Дени Дидро
Монахинята (4)

Аз чувам, господин маркизе, как и вие, и повечето от хората, които ще четат тези спомени, казвате: „Такова натрупване на продължителни и най-различни ужаси! Един безкраен низ от толкова изтънчени жестокости в набожни души! Това е невероятно.“ Съгласна съм, но това е самата истина и нека небето, което призовавам за свидетел, ме съди с цялата си строгост и ме обрече на вечен огън, ако съм позволила на клеветата да хвърли и най-леката сянка върху един само ред от това, което пиша! Макар дълго време да изпитвах сама колко силен остен представлява неприязънта на игуменката за естествената перверзност, особено когато последната може да се представи като заслуга, сама да си ръкопляска и да се хвали със своите издевателства, никога злопаметството не ще ми попречи да бъда справедлива. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че това, което ми се случи, не се бе случвало и може би никога нямаше да се случи. Веднъж (дай боже това да е за пръв и за последен път) провидението, чиито пътища са за нас неведоми, пожела да събере върху главата на една-единствена нещастница всичките жестокости, разпределени по силата на неговите непроницаеми закони върху безброй несретници, минали преди мен или мои бъдещи приемници зад стените на манастира. Аз страдах, много страдах, но участта на моите мъчителки ми се струва и винаги ми се е струвала по-достойна за окайване от моята. Предпочитах, и сега бих предпочела, да умра, отколкото да разменя ролята си с тях. Моите мъки ще свършат, надявам се, благодарение на вашата доброта, а те ще запазят до последния си час спомена, срама и разкаянието за извършеното престъпление. Те вече се самообвиняват, можете да бъдете сигурен в това. Те цял живот ще се самообвиняват и ужасът ще слезе в гроба заедно с тях. Сегашното ми положение обаче, господин маркизе, е за окайване, животът ми тежи. Аз съм жена и духът ми е слаб като у всички жени. Бог може да ме изостави; не чувствувам нито сила, нито смелост да понасям още дълго това, което търпях досега. Господин маркизе, дано никога не се повтори съдбоносният миг. Дори сърцето ви да се къса тогава от разкаяние, дори очите си да изплачете по моята съдба, аз вече не ще мога да изляза от пропастта, която ще остане затворена завинаги върху една отчаяна жена.

 

 

— Вървете си — каза архидяконът.

Един от свещениците ми подаде ръка, за да ме изправи, а архидяконът прибави:

— Разпитах ви, а сега ще разпитам нашата игуменка и няма да си отида оттук, докато не бъде възстановен редът.

Аз се оттеглих. Целият манастир бе в тревога; всички монахини стояха на прага на своите килии и разговаряха през коридора. Щом се появих, те се отдръпнаха и вратите се захлопнаха шумно една след друга. Прибрах се в килията си. Коленичих до стената и помолих бога да има предвид умереността, с която бях говорила на архидякона, и да разкрие пред него истината и невинността ми.

Продължавах да се моля, когато в килията ми се появиха архидяконът, двамата му другари и игуменката. Аз ви казах, че живеех без килим, стол, молитвеник, завеси на прозорците, без дюшек, покривки и чаршафи, без никакъв съд, че вратата не се затваряше и на прозорците почти нямаше стъкла. Изправих се. Архидяконът спря рязко и като извърна възмутен поглед към игуменката, каза:

— Какво ще кажете, госпожо?

— Аз не знаех всичко зова — отговори тя.

— Не сте знаели? Лъжете! Нима е имало ден, в който да не сте влизали тук, и нали оттук излязохте, когато дойдохте при мен?… Кажете, сестра Сюзан, днес госпожата не влиза ли тук?

Нищо не отговорих. Той не настоя; но двамата млади свещеници, които стояха с отпуснати ръце, наведени глави и забоден в земята поглед, разкриваха достатъчно ясно своята мъка и своята изненада.

Излязоха всички заедно и аз чух как архидяконът казва в коридора на игуменката:

— Вие сте недостойна за службата, която заемате. Заслужавате да бъдете сменена. Аз ще подам оплакване до архиепископа. И цялото това безобразие да бъде поправено, преди да съм напуснал манастира.

Той продължи да върви, като поклащаше глава.

— Това е чудовищно. Християнки! Монахини! Човешки същества! Това е чудовищно!

От този момент аз не чух вече да се говори за нищо, но ми дадоха бельо, други дрехи, завеси, чаршафи, покривки, съдове; върнаха ми молитвеника, другите ми религиозни книги, молитвената броеница, разпятието. Поставиха стъкла — с една дума, направиха всичко, което ме връщаше към нормалното положение на монахините. Разрешено ми бе също така да посещавам приемната, но само във връзка с личните ми дела.

Те вървяха зле. Господин Манури публикува един първи документ, който не направи особено впечатление. Той бе съставен прекалено остроумно, не достатъчно патетично и почти не съдържаше доводи. Не бива да се обвинява изцяло този ловък адвокат. Аз не исках в никакъв случай той да засегне доброто име на моите родители; исках да пощади черквата и особено манастира, в който бях настанена; не исках да обрисува с прекалено черни краски зетьовете и сестрите ми. В своя защита имах само първия си протест, тържествен наистина, но направен в друг манастир и неподновен след това. Когато поставяш такива тесни граници на своята защита и имаш срещу себе си хора, нестеснявани от нищо в своите нападки, погазили и правдата, и неправдата, хора, които с еднакво безсрамие твърдят и отричат и не се червят нито от лъжливите обвинения, нито от подозренията, нито от злословията, нито от клеветите — при такова положение е много трудно да спечелиш. Особено в съдилища, където рутината и отегчението почти не дават възможност да се проучат по-внимателно най-важните дела, където политическият деец винаги гледа с лошо око на протести от рода на моя. Той се страхува, че успехът на една монахиня, която се отрича от дадения обет, ще стане причина безброй други да направят същото. Хората имат тайното чувство, че ако се съгласят вратите на тези затвори да се отворят пред една само нещастница, тълпата би нахлула и би се опитала да ги разбие със сила. Затова те се стараят да ни обезсърчат и да ни накарат да се примирим със съдбата си, като ни отнемат надеждата за някаква възможна промяна. Струва ми се обаче, че в една добре управлявана страна би трябвало да става точно обратното. Приемането на монашеския сан да става трудно, а напускането му — лесно. И защо този казус да не бъде прибавен към толкова други, при които най-малкото нарушение на формалностите анулира една процедура, дори ако тя е правилно водена? Нима манастирите са така жизненоважни за общото устройство на една държава? Нима Христа е създал монасите и монахините? Нима черквата не би могла да съществува без тях? Нима на съпруга^[7] са нужни толкова много луди девици, а на човешкия род толкова жертви? Нима хората никога няма да почувствуват, че е необходимо да се стесни входът за тези бездни, в които ще се погубват бъдещите поколения? Всички шаблонни молитви, които се повтарят там, не струват колкото лептата, дадена от сърце на един бедняк! Нима бог, който е създал човека, за да живее в общество, одобрява това бягство от обществото? Бог, който го е създал така непостоянен, крехък, може ли да разрешава дързостта на неговото самообричане за цял живот? Нима този обет, който влиза в разрез с общата нагласа на природата, може да бъде спазван добре, освен от някои зле устроени същества, в които кълновете на страстта са повехнали и които с право бихме могли да наречем изверги, ако нашите знания ни позволяваха да опознаем така лесно и добре вътрешното устройство на човека, както знаем външната му форма? Нима всички тези мрачни церемонии, които се изпълняват при вземане на монашеското расо, когато един мъж или една жена биват обричани на манастирски живот и на нещастие, могат да спрат животинските функции? В условията на манастирската тишина, принудата и безделието те не се ли пробуждат със сила, непозната за хората в обществото, чието внимание отвличат безброй други неща? Къде другаде можете да видите мозъци, обладани изцяло от нечисти видения, които ги преследват и ги измъчват? Къде другаде ще срещнете тази дълбока отегченост, бледина, слабост, всички тези признаци на изтляващата и чезнеща човешка природа? Къде другаде нощите биват смущавани от стенания, дните напоени със сълзи, проливани без причина, и предшествувани от меланхолия, която човек не знае с какво да обясни? Къде другаде природата, разбунтувана срещу принудата, за която не е създадена, руши препятствията, които издигат пред нея, започва да беснее, разстройва животинското начало до такава степен, че за него вече няма лек? Къде другаде тъгата и лошото настроение унищожават всички социални качества? Къде другаде няма ни баща, ни майка, ни братя, ни сестри, ни роднини, ни приятели? Къде другаде човекът, който гледа на себе си като на мимолетно и преходно същество, ще се отнася към най-нежните връзки на този свят безучастно, както пътникът — към случайно срещнатите предмети? Къде другаде обитават постоянната несигурност и притеснение, отвращението, истерията? Къде е мястото на деспотизма и на робството? Къде омразите не стихват? Къде страстите тлеят, подхранвани в тишината? Къде обитават жестокостта и любопитството? „Ние не знаем историята на тия приюти — казваше след това г-н Манури в своята пледоария, — не я знаем.“ На друго място той прибавяше: „Да се обречеш на бедност, значи да се закълнеш, че ще бъдеш мързелив и крадлив. Да се обречеш на целомъдрие, значи да обещаеш на бога, че ще нарушаваш непрекъснато най-мъдрия и най-важния от неговите закони. Да се обречеш на послушание, означава да се откажеш от неотменното право на човека — свободата. Ако спазваш тези свои обети, ти си престъпник. Ако не ги спазваш, ти си клетвонарушител. Животът в манастира е за фанатици или за лицемери.“

Едно момиче беше поискало от родителите си да му разрешат да дойде между нас. Бащата казал, че е съгласен, но й дава три години, за да размисли. Това изискване се сторило сурово на девойката, изпълнена с любов към бога. Трябвало обаче да се подчини. Тъй като призванието й не останало излъгано, тя се върнала при баща си и му казала, че трите години са изминали. „Това е добре, мое дете — отговорил бащата. — Аз ви дадох три години, за да изпитате себе си, надявам се, че и вие ще ми дадете три години, за да реша…“ Това й се сторило още по-тежко; тя плакала, но бащата бил твърд и непреклонен. В края на тези шест години тя стана монахиня. Тя беше набожна, простодушна, изпълнителна във всичките си задължения, но нейните духовни наставници злоупотребявали с откровеността й, за да научават чрез изповедта всичко, което се върши в манастира. Нашите манастирски ръководителки се усъмниха, че това е така. Тя бе затворена, лишена от правото да упражнява религиозните си задължения: това я подлуди. И как би могла главата й да устои срещу преследванията на петдесет жени, които от сутрин до вечер са заети само с едно — да те изтезават? Преди това бяха поставили на майка й капан, който доказва скъперничеството на всички манастири. Внушили на майката на тази монахиня желанието да посети манастира и да види килията на своята дъщеря. Тя се обърнала към главните викарии и те й разрешили. Тя влязла в манастира, изтичала в килията на своето дете, но каква била нейната изненада, когато видяла там четири голи стени! Те били изнесли отвътре всичко, защото мислели, че нежната, чувствителна майка не ще остави дъщеря си в такова положение. И наистина тя мебелирала килията отново, набавила дрехи, бельо и казала на монахините, че желанието да види дъщеря си й е струвало прекалено скъпо и едва ли ще го прояви втори път, защото три-четири такива посещения годишно биха разорили другите й деца. Амбициите и луксът стават причина семействата да жертвуват някое от децата си и да го изпратят в манастир, за да осигурят по-изгодна участ на останалите. Това е затвор за отхвърлените от обществото. Колко майки като моята изкупват чрез този грях друг свой таен грях!

 

Г-н Манури публикува втори документ, който произведе малко по-голям ефект. Към мен проявиха живо съчувствие. Аз отново предложих на сестрите си да ги оставя пълни собственички на цялото наследство, оставено от нашите родители. В един момент моят процес взе изключително благоприятен обрат и аз се надявах, че ще получа свободата си. Толкова по-жестоко бе моето разочарование. Моят случай бе разгледан от съда и делото бе загубено. Цялата общност беше осведомена за това, само аз не знаех нищо. Манастирът се оживи, навсякъде бе шумно, радостно: шушукаха тайно из ъглите, влизаха и излизаха непрекъснато при игуменката, монахините си ходеха на гости. Изтръпнала цялата, аз не можех нито да стоя в килията, нито да изляза от нея. Нямах приятелка, за да се хвърля в нейните обятия. Колко жестока е сутринта, в която се гледа един голям процес! Исках да се моля и не можех. Коленичех, съсредоточавах се, започвах да казвам наум някаква молитва, но скоро мисълта ми се отплесваше въпреки волята ми и аз се намирах пред своите съдии: виждах ги, чувах адвокатите, говорех с тях, прекъсвах своя адвокат, струваше ми се, че моята кауза е зле защитена. Аз не познавах никого от съдиите и от съдебните заседатели, но си ги представях най-различни: едни благосклонни, други зловещи, трети безразлични. Бях така развълнувана, главата ми беше така объркана, че е трудно да се опише. Шумът бе последван от дълбока тишина; монахините вече не разговаряха, стори ми се, че в хора гласовете им бяха по-звънки от обикновено, поне на тези, които пееха, защото другите не пееха; на излизане от службата те се оттеглиха тихомълком. Аз си внушавах, че очакването ги тревожи така, както и мен. Но следобеда шумът и движението се възобновиха навсякъде. Чувах врати, които се отварят и затварят, монахини, които сноват нагоре-надолу, шушукания на хора, които разговарят тихо. Долепих ухо до ключалката, но ми се стори, че те млъкваха, когато минаваха край моята килия, и пристъпваха на пръсти. Почувствувах, че съм загубила процеса; не се съмнявах вече, че така е станало. Закрачих нагоре-надолу из килията си мълчешком; задушавах се, не можех да се оплаквам. Сплела пръсти върху главата си, опирах чело ту в едната стена, ту в другата; опитах се да легна, но силното сърцебиене ми пречеше: чувах как сърцето ми тупа и съм сигурна, че повдигаше дрехата ми. Такова беше състоянието ми, когато дойдоха да ми кажат, че ме търсят. Слязох; не смеех да пристъпя. Монахинята, която ме бе извикала, беше така весела, че аз си помислих — новината, която ми носят, положително е много скръбна; въпреки това отидох. Пред вратата на приемната изведнъж спрях и се хвърлих към ъгъла между двете стени. Не можех да стоя права. И все пак влязох. Вътре нямаше никого; почаках; не бяха разрешили на този, който ме бе извикал, да се яви пред мен: те подозираха, че това е пратеник на моя адвокат, искаха да знаят какво ще се случи между нас и се бяха събрали, за да слушат. Когато той се появи, аз бях седнала, склонила глава на ръката си, опряна върху решетката.

— Идвам от страна на господин Манури — ми каза той.

— За да ми съобщите, че съм загубила делото.

— Госпожо, аз нищо не зная, но той ми даде това писмо. Когато ми го връчи, имаше много съкрушен вид и аз дойдох колкото се може по-бързо, така както той ми поръча.

— Дайте.

Той ми подаде писмото и аз го взех, без да мръдна и без да го погледна; поставих го върху коленете си и останах така неподвижна. Човекът обаче попита:

— Няма ли да има отговор?

— Не, можете да си вървите.

Той си отиде, а аз останах на същото място. Не се решавах нито да мръдна, нито да изляза.

В манастира не е разрешено нито да се пишат, нито да се получават писма без позволението на игуменката. Монахините са длъжни да й предават писмата, които получават, и тези, които пишат. Така че аз трябваше да й занеса писмото. Упътих се, за да го сторя; имах чувството, че никога няма да стигна. Един затворник, който излиза от килията, за да отиде да чуе смъртната си присъда, не би вървял по-бавно и по-съкрушено от мен. Най-после стигнах до вратата й. Монахините ме наблюдаваха отдалеч не искаха да загубят ни една подробност от зрелището, което представляваха за тях моята болка и моето унижение. Почуках, отвориха ми. Игуменката беше вътре заедно с няколко монахини разбрах го по полите на дрехите им, защото не смеех да повдигна очи. Подадох й писмото с разтреперана ръка. Тя го взе, прочете го и ми го върна. Аз се качих в килията си, хвърлих се в леглото, като оставих писмото до себе си, без да го чета. Не станах за обяд, не бях в състояние да направя никакво движение до часа на следобедната служба. В три часа и половина камбаната ме предупреди, че трябва да слизам. Няколко монахини вече бяха там. Игуменката стоеше в притвора пред вратата за хора; тя ме спря, заповяда ми да коленича отвън, останалите монахини влязоха и вратата се затвори. След службата всички излязоха; изчаках ги да минат и се изправих, за да тръгна последна. От този момент бях готова да се обрека на каквото поискат; току-що бяха ми забранили да влизам в черквата. Сама се бях отлъчила от столовата и от залата, в която прекарвахме свободните си часове. Разглеждах положението си от всички страни и виждах изход само в своята покорност и в ползата от моите дарби за манастира. Бих се задоволила със забравата, на която ме обрекоха за известно време. Няколко души ме посетиха, но ми разрешиха да се видя само с г-н Манури. Намерих го в приемната в същото положение, в което аз бях приела неговия пратеник. Опрял глава на ръцете си, а ръцете си на решетката. Познах го, не му казах нищо. Той не смееше нито да ме погледне, нито да ми заговори.

— Госпожо — каза той, без да мръдне, — аз ви писах, четохте ли писмото ми?

— Получих го, но не го четох.

— Значи, вие не знаете…

— Не, господине, знам всичко. Аз отгатнах своята участ и се примирих с нея.

— Как се отнасят тук с вас?

— Засега не мислят за мене, но от миналото зная какво ми готви бъдещето. Имам едно-единствено утешение: лишена от надеждата, която ме крепеше, аз не ще мога да понеса изтърпяното дотук страдание и ще умра. Грешката, която сторих, не се прощава в манастирите. Не моля бога да смекчи сърцата на онези, в чиито ръце той поиска да ме изостави, но да ми даде сили в страданието, да ме спаси от отчаянието и скоро да ме прибере при себе си.

— Госпожо — каза той, плачейки, — дори да ми бяхте сестра, аз не бих могъл да сторя нищо повече…

Този човек има чувствително сърце.

— Госпожо, ако мога да ви бъда полезен с нещо, аз съм на ваше разположение. Ще се срещна с първия председател на съда, той ме уважава, ще се срещна с главните викарии и архиепископа.

— Не се срещайте с никого, господине, всичко е свършено.

— Но ако могат да ви преместят в друг манастир?

— Пречките са прекалено много.

— Но какви са тези пречки?

— Трудно се получава разрешение, трябва да се направи ново дарение или да се изземе старото от сегашния манастир. И после, какво ще намеря в другия манастир? Сърцето ми ще остане непреклонно, игуменките ще бъдат безмилостни, монахините няма да са по-добри от тук, същите задължения, същите мъки. По-добре е да дочакам края в този манастир; тук той ще бъде по-кратък.

— Но, госпожо, вашата съдба заинтересува много почтени хора, повечето от тях са много богати. Вие няма да стоите арестувана тук, дори ако трябва да излезете, без да ви върнат нищо.

— Вярвам ви.

— Една монахиня, която напуска манастира или умира, увеличава благосъстоянието на останалите.

— Но тези почтени хора, тези богати хора не мислят вече за мен и ще ви посрещнат много студено, когато дойде ред да получите от тях пари. Защо искате светските хора да могат по-лесно да измъкнат от манастира една монахиня без призвание, отколкото набожните хора да вкарат вътре една действително призвана от бога девойка? Нима така лесно се намират пари, за да се внесе необходимата зестра-дарение за призваните? О, господине, всички се отдръпнаха. Откак загубих процеса, аз не виждам вече никого.

— Госпожо, вие само ме натоварете с тази работа. Този път ще успея.

— Не искам нищо, не се надявам на нищо, не се противопоставям на нищо. Единствената пружина, която ме държеше изправена, се счупи. Ако можех само да си обещая, че бог ще ме промени и в душата ми качествата, присъщи на монашеския сан, ще заменят надеждата да го напусна — надежда, която аз загубих… Но това не е възможно… тази дреха се е впила в кожата ми, в костите ми и още повече ме притиска. О, каква съдба! Да бъдеш монахиня за цял живот и да чувствуваш, че винаги ще бъдеш лоша монахиня, цял живот да блъскаш главата си в решетките на своя затвор!

Тук аз се разридах; мъчех се да сподавя хълцанията си, но не успявах. Изненадан, господин Манури ми каза:

— Госпожо, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажете, господине.

— Тази толкова силна болка не е ли предизвикана от някакъв таен мотив?

— Не, господине. Аз мразя уединението, чувствувам ей тук, че го мразя, и ще го мразя винаги. Не мога да се подчиня на всички жалки занятия, които изпълват деня на една монахиня: той е изтъкан от детинщини, които ненавиждам. Бих се примирила, ако можех да го сторя. Сто пъти съм опитвала да си го наложа, да пречупя себе си. Не мога. Аз завиждах на щастливата глупост на моите другарки и молех бога да ме направи като тях; не получих тази милост, той няма да ми я даде и занапред. Всичко правя зле, всичко казвам не както трябва; липсата на призвание проличава във всяка моя постъпка и всички го виждат; аз всеки миг оскърбявам монашеския живот. Наричат горделивост моята непригодност, стремят се да ме унижат, грешките и наказанията се умножават до безкрайност и аз по цял ден само измервам с поглед височината на стените.

— Не бих могъл да ги съборя, госпожо, но мога друго да направя.

— Не се опитвайте да правите нищо, господине.

— Вие трябва да смените манастира и аз ще се заема с това. Ще дойда да ви видя пак. Надявам се, че няма да бъдат груби с вас. Вие непрекъснато ще получавате новини от мен. Бъдете сигурна, че ако се съгласите, ще успея да ви измъкна оттук. Ако се отнасят към вас прекалено строго, моля ви, не ме дръжте в неведение.

Беше късно, когато г-н Манури си отиде. Върнах се в килията си. Вечерната служба скоро трябваше да започне. Пристигнах с първите, оставих монахините да минат, защото ми бе казано, че трябва да стоя до вратата — и наистина игуменката я затвори под носа ми. На вечеря, щом влезе, тя ми направи знак да седна на пода в средата на столовата. Аз се покорих и на мене поднесоха само хляб и вода. Хапнах малко, поливайки хляба със сълзите си. На другия ден се събра съвет, цялата общност бе повикана да ме съди. Решиха да бъда лишена от свободни часове, в продължение на един месец да слушам черковната служба отвън, в притвора на черквата, да ям на пода в средата на трапезарията три дни поред, да се кая, да се самоизтезавам, да гладувам всеки втори ден и всеки петък след вечерня да се самобичувам. Аз стоях на колене със спуснато було, докато произнасяха тази присъда.

Още на следващия ден игуменката дойде в моята килия, придружена от една монахиня, която носеше преметнати върху ръката си власеница и същата риза от груб плат, с която ме бяха облекли, когато ме отведоха в подземния затвор. Аз знаех какво означава това. Съблякох се или по-точно те издърпаха грубо моето було, дрехите ми и аз навлякох тази дреха. Бях боса, гологлава, дългите ми коси падаха върху раменете и цялото ми облекло се състоеше от власеницата, грубата риза и една дълга дреха, която почваше от врата и се спускаше до петите. Останах така облечена през целия ден, така присъствувах на всички занятия.

Вечерта, когато се оттеглих в килията си, чух, че се приближават, пеейки литании. Всички монахини бяха там, наредени в две редици. Влязоха в килията ми, нахлузиха ми едно въже на врата. В едната си ръка трябваше да държа запалена факла, а в другата — въже за самобичуване. Една монахиня хвана въжето, което беше около врата ми, и ме поведе между двете редици монахини, след което цялата процесия се запъти към един малък вътрешен параклис, посветен на света Мария. До килията ни бяха дошли, пеейки тихо, на връщане мълчаха. Когато стигнах в малкия параклис, осветен от две свещи, заповядаха ми да искам прошка от бога и от общността за скандала, който бях предизвикала. Монахинята, която ме водеше с въжето, ми казваше тихо какво трябва да повтарям и аз го повтарях дума по дума. След това махнаха въжето, съблякоха ме до кръста, прибраха на една страна косите ми, които се бяха разпилели върху раменете ми, мушнаха в дясната ми ръка въжето за самобичуване, което държах в лявата, и зачетоха на глас молитвата „Miserere“. Разбрах какво очакват от мен и го изпълних. След като молитвата свърши, игуменката ме призова накратко да предам душата си на бога. Изгасиха свещите, монахините се оттеглиха и аз се облякох.

Когато се върнах в килията си, почувствувах силни болки в краката. Погледнах — те целите бяха окървавени от парчетата стъкло, които в озлоблението си бяха посипали по моя път.

Същата церемония се повтори и през следващите два дни, с тази разлика, че на третия ден към „Miserere“ прибавиха и един псалм.

На четвъртия ден ми върнаха монашеските дрехи почти със същата церемония, с която това става в присъствието на чужди хора.

На петия аз трябваше да подновя своя обет. В продължение на един месец изпълних остатъка от наложеното наказание, след което се включих почти изцяло в общия ред на манастира. Заех отново мястото си в хора и в трапезарията, участвувах в различните задължения, които всеки изпълнява. Но каква беше моята изненада, когато обърнах поглед към младата приятелка, проявила интерес към моята съдба! Тя ми се стори почти толкова променена, колкото и самата аз. Беше отслабнала до неузнаваемост, беше станала страшна; върху лицето й лежеше бледината на смъртта, устните й бяха бели, очите почти погаснали.

— Сестра Юрсюл — казах й тихичко, — какво ви е?

— Какво ми е? — отговори тя. — Но аз ви обичам и вие ме питате! Време беше вашето мъченичество да спре, иначе аз щях да умра от мъка.

Ако през последните два дни на моето наказание краката ми не бяха изранени, то е, защото тя се бе погрижила да премете крадешком коридорите и да разхвърли наляво и надясно парчетата стъкло. В дните, когато гладувах, оставена само на хляб и вода, тя се бе лишавала от част от своята храна, която огъваше в парче бял плат и хвърляше в моята килия. Бяха теглили жребий, за да изберат монахинята, която ще ме води за въжето, и жребият се бе паднал на нея. Тя бе намерила твърдост да отиде при игуменката и да заяви, че е готова по-скоро да умре, отколкото да приеме това безчовечно и жестоко задължение. За щастие девойката бе от известно и почитано семейство. Тя получаваше значителна издръжка, харчеше я по волята на игуменката и срещу известно количество захар и кафе бе намерила монахиня, която да заеме нейното място. Не смея да мисля, че божията десница наказа тази недостойна жена — тя полудя и сега е затворена. А игуменката живее, управлява, изтезава и се чувствува добре.

Здравето ми не можеше да устои на тези толкова продължителни и тежки изпитания: аз се разболях. И в този именно случай сестра Юрсюл прояви цялото си приятелство към мен. Аз дължа живота си на нея. За мен той не бе някакво благо, което сестра Юрсюл се стараеше да запази; понякога тя сама ми го казваше. И въпреки това в дните, когато бе неин ред да изпълнява задълженията на болногледач, тя вършеше абсолютно всичко, което можеше да облекчи положението ми. През останалите дни аз пак бях прилично обслужвана благодарение на нейната грижовност и на дребните възнаграждения, които раздаваше на дежурещите при мен монахини в зависимост от това колко бях доволна от тях. Тя бе поискала да бди нощем край леглото ми, но игуменката й бе отказала под предлог, че е с много нежно здраве, за да понесе такава умора. За нея това бе истинска скръб. Всичките й грижи не можеха да спрат обаче развитието на болестта. Бях пред края. Получих последно причастие. Няколко минути преди това пожелах да видя всички монахини заедно и това ми бе разрешено. Монахините наобиколиха леглото ми, игуменката бе между тях, моята млада приятелка бе застанала до главата ми, държеше ръката ми и я обливаше със сълзи. Предположиха, че искам нещо да кажа, повдигнаха ме и ме закрепиха седнала, като ми подложиха две възглавници. Тогава аз се обърнах към игуменката, помолих я да ме благослови и да забрави грешките, които бях извършила; поисках прошка от своите другарки за скандала, в който ги бях въвлякла. Бях накарала да донесат до мен маса дреболии, които украсяваха моята килия или ползувах лично. Помолих игуменката да ми позволи да се разпореждам с тях. Тя се съгласи и аз ги раздадох на онези, които й бяха помагали, когато ме хвърлиха в подземната килия. Накарах монахинята, която ме беше водила с въжето на врата в дена на моето самоизтезание, да се приближи и като я целунах, аз й подарих своята молитвена броеница и своето разпятие. „Мила сестро, споменавайте ме в молитвите си и бъдете сигурна, че няма да ви забравя, когато се явя пред бога…“ О, защо бог не ме прибра в този момент? Отивах при него без всякаква тревога. Това е такова голямо щастие и кой може да си го пожелае два пъти? Кой знае каква ще бъда в последния си миг? И все пак аз ще стигна дотам. Дано бог поднови моите мъки и ме дари в последния ми час със същото спокойствие! Аз виждах как небето се разтваря и това сигурно беше така, защото в този момент съвестта не лъже, а тя ми обещаваше вечно блаженство.

След като получих светите тайнства, изпаднах в някаква летаргия; през цялата нощ смятаха, че положението ми е безнадеждно. От време на време опипваха пулса ми, чувствувах, че по лицето ми се движат ръце, чувах как различни гласове казваха някъде в далечината: „Ускорява се… Носът й е леден… Няма да изкара до утре. Молитвената броеница и разпятието ще останат ваши…“ А друг гневен глас казваше: „Отдръпнете се! Отдръпнете се! Оставете я да умре спокойно, не я ли измъчвахте достатъчно?“ Изживях един сладък миг, когато, измъквайки се от кризата, отворих отново очи и видях, че съм в ръцете на приятелката си. Тя не ме бе напуснала, прекарала бе нощта край мен, за да ми помага, да повтаря молитвите, които се четат на агонизиращите, да поднася разпятието до устните ми и да го целува след това и тя. Когато видя, че отварям широко очи, и чу моята въздишка, тя помисли, че това е последният ми дъх. Развика се, наричаше ме своя приятелка и казваше:

— Господи, смилете се над нея и над мен! Господи, приемете душата й! Скъпа приятелко, когато се явите пред бога, спомнете си за сестра Юрсюл…

Гледах я с тъжна усмивка, една сълза се проточи по бузата ми и аз стиснах леко ръката й. В този момент пристигна господин Бувар, лекарят на манастира. Казват, че този човек е много сърдечен, но деспотичен, горделив и суров. Той отстрани грубо моята приятелка; опипа пулса и кожата ми. Беше придружен от игуменката и нейните фаворитки. Зададе няколко едносрични въпроса върху всичко станало и каза:

— Ще се измъкне.

После, като погледна игуменката, на която това не се хареса, повтори:

— Да, госпожо, ще се измъкне, кожата е добра, температурата е спаднала и животът започва да проблясва в очите й.

При всяка негова дума радост се разливаше по лицето на моята приятелка, а по лицата на игуменката и нейните другарки някаква печал, която те не успяваха да прикрият.

— Господине — казах аз, — аз не искам да живея.

— Толкова по-зле — отговори той.

След това нареди нещо и излезе. Казаха ми, че по време на своята летаргия аз на няколко пъти бях казвала: „Скъпа майко, значи, скоро ще дойда при вас! Ще ви разкажа всичко.“ Очевидно съм се обръщала към своята стара игуменка, в това съм сигурна. Аз никому не дадох нейния портрет и исках да бъда погребана с него.

Предвижданията на доктор Бувар се сбъднаха. Температурата намаляваше, след обилното потене тя съвсем спадна. Вече никой не се съмняваше, че ще оздравея. И аз наистина оздравях, но силите ми се възстановяваха много бавно.

Писано било, че ще трябва да понеса в този манастир всички мъки, които човек може да изтърпи. Болестта ми се оказа коварна. Сестра Юрсюл почти не се бе отделяла от мен. Когато силите ми започнаха да се възвръщат, тя съвсем отпадна, появиха се сериозни смущения в храносмилането. Следобед имаше припадъци, които продължаваха понякога петнадесет минути. В това състояние тя лежеше като мъртва, погледът й угасваше, студена пот покриваше челото й и се стичаше на капки по бузите й. Ръцете й висяха безжизнени от двете й страни; облекчавахме я малко, като отпускахме дрехите й. Когато след подобен припадък идваше на себе си, първата й мисъл бе да ме потърси до себе си и винаги ме намираше там. Понякога, когато не бе загубила напълно съзнание, тя опипваше наоколо с ръка, без да отваря очи. Това движение бе толкова недвусмислено, че когато другите монахини заставаха на пътя на тази опипваща ръка, тя ги познаваше и се отпускаше безжизнено, а монахините казваха: „Сестра Сюзан, тя търси вас, приближете се до нея…“ Аз коленичех до нея, поставях ръката й върху чедото си и тя оставаше така, докато мине припадъкът. След като идваше на себе си, тя ми казваше:

— Така е, сестра Сюзан, аз ще си ида, а вие ще останете. Аз първа ще я видя отново, ще й разкажа за вас и тя непременно ще се разплаче. Има горчиви сълзи, но има и сладки сълзи, които облекчават душата, и ако там горе има обич, защо да няма и сълзи на обич?

В такива моменти тя прислоняваше глава на рамото ми и проливайки обилно сълзи, казваше:

— Сбогом, сестра Сюзан, сбогом, приятелко моя. Кой ще споделя мъките ви, когато няма да ме има? Кой?… О, скъпа приятелко, колко ви съжалявам! Аз си отивам, чувствувам го, отивам си. Ако вие бяхте щастлива, как щях да съжалявам, че напускам живота.

Нейното състояние ме плашеше. Говорих с игуменката. Исках да я настанят в лечебницата, да я освободят от черковните служби и от всички тежки задължения, свързани с реда в манастира, да извикат лекар, но всеки път ми отговаряха, че й нямало нищо, че тези припадъци ще минат сами, а най-голямото желание на скъпата сестра Юрсюл беше да изпълнява задълженията си и да участвува в живота на общността. Един ден след утринната молитва, на която бе присъствувала, тя не се появи. Отново помислих, че е много зле. Щом свърши литургията, аз изтичах при нея, заварих я легнала облечена. Тя ми каза:

— Вие ли сте, скъпа приятелко? Бях сигурна, че няма да се забавите и ви чаках. Чуйте ме! С какво нетърпение ви очаквах! Припадъкът ми беше толкова силен и така продължителен — стори ми се, че така ще си остана и никога няма да ви видя. Ето ви ключа от моя иконостас. Ще отворите шкафа, ще вдигнете малката дъска, която разделя долното чекмедже на две, и зад нея ще намерите един пакет с книжа. Нямах смелост да се разделя с тях, колкото и да беше опасно, ако ги намерят у мен, колкото и силна болка да изпитвах, когато ги препрочитах. Уви, те са почти заличени от моите сълзи. Когато мене няма да ме има вече, вие ще ги изгорите.

Тя бе толкова слаба и така потисната, че не можеше да изрече две думи подред, спираше почти след всяка сричка и говореше толкова тихо, че аз едва я чувах, макар да бях почти долепила ухо до устата й. Взех ключа, посочих й с пръст иконостаса и тя кимна с глава. След това, предчувствувайки, че ще я загубя, и убедена, че нейната болест бе последица от моята болест, от преживяната мъка или от грижите по мене, аз се разридах неудържимо. Целувах челото й, очите, ръцете, лицето. Исках й прошка. Мислите й обаче витаеха някъде далеч, тя не ме чуваше. С едната си ръка галеше лицето ми, струва ми се, че не ме виждаше, а може би дори мислеше, че съм излязла, защото ме повика.

— Сестра Сюзан?

— Тук съм.

— Колко е часът?

— Единадесет и половина.

— Единадесет и половина! Идете да обядвате. Идете и се върнете веднага…

Камбаната удари за обяд, трябваше да я оставя. Бях стигнала до вратата, когато тя ме повика пак. Върнах се. Тя направи усилие, за да ми предложи бузите си за целувка. Целунах я; тя пое ръката ми и я държа известно време стисната. Струваше ми се, че не иска, че не може да се раздели с мен.

— И все пак трябва — каза тя, като ме пусна. — Такава е волята божия… Сбогом, сестра Сюзан. Дайте ми моето разпятие.

Поставих го между ръцете й и излязох.

Обедът беше към края си. Аз се обърнах към игуменката и заговорих в присъствието на всички монахини за опасността, която заплашва сестра Юрсюл. Настоявах да се убеди сама.

— Е, добре. Трябва да я видим.

Тя се качи, придружена от няколко сестри. Последвах ги. Влязоха в килията. Нещастната сестра бе мъртва. Изпъната в цял ръст в леглото си, облечена, с глава, килната встрани върху възглавницата, с полуотворени уста, затворени очи и разпятието в ръце. Игуменката я изгледа студено и каза:

— Умряла е. Кой би повярвал, че е така близо до своя край! Беше отлично момиче. Нека ударят камбаната за нея и да я приготвят.

Останах сама край смъртния й одър. Не бих могла да ви опиша цялата си скръб и все пак я облажавах. Приближих се до нея, облях я със сълзите си, целунах я няколко пъти и закрих с булото лицето й, чиито черти бяха започнали да се променят. След това се сетих, че трябва да изпълня нейната заръка. За да не ме прекъсне някой, изчаках всички да отидат в общата зала; тогава отворих иконостаса, смъкнах дъската и намерих един доста голям свитък хартия, която изгорих още същата вечер. Тази млада девойка винаги бе меланхолична. Аз не си спомням да съм я видяла усмихната, освен веднъж по време на болестта й.

Останах съвсем сама в тази обител и в света, защото не познавах ни едно същество, което да се интересува от мен. Отдавна не бях чула да се говори за адвоката Манури. Предполагах, че трудностите са го обезсърчили. А може би различни развлечения или ежедневната заетост са отвлекли вниманието му и е забравил своето предложение да ми услужи. Но аз не му се сърдех особено много: по характер съм великодушна и мога да простя на хората всичко освен несправедливостта, непризнателността и безчовечността. Така че аз извинявах колкото можех адвоката Манури и всички светски хора, проявили такъв жив интерес към мен по време на процеса, за които вече не съществувах. Включително и вас, господин маркизе.

И тогава нашите висши духовници дойдоха на посещение в манастира.

Те влизат, обикалят всички килии, разпитват монахините, искат сметка за духовната и светска администрация и в зависимост от начина, по който разбират своите функции, поправят или увеличават безредието. Така че аз видях отново честния и суров г-н Ебер и неговите двама млади и състрадателни помощници. Те явно си спомниха жалкото състояние, в което се бях появила преди време пред тях. Очите им се навлажниха, почувствувах радост и умиление върху лицата им. Г-н Ебер седна, накара ме да се настаня срещу него. Двамата му придружители застанаха прави зад неговия стол, погледите им бяха приковани върху мен.

— Е, сестра Сюзан, как се отнасят сега към вас?

— Започват да ме забравят, господине — отговорих аз.

— Толкова по-добре.

— Аз самата не желая нищо повече, но бих се осмелила да ви помоля за нещо много важно — повикайте тук игуменката.

— Защо?

— Защото, ако някой случайно се оплаче пред вас от нея, тя непременно ще обвини мен.

— Разбирам; и все пак кажете ми какво знаете.

— Господине, моля ви да я повикате и нека тя сама чуе вашите въпроси и моите отговори.

— Кажете все пак!

— Господине, вие ще ме погубите.

— Не, не се страхувайте от нищо. От днес вие вече не сте в нейна власт. Преди края на седмицата ще бъдете преместена в „Сент-Йотроп“, близо до Арпажон. Вие имате един добър приятел.

— Добър приятел, господине! Не познавам такъв.

— Вашият адвокат.

— Господин Манури?

— Той самият.

— Не вярвах, че той си спомня още за мен.

— Той се е срещнал с вашите сестри, срещнал се е с архиепископа, с първия председател, с всички видни личности, известни със своето милосърдие. Събрал е необходимата сума, за да я внесе в манастира, който ви казах. Така че тук ще престоите още много малко. И ако знаете за някакви нередности, можете да ми ги съобщите, без да се излагате на някаква опасност. Нареждам ви да го сторите в името на своя обет за послушание.

— Не зная такива.

— Как? След като загубихте своя процес, към вас са се отнасяли сдържано?

— Решиха и навярно така е трябвало да решат, че аз съм извършила грешка, като съм искала да се откажа от дадения обет, и ме накараха да искам за това прошка от бога.

— Но именно обстоятелствата на тази прошка бих искал да науча…

Говорейки така, той клатеше глава, мръщеше вежди. Разбрах, че само от мен зависи да върна на игуменката част от ударите с бич, които бях изтърпяла по нейно искане. Но не тази бе моята цел. Архидяконът разбра, че не ще научи нищо от мен, и излезе, като ми препоръча да пазя в тайна това, което ми бе съобщил във връзка с моето прехвърляне в „Сент-Йотроп“ в Арпажон.

Докато старецът Ебер крачеше сам из коридорите, двамата му помощници се обърнаха и ме поздравиха много внимателно и мило. Не ги зная кои са, но дано бог бъде милостив и им запази състрадателния и благ характер — това така рядко се среща при черковните дейци, а е толкова необходимо за онези, на които хората доверяват своите слабости и които се застъпват за божието милосърдие. Мислех, че г-н Ебер е зает да утешава, разпитва или наказва някоя и друга монахиня, когато той влезе отново в килията ми.

— Откъде познавате господин Манури?

— От процеса си.

— Кой ви го посочи?

— Госпожа председателшата.

— Навярно често сте разговаряли с него, докато е траяла цялата тази работа.

— Не, господине, малко съм го виждала.

— Как го запознахте с всичко?

— Написах едно изложение.

— Имате ли копие от това изложение?

— Не, господине.

— Кой му предаваше вашите изложения?

— Госпожа председателшата.

— А откъде я познавате?

— С нея ме свърза сестра Юрсюл, моя приятелка и нейна роднина.

— Виждали ли сте господин Манури, след като загубихте процеса си?

— Един път.

— Не е много. Той не ви ли е писал?

— Не, господине.

— Вие не сте ли му писали?

— Не, господине.

— Той навярно ще ви каже какво е направил за вас. Нареждам ви да не се срещате с него в приемната и ако ви пише, било пряко или косвено, да ми изпратите писмото му, без да го отваряте, чувате ли, без да го отваряте.

— Да, господине, ще изпълня волята ви…

Не зная дали недоверието на г-н Ебер бе насочено срещу мен или срещу моя благодетел, но то ме оскърби.

Г-н Манури дойде в „Лоншан“ още същата вечер. Изпълних дадената на архидякона дума. Отказах да го приема. На следващия ден той ми писа чрез своя представител; получих писмото му и го изпратих на г-н Ебер, без да го отварям. Доколкото си спомням, беше вторник. Продължавах да чакам с нетърпение резултата от обещанието на архидякона и от постъпките на г-н Манури. Срядата, четвъртъкът и петъкът минаха, без да се случи нищо. Колко дълги ми се сториха тези дни! Треперех от страх да не би някаква пречка да е объркала всичко. Аз не получавах свободата си, но сменях затвора и това вече бе нещо. Едно щастливо събитие винаги ражда в нас кълновете на надеждата за второ. Може би оттук идва и поговорката: Едно щастие никога не идва само.

Познавах монахините, които напусках, и не беше трудно да предположа, че все ще спечеля нещо, ако заживея с други затворнички. Каквито и да са, те нямаше да бъдат нито по-лоши, нито по-злонамерени. Събота заран, към девет часа, в целия манастир настъпи голяма суматоха; и най-малкото нещо е достатъчно, за да бръмнат главите на монахините. Те сновяха нагоре-надолу, говореха си тихо, вратите на спалните се отваряха, затваряха. Както вече сте могли да установите, досега това е сигнал за вътрешноманастирските революции. Бях сама в килията си; чаках, сърцето ми биеше. Ослушвах се на вратата, поглеждах през прозореца, блъсках се насам-натам, без да зная какво правя; казвах си, изтръпвайки от радост: „Дошли са да ме вземат; след малко няма да съм вече тук…“ И не се излъгах.

Две непознати жени се явиха при мен: една монахиня и вратарката от Арпажон. Те ми съобщиха с две думи повода на своето посещение. Прибрах шумно малкото лични вещи, които ми принадлежаха. Нахвърлих ги едно през друго в престилката на вратарката, която ги сви на вързоп. Не пожелах да видя игуменката; сестра Юрсюл вече я нямаше, нямаше с кого да се разделям тук. Слязох; отвориха ми вратите, след като провериха какво отнасям; качих се в една карета и ето ме на път.

Архидяконът и двамата му млади помощници, г-жа председателшата *** и г-н Манури били при игуменката, където им съобщили, че съм си отишла. По пътя монахинята ми разказваше за манастира и при всяко нейно хвалебствие вратарката повтаряше като рефрен:

— Това е чистата истина!

Тя беше много доволна, че именно нея са избрали, за да ме вземе, и искаше да станем приятелки. С тази цел тя ми довери някои тайни и ми даде съвети във връзка с моето поведение. Тези съвети тя очевидно прилагаше, но на мен те не можеха да ми послужат. Не знам дали сте виждали манастира в Арпажон. Това е една квадратна сграда, едната й страна гледа към шосето, а другата — към нивите и градините. На всеки прозорец от първата фасада имаше по една, две, три монахини; самото това обстоятелство ми подсказа за реда в манастира много повече от всичко, което монахинята и нейната другарка ми бяха разказали. Те очевидно познаваха колата, с която пътуваме, защото в един миг всички тези забулени глави изчезнаха и аз пристигнах пред вратата на своя нов затвор. Игуменката тръгна към мен с разтворени обятия, прегърна ме, хвана ме за ръка и ме заведе в общата зала, където някои монахини бяха ме изпреварили, а други дотичаха току след мен.