Миле Марковски
Как таралежът остана без бодли и как му ушиха нов костюм

Гората, както и всяка гора през нощта, бе в черно мастило. Дърветата мълчаха, примирени с мисълта, че винаги ще бъдат в гората, а не някъде другаде. Самотните дървета, има и такива, сънуваха, че някой ден ще бъдат в дъбравата. Сигурно затова шумяха.

Били ли сте някога в пустинна гора?

Идете, трябва да я видите, нали сте като мен?

И пристигнах в първия лес.

Какво видях?

Тъмнина.

След първата открои се втора, след втората сблъсках се с трета тъмнина.

Значи:

когато се намерих в третата гора, горските животни бяха сънни. Разбира се, че никой не знае къде живее сънят.

Както и да е, но в третата гора по едно време обитателите й тръгнаха към спалните.

Единствено таралежът не отиде да зажуми.

Наблюдавахме се няколко мига.

Той очакваше пръв да започна разговора, аз се надявах, че той ще се престраши.

И може би цяла нощ щяхме да се пулим, ако не бях едно умно и съобразително дете:

— Извинявай, приятелю.

— Разбира се, че знам…

— Какво?

— Всичко.

Млъкнах. Повторно го попитах дали наистина най-всичко знае. Той се закле в бодлите си.

— Кажи ми къде живее Слънцето.

— Момент.

Този момент ми се стори като че ли беше сътворен от много моменти. Таралежът се скри в тъмното. Завърна се облечен в розова нощница и беше без бодли.

— Не се учудвай… Най-много знам, когато съм по нощница и без бодли. Та тебе, значи, те интересува къде живее Слънцето? Виждаш ли оная звезда? Ще се насочиш към нея. Ще вървиш… Ще си починеш… Пак ще продължиш и ще се намериш на кръстопът. Няма да тръгнеш нито вляво, нито вдясно. Когато мръкне, ще възпреш под черния дъб и ще чакаш. Малко ли ще чакаш, много ли ще чакаш — не знам, но ще кротуваш.

— Разбрано, но не разбирам…

— Много си любопитен. Аз съм мъдър, защото съм единственият таралеж без бодли. Това се случи преди много години. Прибрах се. Майка ми ме попита:

— Ежко, ти къпал ли си се?

— Никога.

— Веднага в банята.

Хубаво нещо било къпането. Но когато излязох от водата, костюмът от бодли бе изчезнал.

Майка ми се побърка. Плачех. После баща ми тайно ми уши нов, ала аз си търсех своя.

Веднъж имаше горско тържество.

По едно време ми дадоха думата за поздрав от името на таралежовия род. А насам, а натам — дума не можех да продумам. Някои се смееха, други не ме слушаха. Обидих се. И си помислих:

„Ще видите на другия бал.“

На пролетното тържество се появих без бодли.

— Кой е този?

— Наистина, кой е?

Чух как и Лъвът попита за моя милост, но придворните не можаха да му пояснят. Аз надменно се разхождах. Не поглеждах към никого. Пих от хладните напитки.

Към полунощ Лъвът рече:

— Добре дошли на празника на Пролетта… Всички добре дошли. Особена чест е за мен да ви представя нашия гост от деветата гора.

Тръгнах към Лъва. Нежно ме попита:

— Много се радвам… С какво мога да ви бъда полезен?

Тогава с ужас погледнах неговата лапа, която бе облечена в моя откраднат костюм.

Помолих го да ми подари дрехите на таралежа.

Лъвът се смути. Един от съветниците му подшушна, че ще му намери друг.

Подари ми костюма с царски жест и аз се осмелих:

— Мога ли да ви попитам за какво ви служеше?

— Всичко питай, само това не — рече царят.

Дълбоко се поклоних и напуснах тържеството.

В къщи веднага се преоблякох и сега си имам два костюма.

И оттогава вече не се къпя.

Но от тези приключения придобих необикновени способности. Когато съм по нощница и без бодли — всичко знам. Не мога да проумея защо е така — но е така. Сега, моля ти се, тръгвай и не забравяй черния дъб…

— Момент. Щом всичко знаеш, когато си без бодли, сигурно можеш да си отговориш защо лапата на Лъва е била облечена в таралежов костюм.

— Ей, вярно.

Таралежът легна на гръб. Дълго време шепнешком си говореше.

— Знам — изправи се, — ясно ми е. Как досега не съм се сетил? На тържеството Лъвът с всички любезно се поздравяваше с бодливата си лапа. И много се учудих: всички се усмихваха, макар че бодлите им се забиваха в лапите. Единствено заекът охна и заплака. След малко, когато поднасяха ястията, заекът не беше вече заек, а бе задушен заек. А Лъвът беше много доволен и с повишено настроение. Той мислеше, че бодлите му доставят радост на поданиците. И затова те се усмихваха…

Е, хайде, лека нощ.

Таралежът бавно тръгна.

В непрогледната тъмнина си мислех за пътеката към Слънцето…