Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Religieuse, –1796 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Разпознаване
maket (2015)
Корекция и форматиране
Dardorka (2016)

Издание:

Дьони Дидро. Монахинята

Библиотека „Световна класика“

„Народна култура“, София, 1983

История

  1. — Добавяне

Тук мемоарите на сестра Сюзан се прекъсват: това, което следва, са само бележки, които тя очевидно се е канела да използува в останалата част на разказа си. Изглежда, игуменката й полудява и към това нейно печално състояние трябва да бъдат отнесени фрагментите, които ще препиша.

 

 

След тази изповед последваха няколко по-ведри дни. Радостта отново се засели в нашата обител. Към мен се отправяха благодарности, които отхвърлях с възмущение.

Тя вече не ме избягваше, гледаше ме, моето присъствие като че ли не я смущаваше вече. Стараех се да скривам от нея ужаса, който ми вдъхваше, откак поради едно щастливо или пагубно любопитство бях я опознала по-добре.

Скоро тя стана мълчалива: казваше само „да“ или „не“, разхождаше се сама. Отказваше да се храни. Кръвта й закипяваше, втрисаше я и тя започваше да бълнува.

Сама в леглото, тя ме вижда, говори ми, подканва ме да се приближа, отправя ми най-нежни слова. Щом чуе стъпки край стаята си, се провиква:

— Тя минава, познавам походката й. Извикайте я… Не, не, оставете я.

Странно е, че тя никога не се лъжеше и не ме бъркаше с друга.

Тя се смееше неудържимо, миг след това се обливаше в сълзи. Сестрите я заобикаляха мълчешком, някои плачеха с нея.

Тя казваше внезапно:

— Не съм била в черква, не съм се молила на бога. Искам да стана от това легло, искам да се облека, нека ме облекат.

Ако й се противопоставяха, тя прибавяше.

— Дайте ми поне молитвеника…

Даваха й го, тя го отваряше, разлистваше го с пръст и това движение на ръката продължаваше даже и след като страниците бяха свършили. Но погледът й оставаше блуждаещ.

Една нощ тя слязла сама в черквата. Няколко сестри я последвали. Тя се проснала върху стъпалата на олтара, започнала да стене, да въздиша, да се моли на глас; след това излязла, пак влязла и казала:

— Идете да я потърсите; душата й е толкова чиста, самата тя е толкова невинна! Ако присъедини молитвите си към моите…

После, обръщайки се към всички и гледайки към празните столове, тя се провикнала:

— Излезте, излезте всички, нека тя остане сама с мене. Вие не сте достойни да се приближите до нея; ако вашите гласове се смесят пред бога с нейния, вашите нечестиви славословия ще осквернят сладостта на нейните думи. Идете си, идете си…

След това ме заклевала да помоля небето за помощ и прошка. Виждала бога, струвало й се, че небето, набраздено от светкавици, се разтваря и гърми над главата й, че от него слизат разгневени ангели и погледите на божеството я карат да трепери. Тя хукнала на всички страни, пъхала се в най-мрачните ъгли на черквата, молела за милост, накрая долепила лице до земята и там задрямала, вдървена от студената влага. Отвели я в килията й като мъртва.

На другия ден тя не си спомняше тази ужасна нощна сцена. Тя питаше:

— Къде са нашите сестри? Не виждам вече никого. Останала съм сама в този дом, всички са ме изоставили, и сестра Терез също: добре са направили. Щом като сестра Сюзан вече не е тук, мога да изляза, няма да я срещна. Ах! Ами ако я срещна! Но тя вече не е тук, нали? Нали вече не е тук? Щастлив е домът, в който тя се намира! Сестра Сюзан ще каже всичко на новата си игуменка; какво ще си помисли тя за мен?… Сестра Терез умря ли? През цялата нощ камбаната биеше на умряло. Горкото момиче! Тя е осъдена навеки и причината съм аз, аз… Един ден ще ме изправят срещу нея. Какво ще й кажа? Какво ще й отговоря?… Горко й! Горко ми!…

Друг път казваше:

— Върнаха ли се нашите сестри? Кажете им, че съм много болна… Повдигнете възглавниците ми… Отпуснете ми дрехата… чувствувам, че тук нещо ме притиска… Главата ми гори, свалете всичко от главата ми… Искам да се измия… Донесете ми вода. Налейте, налейте още… Ръцете ми са бели, но петната по душата остават… Бих искала да съм мъртва, да не съм се раждала, тогава нямаше изобщо да я срещна.

Една сутрин я намерили боса, по риза, разчорлена, виеща, с пяна на устата. Тя се мятала из килията си, с ръце на ушите и затворени очи, притискала тяло до стените.

— Махнете се от тази бездна. Чувате ли писъци? Това е адът! Виждам как от тази дълбока пропаст се издигат пламъци. И сред тях чувам смътни гласове, които ме викат… Господи, смили се над мен… Хайде бързо, бийте камбаните! Съберете всички! Нека се молят за мене, аз също ще се моля… Но едва се развиделява. Сестрите още спят. Не съм мигнала цяла нощ. Бих искала да заспя, но не мога.

Една сестра й казала:

— Госпожо, нещо ви измъчва. Споделете го с мен. Може би това ще ви облекчи.

— Сестра Агат, послушайте, приближете се… по-близо, още по-близо, не трябва да ни чуят: ще ви разкрия всичко, но запазете тайната ми… Нали сте я виждали?

— Да, госпожо.

— Нали няма по-мило същество от нея? Каква походка! Каква изисканост! Какво благородство! Каква скромност… Идете при нея, кажете й… Не, не казвайте нищо, останете тук. Вие не бихте могли да се приближите до нея. Ангелите небесни я пазя; те бдят над нея. Аз ги видях. Ако и вие ги видите, ще се ужасите също като мене. Останете тук. Ако отидете, какво ще й кажете? Измислете нещо, от което тя да не се изчерви…

— Но, госпожо, да бяхте се посъветвали с изповедника си.

— Да, разбира се… Не, не… знам какво ще ми каже; толкова пъти съм го чувала… За какво да разговарям с него? Ако можех да загубя паметта си! Ако можех да изчезна в небитието или да се родя наново!… Не викайте изповедника. По-добре ми прочетете из „Страстите на нашия спасител Исус Христос“. Четете… Започвам да дишам… само капка от тази кръв е достатъчна, за да се пречистя… Вижте, тя блика от гърдите му, наведете тази свещена рана над главата ми… Кръвта му тече върху мен и не оставя следа… Аз съм загубена!… Махнете това разпятие… Не, дайте ми го…

Поднасяли й го, тя го притискала с две ръце! Покривала го с целувки, след това добавяла:

— Това са нейните очи, нейната уста, кога ще я видя пак! Сестра Агат, кажете й, че я обичам, опишете й добре моето състояние, кажете й, че умирам.

Пуснаха й кръв, но нито баните, нито лекарствата подобриха нейното състояние. Не смея да ви опиша всичките й непристойни постъпки, да повторя всички неприлични думи, които се изплъзваха от устата й по време на бълнуваното. Тя час по час слагаше ръка на челото си, сякаш да прогони някакви досадни мисли, видения — знам ли какви видения? После заравяше глава в леглото си, покриваше лицето си със завивките:

— Това е прелъстителят, той е! Колко странен образ е приел! Донесете светена вода, поръсете ме с нея… Спрете, спрете… няма го вече.

Побързаха да я изолират от другите. Но затворът й не беше пазен много добре и един ден тя успя да се измъкне. Беше раздрала дрехите си и тичаше из коридорите съвсем гола, от двете й ръце висяха краищата на разкъсано въже. Тя крещеше:

— Аз съм вашата игуменка. Всички сте дали пред мен обет за послушание… Вие ме затворихте, нещастници! Така ли ми се отплащате за моите добрини! Вие ме обиждате, защото съм прекалено добра… но вече край… Пожар!… Убийци!… Крадци!… Помощ!… Сестра Терез… Сестра Сюзан, къде сте?…

Бяха я хванали и я отведоха пак в затвора й; тя казваше:

— Имате право! Имате право! Аз съм полудяла, чувствам го.

Понякога я преследваха натрапчивите картини на различни изтезания. Привиждаха й се жени с въже на врата, с вързани на гърба ръце или със запалени факли в ръце. Тя се присъединяваше към разкайващите се. Струваше й се, че я водят на смърт и казваше на палача:

— Аз заслужих своята участ. Заслужих я. Но поне това мъчение да беше последно, а мен ме чака цяла вечност! Цяла вечност в пламъци!…

Всичко, което казвам, е съвършено вярно. И всичко вярно, което бих могла още да добавя или не ми идва наум, или бих се изчервила, ако трябва да омърся с него тези страници.

След като преживя няколко месеца в това окаяно състояние, тя почина. Каква смърт, господин маркизе! В последния й час аз видях, действително видях ужасната картина на отчаянието и престъплението. Тя мислеше, че е заобиколена от духовете на ада, които чакаха душата й, за да я отнесат.

— Ето ги!… Ето ги!… — стенеше тя със задавен глас, мъчеше се да ги прогони, размахвайки наляво и надясно разпятието, крещете, виеше: — Господи!… Господи!…

Скоро след нея почина и сестра Терез. Дойде нова игуменка, жена възрастна, капризна и суеверна.

 

 

Обвиняват ме, че съм омагьосала нейната предшественица. Тя го вярва и моите мъки се подновяват. Духовните ръководители на моя изповедник също го преследват и той ме убеждава да избягам от манастира.

Бягството ми е решено. Аз отивам в градината между единадесет часа и полунощ. Спускат ми въже, аз се превързвам през кръста, въжето обаче се скъсва, аз падам. Коленете ми са ожулени, бъбреците силно натъртени. Правя втори, трети опит и стигам върха на стената. Слизам отвън. Каква е моята изненада! Вместо очаквания дилижанс намерих една раздрънкана, взета под наем карета. Ето ме по пътя за Париж заедно с някакъв млад бенедиктинец. По неговия непристоен тон и волностите, които си позволяваше, скоро разбрах, че всички поставени от мен условия са нарушени. Започнах да съжалявам за своята килия и почувствувах целия ужас на новото си положение.

 

 

Тук ще опиша сцената, която се разигра между мен и този човек в каретата. Каква сцена! Какъв човек! Започвам да викам, кочияшът се намесва, иска да ми помогне. Ожесточен бой между кочияша и монаха.

 

 

Пристигам в Париж. Колата спира в една малка уличка, пред тясна врата, която се отваря към тъмна и мръсна алея. Стопанката на дома излиза да ме посрещне и ме настанява в една малка стаичка на най-горния етаж. Тук намирам строго необходимите мебели. Посещава ме жената, която живее на първия етаж.

— Вие сте млада, госпожице, сигурно скучаете. Влезте при мен. Ще намерите отбрана компания от мъже и жени. Не всички са прелестни като вас, но са млади, почти на вашата възраст. Ние разговаряме, играем, пеем, танцуваме, отдаваме се на най-различни забавления. Дори да завъртите главите на всичките ни кавалери, уверявам ви, че нашите дами няма да ревнуват, няма да завиждат, нито ще се сърдят… Елате, госпожице…

Жената, която разговаря с мен, не е в първа младост, има ласкав поглед, сладникав глас и много двусмислена реч.

 

 

В тази къща прекарвам около две седмици, изложена на настоятелните преследвания на моя коварен похитител и на всички шумни сцени, с които се славят този род подозрителни места. Дебна удобен случай, за да избягам.

Най-после го намерих. Беше късно през нощта.

Ако бях близо до манастира, щях да се върна там. Тичам, без да зная накъде отивам. Някакви мъже ме спират. Обзета от ужас, припадам пред прага на някакъв свещар. Погрижват се за мен. Когато идвам на себе си, виждам, че лежа върху един сламеник, заобиколена от няколко души. Питат ме коя съм. Не зная какво съм отговорила. Дават ми слугинята на дома, за да ме придружи до мястото, където трябва да ида. Хващам я за ръката. Вървим двете. Извървели сме доста път, когато момичето ми казва:

— Госпожице, сигурно знаете къде отиваме?

— Не, моето момиче, сигурно в приют за бедни.

— В приют за бедни? Да не са ви изгонили от къщи?

— Уви, така е.

— Но какво сте направили, за да ви изгонят от дома ви в този час?… Ето ни пред вратата на „Сент-Катрин“. Да видим дали ще ги накараме да ни отворят. Във всеки случай не се страхувайте, няма да останете на улицата, ще спите с мен.

Връщам се при свещаря. Слугинята се изплашва, когато вижда краката ми, изподрани от падането ми в манастира. Прекарвам нощта при нея. На другия ден се връщам в „Сент-Катрин“. Прекарвам там три дни. На третия ден ми съобщават, че или трябва да отида в централния приют, или да приема първата работа, която ми предложат.

 

 

Опасността, на която съм изложена в „Сент-Катрин“ от страна на мъжете и на жените, е голяма, защото там, както ми обясниха по-късно, градските сводници и развратници идвали да си търсят подходяща стока. Нищетата, която ме очаква, не прави по-убедителни грубите им опити да ме съблазнят. Продавам дрехите си и си купувам облекло, по-подходящо за моето положение.

Постъпвам на работа при една перачка, където се намирам и сега. Получавам дрехите и ги гладя. Денят ми е тежък. Храната ми е лоша, жилището и постелята ми са лоши, но затова пък към мен се отнасят човешки. Съпругът е наемен кочияш. Жената е малко груба, но иначе добра. Бих била доволна от съдбата си, ако можех да се надявам, че ще ме оставят на мира.

 

 

Научих, че полицията е заловила моя похитител и го е предала на неговите духовни ръководители. Горкият човек! Той е за окайване повече от мен! Във връзка с неговия случай се вдигна шум, а вие не знаете с каква жестокост черковниците наказват грешките, които са добили гласност. Затворът ще бъде негов дом до края на живота му. Същото очаква и мен, ако бъда заловена отново, но той ще ме надживее.

Болката от падането при стената не минава. Краката ми са подути, много трудно пристъпвам: работя седнала, защото с мъка стоя права. Все пак с ужас мисля за деня, в който ще бъда здрава: как ще обясня тогава защо не излизам? И на каква ли опасност ще се изложа, като се покажа? За щастие дотогава има още време. Близките ми, които сигурно подозират, че съм в Париж, положително ме търсят под дърво и камък. Решила бях да повикам в моя таван г-н Манури, да се посъветвам с него, но той бе починал.

Живея в непрекъснат страх. При най-малкия шум в къщата, по стълбите, на улицата, аз подскачам, треперя като лист, коленете ми се подгъват и предметите падат от ръцете ми. По цели нощи не мигвам, а и да заспя, сънят ми е неспокоен: говоря, викам, крещя. Чудно ми е как хората около мен още не са ме разкрили.

 

 

Изглежда, моето бягство вече е известно на всички. Очаквах го. Една от работничките в пералнята вчера ми го разказа, като го украсяваше с такива подробности и разсъждения, които могат направо да отчаят човека. За щастие тя простираше мокрите дрехи, застанала с гръб към лампата, и не можа да види моето смущение. Господарката обаче видя, че плача, и ме попита:

— Мари, какво ви е?

— Нищо — отговорих аз.

— Нима сте толкова глупава, че да ви трогне съдбата на една лоша монахиня, без морал и без религия, която се влюбва набързо в някакъв отвратителен монах и избягва с него от манастира си? Трябва наистина да сте много състрадателна. Какво се е искало от нея — да яде, да пие, да моли бога и да спи. Добре й е било. Защо не си е стояла там? Ако беше ходила само два-три пъти до реката в такова време като сега да плави дрехи, щеше на бърза ръка да се сдобри с манастира.

Отговорих, че всеки сам знае мъката си. По-добре да бях замълчала, защото тя добави:

— Хайде, хайде! Това е една мръсница, която бог ще накаже…

При тези думи аз наведох глава над масата си и останах така, докато господарката не ме сепна:

— Но, Мари, за какво мислите? Докато вие дремете, работата стои…

 

 

Не съм създадена да живея в манастир и това личи по походката ми, но като монахиня свикнах с някои неща, които върша машинално. Чуя ли например камбана, аз или се кръстя, или коленича. Почука ли някой на вратата, аз казвам „Ave!“ Запитат ли ме нещо, моят отговор винаги завършва с „да“ или „не“ плюс „скъпа майко“ или „сестро“. Ако неочаквано се появи чужд човек, аз кръстосвам ръце на гърдите си и вместо да направя реверанс, навеждам глава. Другите работнички в такива случаи започват да се смеят, защото мислят, че имитирам монахините, но тяхната заблуда не може да продължи много. Моята разсеяност ще ме издаде и аз ще бъда загубена.

 

 

Господине, побързайте да ми помогнете. Вие навярно ще ми кажете: „Научете ме какво мога да направя за вас.“ Ето какво: моите амбиции не са големи. Необходимо ми е едно място на камериерка, на надзирателка или дори на обикновена прислужница, стига да живея на село, в някой затънтен край, където никой няма да ме познава, при някои порядъчни хора, у които не идват много гости. Заплащането няма значение. Искам сигурност, спокойствие, хляб и вода. Бъдете уверен, че от моите услуги ще останат доволни. В дома на баща си аз се научих на труд, а в манастира — на подчинение. Млада съм, имам много благ характер. Когато краката ми оздравеят, ще имам повече сили, отколкото е необходимо, за да се справям със задълженията си. Зная да шия, да плета, да бродирам, да пера. Преди да отида в манастира, аз сама кърпех дантелите си и скоро ще си възстановя формата. Сръчна съм, никоя работа не ме отблъсква. Имам приятен глас, учила съм музика и свиря на клавесин достатъчно добре, за да забавлявам някоя майка, на която това би било приятно, или дори да давам уроци по музика на децата й. Но ме е страх, че тези белези на едно по-изтънчено възпитание биха ме издали. Ако трябва да се науча да правя фризури, аз имам вкус, ще си взема учител и бързо ще придобия и това малко умение. Господине, едно сносно място, ако е възможно, или каквото и да е място — само това ми трябва, друго нищо не желая. Можете да гарантирате за моята нравственост. Независимо от външните белези аз съм нравствена, дори благочестива. О, господине, всичките, ми тегла щяха да са свършили и вече нямаше да имам причини да се страхувам от хората, ако бог не бе ме спрял. Колко пъти ходих при оня дълбок кладенец в градината на нашия манастир! Ако не се хвърлих в него, то е, защото ми бяха предоставили пълната свобода да го сторя. Не зная каква съдба ме очаква, но ако трябва един ден отново да вляза в манастир, който и да е той, не отговарям за нищо — навсякъде има кладенци. Господине, смилете се над мен и не си създавайте сам повод за продължителни угризения.

 

 

П.П. Изнемогвам от умора, обзета съм от ужас, покоят бяга от мен. Препрочетох, сега вече с отпочинала глава, тези писани набързо спомени. Установих, че съвсем непреднамерено на всеки ред показвам себе си толкова нещастна, колкото бях в действителност, но и много по-мила, отколкото съм всъщност. Дали защото смятаме мъжете по-чувствителни към нашите чарове, отколкото към нашите нещастия, и си мислим, че е по-лесно да ги съблазним, отколкото да ги трогнем? Много малко ги познавам и не съм изучавала достатъчно себе си, за да го зная. Ако обаче маркизът, за когото казват, че бил извънредно деликатен и тактичен човек, все пак реши, че аз апелирам към неговия порок, а не към неговата добродетелност, какво би си казал за мен? Тази мисъл ме безпокои. Истината е, че той не ще бъде прав да ме вини за един инстинкт, присъщ на целия женски пол. Аз съм жена, може би малко кокетна, знам ли? Но това е естествено и аз не го правя нарочно.

Край