Лев Гросман
Колеж за магьосници (1)

Бруклин

 

Куентин направи фокус. Никой не го забеляза.

Джеймс, Джулия и Куентин вървяха заедно по студения неравен тротоар. Джеймс и Джулия се държаха за ръце. Така стояха нещата сега. Куентин се тътреше подире им — изглеждаше и се чувстваше като ядосано хлапе. Предпочиташе да е сам с Джулия или просто сам, обаче човек не може да има всичко. Поне наличните доказателства категорично водеха към това заключение.

— Така — подвикна Джеймс и се обърна. — Куентин, да обсъдим стратегията си.

Изглежда, шестото чувство винаги му подсказваше кога Куентин започва да се самосъжалява. Събеседването му беше след седем минути. Веднага след него щеше да се яви Джеймс.

— Стискаш му здраво ръката. Гледаш го в очите. Изчакваш го да се отпусне, халосваш го със стола, а пък аз разкодирам паролата му и изпращам имейл на „Принстън“.

— Бъди естествен, Куентин — намеси се Джулия. Тъмната й чуплива коса беше прибрана на кок.

Милото й отношение към него всеки път го караше да се чувства още по-зле.

— Нали тъкмо това казах и аз?

В този момент Куентин отново направи фокуса. Беше много елементарен и изискваше само ловкост и една петцентова монета. Куентин го направи в джоба си, затова никой не го видя. Повтори го, после го направи още веднъж, но на обратно.

— Според мен паролата му е „Палав тигър 69“ — заяви Джеймс.

— Или „Лошо котенце 40“.

— Чакайте, бе, той е над петдесетте — намеси се Куентин.

— Паролата му със сигурност ще е „парола“.

Хрумна му, че тази история сякаш продължава цяла вечност. И тримата бяха само на по седемнайсет, но му се струваше, че познава Джулия и Джеймс от цяла вечност. Тук имаше пръст провидението: училищната система в Бруклин подбираше надарените ученици и ги съсредоточаваше на едно място. После отсяваше гениите и ги отделяше от другите. В резултат на това още от началните класове тримата се засичаха на състезанията по ораторско майсторство, на регионалните изпити по латински и в специалните класове по математика за свръх напреднали. Бяха най-големите зубрачи сред зубрачите. Сега беше последната им година в училище и Куентин познаваше Джулия и Джеймс по-добре от всекиго на света (по-добре дори от родителите им). Те също го познаваха като опакото на дланта си. И тримата знаеха какво ще каже някой от другите още преди да го е изрекъл. Всеки, който би спал с другиго, вече го бе сторил. Джулия — замечтаната Джулия с бледо луничаво лице — никога нямаше да спи с Куентин. Той беше кльощав и висок, макар постоянно да се привеждаше, за да избегне удара на божия гняв, който според законите на логиката поразява първо високите хора. Косата му, дълга до раменете, започваше да се превръща в ледени висулки. Трябваше да остане след часа по физическо и да я изсуши, особено след като му предстоеше събеседване. Прихлупеното сивкаво небе предвещаваше снеговалеж. Помисли си, че в момента светът представя само за него картина на скръбта: врани, накацали по електропроводите, настъпени кучешки изпражнения, боклуци, разнасяни от вятъра, жалки останки от безброй мокри дъбови листа, осквернявани по безброй начини от превозни средства и пешеходци.

— Леле, повдига ми се! — заяви Джеймс. — Преядох. Защо все преяждам?

— Защото си лакомо прасе ли? — подхвърли Джулия. — Понеже ти е писнало да си виждаш ходилата ли? Или защото се стараеш коремът ти да увисне чак до пениса?

Джеймс сложи ръце на тила си, вплете пръсти в чупливата си кестенява коса, при което палтото му от камилска вълна се разтвори срещу ледения ноемврийски вятър, и шумно се оригна. Не се страхуваше от студа и сякаш никога не го усещаше.

Куентин пък вечно зъзнеше, като че ли беше впримчен в някаква собствена зима.

Джеймс запя — песента беше като кръстоска между „Добрият крал Венцел“ и „Бинго“:

„Живееше нявга едно момче,

младо, силно и храбро бе то.

Размахваше меч, яздеше коне

и носеше името Дейво…“

— Ужас! — извика Джулия. — Престани!

Джеймс беше съчинил тази песен преди години за някакво представление с участието на млади таланти — средношколци. Още обичаше да си я тананика; вече всички я знаеха наизуст. Джулия го блъсна в една кофа за смет, но след като той не престана да пее, тя грабна плетената му шапка и го заналага по главата.

— Косата ми! Прекрасната ми прическа за събеседването!

„Крал Джеймс — помисли си Куентин. — Le roi s’amuse — кралят се забавлява.“

— Извинете, че ви развалям купона — промърмори той, — но имаме само около две минути.

— Боже мили! — изписка Джулия. — Ще закъснеем за аудиенцията!

„Би трябвало да съм щастлив — каза си Куентин. — Аз съм млад и в добро здраве. Имам сравнително нормални родители — баща ми е редактор на учебници по медицина, майка ми участва в създаването на реклами, след като не е осъществила мечтата си да стане художничка. Аз съм солиден член на средно-средната класа. Гимназиалната ми диплома е много по-висока, отколкото повечето хора си представят, че е възможно.“

И все пак, докато крачеше по Пето Авеню в Бруклин, издокаран с черно палто и сив официален костюм, Куентин осъзнаваше, че не е щастлив. Но каква беше причината? Грижливо бе трупал всички съставки на щастието. Изпълнил бе всички задължителни ритуали, изрекъл бе думите, запалил беше свещите, извършил бе жертвоприношенията. Само че подобно на непокорен дух щастието отказваше да го споходи. Не му идваше наум какво друго да направи.

Продължи да се тътри след Джеймс и Джулия покрай винарски изби, обществени перални, тузарски бутици, магазина за мобилни телефони, чиито витрини бяха обрамчени с неонови лампички, покрай някакъв бар, където някакви старци вече се наливаха с алкохол, въпреки че беше ранен следобед, покрай тухлена сграда на ветераните от войните в чужбина, пред която се мъдреха пластмасови градински мебели. Всичко това затвърждаваше убеждението му, че поради някаква космическа бюрокрация е бил лишен от истинския живот, който му е бил отреден. Бил е даден другиму, а на него бяха пробутали този сурогат, това жалко съществуване. Може би щеше да открие истинския си живот в „Принстън“. Той отново направи в джоба си фокуса с петачето.

— Оная работа ли си дърпаш? — подвикна Джеймс.

Куентин се изчерви:

— Глупости! Какви ги дрънкаш!

— Няма лошо, приятел. — Джеймс го потупа по рамото. — Така се избистря съзнанието.

Вятърът проникваше през тънката материя на официалния костюм на Куентин, но той не си закопча палтото. Остави студът да го смразява до мозъка на костите. Нямаше значение, и без това той не беше тук.

Беше във Филория.

Поредицата от пет романа на Кристофър Пловър „Филория и отвъд“ са издадени в Англия през 1930. В тях се описват приключенията на петте хлапета Чатуин във вълшебна страна, която те откриват, докато са на почивка в провинцията заедно с ексцентричните си леля и чичо. Всъщност те не са на почивка — баща им гази до колене в кръв и кал в Пасендал, а майка им е хоспитализирана заради странна болест, може би душевна, затова хлапетата на бърза ръка са експедирани в провинцията.

Само че всички тези нещастия се случват далеч на заден план. На преден план всяко лято, в продължение на три години, децата напускат училищните си пансиони, връщат се в Северна Англия и всеки път откриват прохода към тайния свят на Филория, където се впускат в приключения. Изследват вълшебни страни и защитават местните кротки същества от злостните сили, които заплашват живота им. Най-необичайният и най-упоритият враг на тези създания е забулена фигура, известна като Пазачката, чиито магии заплашват да спрат хода на времето и Филория да остане впримчена в седемнайсетия час на отвратителен дъждовен следобед в края на септември.

Като повечето хора Куентин беше чел книгите за Филория още в началното училище. Но за разлика от повечето от тях — от Джеймс и Джулия, например — той така и не ги надрасна. В тях се потапяше, когато нямаше сили да се изправи лице в лице с истинския живот. (Романите за Филория му бяха утеха, задето Джулия не го обичаше.) Несъмнено те бяха пропити с духа на английска детска стая и той тайничко се срамуваше, когато четеше за Удобния кон — грамадно дружелюбно същество, което нощем безшумно препуска из Филория и чийто гръб е толкова широк, че можеш да спиш на него.

В историята за Филория обаче се таеше по-примамлива и по-опасна истина, от която Куентин не можеше да се откаже. Струваше му се, че книгите от поредицата — особено първата, наречена „Светът в стената“, сякаш олицетворяват самото четене. В мига, в който най-големият Чатуин, меланхоличният Мартин, отваря вратичката на стенния часовник, намиращ се в един тъмен тесен коридор в къщата на чичо му, и пристъпва във Филория, той сякаш разгръща книга (Куентин винаги си представяше как Мартин несръчно отмества махалото, напомнящо мъжец във великанско гърло). Такава книга, която прави всичко, което книгите обещават и никога не изпълняват: да те изтръгнат от твоя свят и да те пренесат на много по-хубаво място.

Светът, който Мартин открива в стените на чичовата си къща, е изпълнен с магически здрач. Там пейзажът е черно-бял и неумолим като печатна страница. Полята са обрасли с бодливи храсталаци, а заоблените хълмове са пресечени от старинни каменни стени. Във Филория всеки ден по обяд има слънчево затъмнение и понякога сезоните траят по сто години. Голи клони на дървета дращят небето. Вълните на светлозелен океан се плискат в тесни бели брегове от натрошени мидени черупки. Всичко във Филория имаше значение, непознато за нашия свят. Там човек изпитваше съответните чувства, когато нещо се случеше. Щастието беше реално и постижимо. То идваше, когато го повикаш. И по-точно — никога не те напускаше.

Застанаха пред къщата. Кварталът беше хубав. Високи дървета се издигаха край широките тротоари. Къщата беше тухлена и се отличаваше с това, че беше единствената самостоятелна постройка сред редицата от къщи, залепени една за друга. Прочута бе с ролята си в кървавата и скъпоструваща битка за Бруклин. Изглеждаше така, сякаш отправяше лек упрек към автомобилите, уличните лампи и околните къщи със спомените си за аристократичното си минало, датиращо от времето на първите германски заселници в Америка. „Ако това беше роман за Филория — мислено отбеляза Куентин, — в къщата щеше да има таен проход към друг свят.“ Старецът, който я обитаваше, щеше да е любезен ексцентрик, подхвърлящ загадъчни забележки, и зад гърба му Куентин щеше да се натъкне на тайнствен шкаф или на омагьосан кухненски асансьор, или на нещо друго, през което с развихреното си въображение щеше да зърне един друг свят. Само че това не беше роман за Филория.

— Е — промърмори Джулия. — Да им дадем да се разберат.

Носеше синьо палто от шевиот с кръгла яка, което й придаваше вид на ученичка от Франция.

Удариха си юмруците. Тя смутено сведе поглед. Знаеше за чувствата му. Куентин бе наясно, че тя знае, и точка по въпроса. Той зачака, преструвайки се, че гледа някакъв паркиран автомобил, докато Джулия целуна за сбогом Джеймс (тя сложи ръка на гърдите му и кокетно повдигна пета като старовремска филмова актриса). После тръгна, без да се обърне.

Двамата с Джеймс бавно се отправиха по павираната пътека към входната врата.

Джеймс прегърна приятеля си през раменете.

— Знам какво ти се върти в главата — подхвърли той намусено. Куентин беше по-висок, но Джеймс бе с по-солидно телосложение и за малко щеше да го повали. — Мислиш си, че никой не знае какво ти е. Обаче аз те разбирам. — Той почти бащински стисна рамото на Куентин. — Само аз те разбирам.

Куентин не продума. Човек можеше да завижда на Джеймс, не и да го мрази, защото освен красив и умен, той бе и добър по душа. Куентин не бе срещал другиго, който толкова да му напомня за Мартин Чатуин. Но ако Джеймс беше един Чатуин, то какъв бе тогава Куентин? Най-големият проблем на общуването с Джеймс бе, че винаги той беше героят. Каква роля ти отреждаше този факт? Или на приятеля, или на злодея.

Куентин натисна звънеца. Някъде в дълбините на тъмната къща отекна тихо дрънчене. Старомоден аналогов звънец. Куентин мислено си преговори списъка с извънучилищните си занимания, целите в живота си и така нататък. Беше подготвен за събеседването във всеки един аспект, с изключение може би на влажната си коса. Сега, когато съблазнителният плод, към който толкова се бе стремил, бе под носа му, той изведнъж загуби желание да го притежава. Не се изненада. Беше свикнал с внезапната загуба на интерес — често се случваше да се бъхти, за да постигне нещо, а накрая вече да не го иска. Случваше му се непрекъснато и чувството дори му действаше някак успокояващо заради постоянството, с което го връхлиташе.

Входът се охраняваше от потискащо обикновена и типична за предградията мрежеста врата. В лехите от двете страни на стъпалата, противно на всякаква градинарска логика, още цъфтяха оранжеви и пурпурни цинии. „Колко странно — помисли си без капчица учудване Куентин, — че още са живи през ноември.“ Издърпа ръкавите на палтото си върху дланите си (беше без ръкавици) и ги пъхна под мишниците си. Въпреки че при този студ би трябвало да падат снежинки, неочаквано заваля дъжд.

Изминаха пет минути, през които дъждът не секна. Куентин отново позвъни, после леко побутна вратата. Тя се открехна и отвътре лъхна топъл въздух. И застоялата миризма на чужда къща.

— Ехо?! — провикна се Куентин.

Спогледаха се с Джеймс и широко отвориха вратата.

— Предлагам да изчакаме още малко.

— Изобщо кой провежда събеседвания в извънработно време? — промърмори Куентин. — Бас държа, че тоя е педофил.

Вестибюлът бе тъмен, плътните ориенталски килими заглушаваха всеки звук. Джеймс продължително натисна звънеца, но не пристъпи вътре. Никой не се появи.

— Според мен няма никого — промълви Куентин. Не беше сигурен, че Джеймс го е чул. Приятелят му не се осмеляваше да прекрачи прага и това още повече подсилваше желанието му да влезе в тази къща. Жалко, че не си беше сложил по-практични обувки, в случай че събеседването наистина се окажеше проход към вълшебната страна Филория.

Той пристъпи напред. Извита вътрешна стълба водеше към горния етаж. Вляво се виждаше официална и явно неизползвана трапезария. Вдясно имаше уютен кабинет с кожени кресла и грамаден гравиран дървен шкаф, изправен в ъгъла. Интересно! Древна морска карта заемаше половината от едната стена, компасът бе изобразен като бодлива роза. Той прокара длан по всички стени, за да намери бутона за осветлението. В другия ъгъл зърна стол от бамбук, но не седна на него.

Всички щори бяха спуснати. Непрогледният мрак не бе като в помещения със спуснати завеси, а сякаш в мига, в който бе прекрачил прага, слънцето бе залязло или беше настъпило пълно затъмнение. Той влезе в кабинета — струваше му се, че движенията му са като на забавен каданс. Казваше си, че ей — сега ще излезе и ще извика приятеля си. Само след минутка. Искаше му се поне да погледне. Мракът го обвиваше като боцкащ електрически облак.

Шкафът беше грамаден — толкова голям, че да се скриеш в него. Куентин докосна месинговата валчеста дръжка. Вратичката не беше заключена. Пръстите му затрепериха. Не можеше да се въздържи. Струваше му се, че светът се върти около него…

Оказа се шкаф за напитки.

Всъщност напитките бяха като в истински бар. Куентин се пресегна пред редиците леко подрънкващи бутилки и за всеки случай опипа дъното на шкафа. В гладката дървена повърхност нямаше нищо вълшебно. Той затвори вратичката. Лицето му пламтеше в мрака. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и едва тогава забеляза трупа на пода.

 

 

След петнайсет минути просторният вестибюл гъмжеше от хора. Куентин седеше на бамбуковия стол в ъгъла като човек, комуто предстои да носи ковчега на напълно непознат. Притискаше тила си към хладната солидна стена. Джеймс стоеше до него и явно не можеше да измисли къде да си дене ръцете. Двамата не се поглеждаха.

Старецът лежеше по гръб на пода. Коремът му беше като хълмче, прошарената му коса наподобяваше бухналата „прическа“ на Айнщайн. До него бяха клекнали трима медици от спешна помощ — двама мъже и една жена. Тя беше обезоръжаващо и почти неуместно красива — изглеждаше не на място сред тази потискаща сцена. Медиците си вършеха работата, но липсваше почти мълниеносната бързина при животоспасяващите процедури. Това тук беше последствието — задължителният и провален опит за възкресяване на мъртвец. Тримата си шепнеха, събираха си нещата и пускаха замърсените инструменти в специален контейнер.

С обигран жест единият мъж извади тръбата, с която бяха интубирали мъртвеца. Устата на стареца бе отворена и Куентин виждаше сивкавия му език. Подуши нещо, което отказа да приеме — лека миризма на изпражнения.

— Лоша работа — за пореден път каза Джеймс.

— Да — изломоти Куентин, — много лоша.

Устните и зъбите му сякаш бяха изтръпнали. Казваше си, че ако не помръдне, повече няма да му обърнат внимание. Помъчи се да диша бавно и да не се движи. Взираше се в една точка, отказвайки да гледа онова, което се случваше в кабинета. Даваше си сметка, че ако погледне Джеймс, ще види отразено собственото си душевно състояние — безкраен коридор от паника, който водеше наникъде. Запита се кога ще ги освободят. Не можеше да се отърси от срама, че е влязъл неканен в този дом, сякаш това по някакъв начин бе причинило смъртта на непознатия.

— Не биваше да го наричам педофил — промърмори. — Беше гадно.

— Много гадно — съгласи се Джеймс. Двамата говореха бавно, сякаш за пръв път разменяха реплики на непознат език.

Жената от спешна помощ се изправи и се протегна. Куентин наблюдаваше как тя сложи ръце на кръста си и завъртя глава на една страна, после на друга. Сетне тръгна към тях и пътьом си свали ръкавиците.

— Така — подхвърли жизнерадостно. — Той е мъртъв. — По акцента й личеше, че е англичанка.

Куентин се покашля, за да се отърве от буцата, която сякаш бе заседнала в гърлото му. Жената ловко запрати ръкавиците право в кошчето за смет в другия край на помещението.

— От какво е починал?

— Мозъчен кръвоизлив. Чудесен и бърз начин да умреш, ако ти е дошло времето. Неговото определено е дошло. Сигурно си е падал по чашката. — Тя направи жест, сякаш пиеше.

Лицето й беше зачервено от усилието да стои наведена над трупа. Навярно бе най-много двайсет и пет годишна. Носеше добре изгладена тъмносиня блуза с къси ръкави, а едно от копчетата се различаваше от другите: стюардеса на полет към ада. Куентин съжаляваше, че е толкова привлекателна. Много по-лесно бе да си имаш вземане-даване с некрасиви жени — нямаше опасност да бъдеш наранен от тяхната недостижимост. Само че тази жена не бе от тях. Беше бледа, слаба и неприлично хубава, с плътни и много сексапилни устни.

— Ами… — измънка Куентин, докато се мъчеше да измисли как да продължи. — Съжалявам.

— Защо? — изгледа го жената. — Ти ли го уби?

— Дойдох за събеседване. Той набираше кандидати за „Принстън“.

— Тогава какво ти пука?

Той се поколеба. Вероятно не беше доразбрал целта на този разговор. Изправи се, както трябваше да стори още когато тя се приближи. Беше много по-висок от нея. Хрумна му, че дори при въпросните обстоятелства жената се държи доста нахакано за длъжността си. В крайна сметка беше нещо като добре обучена санитарка, а не истинска лекарка. Искаше му се да потърси с поглед табелката с името й, но се страхуваше да не би тя да си помисли, че зяпа гърдите й.

— Не съм разтревожен от смъртта на конкретния човек — каза, като внимателно подбираше думите си, — но ценя човешкия живот като цяло. И макар да не познавах господина, мога да кажа, че съжалявам, задето е мъртъв.

— Ами ако е бил някакво чудовище? Може би наистина е бил педофил. — Явно одеве го беше чула.

— Може би. Но може да е бил и добър човек. Дори светец.

— Може би.

— Сигурно непрекъснато си имате работа с мъртъвци. — С крайчеца на окото си той забеляза, че Джеймс озадачено наблюдава тази размяна на реплики.

— Задачата ни е да спасяваме живота на хората. Поне така ни учат.

— Навярно е трудно.

— С мъртвите е много по-лесно.

— Защото не говорят.

— Именно. — Погледът й противоречеше на думите й. Куентин си каза, че тя внимателно го наблюдава.

— Вижте — намеси се Джеймс, — мисля да си тръгваме.

— Защо толкова си се разбързал? — промърмори жената, без да изпуска от очи Куентин. За разлика от всички познати и непознати тя явно се интересуваше от него повече, отколкото от Джеймс. — Мисля, че този човек е оставил нещо за вас — добави и взе от масичката с мраморен плот два големи плика като онези за документи.

Куентин се намръщи:

— Едва ли.

— Време е да тръгваме — настоя Джеймс.

— Вече го каза! — скастри го жената.

Джеймс отвори вратата. Студеният повей беше като приятно разтърсване. Изглеждаше реален. Именно това бе необходимо на Куентин — повече реалност. И по-малко от това тук, каквото и да беше.

— Говоря сериозно — продължи тя. — Според мен трябва да вземете пликовете. Може би съдържат нещо важно.

Продължаваше да го фиксира. Всичко наоколо бе стихнало. На площадката пред къщата беше студено и влажно, а на всичко отгоре се намираха на десетина метра от труп.

— Вижте, ние си тръгваме — заяви Джеймс. — Благодаря. Сигурен съм, че направихте всичко възможно.

Тъмната коса на красивата жена беше сплетена на две дебели плитки. Тя носеше лъскав пръстен от жълт емайл и странен старинен часовник. Носът и брадичката й бяха изящни и заострени. Беше блед, кльощав и красив ангел на смъртта и държеше два плика, върху които с флумастер и печатни букви бяха написани имената им. Може би съдържаха поверителни препоръки. Поради някаква причина, вероятно защото знаеше, че Джеймс няма да го стори, Куентин взе плика, адресиран до него.

— Чудесно. Довиждане! — изчурулика жената. Врътна се, влезе обратно в къщата и затвори вратата. Двамата останаха сами на площадката.

— Така… — промърмори Джеймс. Вдиша през носа си и шумно издиша.

Куентин кимна, все едно се съгласяваше с нещо, казано от приятеля му. Двамата бавно тръгнаха по пътеката към тротоара. Още се чувстваше замаян. И не му се разговаряше с Джеймс.

— Виж сега — продължи онзи, — май не биваше да вземаш плика.

— Знам. Но кой знае какво има вътре? Може да се окаже полезно.

— Да бе, извадихме късмет, че онзи е ритнал камбаната — гневно се сопна Джеймс.

Извървяха разстоянието до края на пресечката, без повече да проговорят — взаимно се дразнеха, обаче не го признаваха. Тротоарът беше мокър, а небето — побеляло от дъжда. Куентин осъзнаваше, че може би не биваше да взема плика. Яд го беше на себе си, яд го беше и на Джеймс, задето не беше взел своя плик.

— Ще се видим по-късно — измънка Джеймс. — Имам среща с Джулс в обществената библиотека.

— Добре.

Официално си стиснаха ръце. Жестът бе някак финален. Куентин бавно закрачи по Първа улица. Току-що бе излязъл от къща, в която беше умрял човек. Още живееше в сън. Даде си сметка (и още повече се засрами), че всъщност изпитва облекчение, задето днес няма да се яви на събеседване за постъпване в университета „Принстън“. Смрачаваше се. Слънцето вече залязваше зад сивкавата пелена от облаци над Бруклин. За пръв път от един час насам той се сети за всичко, което трябваше да свърши днес: решаване на задачи по физика, доклад за часа по история, кореспонденция по електронната поща, миене на съдове, пране. Тежестта на тези задължения го приковаваше към гравитационното поле на обикновения свят. Налагаше се да разкаже за случилото се на родителите си, които по някакъв начин, който той не разбираше и затова не можеше да им се противопостави, щяха да му внушат, че вината е изцяло негова. Животът му щеше да се върне към обичайното си състояние. Замисли се за срещата на Джеймс и Джулия в обществената библиотека. Знаеше, че Джулия работи върху доклада си за западната цивилизация, възложен й от господин Карас — проект, предвиден за шест седмици, който тя можеше да завърши за две безсънни денонощия. Макар пламенно да желаеше Джулия да е негова, а не на Джеймс, той не си представяше как би могъл да я спечели. В най-реалистичните му фантазии Джеймс умираше неочаквано и без да се мъчи, а тя, ридаейки, търсеше утеха в прегръдките на най-добрия му приятел.

Докато вървеше, разхлаби клипса и отвори плика. Веднага забеляза, че вътре не бяха документите му за кандидатстване, нито други официални документи. Видя само някаква тетрадка. Изглеждаше вехта, ъглите й се бяха протрили и заоблили, корицата беше покрита с кафеникави петна.

Надписът с мастило на първата страница гласеше:

„Магьосниците — Шеста книга от Филория и отвъд“.

Мастилото беше почерняло от времето. Куентин не знаеше да има книга от Кристофър Пловър, наречена „Магьосниците“. Всеки почитател на автора беше наясно, че поредицата за Филория се състои само от пет романа.

Той прелисти на другата страница и в този момент някакво парче бяла хартия, сгънато на две, изхвърча от тетрадката и вятърът го понесе. За миг то кацна върху оградата от ковано желязо, после вихърът пак го отвя.

На това място имаше обществена градинка — триъгълно парченце земя, което бе прекалено тясно и с прекалено странна форма, за да възбуди апетита на строителните предприемачи. Собствеността върху него бе като черна дупка от юридически неясноти, ето защо преди няколко години неколцина предприемчиви жители на квартала си го присвоиха. Те изкопаха и изнесоха киселинния пясък, характерен за Бруклин, и го замениха с плодородна почва. Известно време отглеждаха тикви, домати и пролетни зеленчуци. Дори си направиха миниатюрни японски градинки, но напоследък бяха зарязали парцела, който сега бе обрасъл с неумолими градски бурени. Те се ширеха навсякъде и най-безцеремонно задушаваха по-деликатните си и по-екзотични съперници. Бележката се приземи сред гъсталака и изчезна.

По това време на годината всички растения, дори плевелите, бяха мъртви или вече загиваха и Куентин нагази сред буренаците, които му стигаха до коленете и се закачаха в панталона му. Под подметките на кожените му обувки захрускаха строшени стъкла. Хрумна му, че може би на бележката е записан само телефонният номер на готината мацка от спешна помощ. Градината беше тясна, но учудващо дълга. По средата й стърчаха три-четири големи дървета и колкото по-навътре навлизаше Куентин, мракът все повече се сгъстяваше и буренаците ставаха все по-непробиваеми.

Той зърна бележката — беше кацнала на дървената рамка, обвита с мъртви лозови филизи. Имаше опасност, преди да я хване, белият лист хартия да прехвърчи през оградата от ковано желязо. Телефонът му иззвъня — търсеше го баща му. Куентин не се обади. Стори му се, че в обсега на периферното му зрение нещо прелетя край шубраците, нещо голямо и белезникаво, което изчезна, преди той да обърне глава. Продължи да си пробива път сред трупове на гладиоли, петунии, слънчогледи с човешки бой, розови храсти — бодливи твърди стъбла и мъртви цветове, застинали във форми, напомнящи натруфени дантели.

Струваше му се, че е стигнал чак до Седмо Авеню. Все пак продължи да навлиза по-навътре в градината, докосвайки се до Бог знае какви опасни растения. Само това му липсваше — да попадне на шибан отровен бръшлян! Направи му впечатление, че тук-там сред мъртвите растения още надничаха зелени стъбла, които извличаха сокове незнайно откъде. Долови и някакъв сладникав мирис.

Спря. Ненадейно настъпи тишина. Никакви автомобилни клаксони, стереоуредби или сирени. Телефонът му вече не звънеше. Пръстите му бяха изтръпнали от кучешкия студ. „Да продължа ли, или да се върна?“ След малко отново си запробива път сред гъсталака, като затвори очи и се опита да си пази лицето от трънливите вейки. Спъна се в нещо — някакъв стар камък. Внезапно му се догади. Беше плувнал в пот.

Отвори очи и видя, че стои край необятна и равна като тепсия морава, заобиколена от дървета. Ароматът на сочната трева беше зашеметяващ. Жежко слънце напичаше лицето му.

Само че слънцето не трябваше да е под такъв ъгъл. Небето беше ослепително синьо. Зави му се свят. Затаи дъх за няколко секунди, изкара от белите си дробове ледения зимен въздух, вдиша топлия летен въздух, наситен с цветен прашец, и кихна.

Отвъд просторната морава се издигаше голяма къща, изградена от камъни с цвят на пчелен мед и сиви плочи, и окичена с комини, кулички и кули. Над централното крило се издигаше царствена часовникова кула, която според Куентин изглеждаше не на място в тази сграда тип частна резиденция. Часовникът беше във венециански стил: една-едничка дълга стрелка обикаляше циферблат с римски цифри. На другото крило се виждаше позеленял от времето меден купол като на обсерватория. Между къщата и моравата се виждаха примамливи терасирани площадки, китни горички, живи плетове и фонтани.

Куентин си каза, че ако не помръдне няколко секунди, всичко ще се върне към нормалното. Помисли си, че преживява някакъв жесток неврологичен срив. Предпазливо се озърна през рамо. Нямаше и помен от мъртвата градина. Зърна само няколко високи дъбови дървета, отвъд които се простираше наглед неизбродна гора. Изпод мишницата му се стече вадичка от пот. Жегата беше непоносима.

Той остави на земята ученическата си раница и си свали палтото. Самотно чуруликане на птичка наруши тишината. На около два метра по-нататък висок кльощав младеж се облягаше на едно дърво и пушеше цигара. Изглеждаше приблизително на възрастта на Куентин. Носеше риза на тънки розови райета, с копченца на острата яка. Не погледна новодошлия, само отново дръпна от цигарата и издиша дима сред топлия летен въздух. Изглежда, жегата не го тормозеше.

— Здрасти — подвикна Куентин.

Едва сега непознатият го погледна. Вирна брадичка, но не отговори.

Куентин тръгна към него с възможно най-небрежната походка. Не искаше да изглежда като човек, който няма представа какво се случва. Беше плувнал в пот дори и без палтото. Чувстваше се като прекалено навлечен английски изследовател, опитващ се да впечатли недоверчив туземец. Така или иначе непременно трябваше да зададе един въпрос.

— Това ли е… — Той се покашля. — Това ли е Филория? — И присви очи срещу яркото слънце.

Младежът съсредоточено го изгледа. Отново дръпна жадно от цигарата, после бавно поклати глава и издуха дима:

— Не. Това е северната част на щата Ню Йорк. — Не се засмя.

По-късно Куентин щеше да му е благодарен за това.