Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандални планинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Hot Scot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 70 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2015)

Редактор: ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Джулия Прентис се изправи от земята, докато опашката на кобилата й изчезваше зад една обла скала. При други обстоятелства вероятно би намерила гледката за доста красива… черен кон галопира без ездач към залеза, обагрен с червени и оранжеви цветове. Беше точно това, което си представяше това лято, когато реши, че да посети Шотландия за сватбата на леля си би било перфектния коледен подарък. Тя приключи с почистването на синята си рокля и се намръщи. Случилото се дори не се доближаваше до представите й.

Всъщност нищо през последните пет дни не се доближаваше до никой подарък, който би желала. Не дори и след сто години. Вероятно не би трябвало да се изненадва, че в момента се намира на прашната земя. Това пасваше идеално на кошмара, в който се бе превърнал така желания подарък.

Издишайки силно, тя размърда пръстите на ръцете и краката си. Дупето й със сигурност утре щеше да бъде синьо, но изглежда нямаше никакви счупвания… което всъщност бе първото добро, което й се случваше през последните пет дни. Също така това вероятно щеше да е единственият й късмет. Със сигурност не можеше да остане встрани от пътя, надявайки се да попадне на познато лице. Много по-вероятно бе следващата личност, на която се натъкне, да бъде неприятелски настроен.

Тази мисъл изпрати ледена тръпка по гръбнака й, докато подвиваше крака под себе си, преди предпазливо да се изправи. Вниманието й бе привлечено от голямо езеро вдясно от нея, и макар че трябваше да пази енергията си, за да си върне бурния кон, жаждата я караше да чувства все едно устата й е пълна с пръст. Хвърляйки поглед зад себе си към пустите хълмове, покрити с камъни и храсти, Джулия пристъпи към водата, приклекна на брега и загреба с шепи от студената планинска вода.

Каквото и да мислеше за Хю Ферсън, лорд Белами, той бе избрал добре мястото, където да я довлече. Яздеше от около два часа, и освен Белами Парк и малкото селски колиби около него, не бе видяла никакви други постройки. А сега не виждаше и коня си. Само след двадесет минути нямаше да може да види абсолютно нищо, тъй като щеше да е тъмно. Изведнъж й хрумна друга мисъл. Предполагаше се, че всички вълци в шотландските планини са избити, но не бе сигурна дали такова е положението с мечките. Или рисовете… Да не споменаваме за мисълта, че сега можеше да е на гости в Париж. Или да избира нова рокля.

— Проклятие — промърмори тя. Нима беше толкова много да иска да има поне малко късмет?

В отговор на този неин безмълвен въпрос се чу плисъка на водата в езерцето. Ако бе достатъчно гладна, че да обмисля идеята да хапне сурова риба, може би звука щеше да я заинтригува, но въпреки че закуската бе преди доста часове, тя и гладът й все още не бяха достигнали точката на отчаяние. На брега на реката би следвало да има поне израсла тръстика, която да предлага скривалище срещу всеки, който може да се движи по пътя, но тук или времето не бе благоприятно, или вятърът бе прекалено силен и не позволяваше на това място да поникне някаква растителност, която да не достига едва до глезените на човек. Един каньон би могъл да я скрие, или не много дълбока долина, но тя не искаше просто да се крие, а да се махне от това място. Криенето под някое дърво нямаше да й бъде особено полезно.

Накъде далеч избоботи силен звук, отеквайки над назъбените хълмове и карайки я да потрепне. Без значение дали беше изстрел от оръжие или гръмотевица, той я накара да си спомни колко е уязвима. Въпреки желанията й, щеше да й се наложи да намери някакъв подслон и да се надява бурята и дъжда да прикрият следите й. Джулия се изправи. Когато се обърна, нещо улови погледа й и тя се наведе леко, поглеждайки надолу. Ниско на брега имаше голямо парче сгънат кариран плат. Когато го разгъна, тя видя черни, бели и сиви квадрати, пресечени от дебела червена линия, приличаща много на кръв.

Цветовете на клана Белами бяха синьо, зелено и черно, тъй че всичко различно от това бе добре дошло. Нима най-после бе напуснала земите на Ферсън? Дълбокият звук се повтори отново, карайки я да обвие плата около раменете си. Ако завалеше щеше да има по-добра защита, отколкото щеше да й осигури синята бална рокля, с която бе облечена.

Водата в езерото отново се разплиска, карайки я да погледне назад. И замръзна.

От водата се надигна огромна фигура. Мъжка фигура, забеляза тя, отстъпвайки назад, докато мъжът се приближаваше към нея. Черна коса, права под тежестта на стичащата се от нея вода, надолу по голите, широки рамене. Докато излизаше от водата, пред погледа й се разкриха мускулестият му гръден кош и плоския корем, карайки я за миг да се зачуди дали въобще е облечен с нещо, преди пред очите й да се покаже отговора на въпроса й.

О, господи! Голям член, обграден от тъмни къдрави косъмчета, висеше между силните му бедра. Тя, естествено, бе виждала статуи или случайни голи дечица, но той определено не беше дете. Нито пък статуя. Всичко взето заедно го правеше… удивителен.

Младата жена поклати глава. Освен всичко друго, той беше непознат, а тя бе напълно сама.

— Стой далеч от мен — нареди му, правейки още една крачка назад.

Той я погледна, мокра черна коса падаше пред едно от тревистозелените му очи, карайки го да отметне глава.

— Изглежда си облякла килта ми — избоботи той със силен шотландски акцент.

Джулия сграбчи тежкото каре от раменете си.

— О! О! — смъквайки го, тя го направи на топка и го запрати към мъжа.

Грамадният мъж хвана плата в мига щом тя го запрати към гърдите му. Наблюдавайки я внимателно, сякаш се боеше, че би могла да изчезне, той омота два пъти килта около кръста си, втъквайки края му.

— Добре — каза той миг по-късно. — Сега. Ти си англичанка, нали? Какво правиш на земята ми?

Неговата земя? Нима той беше Ферсън, въпреки че плейдът му бе в друг цвят? Или бе успяла да намери някой, който да й помогне? Всички кланове и територии наоколо бяха толкова объркващи, че й се прииска да бе учила по-внимателно за тях. Преди, когато коледния й подарък не се бе объркал толкова ужасно, тя бе мислила, че самата идея за клановете е много романтична. О, трябваше да хукне да бяга в мига, в който този мъж започна да излиза от водата. Но ако той не знаеше коя е и какво прави там, вероятно все още имаше шанс да успее да избяга от това място.

— Яздех с приятели — рискува да излъже тя. — Разделихме се, а конят ми се подплаши и избяга.

Зеленият му поглед се плъзна от върха на червената й коса, частично изплъзнала се от фибите и фуркетите й, до краищата на синята й рокля.

— Яздила си облечена така? — попита той, измъкна чифт ботуши иззад един храст и започна да ги обува. — Малко вероятно — заяви той, обърна й гръб и тръгна по пътеката през зеленината.

— Почакай! — извика Джулия, поглеждайки първо към пустия път зад нея, а после към полуголия мъж вървящ в противоположната посока. До такава степен бе изгубена, че можеха да бъдат и в Йорк в момента. Или по-лошо, можеше да се върнат до конюшнята, от която бе взела коня този следобед. Това, което я тревожеше, бе, че ако мъжете на Белами откриеха коня, щяха да научат, че се движи пеша. И че е на близо. По дяволите.

— Хайде, идвай — викна й грамадния мъж без дори да погледне назад към нея, — нямам на разположение цяла нощ да те чакам. А и много скоро ще завали.

Когато на някой му е отредено да се удави, може да го направи и в малка локва, помисли си тя. Повдигайки полите си, Джулия забърза след него. След като ходиха в продължение на десет минути, все едно се лутаха безцелно, пред погледа й се появи тясна долина, в която се слизаше по ясно изсечени, стръмни стъпала до самото дъно на долината. Беше много лесно да се следва пътеката, но бе невъзможно да се открие, освен ако не знаеш къде и какво да търсиш. Надяваше се Ферсън да не знае.

Водопад отляво се спускаше от езерото горе в плитък, бързо движещ се поток, който си е проправял серия от пътечки из долината от десетилетия. Дървета, брястове, борове и многолетни дъбове се редяха от двете страни на водопада. Ако бе в по-добро настроение, вероятно щеше да си помисли, че това прилича на скрита райска градина под голите хълмове и назъбени хребети около тях.

— Къде сме? — провикна се тя. Все пак, съдейки по историята, която бе измислила, тя се бе изгубила и би следвало да се държи като такава. Смяташе, че е задала много разумен въпрос.

Страт на сихед — отвърна той.

Е, това определено не бе от никаква помощ.

— Извинявай, какво?

— Долината на стрелите — каза той след миг. — Тук се е провела велика битка. Разбира се, велики битки са се провеждали почти на всяко място в шотландските планини. — Заобиколиха малък хребет, преди пред тях да се появи малка каменна къща под стръмната скала. Не, не беше къща, не беше дори колиба. Малката постройка дори не бе голяма колкото спалнята й в Себри хаус в Уесекс.

— Това звучи вълнуващо — заяви разсеяно Джулия. Сега вече знаеше как се нарича долината. Но това не отговаряше на по-належащия въпрос. Дали все още бе в земите на Ферсън? Дали този мъж бе лоялен към него? Тя си пое дъх, опитвайки се да се игнорира болката в дупето си.

— Чух, че кланът Ферсън е някъде наблизо. Ти част от клана на лорд Белами ли си?

— Натам ли си се запътила? — попита планинецът, обръщайки се, за да я погледне.

Бягството този следобед бе изцедило всяка капка кураж от тялото й. Ако й се наложеше да го повтори отново…

— Моля те, просто ми кажи дали си съюзник на Ферсън — настоя тя, изведнъж осъзнавайки, че се бе озовала в много по-изолирано място отпреди това и трудно щеше да успее да избяга от тази скрита долина. Тя мислеше… надяваше се… че ще има своя шанс. Но ако грешеше и се озовеше отново в ръцете на Белами, той щеше да се погрижи никога повече да не успее да избяга.

— Не — отвърна най-после той, — отговарям пред клана Маклаури. — Мъжът завъртя глава, карайки мократа му черна коса отново да падне пред очите му. — Повече или по-малко.

Тя нямаше идея кой е кланът Маклаури и най-странното… за нея бе доста изненадващо да научи, че планинците са толкова… древни. И това, което преди време й се виждаше тихо кътче, сега й се струваше опасно място. Чувстваше се така, все едно върви през яма с пепелянки и не знае коя от тях е по-отровна.

— О! — възкликна тя, тъй като смяташе, че би следвало да му отговори нещо.

— О — повтори той, а в очите му блесна искра веселие, преди да се обърне и да влезе в колибата.

— Това ли е владението на Маклаури? Кой е… водачът на клана? Може ли да говоря с него?

— Нима мислиш, че тази купчина камъни е домът на леърда? Ти да не си някоя побъркана, избягала от лудницата?

— Не, разбира се, че не съм.

— Тогава, не, това не е домът на леърда, а стара колиба, която ползвам от време на време, когато ходя на лов. Леърдът на клана Маклаури е лорд Гленгаск, който живее в замъка Гленгаск. И не, не можеш да говориш с него, тъй като той е в Лондон. По-младият му брат Беър Маклаури е тук, но се намира на повече от десет километра от това място, а вече се кани да завали.

Десет километра? Нямаше да има значение, дори да бяха сто, тъй като тя нямаше нито кон, нито идея накъде да поеме. Отново се чу гръмотевица, но този път доста близо.

— Има ли… тук има ли някое друго място?

— Освен колибата? Не. Ленокс хаус, където живея, е на пет километра оттук. Мога да те заведа там утре, когато приключа тук, или след като премине бурята, което се случи първо. — Той издърпа въжената дръжка и отвори тежката врата. Това, което се появи пред нея, не можеше да бъде описано с друга дума, освен със злокобно.

— Аз… Може би би могъл да ме насочиш в коя посока се намира Ленокс хаус? Сигурна съм, че ще съм добре дошла там.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Така ли? Значи познаваш Дънкън Ленокс и роднините му?

Щеше да е голяма грешка, ако се опита да излъже за това. Тези негови зелени очи я наблюдаваха внимателно и тя имаше неприятното чувство, че знаят много повече от това, което казваше мъжът. Какво точно знаеха, тя нямаше идея, затова се насили да се усмихне.

— Не, не ги познавам.

Отпускайки ръце, той протегна дясната към нея.

— Е, вече го познаваш, аз съм Дънкън Ленокс. Ела, момиче, на огъня има гореща вода за чай и заешко задушено. Няма да те нараня. Имаш думата ми.

Дънкън Ленокс чакаше с протегната към нея ръка. Ако тази жена наистина е била с приятели да язди и се е изгубила, значи той беше френски пудел, и въпреки лъжите, които му разправяше, едно бе сигурно — тя бе сама и изплашена.

— Вие сте… винаги ли се разкарвате гол наоколо, мистър Ленокс? — попита тя, поглеждайки от ръката към лицето му с тревога в очите.

— Имах нужда от баня. Не съм очаквал да ми дойдат гости. — Той отпусна ръката си. — Ще влезеш ли вътре с мен, или не?

— Не. Ще се чувствам по… Няма да е прилично да вляза сама с мъж в тази колиба.

И според него не бе особено прилично, но не го бе чула да се оплаква, нали?

— Както искаш — прикривайки веселието си, породено от изуменото й изражение, той влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Проклятие, не можеше да насили да спаси човек, който не желае да бъде спасяван. Освен това нямаше намерение да я изпрати в Ленокс хаус, където би могла да донесе само проблеми. Тази жена носеше беди със себе си. Буквално можеше да го усети по въздуха. Макар и полугол планинец, той много добре знаеше нормите на приличното поведение. Имаше чувството, че тепърва ще осъзнае точно колко отдалечена е тази долина, и колко далече ще успее да стигне висшето общество.

Разбира се, съществуваше възможността тя да е омъжена дама в търсене на ново приключение. Това щеше да му донесе доста проблеми, ако някой, или по-точно съпругът й, и тези, които ще дойдат да я търсят заедно с него, я открият да похапва заешко задушено в тясната му колибка. Той предпочиташе да страни от всички проблеми, но имаше чувството, че точно днес нямаше да успее.

На всичкото отгоре не можеше да избяга от усещането, че е омотан в капана на една вълшебница. Когато изплува от езерото, виждайки прекрасната фея обвита с цветовете на клана му, кестенявата й коса развята от лекия бриз, а кафявите й очи насочени към залязващото слънце, за няколко кратки секунди бе помислил… Е, не бе сигурен какво бе помислил, но каквото и да бе, в него нямаше капка смисъл.

Обаче много добре знаеше какво си мисли тялото му, затова му се наложи да остане малко по-дълго в студената вода. Тя със сигурност щеше да избяга, ако го бе видяла да излиза от водата в такъв вид. С поглед, насочен към все още затворената врата, той извади една стара ленена риза, преди да сложи две цепеници в огъня и да издърпа канчето с вода, за да си направи чай. Когато приключи, седна пред огъня. Ако миризмата на чая не успееше да я примами вътре, значи нищо нямаше да успее.

Тя очевидно мислеше, че той е част от клана Ферсън… или поне в началото… и самата идея я бе направила доста изнервена. Ако тя бе свързана по някакъв начин с Белами, и той щеше да се изнерви. Но бе повече от очевидно, че тя не е планинка, и щом бе достатъчно отчаяна да последва един полугол непознат до прага на дома му, той не би могъл да я изостави. Не че щеше да е мъдро от негова страна да я зареже там като животинче на заколение.

Единственото му намерение да дойде тук бе да попречи на зверовете да убиват телетата му, за бога, и може би да налови малко риба. Никога преди не беше залавял англичанка при езерото си. Дънкън погледна към вратата. Може би тя си бе заминала. Това щеше да сложи край на много бъдещи неприятности. Всичко, което щеше да направи, бе да не я търси.

Вратата изскърца и се отвори.

— Ти наистина щеше да ме оставиш навън в тъмното на дъжда, нали?

Е, значи щеше да му се падне по-тежкия път. Би трябвало да е обезсърчен и подразнен, но Дънкън усети, че се усмихва, докато слага още една чаша на малката маса.

— Имах предчувствието, че ще дойдеш, когато решиш. Нямам намерение да те завлека вътре насила. Седни.

Вместо да го послуша, тя прекара кратко време в оглеждане на малката колиба. В ъгъла до камината имаше легло, маса, три стола, два шкафа, а до вратата имаше купчина кожи от елен, натрупани през ловния сезон. Имаше два прозореца, единият на северната стена, а другият на западната, от страната на водопада, а вратата бе точно срещу огнището. Нямаше нищо друго, освен малко вехтории, които някой бе захвърлил, и никой не си бе направил труда да ги изхвърли.

— Доста е… малко — каза тя. — Ако притежаваш Ленокс хаус, какво правиш тук?

— Има вълци, които преследват телетата ни. Аз реших да ги открия. — Освен това му се искаше да прекара няколко дни в тишина, но докато не научеше коя е и какво прави, бродейки сама из шотландските планини, подробностите за Ленокс хаус можеха да почакат.

— Не се шегуваш с мен, нали? — попита тя, а на лицето й се изписа тревога. — Четох, че в Шотландия няма вълци.

— Да, и аз го чух. Старият Маккуин от Финдхорн се кълне, че е убил и последния вълк още преди седемдесет и пет години. Наречи ги подивели кучета, ако искаш, но каквото и да убива телетата ми, определено не е зайче. Предпочитам да сложа край на това, вместо да давам име на зверовете, които го вършат.

Тя си пое дълбоко дъх, кимайки леко.

— Значи наистина си Дънкън Ленокс? И си тук само за да защитиш телетата си?

— Да. Това е моята земя. Тук съм, за да заловя вълците, дивите кучета или бесните зайци, и няма да те нараня, момиче. — Каквато и да бе причината да е толкова изплашена, единственият начин да я успокои бе като й каже истината. Той седна на един от столовете до масата. — Но това е последното, което ще научиш от мен, докато не ми кажеш нещо за себе си.

Той си сипа още чай, тъй като реши, че това е най-малко заплашителното нещо, което би могъл да стори. Не му бе нужно да погледне към гостенката си, за да знае, че тя се колебае. Каквото и да се бе случило, че сега тя да се озове тук, със сигурност не бе нещо приятно. Най-накрая тя седна на стола срещу него.

— Не знам какво щях да правя, ако не се бях натъкнала на теб. Аз съм доста… изгубена. Благодаря ти.

— Пак заповядай. — Дънкън побутна чая към нея. — Но това не е никаква информация. Нека започна вместо теб, става ли? Боиш се от Ферсън. Или по-точно се боиш от Белами. Много ме съмнява да си била на езда с приятели. Не и в тази рокля. Ако трябва да съм честен, единствената истина, която ми каза досега, е това, че си изгубена.

Една красива кафява вежда, почти черна на светлината на огъня, се изви учудено.

— Ти си… по-наблюдателен, отколкото съм осъзнавала — каза тя след миг.

— Искаш да кажеш, че съм по-малко тъп, отколкото си се надявала. Смяташ ли да ми кажеш какво се е случило с теб, момиче?

— Боя се, че не ви вярвам достатъчно, мистър Ленокс. — Ръцете й трепереха леко, докато си сипваше чай и слагаше две бучки захар в него.

Богаташка, помисли си той, съдейки по дрехите и маниерите й. Едно бедно момиче щеше да се развълнува само при вида на захарта и щеше да използва много повече. А тя използва захарта без много да се замисли над това.

— Наричай ме Дънкън — каза той и се наведе, за да измъкне един нож от ботуша си. Преди тя дори да успее да възкликне, той го сложи на масата и го избута към нея. — Това кара ли те да ми имаш повече доверие?

Тя прокара пръсти по плоската, направена от китова кост дръжка, преди да придърпа ножа в скута си.

— Прентис — заяви тя с толкова леко колебание, че той едва го чу. Освен това го гледаше в очите, без да отмести поглед, и това никак не му помагаше да се концентрира. — Джулия Прентис.

Името не му бе познато. Той не отделяше особено време да чете лондонските вестници, още по-малко пък обръщаше вниманието на страниците за висшето общество, затова тя можеше да е братовчедка на принц-регента и той нямаше да го знае.

— Е, мис Прентис, бихте ли искала малко заешко задушено?

— Малко съм гладна — призна тя. — Вие ли готвите?

— Когато съм тук, да. У дома в Ленокс хаус имам готвачка. Мисис Макдавит — отвърна той. — Но още не съм се отровил.

— Значи ли това, че живеете сам в Ленокс хаус? Без… съпруга или семейство?

— Вече отговорих на въпроса ти — възрази той, взимайки две купи и щедро пълнейки ги със задушеното. — Сега ти ми кажи нещо за себе си.

— Не съм се съгласила на тази игра.

Дъждовни капки започнаха да тропат по стъклата на прозорците.

— Добре. Така или иначе съм свикнал да стоя тук. — Подавайки й едната купа, той се върна на мястото си и се зае с вечерята.

Миг по-късно тя също вдигна лъжицата и започна да се храни. Имаше дълги, нежни пръсти, забеляза Дънкън, красиви, добре оформени ръце, въпреки пръстта под ноктите й. Ръце на дама. Затова, какво, за бога, търсеше сама из шотландските планини? Можеше да й нареди да говори, помисли си той, но започвайки кавга, нямаше да помогне на никой от двама им. Не, тя имаше нужда да се чувства в безопасност. Затова смяташе да бъде търпелив… донякъде.

Няколко минути те се хранеха мълчаливо, докато бурята се приближаваше към колибата, дъждът ставаше все по-силен, а гръмотевиците разтърсваха земята като стъпките на великан.

— Ако се налага да изпратя писмо до Абърдийн, бихте ли ми помогнали? — попита тя най-после.

Дънкън продължи да се храни.

— Зададох ви въпрос, мистър Ленокс.

— Дънкън — поправи я той с пълна уста.

Тя въздъхна подразнено.

— Ще ми помогнеш ли да изпратя писмо до Абърдийн, Дънкън?

Избутвайки стола си, той взе чаша със сол, преди да се върне до масата.

— Това не е някаква лека лятна буря — посочи той. — Голям късмет имаш, че си тук, а не навън.

Мис Прентис пусна лъжицата си не много нежно.

— Смяташ ли да отговориш на въпроса ми?

— Ти не отговори на моя. Казах ти правилата. Ти си тази, които не желае да им се подчини.

Тя присви вежди.

— А аз ти казах, че няма да играя.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Значи предполагам, че сме в безизходица.