Рекс Стаут
Златните паяци (12)

12

Приближих се към Сол.

— Къде е пазачът? — попитах пак шепнешком.

— С Ори го вързахме горе в стаичката. Ори остана на входа.

Престанах да шепна.

— Ура! Ще те предложа за повишение. Вие ли проследихте Липс Игън дотук?

— Не знам как се казва, но тръгнахме след него. Решихме да влезем да се скрием от дъжда, пазачът ни видя и се наложи да го опаковаме. После чухме два изстрела, върнах се да видя какво става, подуших те и спрях да помисля. Много тропаш като ходиш!

— И ти! Проглуши ми ушите! Вече може да говориш високо. Игън е в мазето с един приятел, а Фред ги наглежда да не правят бели.

Трудно е да учудите Сол, но тази новина му въздейства.

— Наистина ли?

— Ела да видиш.

— Как успя? С радар?

— О, обикновено съм там, където има нужда от мен. Наричат ме Готиния Гудуин. Ще ти разказвам после. Сега имаме малко работа. Нека да поговорим с Ори.

Тръгнах напред, а той ме последва. Ори стоеше недалеч от входа и при вида ми щеше да падне от изненада.

— По дяволите! Какво става?

— После. Фред е долу — държи двама души. Сол и аз слизаме да поиграем сантасе. Тук може да се появят какви ли не екземпляри, затова внимавай! Пазачът добре ли е?

— Със Сол се погрижихме да е добре.

— Хубаво. Животът ни е в твоите ръце, така че може да спиш спокойно. Хайде, Сол.

Долу в мазето Фред владееше положението. Седеше на стола на Морт с лице към вратата. Самият Морт лежеше проснат по гръб до стената с вързани глезени, а Игън се намираше близо до него на пода, подпрян на стената и вързан по същия начин. Появата на Сол с мен причини известно оживление.

— Значи затова се забави толкова — каза недоволно Фред. — Да не би да ни трябва цяла армия?

Липс Игън промърмори нещо.

— Не — обясних на Фред, — не съм го викал. Намерих го горе. Проследил е Игън. И Ори е тук — всичко е в наши ръце.

— Дявол да го вземе! Дай да видя пистолета на Морт. Извадих го от джоба си, подадох му го и той го разгледа.

— Да, така си помислих. Ето тук, на барабана. Не си засегнал Игън. Ръката на Морт е малко поразмазана, но го превързах с носна кърпа и ще издържи известно време. С ритника си му качил стомаха в гърлото. Казах му да седне, за да го понамести, но той предпочита да лежи.

Отидох до Морт, клекнах и го огледах. Цветът на лицето му не ми хареса, но очите му бяха отворени и не се беше оцъклил. Натиснах го леко няколко пъти в корема и го попитах дали боли. Без дори да примигне, той ме прати да правя нещо неприлично, затова станах, приближих се до Игън и застанах над него. Сол дойде при мен.

— Казвам се Арчи Гудуин — съобщих му аз. — Работя за Ниро Улф. Както и моите приятели тук. Нали питаше Фред Дъркин за това? Сега може да се успокоиш — ние сме на ред. Ти за кого работиш?

Той не отговори. Дори не си направи труд от учтивост да ме погледне, а продължи да се взира в глезените си. Казах на Сол:

— Аз ще пребъркам него, а ти се заеми с другия. Занесох плячката си на масата. Сол стори същото. В дареното от Морт нямаше нищо, което заслужава да бъде поставено в рамка, с изключение на шофьорска книжка на името на Мортимър Ървин, но в купчинката на Игън намерих нещо многообещаващо — дебел бележник с размери дванайсет на двайсет сантиметра, към сто страници. На всяка бяха записани десетина имена и адреси. Прелистих го набързо. Всички имена звучаха доста екзотично, а адресите бяха все в Ню Йорк. Подадох го на Сол и докато го преглеждаше, отидох до шкафа — единствената част от мебелировката в тази стаичка, където може би имаше нещо — и го прерових. Не открих нищо интересно.

— Последното записано име тук е Леополд Хайм, заедно с адреса — извика Сол. Хвърлих един поглед.

— Това е интересно. Не го забелязах.

Пъхнах бележника в празния си джоб — в другия беше пистолетът на Морт — и се приближих към Игън. Той ме изгледа с истинска злоба и после пак насочи очи към глезените си.

— Ако в този бележник има хиляда имена — казах му аз — и всяко струва десет хиляди, това прави общо десет милиона долара. Може би преувеличавам, но дори да намалим цифрата с деветдесет процента, пак ще ти остане една приятна сумичка. Какво ще кажеш?

Не получих отговор.

— Няма да те чакаме цяла нощ — продължих аз, — но трябва да ти обясня нещо — макар принципно да не одобряваме изнудването като бизнес, особено в тази форма, в момента не се занимаваме с това. Разследваме убийство, по-точно три убийства. Ако разпитвам за твоя рекет, то е само за да стигнем до убиеца. Например, Матю Бърч участваше ли в рекета?

Той повдигна рязко глава и изрева срещу Сол:

— Мръсен келеш такъв! Кимнах.

— Добре му го каза, сега ще ти олекне. Бърч участваше ли в рекета?

— Не.

— Кой ти даде името на Леополд Хайм?

— Никой.

— Колко е твоят дял от парите и кой получава останалите?

— Какви пари? Свих рамене.

— Значи си го просиш. Хвани го за ръцете, Сол.

Аз го хванах за краката и двамата го пренесохме до отсрещната стена. Сложихме го до масичката с телефона. Той се помъчи да се изправи и да се облегне на стената, но аз казах на Сол:

— Дръж го долу, докато проверя дали телефонът работи. Вдигнах слушалката и набрах един номер. Само след два сигнала чух глас:

— Ниро Улф.

— Арчи. Само проверявам дали телефонът тук работи.

— Вече е полунощ. Къде си, по дяволите?

— Тук сме и четиримата. Обслужваме един гараж на Десето авеню. Чакат ни клиенти и нямам време за разговори. Ще ви се обадим по-късно.

— Каня се да си лягам.

— Разбира се. Приятни сънища.

Прекъснах линията, бутнах масичката настрана да не ни пречи, сложих телефона на пода до рамото на Игън и извиках на Фред:

— Дай ми онова въже! Фред го донесе и попита:

— На кръст ли?

— Точно така. Трябва ми парче към два метра и половина. Докато той режеше въжето, аз обяснявах на Игън:

— Не знам дали си запознат с този научен метод за стимулиране на гласните струни. Щом решиш, че вече не ти е приятно, телефонът ти е под ръка. Можеш да се обадиш или в Централното управление, което е на 226 2000, или в Шестнайсето управление, 246 0416 — то е съвсем наблизо. Но не прави опити да се обаждаш на никакъв друг номер. Ако позвъниш на ченгетата, ще изключим научната апаратура и може да им кажеш каквото искаш, няма да ти пречим. Гарантирам ти. Добре, Сол, дръж го за раменете. Вземи, Фред.

Приклекнахме от двете страни на Игън. Не е сложно, но е малко деликатно, ако пациентът има крехки кости. Първо, правите примка и пъхате в нея левия глезен. После кръстосвате краката му, като десният отива върху левия и нагласявате пръстите на дясната обувка под тока на лявата. Усуквате надясно. За целта коленете трябва да са свити. Издърпвате десния глезен надолу, така че да се изравни с левия, омотавате двойното въже около двата крака три пъти здраво, правите хлабав възел и готово! Ако хванете свободните краища на въжето и дръпнете силно право надолу, пациентът вероятно ще припадне, така че не правете това. Дори лекото подръпване не е правилен метод. Достатъчно е да държите въжето опънато. Междувременно колегата ви натиска раменете на пациента, въпреки че и без него владеете напълно ситуацията. Ако се съмнявате, пробвайте.

Сол натисна раменете на Игън, Фред взе краищата на въжето, аз преместих един стол, седнах и се вгледах в лицето му. Той се мъчеше да не показва, че го боли.

— Теб те боли повече, отколкото мен — казах му аз, — така че щом пожелаеш, можеш да повикаш ченгетата. Ако краката ти са в много неудобно положение и ти е трудно да се обърнеш и да набереш номера, ще прережа въжето. Опъни малко, Фред. Съвсем леко. Бърч участваше ли в рекета?

Почаках десет секунди. Лицето му се сгърчи, а дишането се ускори.

— Бърч беше ли в онази кола във вторник следобед? Той затвори очи и се помъчи да освободи раменете си.

Изминаха още десет секунди.

— Кой те прати при Леополд Хайм?

— Искам ченгетата — обади се той с дрезгав глас.

— Добре. Режи, Фред.

Вместо това Фред разхлаби възела, размота въжето, така че пръстите на лявата обувка се върнаха върху тока на дясната. Игън бавно и внимателно започна да раздвижва коленете си.

— Без художествена гимнастика — казах му аз. — Върти номера.

Той се обърна по хълбок, вдигна слушалката и започна да набира. Сол и аз го наблюдавахме. Навъртя точните цифри — 226 2000. От другата страна се обадиха и той попита:

— Полицията ли е? — После затвори и ми каза: — Копеле гадно, наистина ми даваш да се обадя в полицията!

— Разбира се — отвърнах аз. — Гарантирах ти. Преди да те стимулираме пак, няколко уточнения. Разполагаш с още една възможност да звъннеш на ченгетата и край! Иначе може да ни разиграваш цяла нощ. Второ, може би ще е по-хитро да изпееш всичко сега. Ако смяташ, че бележникът с адресите така или иначе ще стигне в полицията, грешиш. Аз ще го предам на мистър Улф, а той разследва убийство и според мен едва ли би искал да издаде всички тези хора на властите. Неговите възгледи са други. Не обещавам нищо, само ти казвам. Хайде, Фред. Дръж го, Сол.

Този път разменихме краката — сложихме левия върху десния и стегнахме въжето малко повече. Фред взе краищата, а аз се върнах на стола. Реакцията беше по-бърза и по-силна. След десет секунди лицето му се сви от болка. След още десет челото и вратът му плувнаха в пот. Кожата му придоби още по-сив цвят, а очите му се изцъклиха. Вече се канех да кажа на Фред да отпусне малко, когато той изстена:

— Стига.

— По-леко, Фред. Само дръж въжето. Бърч беше ли в рекета?

— Да!

— Кой е шефът?

— Бърч. Махни това въже.

— След малко. По-ефикасно е от клещите. Кой е шефът сега?

— Не знам.

— Глупости. Тогава нека въжето си стои. Видя ли Бърч в една кола с една жена миналия следобед?

— Да, но не беше паркирана пред Дани.

— Стегни мъничко, Фред. А къде беше?

— Караше по Единайсето авеню към Петдесета.

— Тъмносив кадилак с номер от Кънектикът?

— Да.

— Колата на Бърч ли беше?

— За пръв път я виждах. Но Бърч работеше и с една банда крадци на коли, а естествено оня кадилак беше краден. Бърч беше забъркан в най-различен рекет.

— Да, нали е мъртъв, защо не? Коя беше жената с него?

— Не знам. Бях отсреща, не я видях. Махнете въжето! Няма да говоря, докато не го махнете!

Дишането му пак се ускори, а лицето му посивя още повече, затова казах на Фред да му даде почивка. Когато му разсукахме краката, Игън реши да ги свие, после да ги протегне и след това се отказа да ги движи повече.

— Разпозна ли жената? — попитах аз.

— Не.

— Би ли могъл да я идентифицираш?

— Едва ли. Минаха много бързо покрай мен.

— Към колко часа във вторник следобед?

— Около шест и половина. Може би малко по-късно. Приех това на консигнация. Пит Дросос ни бе съобщил, че жената от колата му казала да повика полиция в седем без четвърт. Зададох следващия въпрос почти неохотно от страх, че Игън ще се дисквалифицира, като даде погрешен отговор.

— Кой караше — Бърч ли?

— Не, жената. Това ме учуди. Бърч не е от тези, дето дават на жена да кара.

Бях готов да разцелувам този гнусен тип. Той почти доказа хипотезата на Улф. Изпитах желание да извадя снимките на Джийн Ести, Анджела Райт и Клеър Хорън от плика на Фред и да попитам Игън дали жената в колата прилича на някоя от тях, но се отказах. Той твърдеше, че не би могъл да я идентифицира и очевидно не можеше да понесе повече натоварване.

— На кого снасяш парите? — попитах го аз.

— На Бърч.

— Той е мъртъв. Сега на кого?

— Не знам.

— Май свалихме въжето много рано. Ако Леополд Хайм ти беше платил десетте бона или част от тях, какво щеше да направиш с парите?

— Да ги държа в мен, докато ми се обадят.

— Кой да ти се обади?

— Не знам. Станах.

— Въжето, Фред!

— Почакайте малко — примоли се Игън. — Попита ме откъде съм научил за Леополд Хайм. Получавах сведенията по два начина — направо от Бърч и по телефона. От време на време ми се обаждаше една жена и ми даваше имената.

— Каква жена?

— Не знам. Никога не съм я виждал.

— Откъде знаеше, че не е клопка? Само по гласа й ли?

— Познавах гласа й, но имаше и парола. — Игън стисна устни.

— Повече няма да я използваш — уверих го аз, — така че нека да я чуем!

— „Казал паякът на мухата“.

— Какво?

— Това е паролата. Така получих сведението за Леополд Хайм. Питаш ме на кого ще занеса парите, след като Бърч е мъртъв. Мислех си, че тя ще позвъни да ми каже.

— Защо не ти каза, когато ти позвъни за Хайм?

— Питах я, но отвърна, че ще ми съобщи по-късно.

— Тя как се казва?

— Не знам.

— На кой номер й се обаждаш?

— Никога не съм й се обаждал. Моята връзка беше Бърч. Сега вече не знам как да я намеря.

— Уф! Ще се върнем пак към това, ако се наложи да те стимулирам. Защо уби Бърч?

— Не съм го убил. Не съм убиец.

— Кой го уби?

— Не знам. Седнах.

— Както ти споменах, интересува ме само убийството. С това въже може да измъкнем всичко от теб, но ще е безполезно. Нужни са ни само факти, при това такива, които можем да проверим. Щом като не си убил Бърч и не знаеш кой го е направил, кажи ми сега точно как действаше схемата и недей…

Позвъни се. Станах от стола. Чуха се две къси, едно дълго и две къси позвънявания. Бързо казах:

— Запушете им устата.

Сол сложи ръка върху устата на Игън, а Фред се зае с Морт. Отидох до копчето на стената и го натиснах така, както го беше натиснал Морт. Един път късо, два пъти дълго и пак късо може и да не беше верният отговор, но се налагаше да импровизирам. После излязох от стаята и с изваден пистолет застанах на три крачки от стълбите. Долових отгоре гласове, настъпи кратка тишина, а след това се разнесе звук от приближаващи стъпки.

— Арчи? — извика отгоре Ори.

— Да. Тук съм.

— Водя компания.

— Прекрасно! Колкото повече хора, толкова по-весело! Стъпките стигнаха до стълбите и някой започна да слиза.

Видях първо грижливо лъснати черни обувки, после добре изгладен тъмносин панталон, след това сакото към тях и като връх на всичко това — лицето на Денис Хорън. Изразително лице. Зад него беше Ори с пистолет в ръка.

— О, здравейте — казах аз.

Той не искаше да говори с мен, затова се обърнах към Ори.

— Как пристигна?

— Сам, с кола. Вкара я в гаража, а аз си придадох нехаен вид. Погледна ме, но не каза нищо, приближи се до звънеца на една колона и го натисна. Щом чух сигнала от другата страна, реших, че е време да се намеся, показах му пистолета и му наредих да тръгне пред мен. Който даде сигнала може би е наблизо…

— Всичко е наред. Аз го дадох. Препипа ли го?

— Не.

Приближих се към Хорън и го потупах както по вероятните, така и по някои по-слабо вероятни места.

— Добре. Върни се горе и обслужвай клиентите. Ори излезе, а аз извиках:

— Сол! Прибери този пистолет, вържи му краката и ела тук. Хорън тръгна към вратата на стаичката. Сграбчих го за ръката и го дръпнах. Той направи опит да се освободи и аз я извих доста силно.

— Не си мислете, че се шегувам — казах аз. — Знам на кой номер да повикам линейка.

— Да, работата е сериозна — съгласи се той. Тънкият му тенор се нуждаеше от смазване. — Достатъчно сериозна, за да те унищожа, Гудуин.

— Може би. Но в момента сериозният съм аз и ми е причерняло, така че внимавайте. — Появи се Сол. — Запознайте се с мистър Сол Панцър. Сол, това е Денис Хорън. След малко ще го поканим на конференцията, но първо искам да се обадя по телефона. Закарай го до онази стена. Не го обезобразявай, освен ако не настоява. Не е въоръжен.

Влязох в стаичката и затворих вратата. Фред седеше на масата и си масажираше пръста, а другите двама бяха както преди. Дръпнах масичката на мястото й, вдигнах телефона, сложих го отгоре, седнах и набрах номера. Този път звъних по-дълго, докато постигна резултат — при това само някакво недоволно измърморване.

— Обажда се Арчи. Нужен ми е съвет.

— Спя.

— Наплискайте си лицето със студена вода.

— Боже Господи! Какво има?

— Както ви съобщих, и четиримата сме тук в един гараж. В стаичка в мазето имаме двама пациенти. Единият е двуного на име Мортимър Ървин и вероятно е безполезно за нас. Другият се казва Липс Игън. Малкото му име в шофьорската книжка е Лорънс. Той е индивидът, който е потърсил Сол в хотела, а Сол и Ори са го проследили дотук. Истинско бижу е. Носеше бележник, който сега е в джоба ми, с около хиляда имена и адреси на клиенти, като последният е на Леополд Хайм, така че сам може да си направите заключение. Стимулирахме го леко и каза, че Матю Бърч е командвал рекета, но не му вярвам. Приемам, че е видял Бърч в онзи кадилак във вторник следобед, карала го е жена. Не му вярвам, че не я е разпознал и не би могъл да я идентифицира, нито че…

— Продължавай с него. Защо ме безпокоиш, след като си свършил работата едва наполовина?

— Защото нас ни обезпокоиха. Денис Хорън пристигна в гаража с кола, позвъни ни с парола в мазето, а Ори го смъкна долу. В момента не ме чува, но другите двама са до мен. Искам вашето мнение за това какъв вид и количество стимулация да приложа към един член на адвокатската колегия. Естествено, дошъл е да се види с Игън и участва в рекета, но нямам това написано черно на бяло.

— Наранен ли е мистър Хорън?

— Не сме го докоснали.

— Задавал ли си му някакви въпроси?

— Не, реших първо да ви се обадя.

— Това е много задоволително. Почакай на телефона, докато се разсъня.

Почаках. Мина цяла минута, може би повече, докато пак чух гласа му.

— Какво е разположението?

— С Фред сме в стаичката в мазето при Ървин и Игън. Сол пази Хорън отвън. Ори е горе да посреща гости.

— Покани мистър Хорън в стаичката и му се извини.

— О, имайте милост!

— Знам, но той е адвокат и не бива да му даваме козове. Ървин или Игън извадиха ли оръжие?

— И двамата. Срещу Фред. Взеха му пистолета, вързаха го на един стол и му усукваха пръстите с клещи, когато ги прекъснах.

— Добре. В такъв случай държиш ги по две точки — опит за изнудване на Сол и нападение с огнестрелно оръжие срещу Фред. Ето какви са инструкциите ми.

Даде ми ги. Част от тях бяха много непълни и поисках повече подробности. Накрая казах, че горе-долу съм разбрал. Той ми нареди да не изпускам бележника на Игън, да не споменавам за него пред никого и да го заключа в сейфа веднага щом се върна вкъщи. Оставих слушалката, отворих вратата и извиках на Сол да доведе Хорън.

Лицето му вече не беше така изразително. Явно беше избрал друга линия на поведение и тя изискваше непроницаемост. На влизане хвърли един поглед към двете проснати на пода фигури и седна безропотно на един стол, без да показва какъвто и да е по-нататъшен интерес към Ървин и Игън.

— Извинете, мистър Хорън — обърнах се аз към него. — Трябва да кажа нещо на тези двамата. Слушаш ли ме, Ървин?

— Не.

— Както искаш. Ти извърши умишлено нападение със зареден пистолет срещу Фред Дъркин и му нанесе телесна повреда с клещи. Ти слушаш ли ме, Игън?

— Чувам те.

— И ти извърши нападение с пистолета, който избих от ръката ти. Освен това направи опит за изнудване на Сол Панцър — второ престъпление. Ако зависеше от мен, щях да се обадя на ченгетата да дойдат да приберат и двама ви. Но аз работя за Ниро Улф и има слаба вероятност той да е на друго мнение. Иска да ви зададе някои въпроси и ще ви закарам при него. Ако предпочитате да отидете в полицията, кажете ми. Но това е единственият ви избор. Ако направите опит да се измъкнете, чака ви изненада, но може би вече няма да е толкова голяма.

Обърнах се към адвоката.

— Що се отнася до вас, мистър Хорън, изказвам ви искрените ни извинения. Бяхме под голямо напрежение, докато се справим с тези двама типа и Ори Кедър, пък и аз, малко прекалихме. Току-що разговарях с мистър Улф по телефона и той нареди да ви предам, че съжалява за начина, по който са се отнесли към вас неговите служители. Струва ми се, би трябвало да ви се извиня и за една друга дреболия — когато ви представих Сол Панцър навън, забравих да добавя, че днес ви е посетил в кантората под името Леополд Хайм. Сигурно съм ви объркал. Това е всичко, освен ако не искате да допълните нещо. Вършете си работата и се надявам, че не ни се сърдите — не, почакайте малко, хрумна ми нещо.

Обърнах се към Игън:

— Искаме да бъдем абсолютно справедливи, Игън, и ми дойде на ум, че може би като отидеш при мистър Улф ще ти трябва адвокат, а по една случайност този човек е адвокат. Казва се Денис Хорън. Не знам дали ще иска да те представлява, но може да го попиташ, ако желаеш.

В момента си помислих, и все още съм на същото мнение, че това беше едно от най-блестящите дребни хрумвания на Улф и не бих пропуснал да видя израженията на лицата им, дори да ми струва едноседмична заплата. Игън извъртя глава към Хорън, очевидно за напътствия. Самият Хорън се нуждаеше от същото. Предложението го свари неподготвен — явяваха се твърде много неизвестни. Да се съгласи би било рисковано, тъй като би се свързал с Игън, а не знаеше какво е издрънкал. Отказът криеше не по-малко, а двойно повече рискове — Игън можеше да си помисли, че го изоставя, предстоеше да го закарам на разпит при Ниро Улф и не се знаеше как ще се държи. Ситуацията беше прекалено сложна, а се налагаше да отговори и нямаше време за размисъл. С истинско удоволствие наблюдавах как примигва с дългите си мигли и се мъчи да запази лицето си безизразно, докато се чуди какво да прави.

Игън пръв наруши мълчанието.

— Имам в мен пари за аванс, мистър Хорън. Доколкото знам, нещо като един вид дълг на всеки адвокат е да защитава хора, изпаднали в беда.

— Така е, мистър Игън — отвърна с усилие Хорън. — Но в момента съм много зает.

— Да, и аз съм доста зает.

— Без съмнение. Да. Разбира се. — Хорън изправи рамене. — Много добре. Ще видя какво мога да направя за вас. Трябва да си поговорим.

Ухилих се.

— Каквото и да си говорите — заявих аз, — ще бъде пред слушатели. Да вървим, момчета. Развържете ги. Фред, вземи клещите за спомен.