Лорет Ан Уайт
Писма до Ели (3)

Разположиха се в малкия хол. Огънят пращеше в черната чугунена камина. Медните отблясъци на пламъците заблестяха в косата й и напомниха на Макс за есента в широколистните гори у дома.

— Хеликоптерът ни бе свален от вражески огън на северозападния бряг на Африка…

— Казаха ми, че е било инцидент по време на обучение в Аденския залив — прекъсна го тя.

Кутията лежеше в скута й, ръцете й бяха положени върху капака. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение.

Макс спря погледа си на гладката златна ивица около левия й пръст и стомахът му се стегна. Част от него се радваше, че Флин не се бе прибрал у дома, за да види годеницата си омъжена. Това щеше да го убие.

— Мисията ни бе поверителна, Ели — каза той тихо. — И най-вероятно ще остане такава. Не би трябвало да ти казвам това. — Макс замълча за миг. — Но дадох дума на Флин. Ще ти кажа само толкова, колкото да спазя обещанието си.

Очите й задържаха неговите, чертите на лицето й се стегнаха.

— Те са ме излъгали — каза тя.

— От съображения за сигурност. Не можеш да говориш с никого за това. Ще трябва да отрека.

— Продължавай.

— Флин и аз бяхме единствените, които оцеляха от катастрофата в океана. Бяхме пленени почти веднага…

— Казаха, че четирима тюлени са безследно изчезнали.

— Правилно. Четири тела не бяха намерени. Но доколкото знам, само двамата с Флин бяхме единствените живи, плаващи в Атлантическия океан. Бяхме качени на вражески лодки и отведени на брега.

— Кои врагове?

Той задържа погледа й.

— Ели, казвам ти каквото мога.

Устните й се притиснаха в строга линия, докато обмисляше информацията и Макс внезапно изпита нужда да се изправи и да седне до нея. Да я прегърне и утеши. Да усети кестенявата й коса с бузата си.

„Косата ти е като коприна, Ели. Усещам я сега между пръстите си, когато мисля за онази последна нощ, в която бяхме заедно — знаеш ли, тази нощ промени живота ми…“

Макс пое дълбоко въздух.

— През следващите тринадесет години бяхме прехвърляни от един лагер в екваториалната джунгла в друг, от една вражеска група на друга, забравени, гниещи в плен.

Ели не помръдна, но малко мускулче започна да потрепва отляво на долната й устна.

— Тогава намерихме пролука и решихме да избягаме. — Макс търсеше думи, с които да опише основното. — Прекарахме шест, може би седем месеца в джунглата, криейки се в началото, а след това се опитахме да пресечем границата. Разболяхме се, оцелявахме с каквото можехме. Натъкнахме се на бунтовници и Флин пое с бедрото си удара на мачетето, предназначено за мен. — Тюленът преглътна. — Това бе началото на края. Раната се инфектира. Инфекцията започна да се разпространява, бактериите се развъждаха ужасно бързо във влажната и гореща джунгла. — Погледна надолу към белязаните си ръце, а спомените кръжаха като лешояди около него. — Стигнахме до границата, която бе река. Голяма, кафява, шиб… пълноводна река — поправи се той. — Бунтовниците ни настигнаха, когато я бяхме преминали наполовина, и откриха огън по нас. Останахме във водата, докато се стъмни, носейки се по течението.

Макс потърка коленете си. Мълчанието на Ели го караше да се чувства неудобно.

— Флин… потъна малко преди изгрев. Гмурнах се да го извадя, направих му сърдечен масаж във водата и той се съвзе. Но след един час го загубих, така или иначе. Той умря в ръцете ми, Ели.

Тя проплака и той не можеше да я погледне в очите.

— Течението го грабна от ръцете ми в тъмните часове на зората.

— Може би не е умрял. Може би се е събудил отново и…

— Той умря в ръцете ми, Ели. — Макс се поколеба, борейки се с чувствата, които изгаряха гърдите му. — Преди да си отиде, ме накара да обещая, че ще се върна у дома да те намеря. Накара ме да обещая, че ще ти разкажа какво се е случило. — Още една вълна от емоции го заля. Той замълча, опитвайки се да се съвземе. Дърветата в камината пращяха в тишината. — Искаше да знаеш, че се опита да се върне при теб, че те обичаше до самия край. Флин искаше да ти кажа, че е оцелял толкова дълго, защото знаеше, че го чакаш.

Лицето й бе бяло като лист. Горната й устна трепереше, а очите й блестяха.

— Но ти се върна.

— Нямаше да мога да го направя, ако не му бях обещал. Тук съм заради теб, Ели, заради любовта на Флин към теб.

Тя се втренчи в него, сълзите й си проправиха сребърни пътеки по бузите й, а в кафявите й очи се таеше гняв, дълбок гняв към него.

Той отново погледна към пръстена й. Тя забеляза погледа му и ръката й инстинктивно се премести от капака на кутията. Неизречени думи витаеха във въздуха като живи.

„Ти си омъжена, Ели, и имаш поне едно дете. Флин щеше да се върне към това.“

— Отне ми известно време да стигна до Форт Орчард — каза той. — Бях подложен на разпит, лечение, освобождаване от отговорност. И това — кимна той към кутията, която лежеше неотворена в скута й. — Писмата на Флин за теб. Нуждаех се от време, за да ги напиша.

Тя погледна към кутията.

— Не разбирам… той ги е написал за мен? Ти как…

— Изговаряше ми писмата си. Започна, след като бяхме прекарали три години в ада и бяхме загубили всякаква надежда. Една вечер, след като бяхме оковани заедно в новия лагер, оставени сами да ни изтича кръвта в малката барака, в тъмнината, която бе толкова непроницаема, че се чудехме дали ще видим отново светлината, аз го помолих да ми разкаже за теб. Той го направи и това ни запази живи през онази нощ. На следващата вечер го помолих отново и тогава Флин започна първото устно писмо към теб.

Макс замълча за момент. Когато проговори отново, гласът му бе дрезгав.

— Писмата ни свързваха с дома. Караше ни да вярваме, че не сме забравени, че ще се измъкнем оттам. И с всяка дума стремежа ни да оцелеем ставаше все по-силен и съсредоточен.

Тя прокара ръка по кутията в скута си, но вниманието й бе приковано в него. Гневът все още тлееше в очите й.

— Докато слушах думите на Флин, ти оживя за мен, Ели. Започнах да те виждам в съзнанието си. Ти стана част от мен — чувствах, че принадлежиш на двама ни. Да говорим за теб стана като наркотик. Когато на Флин му липсваха думи, аз го карах да повтаря стари писма. Понякога думите му се изменяха, но останаха запечатани в съзнанието ми. Когато чувствах, че съм на път да изгубя разсъдъка си, можех да ги прочета и те ме правеха отново силен. След завръщането ми ги записах, докато бях в болницата. За теб. За него. Дума по дума.

— Това не е възм…

— Знаеш ли какво не е възможно, Ели? Да си представиш какво е да бъдеш военнопленник за проклети четиринадесет години. Нямаш отражение, нямаш компания, с която да се разсееш. Няма норми. Не знаеш кое е правилно и кое не… Правиш това, което е нужно, за да оцелееш. И, да, може би ще полудееш. Но Флин бе моята скала, а аз бях неговата. Ти се превърна в нашия фар, символа на дома, заради който бяхме заминали — да пазим нашите брегове. Ти ме върна у дома, Ели.

Тя погледна към него, наистина го погледна в очите, сякаш търсеше да види всичко, което бе видял той, някой спомен за Флин, за някое чувство от психическата и физическата болка, която бяха изпитали. И Макс можеше да види как състраданието измести гнева и отричането.

— Все още нямам доказателство, Макс.

— Аз съм доказателството, Ели. Тези писма са. Няма да получиш повече от това. Технически той все още се води безследно изчезнал. И мисията остава секретна. Прочети ги.

Ели сведе поглед към кутията и бавно отвори капака.

Втренчи се в думите на първата страница.

„Писма до Ели“

Вдигна я.

„Моя скъпа Ели…“

Тя едва не се задави от вълната емоции.

— Така ли започваше?

— Всяка нощ.

Обърна друга страница.

„Скъпа Ели,

заспах с глава на гърдите ти онази последна нощ, в която бяхме заедно, нощта, в която ми се обрече. Почувствах го толкова близко, толкова сърдечно, че прогони демоните в мен…“

Сълзите закапаха по страниците, размазвайки мастилото. Очите й се замъглиха. Обърна страницата. След това обърна още няколко. С треперещи пръсти докосна думите.

„Сънувах те отново снощи, Ели. Сънувах как се прибирам у дома. Беше оставила лампата на верандата…“

Тя се задави от прилива на чувства и раменете й се повдигнаха, когато наведе глава, изпълнена с огромно чувство на загуба, мъка, болка. Макс стана, прекоси стаята и сложи ръка на рамото й. Беше голяма, тежка и утешаваща — човешки контакт, който я караше да се облегне на допира му.

— Мислех, че ти си той, когато се обади в предаването — каза тихо тя. — Мислех, че се е върнал у дома… Таях надежда, че той…

— Съжалявам.

— Исках ти да беше той, Макс. Исках ти да беше Флин.

„Защо, искаше да каже, защо не умря ти вместо него, защо не си Флин, тук, докосващ ме…“

Входната врата се отвори внезапно и Макс се завъртя уплашен.

— Мамо, забравих си обяда.

Дъщеря й се втурна в хола, сваляйки шапката си. Очите й блестяха, а бузите й бяха зачервени от студа. Застина, когато забеляза Макс, и погледът й се стрелна към майка й. Вниманието на Макс бе насочено към момичето.

Косата й бе маса от гарвановочерни разбъркани къдрици, а очите й бяха светлосиви с дълги мигли. Имаше строги черти.

Сърцето му блъскаше в гърдите. Сякаш виждаше отражение на някой друг. Бавно пристъпи напред. Ели се изправи на крака, движенията й бяха нервни.

— Това е Джесика, моята дъщеря…

— Аз съм Макс — каза той, докато гледаше към момичето.

Очите на Джесика се отместиха към отворената кутия на дивана, след това се върнаха на майка й.

— Ще ни оставиш ли за минутка, Джес. Двамата с Макс трябва да обсъдим нещо.

Несигурност премина по лицето на Джесика. Тя погледна към Макс.

— Добре ли си, мамо?

— Разбира се. Защо не си вземеш обяда и не отидеш на училище. Ще ти обясня по-късно.