Майкъл Маршал Смит
Един от нас (5)

3.

В два и половина сутринта я видях да върви по улицата към един малък хотел на няколко пресечки встрани от Булеварда. Хотелчето се казваше „Нирвана Ин“, но тъй като това странно място бе с олющена боя отвън и без рум сървиз след десет часа, си мисля, че името му беше ни в клин, ни в ръкав. Аз седях в един малък ресторант на отсрещния тротоар, пиех лошо кафе и чаках сгодния случай. Веднага я познах. Това беше Лаура Рейнолдс. Нямаше съмнение.

За първи път виждах човек, чийто спомен носех, и се почувствах объркан и смутен. Все едно да си спомниш, че си мъртъв или да видиш двойника си, който по нищо не прилича на теб. Тя беше на малко под тридесет — слаба и жилеста, каквато трябваше да изглежда след години на скиталчество и самообучение да забравя. Лицето й бе скулесто, хубаво, напрегнато. Вървеше като човек, прекарал по-голямата част от нощта в бар. Неоновата светлина от време на време я осветяваше косо в падащия дъжд и тя приличаше на някакъв малък компютърен дух, попаднал в погрешна видеоигра без никакви инструкции.

За момент изпитах съчувствие. Аз самият се чувствах почти по същия начин.

— Това е тя, нали? — попита будилникът, който седеше на тезгяха до изстиващата ми чаша. Бях му разрешил да пътува в колата с мен до Лос Анджелис. Така беше честно.

Кимнах.

— Дължа ти едно питие.

Будилникът беше отказал да ме осведоми как е узнал къде е жената и заяви, че това е тайна. Рано или късно щях да я изкопча, но сега тази подробност нямаше никакво значение. Бях я намерил!

Поседях още малко, в случай, че подлизуркото, с когото бях говорил в хотела, е забравил петдесетачката, която му бях дал, за да не казва на жената, че някой я е търсил. След пет минути, в които не се случи нищо, слязох от стола, залитайки леко. Облегнах се за момент на тезгяха и премигнах няколко пъти бързо-бързо с надежда главата ми да се проясни.

Будилникът ме погледна двусмислено, като все още почистваше калта от себе си с една салфетка и чаша вода, която бях поръчал за него.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Само гледай! — казах аз, но в действителност не знаех.

Първоначалният ми план беше просто да поговоря с нея. Да й кажа, че това, което е направила, е лошо и да я накарам да си вземе спомена обратно. Аз съм непоправим оптимист. Ако това не свършеше работа, щях да го върна в паметта й насила. И в двата случая трябваше да дойде с мен. Налагаше се да я закарам в стаята с моя приемник и отнякъде да намерим предавател — за това се бях обадил на Куот. Ако трябваше да я карам насила, щях да извадя пистолета, ала не бих го направил тук, в този ресторант. Момчетата, които го държаха, изглеждаха доста по-яки от мен. Само да посегна към пистолета, те според мен щяха да извадят базуки. Ако бяха наети на договор, сигурно бих се оправил, но ако работеха за себе си, можеха просто да ме треснат показно и да видят дали след това някой няма да поиска да им плати за стореното. Тъжното в моя живот е, че някои хора наистина биха го направили. Пуснах будилника в джоба си, оставих няколко долара край чашата си и излязох.

Навън беше студено и аз теглих една дълга по адрес на определена производствена компания. Преди няколко години на снимачната площадка на „Мицубиши“ снимаха филма „Нордърн Мейн“, но не искаха да се занимават с разните му там дъждовални машини и машини за вятър. Направо получиха разрешение да променят микроклимата през следобедните часове. Естествено, всичко се обърка и сега никой не може да каже какво ще бъде времето. Да живееш тук е като в някаква лудница, но този, филмът върви с голям успех в Европа, затова никой не смее да се оплаква.

Притичах през улицата с ръце в джобовете и с наведена глава като елемент от постановката, като човек, който иска да се скрие някъде от дъжда. На следващия ъгъл видях един спрян автомобил, а пред него, напряко — полицейска кола. Двама стояха с ръце на капака и с разкрачени крака. Едно от ченгетата методично тъпчеше нещо на земята и аз се успокоих. Обикновена проверка за цигари.

Фоайето на хотела беше тихо и слабо осветено. Няколко растения стърчаха неподвижно в саксии край стените, а подът изглеждаше доста чист. Той беше един от ония хотели, който те карат да се чудиш за какво са предназначени — не са достатъчно скъпи, за да отседнеш там нарочно, нито пък достатъчно евтини, за да бъдат единственото място, което можеш да си позволиш. Всъщност, той представлява част от поредица острови, в които прескачат продавачи и други прихождащи заплатаджии. Всяка стая е обеззаразена „за вашата сигурност“ и снабдена с Библия. Самият аз съм отсядал в милион такива хотели — те са като държави в държавата. Безлични, анонимни стаи; обслужващ персонал, одосаден от собственото си плиткоумие; вечер в ресторанта тук-таме мъже на неопределена възраст, седнали сами по масите. Косите им са мокри от душа след целодневното шофиране, обути са в измачкани джинси, реят поглед в празното пространство, а очите им смъдят от предварителното проучване на вечерната програма на порноканалите. Винаги съм се чудил защо такива хотели си нямат собствени гробища, ей там, отзад, където всеки от клиентите им ще може да се присъедини към нормалното си общество, след като най-сетне закономерно получи инфаркт.

Мазникът, комуто се бях доверил, го нямаше, но това беше добре. Ако се наложеше да се върна, влачейки една съпротивляваща се жена, щях се нуждая от колкото се може по-малко чуждо присъствие. Стаята на Лаура Рейнолдс беше на втория етаж и аз тръгнах по стълбите. Не трябва да се вдигат акциите на асансьорите, като ги караш да се чувстват твърде важни. На всяка извивка на стълбището се спотаяваха още цветя, подозрително неподвижни, сякаш допреди секунди са си разказвали клюки.

Коридорът беше дълъг и тих. Постоях пред стаята й няколко секунди, но не можах да чуя нищо. Помислих си, че е трябвало да попритисна мазника и да взема ключ от стаята й в случай, че откаже да ми отвори. Вероятно той щеше да измисли някакви тъпи възражения, но аз съм опитен в това отношение. Поне бях. В момента не бях във форма и това бе ясно от факта, че напълно бях забравил как се влиза в заключена стая. Зная, че можеш да изкъртиш вратата с ритник, ала то не е толкова лесно, колкото изглежда. А и общо взето се отразява зле на краката. Освен това се вдига ужасно много шум, който рядко е желан. Ръмжейки раздразнено, все пак завъртях дръжката и вече се примирих с идеята да изтичам надолу по стълбите и да досаждам на оня тип.

Резето не бе пуснато.

Постоях тихо за момент в очакване да започнат викове, но такива не последваха. После внимателно натиснах вратата и я отворих.

Подредбата вътре бе както обикновено — неестествената флора на стая в хотел средна ръка: ъглово легло, паянтова тоалетка, а до нея един стар на вид телепютър. По-нататък имаше кръгла масичка с лампа и купчина брошури, които можеха да представляват единствено покана да посетите местните забележителности. Каквито и да бяха те. Все още не чувах нищо — дори и немелодичното тананикане или въздишките през определено време, които хората се чувстват задължени да издават, когато са сами, за да преодолеят по някакъв начин тишината.

Влязох в малкия коридор и тихо затворих вратата след себе си. Вдясно от мен имаше отворен гардероб с няколко рокли по закачалките, които са измислени така, че да не могат да бъдат крадени — очевидно поради предположението, че човек, който е платил седемдесет долара за стая за една нощ, непременно ще реши да открадне закачалка на стойност един долар. Защо да го прави, като в следващия хотел ще има закачалки, нали? Освен това не можеш да използваш тези закачалки, за да окачиш ризата си в банята, докато вземаш душ, което върши работа почти колкото и да я изгладиш. Аз винаги правя така.

Внимателно пристъпих към голямата стая. Вратата към банята беше затворена, но оттам се чуваше шум от течаща вода.

Пуснах пистолета в джоба си и огледах стаята. Един малък куфар лежеше отворен на второто легло, а вътре — хаос от скъпо бельо. Върху нощното шкафче имаше бутилка водка, от чието съдържание липсваше около една трета. Лаура не бе оставила никакви други следи от пребиваването си тук — сякаш през стаята бе преминал някакъв особено внимателен дух, който бе разтребил преди да напусне. Комбинираният часовник-кафеварка ме гледаше от поставката си до леглото с широко отворени очи, но аз му направих знак с показалец пред устните си и той замълча.

Върнах се на пръсти обратно до вратата и я заключих. След това се обърнах към шкафа и без никаква трудност свалих роклите от закачалките и ги сгънах относително прилежно в чантата й. Дръпнах ципа, налях си от водката и седнах във фотьойла. Възможно бе да излезе с хавлия — повечето хора правят така, дори когато са сами. Ако не, ще се обърна на другата страна. Няма да се втурна направо в банята, я! Опитвах се да бъда учтив, а няколко минути закъснение щеше да бъде добре дошло, за да съм сигурен, че ченгетата на ъгъла са си заминали. Уплътних времето си, като се зачетох в хотелската литература, от която научих в подробности, че ръководството на хотела копнее да изпълни всяко мое желание и да удовлетвори всяка моя нужда. Вероятно те имаха предвид човека, който плаща стаята, но аз все пак надрасках една бележка на страницата за предложения с искане за някакви нормални закачалки за дрехи. Освен това открих, че в цената е включена и пълна континентална закуска, което, както обикновено, ме ядоса. Континентална закуска! Континентални лайна — на такова прилича повече! Спиш осем часа, пресичаш многократно могъщите течения на подсъзнанието и какво ти предлагат при завръщането в ужасния твой свят-затвор?

Един кроасан!

Какво, моля? И няма колбас? Нито яйца, нито дори препечени филийки? Че на кого му се яде кроасан сутрин след ставане? И въпреки това всички сядат и го чоплят, преструват се, че е истинска храна, макар у дома никога да не посягат към такова нещо. Хотелите по света са се вкопчили в идеята „континентална закуска“, не защото тя има някаква стойност или защото някой я обича, а защото е евтина и не изисква никакви усилия за приготвяне. Ако някой хотел предлага безплатна континентална закуска, това, което всъщност искат да ви кажат, е: „Свястна закуска няма!“ или „Закуска има, но трябва да си я платите!“

Когато усетих, че съм на ръба да се разкрещя, оставих менюто настрана и зачаках.

* * *

След срещата ми със Стратън в неговия офис животът ми продължи почти по същия начин, поне привидно. Все още можех да ходя, където си поискам, макар че прикривах следите си по-внимателно. Изоставих с много малко съжаление случайните си връзки за една нощ. Ако единственият начин да се чувстваш жив е да държиш в ръката си нова гръд всяка вечер, това не е добре нито за теб, нито за другия човек. Ликвидирах всичките си стари кредитни карти и се сдобих с нови под фалшиви имена. Работех със сънища по една-две нощи в седмицата, колкото да не излизам от форма, а след това няколко пъти седмично ми позвъняваха и ми казваха да бъда някъде в точно определено време, усамотен с новата си машина. Трябваше да съобщавам точно къде ще се намирам, защото спомените са с по-голямо тегло от сънищата и могат да се изпращат на точно определено място, което винаги напусках до час след сеанса. Самият аз също предпочитах да бъда сам по време на прехвърлянето, тъй като, когато предаваш или приемаш спомени, съзнанието ти е широко отворено и не представлява особена трудност за когото и да е да ти внуши някаква определена мисъл или идея.

Моментно затъмнение и след това в главата ми се появяваше част от нечий друг живот. Понякога тези откъси по продължителност достигаха до няколко часа, но в общия случай бяха доста по-къси. Носех ги със себе си за по един следобед, за по няколко дни, най-много до седмица, след което с аналогична процедура клиентите си ги вземаха обратно.

Повечето от спомените бяха съвсем недвусмислени. Никога не ми казваха защо клиентът ги оставя, но общо взето, бе лесно да се отгатне. Веднъж седмично един губеше факта, че е женен, и докато прекарваше следобеда с гаджето си, се чувстваше по-малко виновен. Ръководен кадър губеше напътствията от майка си за морално поведение, за да се пребори по-лесно със свой колега. Една жена, само и само да намери малко спокойствие, искаше да забрави нещо грубо, което казала на малката си сестра, просто минута преди някаква кола да връхлети върху нея на тротоара и да я лиши от живот.

Сексуални експерименти между еднополови непълнолетни. Финансови злоупотреби. Мъчителни следобеди с полулегални проститутки. Обикновените дребни грехове.

Други бяха по-чудновати. Откъслечни като например котка, ходеща по стена, която благополучно скача на земята, а след това завива зад ъгъла и изчезва; лице на момиче, което се смее, а над него вятърът леко поклаща клоните; звук на поточе, бълбукащо край отворен прозорец на спалня през нощта. Не получавах никакъв контекст — просто такива кратки фрагменти от спомени — и нямаше как да разбера защо някой си може да плати пет хиляди долара, за да си отдъхне от тях.

Беше доста странно да прекарвам по един следобед в седмицата с убеждението, че съм женен за някой си Дейвид, но аз съм общо взето нормален човек и разбирах, че не бих могъл да забравя нещо такова, ако то наистина се е случило. Някои от откъсите съдържаха силни елементи от личностната характеристика на собствениците си — малки паралелни вселени, случайни проблясъци от други възможни животи и съдби. Но повечето спомени вече бяха свикнали да бъдат поставяни някак си встрани и всъщност не ме объркваха. Ограждах ги с достатъчно самосъзнание, за да обезсиля истините, които те претендираха да означават, а след определеното време клиентите си ги вземаха обратно и те напускаха паметта ми. Можех да си спомня бегло за това, което съм носил като спомен, но до объркване не се е стигало. Мога също така да кажа, след като се освободя от даден спомен, какво е било моето изживяване и какво е било изживяването на другия човек.

Не зная дали е имало странични ефекти. Може би малко. Започнах да се изморявам по-бързо и да лудувам по-рядко, но това може да се отдаде на редица неща. Бях по пътищата прекалено дълго време. Може би наближаваше денят, в който отново трябва да се установя някъде. Но за да сторя това, трябваше да се откажа от работата със спомените и сънищата, тъй като една неподвижна цел е лесна плячка за федералните власти. Знаех, че това, което правя, е безобидно, но те вероятно не биха сметнали така. Не съм сигурен, че тогава вече съм бил склонен да се откажа от печеленето на пари по този начин, пък и не знам дали Стратън щеше ми разреши. Стоеше въпросът и при кого да се установя. В Лос Анджелис имах добри приятели като Дек например, но нищо сериозно от другия пол. Трябва да си призная, че не е имало такъв човек вече повече от три години. Повечето мъже дълбоко в себе си вярват, че съществува нещо, което те са в състояние да направят, някаква промяна в живота, която да им помогне да намерят този специален човек. Да намерят колкото се може повече такива и, за предпочитане, с готини бисексуални приятелки. Моят живот бе непрекъснато пътуване, но аз и непрекъснато търсех. Отредената за мен жена! Вярвах, че ако продължавам да търся, рано или късно, в някой непознат град, в някоя непозната област, някой ден ще завия зад ъгъла и ще я намеря — жената, която също ме е търсила през цялото време. Това беше моята версия на диренето, което предполагам все трябва да започне отнякъде. А също така имах и подозрението, че вече съм притежавал този човек и следата е свършила там.

И така, аз продължавах да се грижа за отломки от живота на други хора и от време на време си мечтаех някой за разнообразие да ми остави и хубав спомен. Случваше се да пофлиртувам и с някоя целувчица, само и само да заглуша шума от лошите спомени на другите хора. Открих какво значи да бъдеш друг човек, открих, че съм станал по-малко склонен да нося оръжие. Понякога получавах и силни главоболия — достатъчни, за да ме изкарат от строя за по няколко дни.

Но през повечето време бях добре и когато се нуждаех от мотив за работа, просто поглеждах как парите в сметките ми се увеличават.

Всичко вървеше добре до преди три дни!

* * *

Трябваше да се сетя доста по-рано! Ако не друго, отключената врата на апартамента трябваше да ми подскаже. Нали по-добре от всеки друг знаех какво става в главата й. Но нямах основание да си мисля, че е в състояние да извърши нещо глупаво. Всъщност по-скоро обратното.

След около десет минути станах и виснах пред вратата на банята. Зная, че жените могат да прекарат невъобразимо количество време във ваната, но рядко избират за това три часа сутринта. Обикновено запазват този вид удоволствие за случаите, когато вече закъснявате за излизане. Бях готов да проявя разбиране, защото зная колко важно е човек да се чувства чист, ала в този момент наистина нямах време за такова нещо. Ченгетата навън сигурно отдавна си бяха заминали и исках да тръгваме. Имах да водя разговори с разни хора, да върша и други неща. В главата ми цареше относителен ред, но не бе задължително това да продължава вечно. Освен всичко друго исках и да видя новините.

Тогава разбрах какво липсва. Наклоних глава към вратата и се заслушах. Вече не се чуваше никакъв звук, никакво тананикане, нито дори плисък на вода от случайно движение на ръката. Опитах вратата. Беше заключена.

Съборих я с ритници.

Лаура Рейнолдс лежеше по бикини и сутиен във ваната с изстиваща вода. Останалите й дрехи бяха прилежно сгънати върху тоалетната чиния. Главата й висеше върху рамото, очите й бяха затворени. Острото й, хубаво лице беше безизразно и застинало. Водата бе червена, а по целия покрит с плочки под имаше кръв. Кожата й беше бяла, а устните — сини.

Разбързах се.

Дръпнах запушалката на ваната и грабнах от стойките някакви кърпи. Дясната й ръка бе изправена току над водата и когато я дръпнах, забелязах, че разрезът не е толкова дълбок, колкото можеше да бъде, и че бе пропуснала най-важните сухожилия. Увих я здраво в една кърпа, провесих я през ръба на ваната и посегнах за другата ръка.

Разрезът там бе доста по-дълбок — може би той е бил първият. Но и обратното е допустимо — може по-малкият да е бил първи, а когато е видяла, че тунелът пред нея се отваря, решила да се затича по него колкото може по-бързо. От китката й все още обилно бликаше кръв. Увих ръката й, но видях, че това няма да е достатъчно. Горещата вода и алкохолът бяха разредили кръвта й и сега тя сякаш напираше да напусне тялото. Издърпах колана от хотелския халат, който висеше откъм вътрешната страна на вратата, и го стегнах около лявата ръка. Тогава тя за първи път помръдна — единият й клепач трепна като крилото на някакво бавно и тромаво насекомо.

Подпрях крак на отсрещната страна на ваната, наведох се и се опитах да я издърпам. Макар и слаба, да я поместиш беше все едно да поместиш целия хотел. За малко не се пльоснах по очи. Най-сетне успях да я подпра на стената и да я задържа там, докато докопам халата и го увия около раменете й. Опитах се да промуша ръцете й в ръкавите, но това се оказа прекалено сложно, а и не исках да размествам кърпите. Накрая просто я метнах на рамо и я отнесох в спалнята.

Докато я поставях на леглото, тя изстена тихо, но не направи никакво движение. Отново отворих куфара й, награбих някакви дрехи и ги натъпках в джоба на палтото си. След това отново я натоварих на рамо и я изнесох в коридора. Бързо се огледах, уверих се, че наоколо няма никой, което беше добре, защото положението и без това си беше достатъчно сложно. Дори не ми мина през ум, че трябва да потърся чантата й, и се сетих за нея едва, след като вратите на асансьора се затвориха зад мен. В този момент реших, че просто ще й се наложи да живее без нея.

Бях стигнал до средата на фоайето долу, когато зад себе си чух някакво възклицание. Обърнах се, макар и не много стабилно — тела в безсъзнание не се носят лесно — и видях, че мазникът ме гледа със зяпнала уста и ръката му вече посяга към телефона.

— Приятелска шега — казах аз.

Той погледна към кърпите, напоени с кръв.

— Моля?

— Много тежко спи и понякога я отнасям на някакво странно място, че като се събуди, да се чуди къде се намира.

— Не ви вярвам, господине.

— А сега вярваш ли? — попитах аз, като извадих пистолета и го насочих право в челото му.

— Много смешно! — каза той и ръката му запълзя обратно.

— Посмей се малко — предложих му аз, — или да се върна и да ти обясня пак?

Завих зад ъгъла, където бях паркирал колата, и положих Лаура Рейнолдс напречно на задната седалка. Сетне влязох и подкарах със съзнанието, че ако не я заведа на лекар незабавно, положението ми ще се влоши още повече.

За малко да се прекатури до мен на предната седалка, докато завивах на две гуми по булевард „Санта Моника“ и се опитвах да избегна удар с малка група пресичащи платното фризери. Можех да карам и право през тях, но си имам собствено разбиране по въпроса — не се разправям с представители на бялата техника. Наистина са тежки.

* * *

Когато бяхме вече в безопасност и хванахме посоката, звъннах на Дек. Трябваше му малко време да схване какво му казвам, но се съгласи да свърши онова, за което го молех. След това включих телефона към Мрежата и пак опитах да се свържа с Куот. Звънях, звънях, но никой не отговори. Ядосах се, изключих и пак набрах. Вярно, беше късно, но Куот по принцип бе винаги буден, а когато не спеше, винаги си беше в Мрежата. Отново никакъв отговор.

Оставих телефона на обратна връзка с прехвърляне в апартамента и се съсредоточих върху пътя, тъй като пресякохме Уилшър и влязохме в Бевърли Хилс. Трябва да знаете, че не си падам много по шофирането. Никога не съм си падал. Разбирам, че това ме омаловажава в очите на всеки енергичен американец, но нека бъде тъй. Много хора съжаляват, че децата им прекарват цялото си време в компютърни игри. Аз мисля, че това е единственото нещо, което ще ги подготви за истинския живот. Шофирането представлява продължителна досада, по време на която разни лунатици изскачат ненадейно и се опитват да ви убият — пръснати из едни пъклени места, откъдето всяко нещо дебне в смъртоносна засада. Тези места се наричат „градове“ и най-добре е да ги избягвате, освен в случаите, когато за нещастие се окаже, че живеете точно на такова място. На мене ми дайте да се сбия с някого в бар — и ще видите на какво съм способен! Ама ако ме изпратите да шофирам по време на часовете пик — забравете! Ще си взема такси. Или ще вървя пеш.

Поглеждах към Лаура Рейнолдс непрекъснато, докато шофирах, а след завоя към западната част на града спрях, за да я разгледам по-добре. Все още дишаше, но гърдите й се вдигаха и спускаха твърде често. Кръвта около разреза на дясната й ръка се съсирваше добре, но другият разрез бе все още широко отворен. Поотпуснах за момент турникета, след което отново го стегнах преди да тръгна. Горещо се надявах Дек да е открил Уудли — иначе бях загубен. Единствената алтернатива бе да я водя в болница, но в такъв случай щях да я загубя. Не можех да я охранявам непрекъснато, а тя вече доказа, че е решена да избяга по един или друг начин.

Когато завих и излязох от „Лос Фелиз“, с радост забелязах, че за влизане в Грифит няма голяма опашка. За целия квартал има само двадесет входа и в някои часове на денонощието влизането може да се окаже голяма мъка. Докато се приближавах към стената, забелязах група въоръжени охранители, които се загледаха по посока на колата, и с удоволствие отбелязах, че дори в този късен час те се грижат съвестно за безопасността на живеещите тук.

През 2007 година някои решили, че Грифит парк не работи с пълния си възможен потенциал. Имали усещането, че целият „парк“ бил малко в духа на двадесети век. Добре било там да има огромно открито пространство с игрища за голф и места за бойскаутите, но за тази земя вече имало други идеи. Луксозни жилища например. Хубавите места в Лос Анджелис вече били отдавна застроени, а паралиите жадували за нов Лебенсраум, особено след като геологическите проучвания доказали, че при едно следващо земетресение Брентууд ще се озове в Белгия. Успешно била подготвена и проведена битката с местните фанатизирани традиционалисти и с победните хора, които искали да си имат място за барбекю, но проблемът им бил, че нямали много пари. Тези, които искали развитие — имали. Така или иначе, спечелили точно те. Стигнало се до разрешение.

Била очертана една площ с граници магистралите „Вентура“ и „Голдън Стейт“ на север и изток и „Лос Фелиз“ на юг. Издигната била стометрова стена по продължение на цялата ивица и по границата с Маунт Синай Мемориал Парк на запад, като по този начин била създадена една изцяло затворена площ. Външната страна на тази стена била боядисана с ЛЕД — вещество с висока разделителна способност, и цялата повърхност на стената била свързана с централен компютър. Някои забележителности от вътрешността, като Маунт Холивуд и малки площи от някогашните диви земи, били оставени недокоснати. Дори и тези, които искали реконструкцията, разбрали, че не трябва да посягат към надписа Холивуд. Той, заедно със запазени стари снимки на парка преди промяната, започнали да се прожектират на видеостената, създавайки илюзията, че на това място няма построено нищо. Сега, където и да застанете в Лос Анджелис, можете да видите знака, хълмовете и парка на североизток. Илюзията е пълна, докато не стигнете досами стената и не се блъснете в нея, но тъкмо от това ви предпазва охраната. Все едно, че нищо не се е променило.

Същата идея била осъществена и вътре в квартала — с изгледи от Бърбанк, Глендейл и Холивуд, които непрекъснато се осъвременявали директно в ефир. Лос Анджелис получил цял нов квартал, но запазил предишния си изглед, а специалните тунели, водещи отвън до трите съхранени зони, означавали дори, че на практика все още имал обществен парк. Защитниците на околната среда били малко нервирани от цялата тази работа и твърдели, че не там е основният проблем, но те никога са разполагали с пари и дори не били канени на срещите, където тези проблеми били решавани.

Докато приближавахме портата, която представляваше дупка с размери шест на десет метра в иначе безупречната панорама, аз докоснах с пръст сензора на таблото. По този начин изпратих името, генома и кредитния си баланс на матрицата, вградена в обшивката на колата, за да бъдат разчетени от компютъра на входа. Матрицата беше тройно защитена с краен DES алгоритъм, одобрен от правителството, който можеше да бъде преодолян за не по-малко от двайсет минути. Аз просто не вярвам, че всички, които карат из Грифит, имат парите да живеят там. Особено тия, които се мотаят в моя квартал.

Пуснаха ме и аз минах през бариерата. Външните врати се затвориха зад мен и се озовахме в тунела за достъп през стената. Не изключих двигателя, докато придвижваха колата към вътрешната порта. Накрая вратите се отвориха и аз отново подкарах на открито.

Включих колата на автосистема Грифит и й наредих да ме закара вкъщи, колкото може по-бързо.

Отвътре Грифит изглежда така, сякаш проектантът му е черпил вдъхновение от Дисниленд. По хълмовете се мъдрят доста хубави и скъпи къщи на много нива. Но всичко останало е стена до стена. Площите в долините са разпределени на правилни решетки от магазини и ресторанти, които не са никога на повече от пет минути с кола от „Старбъкс“, „Бордърс“ или „Бейби Гап“, които представляват гръбнакът на „Дженерика“. Доста големи площи са пешеходни зони, а всички магазини са построени в отговор на истеричния писък на комерсиализацията — ресторанти във формата на храна и магазини във формата на продуктите, които продават: магазините за обувки изглеждат като обувки, видеомагазините са тънки и правоъгълни, а „Хърби Кротон“, където собственикът Хърби продава малки кубчета препечен хляб с двеста различни аромата, има вид на огромен кротон. Дори няма нужда да бъдеш грамотен, за да разбереш къде да пазаруваш — идеална гледка от следсловесната история на цивилизацията. Има и един великолепен нов подлез, украсен с графити от дизайнери, а по средата — няколко големи хотела и малки островчета специализирани магазини, сгушени като гнезда в каньоните. Всичко е построено през последните десет години и дори и смогът е изкуствен и не замърсява околната среда.

Пълна безвкусица, повърхностно и безсмислено, а аз го наричам свой дом!

Когато колата зави по моя площад, изключих автопилота и я подкарах сам. Ставам много смел шофьор, когато видя своя паркинг. Сградата, в която живея, някога е била един от най-лъскавите хотели в околността, но един ден някой решил, че двеста метра по-надолу всъщност било много по-хубаво. Само за едно денонощие всички напуснаха „Фолкланд“, а някои от тях дори сами си носеха куфарите. Буквално за една седмица зданието беше напълно обезлюдено. Когато реших да се установя някъде за постоянно, сградата бе кандидатствала за статута на „забележителност“ и го бе получила, след което бе превърната в сграда с частни апартаменти. Спешно бе повикан екип от вътрешни дизайнери, за да придаде на хотела вид на съборетина. Те свършили доста добра работа, но ако се поотъркате в някоя стена в апартамента, ще се убедите, че всъщност мръсотията е боя — малка шега с околната среда.

Оставих едно от редовните дежурни момчета да паркира колата ми и се сбогувах с нея наум. Вече можех да си позволя устройство за смаляване на автомобили, но истината е, че просто им нямам доверие. Чувал съм много разкази за хора, които пускали колата си в джоба, но като се отбивали в някой ресторант за обяд, тя изведнъж се разгъвала на масата. Едва ли бихте искали да се случи и на вас — изведнъж, по средата на обяда, в скута ви да се появи превозно средство с тегло два тона.

Лаура Рейнолдс все още бе в безсъзнание, но беше жива и аз я метнах на рамо и побързах да вляза в сградата. Целият първи етаж се бе превърнал в гъмжило от откачалки, в тълпа от жадни за удоволствия хора и работещи момичета на фона на постоянния шум край стотината различни сергии. На пръв поглед изглежда доста приятно, но не и за хора над четирийсетте, които ще го изживеят като един от най-лошите си кошмари. Един съвет от мен — общо взето дрогата тук е кофти, а с момичетата въобще не се захващайте. Повечето от тях са специализирани проститутки: медицинските сестри си носят катетри, момичетата от автоматите за паркиране по закон са задължени да ви дават билетче, а ученичките страшно си падат по тайфите и винаги са току-що приключили поредния спор с майките си. Единственото свястно нещо са хомеопатичните барове, в които можете да се катурнете само от една глътка бира, но пък има и здравна фирма, а линейките й денонощно чакат зад заведението със запалени двигатели.

Дек стоеше на входа и изглеждаше притеснен. Законите против тютюнопушенето в Грифит са още по-строги, а това го вбесяваше. Той също бе сам.

— Къде, по дяволите, е той? — попитах аз, като се устремих направо към асансьорите от другата страна на фоайето.

— Идва! — Дек протегна ръка, за да задържи отворената вратата отворена, докато аз маневрирах в асансьора. За щастие вече си бях спомнил номера на апартамента си. — Не беше съвсем буден, когато му се обадих.

Двама се опитаха да се качат в асансьора с нас, но Дек ги разубеди. Той е с повече от пет сантиметра по-нисък и по-слаб от мен, но не си правете прибързани заключения. Лицето му е малко болнаво, но белезите по него и самочувствието му внушават на околните пълна убеденост във възможностите му да се справя с всякакви обстоятелства. Поддържал е формата си в подземния свят, като е вършил черната работа за местни бизнесмени, а в същото време е бил и на почасова работа в обществена тоалетна. Навремето ние имахме принцип никога да не работим заедно, но аз знаех, че ако се появи нужда някой да пази гърба ми, това ще бъде Дек.

Като застанахме пред вратата на жилището ми, той пое Лаура от мен и я изправи, докато аз си търсех ключа.

— Ще ми обясниш ли някога цялата тази работа? — попита меко той.

— Някой ден.

Отворих вратата, ослушах се за момент и помогнах на Дек да довлечем тялото на Лаура в стаята.