Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ve got your number, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 62 гласа)
Сканирал
Papi (2015)
Коригиране
aisle (2015)

Издание:

Софи Кинсела. Един пръстен и е твой

Английска. Първо издание

Коректор: Мария Тодорова Технически

Редактор: Ангел Йорданов

Издателска къща „Кръгозор“, София, 2012

ISBN: 978-954-771-291-1


Едно

Гледна точка. Трябва ми нова гледна точка! В крайна сметка не е нито земетресение, нито някой откачен терорист, нито ядрена война, нали така?! По скалата на катастрофите тази не е особено голяма. Никак даже. Знам си, че някой ден ще си спомня за това, ще се изсмея и ще си кажа: „Ха, ха, ха! Каква глупачка съм била да психясам така безславно!“.

Стига, Попи, престани! Дори и не се опитвай! Не, не мислете, че се смея, точно обратното — гади ми се. Щурам се като обезумяла из балната зала на хотела, сърцето ми бие така, че гърдите ми ще се пръснат, оглеждам безплодно сините шарки на килима, надничам зад позлатените столове, под захвърлените хартиени салфетки и изобщо навсякъде, където той не може да бъде.

Изгубих го! Единственото нещо на света, което не трябваше да губя! Годежния си пръстен!

Ако кажа, че пръстенът е специален, пак няма да съм казала достатъчно. Пръстенът е в семейството на Магнус от три поколения. Представлява един зашеметяващ смарагд с два диаманта отстрани и Магнус трябваше да го извади от таен банков сейф, преди да ми предложи. Носих го без всякакви проблеми през всеки божи ден от последните три месеца, вечер го оставях с религиозно благоговение в специална порцеланова чинийка, опипвах го на пръста си на всеки трийсет секунди, а сега… Точно в деня, в който родителите му се връщат от Щатите, аз го изгубих! В същия ден!

Професорите Антъни Тавиш и Уонда Брук-Тавиш точно в този момент летят със самолета, завръщайки се от шестмесечен творчески отпуск в Чикаго. Представям си ги как си похапват печени фъстъци с мед, докато си четат академичните бумаги, всеки от своя лаптоп. Честно да ви призная, не мога да определя кой от двамата ме плаши повече.

Той. Толкова е саркастичен.

Не, тя! С тази нейна накъдрена коса и непрекъснато задава въпроси във връзка с гледната ми точка към феминизма.

Добре де, и двамата са си повече от плашещи. И сега кацат в Англия след не повече от час, и ще искат да видят пръстена, разбира се, и…

О, не! Спокойно, Попи! Не откачай! Погледни положително на нещата! Така де, нали това исках да кажа? Да погледна на нещата от друг ъгъл. Като например… мммм… да! Какво би направил на мое място Поаро? Сигурна съм, че Поаро няма да вземе да се щура насам-натам като муха без глава — като мене де. Ще запази спокойствие и ще си напъне малките сиви клетки, за да си спомни някой дребничък, но жизненоважен детайл, който ще се окаже нишката, разплитаща цялата загадка!

Стискам здраво очи. Малки сиви клетници, събудете се! Хайде де, постарайте се! Дайте всичко от себе си.

Проблемът е в това, че не съм сигурна, че Поаро е бил погълнал три чаши розово шампанско, че и мохито, преди да разреши случая с убийството в „Ориент експрес“!

— Госпожице, може ли? — белокоса чистачка се опитва да ме заобиколи с мощна прахосмукачка и аз ахвам ужасено. Вече почистват балната зала? Ами ако прахосмукачките погълнат пръстена?!

— Извинете — изричам безцеремонно, сграбчвайки синьото й найлоново рамо, — но бихте ли ми дали още пет минути, за да продължа да търся, преди да започнете това ваше почистване?

— Още ли си търсите пръстена? — поглежда ме тя и поклаща неуверено глава. После обаче очите й светват и тя допълва: — Предполагам, че ще го намерите у дома си! Сигурно през цялото време си е бил там!

— Може би — насилвам се да кимна учтиво, макар да ми идва да се разпищя: „Ама не съм чак толкова тъпа!“.

В другия край на балната зала зървам друга чистачка, която събира трохите от сладкишите и смачканите салфетки в пластмасова кофа за отпадъци. И въобще не се концентрира! Ама ха! Тя не ме ли чу какво й казах?!

— Извинете! — изпищявам аз така, че гласът ми се понася из цялата зала и достига до нея. — Не сте забравили да се оглеждате за пръстена ми, нали?

— Засега нито следа от него, скъпа — отговаря жената и забърсва нова купчина отпадъци в коша си, без да ги поглежда.

— Внимавайте! — пак пищя аз, изваждам салфетките и започвам да ги опипвам една по една, без да ми пука, че целите ми ръце стават в краве масло.

— Милинка, опитвам се да почистя! — провиква се възмутено чистачката, грабва салфетките от ръцете ми и ги пъха обратно в кофата за боклук. — Виж какво правиш сега!

— Да, знам, разбирам. И съжалявам — смотолевям и се навеждам да вдигна салфетките, които изпуснах на пода. — Но вие не ме разбирате. Ако не открия този пръстен, съм мъртва!

Идва ми да издърпам тази нейна кофа за боклук от ръцете й, да я изсипя на пода и да й направя криминологично претърсване с пинцети. Идва ми да оградя цялата зала с жълта лента и да я обявя за сцена на местопрестъпление. Пръстенът трябва да е тук, не може да не е тук!

Освен ако все още не е у някой друг. Това е единствената друга възможност, за която съм се хванала като удавник за сламка. Някоя от приятелките ми сигурно продължава да го носи и още не е забелязала. Може да се е плъзнал в някоя чанта, да е паднал в нечий джоб, да се е закачил за някоя жилетка… Възможностите, които се редят в главата ми, стават все по-абстрактни и по-абсурдни, но не мога да се откажа от тях.

— Проверихте ли в гардеробната? — пита чистачката и се опитва да мине покрай мен.

Разбира се, че проверих и в гардеробната. Проверих всяка отделна килийка с ръце и крака! И после всички мивки. Два пъти. А след това се опитах да накарам рецепциониста да затвори тоалетните и да извика хора, за да проверят в тръбите, обаче той отказа. Рече, че щяло да бъде друго, ако знаех със сигурност, че се е изгубил там, и бил сигурен, че полицията щяла да се съгласи с него, и можело ли, ако обичам, да се отдръпна от бюрото му, защото няколко души чакали зад мен?

Полиция ли? Ха! Мислех си, че ще пристигнат с пищящите си коли в мига, в който им се обадя, а не само да ми казват да съм отидела до полицейския участък, за да пусна жалба. Нямам време за никакви жалби! Трябва да си намеря пръстена!

Връщам се обратно до кръглата маса, където седяхме този следобед, и се пъхвам под нея, опипвайки всеки сантиметър от килима отдолу. Как можах да позволя това да се случи? Как можах да бъда такава глупачка?!

За всичко е виновна старата ми съученичка Наташа. Нейна беше идеята да вземе билети за благотворителното чаено парти с шампанско на организацията „Мари Кюри“. Не успя да дойде на моето официално моминско парти преди сватбата, та това било нещо като заместител. На масата бяхме осем жени, всички до една весело надигащи шампанско и тъпчещи се със сладкиши и тъкмо преди да започне хаоса, някой каза:

— Попи, дай да го видим този твой пръстен!

Даже не мога да си спомня кой каза това. Може би Анализа? Анализа беше с мен в университета и сега двете работим в Клиниката за физиотерапия „Винаги във форма“, заедно с Руби, която също беше в нашия курс по физиотерапия. И Руби беше на партито с нас, но не съм сигурна дали пробва пръстена. Или може би го е пробвала?

Направо не мога да повярвам колко съм задръстена! Как мога да се правя на Поаро, когато не съм в състояние да си спомня даже най-главните неща?! Истината е, че като че ли всички пробваха пръстена ми — Наташа и Клеър, и Емили (стари съученички от „Тонтън“), и Лусинда (сватбеният ми агент, която ми стана нещо като приятелка), и асистентката й Клемънси, и Руби, и Анализа (не само приятелки от колежа и колежки, но също така и мои най-добри приятелки — те ще ми бъдат шаферките).

Не мога да не си призная — беше ми приятно да се къпя в лъчите на тяхното възхищение. Все още не мога да повярвам, че нещо толкова импозантно и красиво ми принадлежи! Впрочем не мога да повярвам и на цялата тази история! Аз съм сгодена! Аз, Попи Уайът, съм сгодена! При това за висок, красив университетски професор, който е написал книга и дори е излизал по телевизията! Само преди шест месеца любовният ми живот беше истинска трагедия. Не ми се беше случвало нищо интересно близо година и тъкмо си бях казала (неохотно), че може би трябва да пробвам с онзи с лошия дъх от сайта за запознанства втори път… А ето че сега, само след десет дена, ще бъда булка! Всяка сутрин се събуждам и поглеждам към гладкото, луничаво лице на спящия до мен Магнус и си казвам: „Това е моят годеник Магнус Тавиш, преподавател в «Кингс Колидж», Лондон“[1], а после се стряскам от изненада. След това се обръщам рязко и поглеждам пръстена, който проблясва скъпарски на нощното шкафче, и се изпълвам с нова доза изумление.

Божичко, какво ще каже Магнус сега?!

Стомахът ми се свива и едва успявам да преглътна. Не, не мисли сега за това, Попи! Хайде де, малки сиви клетки! Заемайте се със задачата!

Спомням си, че пръстенът беше най-дълго на ръката на Клеър. Даже хич не й се искаше да го сваля. А после Наташа започна да го дърпа и да вика: „Мой ред е, мой ред е!“, а аз си спомням как я предупредих: „Внимавай, по-леко с пръстена!“.

Така че, не е като да съм била безотговорна! Много внимателно наблюдавах пръстена, докато обикаляше масата.

Обаче после вниманието ми беше раздвоено, защото започнаха с томболата, а наградите бяха фантастични! Седмица в италианска вила, прическа във водещ моден салон, ваучер за „Харви Никълъс“… Цялата зала жужеше от хора, които теглеха билетите, и други, които викаха номерата от платформата, и жените, които скачаха и крещяха възторжено: „Аз, аз!“.

И точно в този момент направих най-голямата си грешка. Това е крайъгълният камък, повратният момент, от който всичко тръгна с краката нагоре. Ако можех да се върна назад във времето, тъкмо този щеше да бъде моментът, в който ще се втурна директно към себе си и ще се предупредя: „Попи, внимавай с приоритетите!“.

Но човек не си дава сметка за нищо, докато то става, нали така? Моментът минава, допускаш фаталната грешка, а веднага след това той е отминал и всичките ти шансове да си поправиш грешката са се изпарили!

Та ето какво се случи. Клеър спечели от томболата билети за „Уимбълдън“. Много обичам Клеър, но не мога да не призная, че е леко нерешителна. Затова тя не стана и не се разкрещя с все глас: „Аз, аз! Ехооо! Тук съм“, а просто повдигна ръката си, ама съвсем малко, на няколко сантиметра. Даже и ние на масата й не осъзнахме веднага, че е спечелила.

И в мига, в който ми просветна, че Клеър държи в ръка билет за томболата, водещият на платформата извика:

— Щом няма победител, мисля, че ще трябва да изтеглим нов билет.

— Извикай! — сръгах аз Клеър и размахах диво ръце. — Тук, тук! Победителят е тук!

— А номерът е… 4–4–0–3.

И за мое огромно изумление някакво тъмнокосо момиче от другия край на залата започна да крещи и да развява билета си.

— Но не тя спечели! — извиках възмутено аз. — Ти спечели!

— Няма значение — промърмори Клеър и се сви в стола си.

— Разбира се, че има значение! — изкрещях аз, преди да успея да се спра, и всички на масата се разсмяха.

— Хайде, Попи, давай! — подвикна Наташа. — Давай, Бяла рицарко! Оправи нещата!

— Давай, Рицарко!

Това е стара шега между нас. Веднъж в училище станах инициатор на петиция за спасяване на хамстерите и оттогава всички започнаха да ме наричат „Бялата рицарка“. Или за по-кратко — „Рицарката“. Оттогава насам фразата, която си е моя запазена марка, е: „Разбира се, че има значение[2]!“.

Както и да е. Достатъчно е да ви кажа, че само в рамките на две минути аз вече бях на сцената до тъмнокосото момиче и спорех с водещия кой билет е печеливш — на момичето или на моята приятелка.

Сега си давам сметка, че никога не трябваше да напускам масата. Никога не трябваше да изпускам от поглед пръстена си дори за секунда! Вече разбирам каква глупачка съм била. Но в своя защита все пак мога да кажа едно — откъде можех да знам, че точно тогава ще се включи пожарната аларма, а?!

Всичко беше толкова сюрреалистично! В един момент хората си седят по масите и весело си пият чай и шампанско. В следващия — вой на сирена и настава истински хаос! Всички стават на крака и хукват към изходите. Видях как Анализа, Руби и всички останали награбиха чантите си и се втурнаха към задния изход. Някакъв мъж с костюм се качи на сцената и започна да избутва мен, тъмнокосото момиче и водещия към страничната врата и за нищо на света не ни позволи да тръгнем в друга посока. Все повтаряше: „Безопасността ви е на първо място[3]!“.

Но дори и тогава не е като да съм се разтревожила. Нямах представа, че пръстенът ще изчезне. Предположих, че някоя от приятелките ми го е прибрала и когато се съберем навън, ще ми го даде.

Което всъщност аз никога не изричам. Така, както Хъмфри Богарт никога не е казвал: „Пусни го пак, Сам“. Това е поредната градска легенда. Разбира се, че в хотела нямаше пожар. Просто имало късо съединение в системата. Но това го разбрах по-късно — не че е някакво успокоение.

Навън, естествено, беше още по-зле, отколкото вътре. Паралелно с нашето мероприятие в хотела имаше и някаква бизнес конференция, така че всички делегати се изнизваха от различни врати и всичко се стичаше като порой на пътя, и персоналът на хотела се опитваше да каже нещо по високоговорителите, и алармите на колите се бяха включили, и измина цяла вечност, докато успея да открия в мелето Наташа и Клеър.

— У вас ли е пръстенът ми? — попитах веднага, като се стараех да не звуча обвинително. — У кого е?

И двете ме погледнаха неразбиращо.

— Нямам представа — сви после рамене Наташа. — Не беше ли за последно у Анализа?

Тогава се гмурнах в тълпата да търся Анализа, но се оказа, че не бил у нея — тя си мислела, че е у Клеър. А Клеър си мислела, че е у Клемънси. А Клемънси си мислела, че може и да е у Руби, но тя вече не си ли тръгна?

Лошото на паниката е, че те връхлита неочаквано. В един момент си съвсем спокоен, напълно овладян и си казваш: „Не говори глупости — разбира се, че няма как да се изгуби!“. Но в следващия хората от организация „Мари Кюри“ вече обявяват, че събитието ще продължи на неизвестна засега дата поради непредвидените обстоятелства, и започват да раздават подаръчни торбички. И всичките ти приятелки изведнъж са се изпарили по посока на метрото. А твоят пръст си седи все така гол. И някакъв гласец в главата ти пищи: „Господи, знаех си, че ще стане така! На мен не трябваше да ми доверяват такъв античен пръстен! Голяма грешка! Ама голяма грешка!“

И ето как час по-късно се озовах под масата, опипваща зацапания хотелски килим, молеща се отчаяно за някакво чудо. (Въпреки че бащата на годеника ми е написал цяла книга, даже бестселър за това, как чудеса не съществуват и че всичко е суеверие, и че дори когато казваш „Боже господи“, било проява на слабоумие[4].)

Внезапно осъзнавам, че телефонът ми просветва и го грабвам с разтреперани пръсти. Получени са три съобщения и аз ги преглеждам с треперещи ръце. И с надежда.

„Намери ли го вече?“ (Анализа)

„Сори, скъпа, не съм го виждала. Не се тревожи, няма да кажа и думица на Магнус!“

Н.

„Здрасти, Попи! Господи, ужас! Да си изгубиш пръстена! Всъщност, мисля, че го видях…“ (текстът продължава да влиза)

Вторачвам се като хипнотизирана в телефона си. Клеър има чувството, че го е видяла? Но къде?

Изпълзявам изпод масата и размахвам телефона си като обезумяла, но останалата част от текста упорито отказва да влезе в него. Сигналът тук е отвратителен. И как този хотел може да се нарича петзвезден, а?! Трябва да изляза навън.

— Здрасти! — приближавам се към белокосата чистачка, опитвайки се да надвикам прахосмукачката й. — Ще отскоча навън да проверя едно съобщение. Но ако намерите пръстена, просто ми се обадете! Дадох ви телефонния си номер, а сега излизам само на улицата…

— Нямаш проблеми, скъпа — изрича търпеливо чистачката.

Втурвам се бясно през фоайето, заобикаляйки като слаломист групите делегати на бизнес конференцията, но когато приближавам към рецепциониста, забавям крачка.

— Нещо ново за…

— Нищо ново засега, мадам.

Въздухът навън е топъл, с лек намек за лято, нищо че сме едва средата на април. Надявам се времето да си остане такова и след десет дена, защото булчинската ми рокля е без гръб и разчитам на хубаво време.

Пред хотела има доста широки стъпала и аз тичам нагоре-надолу по тях, размахвайки телефона си с надеждата да получа някакъв сигнал. Но безуспешно. Накрая излизам на самия тротоар, размахвайки телефона си още по-ожесточено, първо над главата, после се накланям към асфалта на тихата уличка с телефон в разтворените ми пръсти.

„Хайде де, телефонче!“ — мислено го убеждавам. — Можеш да го направиш! Направи го за Попи! Достави ми съобщението! Все някъде трябва да има сигнал, нали така! Хайде, можеш!

— Аааааа! — чувам собствения си крясък, още преди да съм схванала какво точно стана. Рамото ми е пронизано от остра болка. Пръстите ми са издрани. Някакъв човек на велосипед върти бързо педалите по посока на другия край на улицата. Успявам да забележа само сив суичър с качулка и тесни черни дънки, преди велосипедът да завие зад ъгъла.

Ръката ми е празна. Какво, по дяволите…

Вторачвам се невярващо в празната си длан. Няма го! Онзи тип открадна телефона ми! Ама той наистина го открадна!

Боже господи! Моят телефон е моят живот! Не мога да съществувам без него! Той е жизненоважен орган от моя организъм!

— Мадам, добре ли сте? — втурва се към мен портиерът. — Нещо лошо ли стана? Той нарани ли ви?

— Аз… ограбиха ме! — изфъфлям някак си. — Измъкнаха ми телефона! От ръцете ми!

Портиерът цъка съчувствено.

— Дебнат изгодния момент, такива са си те. В този квартал човек трябва да бъде много предпазлив.

Аз обаче не го слушам. Разтрепервам се цялата. Никога досега не съм се чувствала толкова изоставена и толкова уплашена. И какво ще правя сега без телефона си? Как ще продължа да функционирам? Ръцете ми продължават автоматично да го търсят на обичайното му място в джоба ми. Всички инстинкти ми казват, че трябва да изпратя на някого есемес: „О, боже мой! Изгубих си телефона!“. Да де, ама как да го направя без проклетия телефон.

Моят телефон съдържа хората в моя живот. Там са приятелите ми. Семейството ми. Работата ми. Целият ми свят. Там е всичко. Чувствам се така, сякаш някой ми е изтръгнал животоподдържащата система от вените.

— Да се обадя ли на полицията, мадам? — наблюдава ме разтревожено портиерът.

Но аз съм твърде разсеяна, за да му отговоря. Защото ме изпълва една друга, още по-ужасяваща мисъл. Пръстенът! Дадох номера на мобилния си на всички — на чистачките, на гардеробиерките, на служителите на хотела, на хората от „Мари Кюри“ — на всички! Ами ако някой от тях го намери? Ами ако някой вече го е намерил и се опитва да се свърже с мен в този същия миг, а не получава никакъв отговор, защото типът със суичъра вече е метнал СИМ картата ми в реката?

О, господи[5]! Трябва веднага да говоря с рецепциониста! Ще му дам номера на домашния си телефон…

Не, не става. Ако оставят съобщение, Магнус може да го чуе[6].

Окей. Значи така. Ще му дам тогава служебния си телефон.

Да.

Само дето тази вечер няма да има никой в клиниката. А не мога просто да отида и да вися там, нали така?

Вече започвам сериозно да откачам. Всичко около мен се срутва.

И сякаш всичко това не стига, ами когато се втурвам във фоайето, заварвам рецепциониста ужасно зает. Около бюрото му има голяма група делегати на конференцията, които говорят за резервации в ресторанта. Опитвам се да уловя погледа на рецепциониста с надеждата, че ще ми направи знак да се приближа, но той старателно ме отбягва и мен лекичко ме жегва. Знам, че този следобед отнех доста голяма част от времето му, но не си ли дава сметка в каква кошмарна криза се намирам, а?

— Мадам! — изрича портиерът, който ме е последвал във фоайето. Гледа ме с тревога и казва: — Можем ли да ви дадем нещо за шока? Арнолд! — провиква се делово към минаващия сервитьор. — Бренди за дамата, ако обичаш! За сметка на заведението! — после се обръща към мен и продължава: — Ако говорите с нашия рецепционист, той ще ви помогне за нещата с полицията. Не желаете ли да поседнете малко?

— Не, благодаря — смотолевям, а после вдигам обнадеждено глава, защото ми е хрумнала велика мисъл. — Може би трябва да звънна на собствения си номер! Да се обадя на крадеца. Мога да го помоля да ми го върне, да му предложа награда… Какво ще кажете, а? Ще ми дадете ли за малко вашия телефон?

Портиерът едва не се дръпва от мен, когато протягам ръка.

— Мадам, смятам, че това би било една изключително глупава постъпка! — изрича със сериозен тон. — Сигурен съм, че полицията ще се съгласи с мен, че за нищо на света не трябва да правите такова нещо! Убеден съм, че сега сте в шок и не можете да мислите трезво. Моля поседнете, за да се успокоите!

Хммм. Може пък да има право. Все пак не си умирам от желание да си уреждам среща с някакъв престъпник със суичър. Но и не мога просто да седя и да си почивам. Изобщо не ме свърта на едно място. И за да успокоя нервите си, започвам да обикалям в кръг. Токчетата ми удрят бодро по мраморния под. Покрай огромния фикус… Покрай масичката с вестниците… Покрай голяма блестяща кофа за боклук… Обратно до фикуса. Успокояваща обиколка и при това не изпускам от поглед рецепциониста, изчаквайки го да се освободи.

Във фоайето все още бъка от мениджъри и други бизнес клечки от конференцията. През стъклените врати виждам, че портиерът се е върнал на стълбите и е много зает с викане на таксита и прибиране на бакшиши. Близо до мен стои нисък и набит японски тип в син костюм, заобиколен от европейски на вид бизнесмени, говорещ високо и очевидно ядосано на японски и жестикулиращ по посока на всеки наоколо, който очевидно бе от конференцията. Разпознаваше ги по картите, увиснали на червен шнур на вратовете им. Толкова е миниатюрен, а другите около него изглеждат толкова сконфузени, че почти ми се приисква да се усмихна.

Брендито ми пристига на изискан малък поднос. Пресушавам го на един дъх, а после продължавам да вървя по същия си кръгов маршрут.

Фикус, масичка с вестници, кош за боклук, фикус, масичка с вестници, кош за боклук…

Сега, вече една идея по-спокойна, започвам да се изпълвам с убийствени мисли. Абе, този тип със суичъра наясно ли е, че провали живота ми? Знае ли той колко важен е един телефон за живота на човека? Та това е най-грозната постъпка на света, най-лошото, което можеш да откраднеш от някого! Най-лошото!

При това самият телефон не беше кой знае какво. Беше си направо древен. Така че да го видя аз онзи тип със суичъра, когато поиска да напише буквата „б“ в някое съобщение или иска да влезе в интернет! Надявам се да се опита и да се провали! Така му се пада! Ама как ще съжалява…

Фикус… вестници… боклук… фикус… вестници… боклук…

На всичко отгоре ми нарани рамото. Копеле! Може пък да взема да го осъдя за милиони! Ами, да! Тоест, стига изобщо да го хванат, което надали ще стане.

Фикус… вестници… боклук…

Боклук!

Хей, я почакайте малко!

Какво е това?

Заковавам се на място и се вторачвам в боклука, питайки се дали някой не ми прави някакъв номер. Или може би халюцинирам.

Ама това е телефон!

Точно тук, в коша за боклук! Мобилен телефон.

Бележки

[1] Специалността му е културният символизъм. Прегледах набързо книгата му — „Философия на символизма“, веднага след втората ни среща и после се опитах да се престоря, че съм я чела преди цяла вечност ей така, случайно, за удоволствие. (На което, ако трябва да бъдем честни, той въобще не повярва.) Както и да е. Важното е, че съм я чела. И онова, което ме впечатли най-много, беше следното — имаше твърде много бележки под линия! Направо се влюбих в тях! Удобна работа са, ви казвам! Просто ги лепваш там, където ти се прииска, и автоматично започваш да изглеждаш много по-умен! Магнус казва, че бележките под линия били за неща, които не са част от основната тема на книгата, но въпреки това представлявали някакъв интерес за теб. Та това е моята първа бележка под линия — по темата за бележките под линия.

[2] Което всъщност никога не изричам. Така както Хъмфри Богарт никога не е казал: „Пусни го пак, Сам“. Това е поредната градска легенда.

[3] Разбира се, че в хотела нямаше пожар. Просто имало късо съединение в системата. Но това го разбрах по-късно — не че е някакво успокоение

[4] Поаро дали някога е казвал: „Боже господи!“. Сигурна съм. Е, вярно, казваше го като „Сакрбльо“, ама то си е все същото. А това не оборва ли теорията на Антъни, щото сивите клетки на Поаро със сигурност са по-силни от тези на всички останали? Би трябвало някой ден да му го кажа това на Антъни. Когато съм в по-храбро настроение. (Което, ако не намеря пръстена, очевидно няма да придобия.)

[5] Слабоумна съм. Факт.

[6] Позволено ми е поне да си дам възможност да го намеря сама, без да му съобщавам, нали така?!