Тома Ст. Томов
Увод

Едно от най-старите и най-хубави произведения на испанската литература е Поемата за моя Сид,^[1] тази прекрасна поема за безграничната вярност на васала към краля, за примерната съпружеска и бащинска любов на героя, общочовешките качества и добродетели на воина, неговата безмерна храброст, непоколебимост и твърдост в боя, но и естествена проява на милост към победените вече маври.

Първоначалният период на испанската литература отразява взаимни влияния на редица елементи, които се проявяват в X и XI в. в Испания, а именно политически живот, феодален строй, църква, рицарска институция, за да споменем едни от най-важните. Те обуславят общия облик на епохата и обясняват духа, който излъчват тогавашните литературни произведения.

Всички тези фактори създават фона, върху който ще се зароди и развие средновековната испанска литература. Липсата на една обединяваща ръка, разпокъсаността на онова, което по-после ще се нарече Кастилия, на отделни провинции и феодални господарства, както и главното освободително движение срещу маврите, познато под името Реконкиста (отвоюване), намира своя отзвук и в литературата. Отначало (до XIII в.) съществуват различни диалекти, от които после се образува литературният език, основаващ се на кастилския говор: Такива диалекти са: галисийският, леонският, наваро-арагонският, каталонският и мосарабският. Последният запазва форми, свойствени на визиготската епоха. През XIII в. кастилският диалект става официален език вместо латинския. Литературата от XI до XIII в. в различните диалектни писмени паметници отразява не само географските и историческите особености на провинциите, на чийто диалект са писани тези паметници, но също така и политическите събития. Що се отнася до феодализма и всичките особености, които той донася със себе си, така наречените Cantares de gesta (героични поеми) носят най-дълбоко следите на това феодално общество и на всичките вглобени едни в други отношения между васали и сеньори. Същото нещо е и с готическия дух и с положението и влиянието на църквата.

Разгледана от тази гледна точка, Поемата за моя Сид се явява тъкмо като най-характерната творба от първата половина на XII в. (1140 г. според общоприетото датиране на тази поема, предложено от Менендес Пидал), отразила вярвания, тежнения, идеали и стремежи на тогавашната епоха. Тя е била предшествувана от други по-раншни поеми (от X или XI в.), загубени, но следи от които се намират в хрониките и романсите: Поемата за дон Родриго, в която се разказва за насилието, извършено от краля над някои тайнствени ковчези в Толедо, за незаконните връзки с дъщерята на графа дон Хулиан, за неговото отмъщение и за покаянието и смъртта на дон Родриго; Поемата за Бернардо дел Карпио, легендарния испански национален герой, създаден от народната фантазия и противопоставян на френския национален герой Роланд; Поемата за Фернан Гонсалес, отразила съперничеството на Кастилия и Леон и добитата накрая независимост на Кастилия; Поемата за седемте инфанти на Пара, в която се повествува трагичната смърт на седемте сина на Гунсало Густиос; Поемата за инфанта Гарсия, където се говори за смъртта на кастилския граф Гарсия Санчес, убит от синовете на граф дон Вела; Поемата за Санчо II и обсадата на Самора.

Приемница на всички тези творби и с много по-честита съдба от тях, Поемата за моя Сид поставя началото на едно духовно-светско творчество, превърнало се във величествена епопея, където блестят основните идеи за обич към родината, безпримерна васалска вярност, искрени съпружески и бащински чувства, прекрасно бойно другарство, омраза към маврите, прослава на Кастилия, краля и християнството. Това е недостигнат по своята хубост и въздействие средновековен литературен паметник, изразил феодално-политическото верую на своето време и отекнал за дълго в душите на цели поколения в Испания и по цял свят. Мястото на Поемата за моя Сид е едно от най-завидните: тя отваря бляскаво старата испанска литература и заедно с френската Песен за Роланда заема челно място в Романския героичен епос.

* * *

Поемата за моя Сид възпява верността на васала към своя сеньор краля; васал, който храбро се бие срещу маврите, налагайки им данък, кара да възтържествува правото на смелите срещу високомерието на старинните благородници (черта много демократична за онова време). Освен това поемата съдържа лични човешки елементи, които представят нейния герой не само като един изпитан воин, но също като нежен съпруг, любящ баща и завоевател, пълен с разбиране и великодушие.

Съдържанието на поемата накратко е следното:

Първа песен. Изгнаничеството на Сид. Крал Алфонсо VI е изпратил Сид в Андалусия, за да събере данъка от мавърските царе на тази страна. При завръщането си той е обвинен от зложелателните царедворци, че задържал за себе си част от данъка. Алфонсо повярва на клеветите и го праща на заточение. Разказват се след това подробно различните епизоди, станали през време на заточението: хитростта с ковчезите, напълнени с пясък, за сдобиване с пари от евреите търговци, сцената на прощаването между Сид и неговото семейство (жена му Химена и двете му дъщери доня Елвира и доня Сол) в манастира Карденя, превземането на различни мавърски градове и придобитата там плячка, дарът, който Сид изпраща на краля (30 коня обюздени и оседлани), но който не го умилостивява, покоряването на Сарагоса и победата над Барселонския граф (ст. 1–1085). Поетът разказва искрено, с голяма простота основната фабула. Планът е прост и ясен, няма удължавания. Авторът изтъква своя герой като много човечен, запазващ всичкото уважение и почит към краля, който го е заточил.

Втора песен. Сватбите на дъщерите на Сид. Сид е превзел Валенсия. Трогнат от новия подарък на Сид (200 коня обюздени и оседлани), кралят позволява на Химена и дъщерите й да напуснат манастира Карденя и да се установят във Валенсия при Сид. Сид отблъсва нападенията на мароканския цар, дошъл да обсади Валенсия, и спечелва голяма плячка. Подбудени от алчност, инфантите на Карион молят краля да ги сватоса за дъщерите на Кампеадора. Кралят дава тържествено своята прошка на Сид, който, подчинявайки се на кралската воля, омъжва дъщерите си за инфантите на Карион, без обаче сам той да желае тази женитба (ст. 1086–2277).

Трета песен. Оскърблението в Корпес. Тук се разказва за страхливостта на инфантите при отвързването и излизането на лъва от клетката му в палата, а също и за уплахата им в боя с мавърския цар Букар. От тази битка Сид излиза победител, спечелил огромна плячка. Разгневени от подигравките, на които са изложени в двора на Сид, инфантите решават да си отмъстят, като под предлог, че отвеждат съпругите си в Карион, за да ги настанят в своите владения, те спират по пътя в гората Корпес и там ги изоставят, след като им нанасят тежък побой. Кампеадорът е дълбоко засегнат от това оскърбление и търси правосъдие от краля. Алфонсо VI свиква Кортесите в Толедо и там се извършва съденето на инфантите, които в двубоя с предизвикалите ги воини на Сид са победени в Карион и заклеймени като предатели и вероломници. Поемата завършва с повторната женитба на дъщерите на Сид с инфантите на Навара и Арагон (ст. 2278–3730).

* * *

Както при всяко епично произведение, и тук съществува двойствения елемент: легенда и действителност. Въпросът за отношението между тях в едно епично произведение е твърде сложен и представя проблеми както общи, отнасящи се до преминаването на историческата действителност в легенда и оттам като съставен елемент в една епична поема, така и частни, свързани специално с даден национален героичен епос. Така например едни са предпоставките за създаването на френския героичен епос, а други за раждането на испанските епични поеми. Много и разнообразни фактори вземат участие при определяне количеството на легендарни елементи, ако можем така да се изразим, в една поема, както и присъствието на достоверни исторически факти в друга. Това са на първо място историческите условия, при които протича животът на една страна, отдалечеността или близостта по време от или до една историческа действителност, на епохата, когато се създава поемата, а също и характерът, естеството на тези случки.

Една основна разлика бие в очи, когато се сравняват двете поеми: ако Песента за Роланда отразява най-вече феодалните нрави на Франция от XI в. с присъщите й социални и политически противоречия, Поемата за моя Сид ни обрисува феодалния живот и бит в Испания от XI в., първата е по-военна и войнствена, а втората е по-човешка, тя ни представя наред с военните подвизи и домашния и частен живот на героя. Основата на Песента за Роланда е фантастична и анахронична, а на Поемата за моя Сид реалистична и много по-малко фантастична.

Трябва да се подчертае още, че Поемата е по-късна от Песента (писана между 1098 и 1108) с почти половин век, ако приемем с Менендес Пидал датата 1140 г. като terminus a quo за нейното написване и че тя се явява само 40 години след смъртта на Сид. Тези два факта са натежали в преценката за двете поеми и техния характер и са станали отправна точка за споровете около произхода изобщо на героичните поеми^[2] и връзката между Песента за Роланда и Поемата за Сид.

От друга страна, борбите, които е водила Испания срещу арабите още от VIII в. за извоюването на своята свобода, помощта, която й е давала Франция в XI в. със своите войници, с монасите, които се спирали на последователните етапи от така наречения „camino francés“ (френски път) — от Бордо до Сантяго де Компостела, са способствували да се оживят спомените за лица и събития от минало време и да се създаде атмосфера, благоприятна за написването на епични поеми. Може да се допусне, все пак, междинни звена — съществуването на народни предания.

В Испания френската епопея е била доста разпространена поради факта, че някои френски поеми са възпявали герои, чиито подвизи са се осъществявали на испанска земя. И естествено Песента за Роланда е била най-познатата и най-любимата, понеже прославяла защитника на християнството (Карл Велики) и неговия племенник (Роланд) в борбите им срещу сарацините. Тъкмо тази общност на герои между Франция и Испания е била причината да се зароди друг един паметник на романската епична поезия — Поемата за моя Сид.

Забележителна и противоречива в много отношения е била личността на този голям народен деец от испанската Реконкиста. Него величаят едни, други корят и дори позорят. В различните епохи образът на Сид е различно очертаван и неговите действия получават една или друга оценка според произхода на съответните извори — арабски (мюсюлмански) или кастилски (християнски). Преплитат се също така исторически и легендарни елементи в биографията на този испански национален герой.

И преди всичко кой е Сид и каква е била неговата дейност? Историята ни го представя като прочут кастилски военачалник, Родриго, съкратено Руи, Диас де Бивар (Rodrigo, Ruy, Diaz de Bivar), наричан още Сид (Cid), от арабски sidi, господар. Името Ruy Díaz mió Çid е било най-употребяваното. Давано му е било и прозвището Campeador (от лат. Campidator, Campiator, разпределител на терена при двубоите, но имащо и значението на „храбър воин“, „ратник“, когато е победил в двубой един наварски рицар).

Родриго де Бивар трябва да се е родил към 1043 г. Откъм майка си (Teresa Núñez) принадлежи към старинен благороднически род; откъм баща си е бил от много прославена, но скромна благородна фамилия. Неговата военна кариера започва от времето на Фернандо I, който, издъхвайки, повиква своите синове и дъщери и им разпределя владенията си: на Санчо — Кастилия, на Алфонсо — Леон, на Гарсия — Галисия, на Елвира — областта Торо, на Урака — Самора; но Санчо не е доволен от завещанието. След смъртта на баща си той започва война със своите братя и сестри, за да съсредоточи властта на всичките владения в свои ръце: превзема Галисия от Гарсия и го затваря в тъмница, отнема Леон от Алфонсо, който избягва в Толедо; но Урака се е укрепила в Самора и оказва отпор. Санчо обсажда Самора, но бива убит от предателя Велидо Долфос. Това се разказва в епичната поема Cantar de Sancho II y el Cerco de Zamora (Поема за Санчо II и обсадата на Самора). Отгледан в двора на Фернандо I, Сид се издига при Санчо II и достига до високия чин на „алферес“ (носител на кралското знаме и меч, т.е. военачалник, или, за да се изразим със съвременния термин, главнокомандуващ на всичките негови войски). Сид е вземал живо участие във всички войни, които Санчо е водил със своите братя и сестри. Своето прозвище Campeador Сид получава в 1066 г., когато при един спор между Кастилия и Навара двете страни решават да прибегнат до двубой между избран рицар от едната и другата страна. Сид, застъпващ интересите на Кастилия, побеждава избрания от Навара рицар. По това време, пък и по-рано, той е участвувал в разпри между християнски крале и техните мавърски васали.

При Алфонсо VI, възцарил се след смъртта на брат си Санчо, Сид е бил един от дванадесетте рицари, които според преданието са накарали краля да се закълне в църквата света Гадеа, че няма пръст в смъртта на брат си. Това може би е било една от причините за неразположението на Алфонсо към Сид; друга причина се е криела в обстоятелството, че Сид е бил от кастилските благородници и срещу него се обявяват леонските благородници, които само чакат сгоден случай да го скарат с краля. И такъв случай им се предоставя: завърнал се от арабски области, където е бил натоварен да събере обичайния годишен данък от мавърските царе, Сид бива обвинен от враждебно настроените към него царедворци в присвояване на част от тези данъци. Помнейки още обидата от изтръгнатата клетва, Алфонсо повярва на клеветите и го заточава. И оттук нататък легендата се намесва в живота на историческия Сид и прави от него верния васал въпреки всичко на краля Алфонсо VI.

Р. Менендес Пидал подчертава, че, макар и заточен, историческият Сид е останал верен на краля; той го почита и уважава като свой сеньор, макар кралят да се отнася гневно и несправедливо към него.^[3] По съществуващото тогава право прогоненият Сид не е дължал вярност на краля, но той е бил предан нему през целия си живот. Когато превзема Валенсия, при силната съпротива на краля, той все пак заявява, че градът остава под властта на неговия господар, краля дон Алфонсо.^[4] И това той го прави не толкова по лични причини, колкото поради мисълта за отечеството, с което той ще бъде примирен, когато Алфонсо му даде своята прошка.

И сега, какво ехо е предизвикал споменът за Сид? — Той е станал непресекващ извор на поетическо творчество. Още приживе на героя е била съчинена една поема на латински Carmen Campidoctoiis, а възможно е да е имало и преди нея песни или разкази за Сид от участниците в неговите походи. Друго едно повествувание е Historia Roderici, написана вероятно към 1110 г., чийто оригинал е загубен, но от която има по-късни остатъци, включени в Primera Crónica General от 1289 г. От XII в. (1140 г.) е нашата Поема за моя Сид (Cantar de Mio Cid); от XIV в. е Cantar de Rodrigo. А после класическият, неокласическият, романтичният и новият испански театър възкресяват фигурата на Сид, така че, сътворила толкова много произведения в своята страна, тя преминава границите на своето отечество, и отеква във Франция, където Корней, вдъхновил се от Guillen de Castro-вата пиеса Las Mocedades del Cid (1621 г.), написва своята героична трагедия „Le Cid“ (1636 г.), пример на героичен морал за френската младеж, дори и до днес. В по-нови времена Виктор Юго (в своята „Légende des Siécles“), Ередия, Льоконт дьо Лил дават различни облици на испанския национален герой. В Германия Хердер е увековечил в своите стихове любовта между Сид и Химена; в Англия — Локхарт и Гибсон, поетичните хроники на Соути и Денис — в Италия — романсерото за Сид от Пиетро Монти; в Швеция — преводът направен от принц Оскар Фредерик, по-късно крал Оскар II; в Дания — фрагментите, написани от Карл Багер и т.н.^[5]

* * *

Кога е била написана самата поема и кой е бил нейният автор? Поемата за моя Сид е споделила участта на много други средновековни поеми (във Франция Песента за Роланда е анонимна и без точно установени дата и място на написване). В самата Испания анонимността на творбите е характерна черта за средновековната испанска литература; едва от XIII в. нататък авторите ще почнат да изявяват своето бащинство, като означават накрая своето име (Берсео, например).

Ако се обърнем към поемата, накрая (в т.нар. Explicit, прибавен в XIV в.) ще прочетем:

Quien escribió este libro del Dios parayso, amen!

Per Abbat le escribió en el mes de mayo

En era de mili C. C. [C] XL. V. años.

На този, който написа (преписа) тази книга,

Бог да даде рая, амин!

Пер Абат я написа в месец май,

на 1345 година от тази ера.^[6]

Явно е, според Пидал^[7], че този едничък ръкопис е бил преписан в XIV в. и не може да бъде първичният оригинал, а един обикновен препис, понеже към 1289 г., когато се е довършвала la Primera Crónica General, Поемата за моя Сид е била много позната и не е била разпространявана под първоначалната си форма, съдържаща се в казания ръкопис, но преработена и разширена, което показва, че вече доста време тя се е казвала.

Различни са били мненията относно датата на написването на поемата. Пидал е склонен заедно с други изследвани да я отнесе към средата на XII в. — 1140 г.^[8]

Във всеки случай авторът трябва да е бил жонгльор (juglar), а не духовник, от областта Мединасели, чиито места той познава добре; човек с известна култура.

* * *

Единството на поемата за нас е ясно и то се проявява както в замисъл, така и в композиция.

Ако нейният автор не ни е познат и никакви данни не могат, макар и отчасти да ни осведомят за неговото жизнено поприще и за неговата дейност, нека видим какво ще ни каже поне неговото дело, неговата творба, която е все пак пълната му духовна и морална изява, неговото слово, самият той.

В композицията личат ясно три главни части: I. Изгнаничеството на Сид, което образува материалната и морална предпоставка на поемата; II. Сватбите на дъщерите на Сид, където продължават победите на Сид срещу маврите и най-вече превземането на Валенсия, изпратеният за втори път дар на краля и последвалото примирие с Алфонсо; кралят оженва дъщерите на Сид за инфантите на Карион III. Оскърблението в Корпес, нанесено на дъщерите на Сид от техните съпрузи, замислено като отмъщение за присмехите на двора поради тяхното малодушие при случката с лъва и поради страха, показан в битката с мароканския цар Букар. Кралят, комуто Сид се оплаква за нанесената му обида, свиква Кортесите в Толедо и там инфантите са осъдени. В двубоя с тримата воини на Сид те са победени и заклеймени като предатели, а междувременно пратеници на инфантите от Навара и Арагон поискват ръката на дъщерите на Сид за своите принцове. Сватбите се отпразнуват блестящо и Кампеадорът е на върха на славата си. Планът на поемата е прост, единен и прегледен, с една силна вътрешна обосновка. Изложението е също така лишено от ораторски похвати, то е определено от естественото протичане на събитията и сочи на една добре замислена идея, представена, както видяхме, в три последователни етапа.

И все пак основната мисъл си остава идеята за освобождението на Испания от маврите, именно тя вдъхновява Сид в неговите военни подвизи. Голяма част от поемата е изпълнена с разкази за превзетите от Сид градове: Кастехон, Алкосер, Алканис, Мурвиедро, Себоля и Валенсия. Тази основна мисъл е свързана с васалната преданост на Сид към краля и домашния бит на героя.

* * *

При преценката за изкуството в едно произведение трябва да се изхожда и от това, дали то представя нещо единно в замисъл и композиция или е откъслечно. В нашия случай Поемата за моя Сид, дело на един автор, съчетава в себе си качествата на една стегната композиция, хомогенен епически стил и съответни изразни средства.^[9]

Поетът е центрирал своя разказ около заточението на Сид и произлезлите от това обстоятелства по-нататъшни действия на героя по отношение, от една страна, на краля (запазена към него васална преданост) и на маврите, от друга (превземане на техни градове и земи); но паралелно с това се развива и друго едно действие: личният домашен живот на Сид, показан в неговите отношения и постъпки към жена и деца, действие, което завършва в един пръв етап с женитбата на доня Елвира и доня Сол (макар не по желанието на баща им) с двамата инфанти на Карион; и най-после, естествено последствие от този неравен и нещастен брак, както и от особения характер на инфантите — малодушие в боя и високомерие и жестокост в държане и обноски, разтрогване на брака (с посрамване на инфантите в Толедо) и повторното щастливо омъжване на дъщерите на Сид за инфантите на Навара и Арагон. Това е, тъй да се изразим, един триптих, чиито три елемента са логично и здраво свързани помежду си.

Поетът разказва просто, без превземки; той показва своите герои в момент на размисъл, действие и борба. Всичко е сбито и силно подчертава единството на поемата. Тонът дори е един и същ, тук-таме разнообразен с една или друга отсенка на мисълта или чувствата, но в общата линия останал верен на вдъхновението, което оживява поемата: вдъхновение на поет, проникнал до същността на подбудите, каращи неговите герои да действуват съобразно с едни или други помисли, които те могат да имат, съчетани с практическите изисквания на времето. Тези елементи дават един възвишен, идеален и същевременно реалистичен, исторически облик на изкуството в тази поема. Противно на Песента за Роланда, за която има много и различни редакции и преправки, Поемата за моя Сид е стигнала до нас само в един-единствен ръкопис от XIV в. (не съвсем пълен и на много места погрешен). В края ние четем името на преписвача Per Abbat и датата на преписването 1345 г. (по старото испанско леточисление), което отговаря на 1307 г. След дълги и подробни изследвания на ръкописа и на грешките, разместени стихове и т.н., Р. Менендис Пидал заключава, че „ръкописът на Пер Абат иде, през една непрекъсната серия от копия, от оригинала, написан към 1140 г.“^[10]

Накрая трябва да споменем, като плод на дългите занимания и изследвания на Поемата за моя Сид, монументалното критично издание на Менендис Пидал, което използувахме за нашия превод.^[11]

В превода си сме се старали да се придържаме колкото е възможно по-близо до текста. Ние сме на мнение, че при старинните текстове трябва да се съобразяваме със състоянието на езика по онова време и да не го осъвременяваме, защото текстът издава една простота и дори известна грубост, която сме искали да запазим.