Второто е на запад, в Корнуол, третото е разположено чак на север, някъде сред островите Оркни. Ако успеем да ги обиколим преди нашите врагове, ако направим магия, която да ги предпазва, Тулий ще се натъкне на сериозни трудности.

— А хората от ордена знаят ли къде са тези места?

— О, да.

— Тогава как да сме сигурни, че няма да ни причакват някъде край тях?

— Изобщо не можем да бъдем сигурни.

— Ама че работа! — изпъшках аз. — Я чакай! Кентърбъри, Корнуол и Оркни. Но нали каза, че средоточията на енергия и сила са четири?

— Да, така казах.

Много отзивчиво, няма що.

— Разбирам — рекох.

— Знам, че не разбираш — опроверга ме Ума. — Но с времето ще разбереш.

Ако не броим амортисьорите на мъничкия автомобил (или тяхната липса), пътуването по шосето през Кент беше доста приятно. Местността беше красива, тучна и осеяна с полегати хълмове, но инак си бе доста еднообразна. Гледката наподобяваше картина на художник, който владее основните умения на занаята, но на когото му липсва сърцето и душата, превръщащи една рисунка в истинско произведение на изкуството. Шобан току пускаше радиото и пак го изключваше с ругатни — така и не намираше нищо, което да й се слуша.

След около час излезе от магистралата, подкара по много по-тесен път и спря на една бензиностанция да зареди. Всички слязохме от колата да се поразтъпчем.

— Аз ще платя — каза Ума и се насочи към малкото магазинче. — Искате ли нещо?

— Аз съм жадна — отвърна Шобан, докато пълнеше бензин.

— А мен ме изненадай с нещо — рекох аз.

Ума завъртя очи, но после кимна и продължи нататък.

— Само да не е соленки — извиках подире й.

Тя не каза нищо и аз се притесних, че не ме е чула.

Започнах да разглеждам цените върху големите табели — видяха ми се много странни.

— Пък аз си мислех, че тук бензинът е доста по-скъп. Както гледам, си е евтиния. Някакви си шейсет пенса галонът. По-малко от долар, така ли?

Шобан понаведе глава и се вторачи в мен.

— Наистина ли си толкова тъп, или ми се правиш на интересен, понеже си холивудска знаменитост?

— Какво?

Тъкмо бях решил, че с времето й ставам симпатичен.

— Шейсет пенса струва литърът, а не галонът. Тук си в проклетата Европа.

— Шейсет пенса литърът — повторих аз. — Я да видим как беше, инчът се равнява на два и половина сантиметра, родът — на четири хектара, а колко литра имаше в галона? Този въпрос го има във всеки тест, а аз все не мога да запомня отговора.

— Галонът се равнява на четири и половина литра.

— Четири и половина литра — не думай! Нима бензинът струва… — Мина доста време, докато пресметна, а Шобан само ме гледаше и клатеше глава. — Две лири стерлинги и седемдесет пенса, това прави… над четири долара галонът?

— Да, за имперски галон. Американският е по-малко.

— Ти май се шегуваш.

— Защо ще се шегувам за нещо толкова елементарно? — възкликна Шобан, после махна маркуча и завъртя капачката на резервоара.

— Сякаш метричната система не е достатъчно объркваща, ами сега и това. Мислех си, че има само един галон. Навсякъде по света.

— Обзалагам се, мислиш и че розата е роза. И сигурно обичаш Стинг? Я си признай, ама честно!

— А? Не! — настоях аз, разбрал, че ме обиждат. Но още не можех да се начудя защо бензинът е толкова скъп. — Как изобщо можете да си позволите да карате коли?

— Точно такъв е замисълът — каза някъде зад мен Ума.

— В какъв смисъл?

— Ако бензинът е скъп, по-малко хора ще си карат колите. Колкото по-малко коли, толкова по-малко злополуки и замърсяване на околната среда.

— И дава ли резултати?

— Винаги има огромна пропаст между теория и практика. Но идеята не е лишена от здрав разум.

— Според мен е цинична — отбелязах аз.

— Ще продължиш този спор с бъдещия ни спътник.

— Защо?

— Имаме среща с него на протест срещу изграждането на един път. Доколкото знам, има много силни убеждения по въпроса.

След като се качихме отново в автомобила, Ума отвори малкия плик с покупките, които бе донесла от магазина, връчи бутилка минерална вода „Евиан“ на Шобан, която отпи юнашка глътка, после стисна шишето между краката си и пак излезе на пътя. За себе си Ума извади пластмасова опаковка портокалов сок.

— А на мен нищо ли не си купила? — проплаках аз.

— Как щях да те изненадам, ако не ти бях купила? Нали помоли за изненада?

Кръстосах ръце и се нацупих: Шобан пак поклати глава.

— И на теб съм купила нещо, Марти — успокои ме Ума.

Ухилих се и се извърнах. Жената ми даде нещо малко и овално, увито в станиол. Върху етикета пишеше „Детска изненада“.

— Божичко! Какво го глезиш този кретен?

Без да обръщам внимание на неприкритата ревност на Шобан, махнах станиола от шоколадовото яйце. Вътре потракваше нещо. Безспорно изненадата.

— Супер! — възкликнах аз.

Шобан натисна газта.

Шоколадът не беше нищо особено, а колкото до изненадата, тя се оказа малко пластмасово… всъщност и аз не знам какво. Някакво същество, полутрол-полухипопотам. Нещо от този род. Дивотийката беше произведена в Германия, та не бе съвсем ясно какво точно са имали предвид.

На мен обаче ми хареса.

Разхождах я по светлинното табло, а тя пееше ли пееше на Шобан „Роксан“. След третото ми сопраново изпълнение жената каза:

— Ако не я махнеш тази дивотия, ще се наложи да спра, да те изритам от колата и с бейзболна бухалка да ти забия отзад на коляното ръждив пирон.

Прихнах и се престорих, че хипотролът също си умира от смях: замърдах играчката нагоре-надолу по светлинното табло, все едно подскача с писклив кикот.

— Наистина, защо не я оставиш, Марти — намеси се и Ума.

Погледнах я през рамо и видях, че тя не се усмихва.

Метнах наградата си през прозореца.

След двайсетина минути подминахме табела, от която видях, че навлизаме в град Ашфорд. Пак на същата табела пишеше, че Ашфорд е побратимен с някакъв град в Германия, чието име така и не успях да произнеса.

— Зловещо, нали? — обадих се аз.

— Не особено — отвърна Ума.

Това пътуване никак не ми беше приятно.

Ума извади карта и обясни на Шобан как да мине през центъра и да излезе в другия край на града. Накъдето и да се обърнехме, се натъквахме на строежи. Автомобилите ту спираха, ту отново потегляха, а пътното платно се стесняваше през стотина-двеста метра, където улиците бяха разкопани.

— Ама че хаос! — възкликнах ар.

— Строят нова железопътна гара за влаковете, които минават под Ламанша. Почти целият район се застроява наново, местят се и пътищата, така че да са съобразени с разположението на гарата.

— Това сигурно е някакъв голям курорт.

— Не — каза Ума.

— Какво тогава му е толкова забележителното на града?

— Абсолютно нищо. Освен че членът на парламента, избран от тук, има дебели връзки.

— О! — възкликнах аз.

Определено ми подейства успокояващо да знам, че навсякъде е едно и също, че политиците навсякъде по света правят, струват, но намират начин да се облажат от баницата.

Тъкмо бяхме стигнали първите табели за отклонението към новата гара, когато Ума каза на Шобан да отбие от главното шосе. Завихме по по-тесен път, целият покрит с кал. Отстрани върху размекнатия банкет на дълга върволица бяха спрели булдозери, кранове и друга тежка строителна техника. Пътят ни отведе — по-точно се сля с огромна изровена строителна площадка, заобиколена от трите страни от високи дървета. Наоколо бяха спрени какви ли не автомобили, както и няколко фургона и дежурните ПТС.

И някъде към двайсетина полицейски коли.

Ченгетата бяха отцепили почти цялата строителна площадка. В края на пътя стояха двама отегчени офицери, които спираха всекиго, понечил да мине през загражденията. Зад тях се мотаеха двайсетина строители с каски, които пиеха кафе и си бъбреха с хората от снимачния екип на Би Би Си.

По дърветата отзад бяха протестантите, обявили се срещу строежа на пътя. Бяха си направили къщички по високите клони, свързани помежду си с увиснали кабели и жици. Загледах прехласнат как един от обитателите на къщичките се плъзга десетина метра по един от кабелите, прихванат с ремъци отзад на гърба. Стори ми се ужасно опасно: усетих се, че съм притаил дъх, докато човекът не стигна относително безопасните клони на съседното дърво.

— Какъв е този цирк? — попитах аз.

Шобан отби встрани и спря още преди ченгетата да са ни показали със знаци да се махаме. Слязохме от колата и отидохме на строителната площадка. Двама от полицаите ни изгледаха кръвнишки, но не си направиха труда да ни спрат и да ни питат какво търсим тук. Останах с впечатлението, че са свикнали тук непрекъснато да идват хора.

— Ще потърся нашия приятел — обясни Ума. — По-добре ме изчакайте тук.

Кимнах и се разположих върху един стар пън. Очаквах и Шобан да остане с мен, тя обаче не се отделяше и на крачка от Ума, която се запъти към протестантите.

Огледах се. Личеше си, че съвсем доскоро тук е имало гора, в която е изсечена просека, за да бъде продължено шосето. Част от новия път вече бе павиран, но инак той не бе покрит и бе изровен от дълбоки коловози, останали от различните машини. След милион години в някой научен музей вероятно щеше да има такива коловози и посетителите щяха да се дивят какви ли хора са живели в наше време.

Чух зад себе си мокър звук и видях някакъв тип с яке, на което пишеше „Би Би Си“: пикаеше край един от фургоните на подвижните телевизионни станции. Докато си го тръскаше, той забеляза, че го зяпам, и ми намигна. Побързах да извърна очи, но мъжът дойде при мен, както си вдигаше ципа.

— Намира ли ти се огънче, мой човек?

На устната му се поклащаше цигара.

— Не — отвърнах му аз. — Всъщност я чакай!

Бях се сетил, че преди да се изнеса от хотела, съм взел кутийката кибрит с емблемата на „Савой“ и съм я пъхнал в джоба си. По навик. Метнах я на мъжа и му казах да я задържи.

— Мерси! — благодари ми той и си запали цигарата. — Ти от кои си?

— Моля?

— На страната на кои си? На онези путьовци, дето са накацали по дърветата, или на путьовците, които искат да ги отсекат.

— На ничия — отговорих му, объркан от неговия тон.

Онзи ме изгледа подозрително от глава до пети и изведнъж ме достраша, че ще ме познае и ще домъкне снимачния екип. Само това оставаше — около мен пак да се вдигне тупурдия!

— Ти да не си от „Индипендънт Телевижън Нюз“? — поинтересува се мъжът. — Познат си ми отнякъде.

— А, не. Аз такова… само минавам оттук. Заедно съм с едни хора, които търсят някакви други хора.

— Както и да е, мой човек. Само питам.

— Какво точно става тук?

Онзи всмука с все сила от цигарата.

— А, стара история! Влачи се вече от няколко седмици. Онези мърляви путьовци по дърветата са си пасмина чекиджии. Не искат тези путьовци тук… — махна той с цигарата към строителите — да секат дърветата.

— Аха! — рекох аз.

— Тези путьовци долу са негодници. Мразя ги в червата. По цял ден си седят на задниците и получават заплата да се наливат от сутрин до вечер с чай.

— Значи си с протестантите.

— Не, мой човек, аз съм от Би Би Си-то.

— Друго те питах. Доколкото разбирам, си на страната на онези там по дърветата.

— Аз съм само звукооператор. Хич не ме е еня. Но ще ти кажа едно, мой човек… — наведе се той съзаклятнически. Аз също се приближих — да го чувам по-добре. — Всички тия тук са си путьовци.

След тези думи угаси цигарата и си тръгна.

— Пфу! — въздъхнах аз.

Шантава страна!

Изведнъж хората вляво се раздвижиха и се засуетиха. Неколцина от полицаите се втурнаха натам, екипът на Би Би Си ги последва, но без да си дава много зор. Огледах се да видя къде са Ума и Шобан, ала не ги открих. Понеже нямаше какво друго да правя, и аз се помъкнах след тумбата.

Една от протестантките — момиче на има-няма шестнайсет години, се боричкаше с двама от строителите с каски и якета в ярки цветове. Крещеше колкото му глас държи и се мяташе като дервиш. Единият от мъжете с каски я държеше под мишниците, а другият се опитваше да я хване за краката. Момичето беше с мораво оранжева коса и халка на носа. В блъсканицата мръсната му тениска се бе вдигнала и сега се виждаха малките му като на момче гърди и татуировка на жълто слънце върху плоското коремче.

Мнозина от приятелите на момичето, накацали по клоните, се разпищяха заедно с него. Приличаха ми на семейство врещящи маймуни от документално филмче. После групичката в дърветата започна да замерва онези с каските с пликове, пълни с вода. Пликовете западаха като оловни тежести и чак когато се пръснаха на земята, видях, че са пълни не с вода, а с човешки фекалии. Едно от балончетата улучи целта: пльосна се точно върху каската на мъжа, който се опитваше да хване краката на момичето, и оплеска с лайна и тримата. Човекът пусна погнусен девойчето и се извърна да си избърше очите. Момичето продължаваше да крещи и да се дърпа и аха да се отскубне на другия тип, който го държеше изотзад. Успя да изтегли едната си ръка, но мъжът се пресегна и сграбчи полюшващата се върху носа му халка. Девойчето си дръпна рязко главата надясно или може би строителят го дръпна наляво — не видях, но при всички положения халката се изтръгна заедно с парченце от носа.

Момичето се разпищя още по-гръмогласно — някъде от средата на лицето му рукна струйка кръв. Онзи с каската пусна и другата му ръка и за миг се втренчи смаян в халката и късчето нос, което държеше. Опита се да ги хвърли, ала халката се бе закачила за кутрето му. Мъжът затръска ожесточено ръка, докато не махна халката. Загледах я как пада във високата трева, а мъжът избърса с неприкрита погнуса кръвта на момичето о якето си.

Полицаите, хукнали към тримата, само наблюдаваха безучастно сценката. Бяха разколебани — влизам им в положението — от дъжда фекалии, двама обаче все пак се завтекоха подир момичето. Но то бе твърде бързо — или пък те бяха бавни, защото девойчето успя да се изкачи по въжето, което му пуснаха от едно дърво. Божичко, как само се катереше! Продължаваше да пищи като попарено, по лицето му още се стичаше кръв, ала приятелите му по дърветата го издърпаха нагоре. Щом се покатери в една от къщичките в клоните, момичето вдигна победоносно ръка, а с другата още стискаше носа си; протестантите го посрещнаха с диви възгласи и обсипаха с ругатни и лайна полицаите и строителите с каските. После девойчето се подпря на един клон и със свободната ръка си смъкна гащите. Реших, че ще си покаже дупето, ала след миг надолу към полицаите, които го бяха преследвали, се застича струйка урина и те търтиха да бягат кой накъдето види, само да са по-надалечко от обсега на обстрела.

Протестантите заподскачаха по дърветата, завиха и залаяха победоносно. Това още повече зациментира в съзнанието ми образа на стадо шимпанзета, но не се сдържах и се засмях на хаоса, което това момиченце бе всяло сред едрите като канари мъже с каските и уж добре обучените ченгета. Не знаех кой в конкретния случай е прав и кой — крив, но инстинктивно ми беше трудно да застана на страната на някого, който е в състояние да разкъса носа на едно девойче. Колкото и ужасни да бяха навиците му на уриниране.

Сеирът беше свършил и аз се върнах при пъна. След миг покрай мен с валсова стъпка минаха моят приятел от Би Би Си и снимачният му екип. Той усети, че го гледам, и ми се ухили до уши. Посочи с палец към мястото на схватката и ми каза беззвучно нещо.

Нямаше награди за онези, познали тайната дума.

— Марти!

От дърветата се показаха Ума и Шобан, придружавани от някаква кръстоска между Денис Хопър^[9] (от времето на „Волен ездач“, но с погледа на психопата от „Скорост“) и кмета на Мънчкинвил. Беше дребен, някъде към метър и петдесет според най-оптимистичните преценки, и беше облечен в пъстра като дъгата свирепа тениска и мръсни панталони в защитен цвят. В началото заради ръста го помислих за дете, но колкото повече го разглеждах, толкова по-стар ми се струваше. Първо, беше як като биче, с едри мускулести ръце, от които личеше, че вдига не само мирни лозунги. Бе прихванал мръсно кестенявата си коса на опашка, носеше и плетена пъстра шапчица (и обувки в същите цветове). Имаше проскубана брада, толкова рядка, че си личаха дупките от акне, но и достатъчно гъста, за да задържа трошици и други неусвоени чужди предмети. Над горната му устна се тъмнееше нещо средно между истински мустаци и остатъци от какао. Беше окичен с какви ли не обици, носът му също беше продупчен и бе украсен с топче, а на една от веждите му проблясваше безопасна игла като на Дазра.

Свъсих се.

Той се усмихна.

Жълто-черните му зъби приличаха на банан, който е започнал да се скапва. Виж, миризмата, която ме лъхна от него, не бе така приятна, макар че едва доловимият аромат на марихуана попритъпи смрадта, която инак щеше да е непоносима. Извърнах се към Шобан, която хич и не криеше, че гледа да стои по-надалечко. По изражението й разбрах ако не друго, то поне че вече не съм най-несимпатичният й спътник.

— Това е Паху — представи го Ума.

Паху ми подаде ръка. Поех я, като внимавах да не дишам. Дланта му беше хлъзгава и грапава, докато се здрависвахме, имах чувството, че докосвам слузест шаран.

— Ще се качиш с него отзад — нареди ми Шобан и се подсмихна.

— Страхотно — въздъхнах аз.

Направих всичко възможно да не повърна, когато новият ми най-добър приятел се пресегна и ме прегърна.