Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finding Home, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 54 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2015)

Редактор: ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Мегън Уайт постави длани върху бюрото и изрита черните си обувки с високи токчета, простенвайки от облекчение. Стъпалата я боляха, а свитите й пръсти се раздвижиха бавно след цял час в скованост. Килимчето под краката й беше малко повече от изтривалка. Една дружинка местни жени го бяха оплели от плътните листа на някаква голямо розово цвете, чието име младата жена не можеше да запомни. Не можеше да се каже, че е много меко, но й се искаше да прегърне всяка една от жените задето бяха създали нещо, което усещаше като пухена възглавница в сравнение с твърдите обувки.

Беше на малкия остров Ерит от точно седем дени и имаше чувството, че не беше сядала за повече от десет минути. И сега нямаше време за почивка. Първият посланик на САЩ и дипломатическите пратеници, натоварени с издигането и управляването на новото посолство, стояха заедно на прага между временния дом на посланика и голата площ отпред, която бе предвидена за построяването на жилища за охраната и асистентите му, когато дойдеше време да пристигнат. Двамата мъже дискутираха военните доклади, когато посланик Темпълтън, доживотен служител на Държавния департамент и бивш помощник-секретар, поклати глава и възропта.

Посланик Темпълтън дори не трябваше да е тук все още. Строго секретното му ранно пристигане означаваше ограничени мерки за сигурност, няколко офис служители и на практика никакво асистиране, освен нейното. Имаше насрочени няколко срещи с министър-председателя на Ерит и съветниците му, за да улесни прехода от липсата на американско присъствие до активно посолство.

Въпреки стратегическото си местоположение в средата на океана, на хиляди километри северно от Хавай, никой не бе притеснявал Ерит в продължение на десетилетия. Влиятелните държави гледаха на хората от острова като на нецивилизовани и не виждаха никаква полза да се съюзяват с парченце земя с големината на Калифорния. Тогава една снимка от тайна среща между министър-председателя на Ерит, Хаканду, и президента на САЩ се разпространи и Ерит се превърна в област с голям интерес.

В продължение на месеци се носеха противоречиви слухове, че там ще бъде построена американска военна база и че Корея, която държи военното лидерство над Ерит, ще воюва с избрания министър-председател Хаканду за нуждите на страната да мобилизира бойната си сила. И по средата на всичко това, Мегън и един малък екип бяха изпратени от Вашингтон да подготвят всичко и да поемат контрол.

Благодарение на тайната им визита не бяха очаквали комитет по посрещането, но смъртоносните отряди се бяха оказали ужасна изненада.

— Колко са загинали? — Посланикът погледна към Мегън, когато зададе въпроса си.

Отговорът заседна в гърлото й, но въпреки това изрече:

— Четиринайсет невъоръжени мъже са убити в съня си, още няколко са в неизвестност, всяка сламена барака е изгорена до основи, а жените и децата са разпръснати.

Когато новините за интереса на Щатите към Ерит се разчуха, бунтовническите въоръжени сили бяха преминали от заплахи към действия и в някога мирната нация сега цареше хаос. Изминалата нощ доведе до втора атака на населените места по южния бряг в рамките на два дни — тихо и спокойно място, като изключим монотонното потропване на рибарите, които вадеха мрежите си от Тихия океан.

Посланикът изруга под нос.

— Планирана кървава баня.

— Дори тук, толкова далеч, ще ни бъде трудно да скрием новините от медиите у дома. — Скип Елисън вече изваждаше телефона си, докато говореше.

От дипломатическите им контакти Мегън бе разбрала, че Скип имаше бегла представа за дефиницията на дипломация. Да, тя беше ръководен служител, а не политическо лице с опит и знания за Ерит, какъвто бе Скип, но също така бе служила в правителството. Беше се подвизавала в Германия и Турция през седемте години, откакто бе завършила колежа и се бе присъединила към чуждестранните служби. Заслужаваше респект, а той един хубав ритник. Закле се да измисли начин, по който да му сервира такъв, без да изритат задника й, преди да е приключило назначението й.

— Не трябва ли всички да знаят какво се случва тук? — попита тя.

Скип се намръщи.

— Ти как мислиш?

— Хората трябва да са наясно, че има безредици. Че армията е извън контрол.

Скип се втренчи в нея сякаш бе започнала да говори на персийски.

— Защо, по дяволите?

Четиринайсет невъоръжени мъже бяха мъртви. Според Мегън това би трябвало да е повече от достатъчна причина.

Липсата му на състрадание щеше да провали кариерата му… или поне се надяваше, че ще стане така. Имаше разлика в това да си силен и в това да си идиот, а Скип нямаше представа къде свършваше едното и къде започваше другото.

Гласът на посланика разкъса тишината, преди да е успяла да каже или направи нещо, което щеше да застраши собствената й кариера.

— Какво откри за местните обичаи?

Мегън си припомни мислено бележките, които си бе водила.

— Традицията повелява мъртвите да се полагат пред дома им на специални маси наречени „каку“ в продължение на два дни, докато приятелите и семейството ги посещават и носят дарове. След което телата се кремират и прахът се заравя в приличаща на пещера постройка от вулканични скали в имота на опечаленото семейство.

Но имаше още толкова много и всичко беше сърцераздирателно. През тези дни жените стояха и се клатеха напред-назад, докато пееха траурни песни на родния си език. Мегън беше чула гласовете тази сутрин, дълбоки измъчени тонове, примесени с плач и болка. Не разбираше по-голямата част от думите, но заслепяващото отчаяние я бе застигнало. Дори сега затвори очите си и се опита да не мисли за натрапчивия звук.

— Мегън? — Посланик Темпълтън разми звуците от плача на страдащите жени, които не искаха да напуснат съзнанието й.

— Да, сър?

Най-накрая той вдигна поглед от доклада си с все още свъсени от притеснение вежди.

— Трябва да се свържем с министъра. Осведоми екипа му, че имаме извънредна ситуация, която изисква потенциална намеса. Нуждая се от незабавен достъп.

Това означаваше свързване до Държавния секретар и много препредаване и чакане. Беше съгласна, но американската реакция не беше единствената им грижа.

— Представителят на министър-председателя ще бъде тук след…

— Това беше заповед. — Скип нанесе словесната си плесница, след което постави длан върху гърба на посланика и поведе по-възрастния мъж към офиса.

Веднага щом Скип тръшна вратата след себе си, тя издиша, оставяйки сдържания вик от безсилие да замре в гърлото й. Приклекна и затършува с пръстите на краката си под бюрото, докато не ги откри. Розовите пухкави домашни пантофи, единственото нещо, което я крепеше през късните нощи работа в офиса след цял ден в уреждане на срещи и подготвяне на личните файлове на персонала, който предстоеше да пристигне.

— Същински рай — прошепна с облекчение, когато краката й се плъзнаха в тях.

Звукът от счупване на стъкло я накара да подскочи. Дланта й се стовари върху копчетата на телефона, когато потръпна. Дъхът й секна, след което задиша отново, когато изстрелите от оръжие я накараха да падне на колене. Пръстите й се вкопчиха в килимчето, а сърцето й заби учестено.

— Какво става? — резкият й шепот проехтя по тялото й, разклащайки костите й, докато се опитваше да се съсредоточи.

— На земята, веднага!

Не разпозна острия мъжки глас, но дочу паникьосаната нотка и дълбокия акцент през затворената врата толкова силно, сякаш мъжът стоеше над нея. Ударите и трусовете започнаха след няколко секунди, сякаш някой непрестанно хвърляше нещо тежко към стената. Всичко това идваше от офиса на посланика. Чуваше се чупене и пращене на дърво, сякаш го мелеха в мелница.

Тя се сви на топка с поставени върху главата й ръце, убедена, че всеки момент къщата ще се стовари отгоре й. Погледна внимателно и видя бутон в дъното от долната страна на бюрото. Пресягайки се, тя натисна аварийното копче и продължи да го натиска, неспособна да отдръпне пръста си. Около нея се дочуха гласове. Опита се да долови думите през виковете на еритски, но непрестанните удари в стената се сливаха със скорострелните команди, докато всичко, което можеше да чуе, бе бучене.

Гласът на посланика се издигна над врявата.

— Успокойте се. Нека всички да спрат, за да можем да се разберем.

Думите, които последваха бяха приглушени. Тя постави длан зад ухото си, насилвайки се да дочуе разговора, но напразно. От мястото си на земята погледна наоколо, опитвайки се да прецени разстоянието до вратата и шансовете си да стигне там, без да я хванат или убият. Тежките завеси в другия край на стаята бяха спуснати, но през цепнатината можеше да види как фона на ясното синьо небе сивееше. Премигна няколко пъти. Когато небето се превърна в дневна тъма, тя осъзна, че към него се издигаше пушек. Не можеше да го помирише през бронираното стъкло, но можеше да го види.

Мозъкът й препускаше, докато се опитваше да си обясни как някой бе успял да нахлуе в офиса на посланика през охраната и защо никой не откликваше на аварийното повикване, когато мъжките гласове се надигнаха отново до крещене. Нападателите говореха бързо и високо на еритски, а посланикът им отговаряше на английски, настоявайки останалите в стаята да снижат оръжията си.

— Не! Няма никой друг тук — той каза с още по-висок глас.

Знаеше, че беше извикал това, за да я предупреди. Трябваше да бяга, защото ако останеше, това означаваше, че ще бъде заловена. Поемайки си въздух, тя се опита да се успокои, за да може да помисли. Трябваше да отиде някъде и да повика помощ.

— Обади се на министър-председателя. — Поток от еритски заглуши накъсаната молба на посланика. — Обади се в офиса ми. Обади се…. — Гласът му прекъсна по средата на изречението. Внезапна мъртвешка тишина изпълни стаята.

Мегън знаеше, че вече бе прекалено късно.