Лорет Ан Уайт
Писма до Ели (1)

— Аз съм Ели Уинтърс, вашият водещ всяка петък вечер в единайсет, а вие слушате „Вашето обаждане“ по SKNW 97 AM. — Ели посегна към пулта и пусна музика. — Последната песен е за Марсиа. Самолетът на сина й е бил свален над Ирак през 1991 г. Капитан Ник Морган все още се води безследно изчезнал.

През шумоизолиращото стъкло на студиото виждаше продуцента си Мичъл, който преглеждаше последните обаждания. Пултът на бюрото й показваше няколко, които бяха на изчакване. Погледна към часовника в студиото — не всички щяха да се включат тази вечер.

Започна постепенно да намалява звука на песента, като заговори в микрофона:

— Въпреки че целта е да не изоставиш никой зад себе си, реалността на войната е, че понякога нашите герои не се прибират вкъщи. Понякога изчезват по време на мисия или стават военнопленници. Тяхната съдба е неизвестна. Но ние няма да ги забравим. — Замълча, мъчейки се да държи дрезгавостта далеч от гласа си. — Няма да спрем да се опитваме да ги върнем у дома. Искам да благодаря на всички, които се обадиха в нашето предаване тази вечер, в този последен час на Деня на военнопленниците и безследно изчезналите, за да споделят с нас спомените си за изчезналите синове, братя, бащи, майки, дъщери и сестри — тези, които направиха крайната саможертва за да пазят живота ни.

Тя увеличи звука, свали слушалките и потри лицето си с ръце. Бяха изминали почти петнадесет години, но все още се разчувстваше. Някои рани бяха прекалено дълбоки, за да зараснат. Защото без да сложат край на разследването и без да се знаеше какво се е случило, винаги щеше да има зрънце надежда, заровено дълбоко в сърцето й — може би той е жив, може би ще се завърне у дома. Това съмнение бе формирало целия съзнателен живот на Ели, независимо дали го искаше или не.

Мичъл й направи знак зад стъклото, питайки я дали ще приеме едно последно обаждане. Тя кимна, посегна към бутилката с вода и отпи глътка. Когато песента свърши, отново сложи слушалките и дръпна микрофона по-близо.

— Това е „Вашето обаждане“. Аз съм Ели Уинтърс, имаме време за още едно последно включване.

Погледна към монитора си. Следващият слушател бе Макс от Форт Орчард, но телефонния код не бе фиксиран. На негово място пишеше: „Военноморски пехотинец, ветеран“. Нещо в нея се успокои и тя натисна входящия бутон.

— Нашият последен за вечерта слушател е Макс, ветеран от военноморската служба, от Форт Орчард, нашето малко специално кътче в тихоокеанския северозапад. Кого искаш да почетеш днес, Макс?

За момент се възцари тишина.

— Давай, Макс, в ефир си.

Отново тишина, и след това…

— Ели… ти ли си? Ели Джеймс?

Гласът му бе груб, дрезгав, с акцент от Северна Каролина, и споменаването на моминското й име стовари миналото върху раменете й. Пулсът й се ускори.

От другата страна на стъклото Мичъл направи бърз знак през гърлото си. Но Ели вдигна дланта си, пленена от нещо, което не можеше да обясни.

— Давай, Макс, има ли нещо, което искаш да споделиш с нашите слушатели?

Той прочисти гърлото си, но когато заговори, гласът му все още бе дрезгав, а думите неясни.

— Бях заловен на вражеска територия преди почти петнадесет години. Бих искал вашите слушатели да знаят, че когато си военнопленник, държан в плен в някоя дупка, простата вяра, че някой вкъщи не те е забравил, че все още те чака, че все още те обича… — замълча за няколко секунди — … това може да те запази жив, да те върне у дома.

Тя се втренчи с празен поглед напред, ръцете й стискаха бюрото, а гърдите й бяха изпълнени с толкова силно и болезнено чувство, че едва забелязваше жестикулиращия Мичъл от другата страна на стъклото, който й показваше да приключи разговора и да закрие предаването.

— Наредих маса за двама — каза тя, а гласът й бе изпълнен с емоция. — С бяла покривка и една червена роза. Сложих флага на военнопленниците и безследно изчезналите на гърба на стола му. Приготвих специална вечеря. — Погледът й се замъгли. Стисна здраво ръце, насилвайки се да продължи. Червената лампичка на телефона от лявата й страна показваше, че Мичъл иска да говори с нея. — След това запалих свещ, седнах и вечерях с него… така че да не му се налага да яде сам. Аз…

Сълзите покапаха по бузите й и тя не бе в състояние да продължи. Мичъл пое контрола от своя компютър и пусна нежните, самотни ноти на Amazing Grace изпълнявани от тромпетист. Докато музиката вървеше, Ели седеше в звукоизолираното студио, взираща се в нищото, а сълзите се търкаляха по лицето й.

Само по боксерки, Макс се облегна на таблата на леглото в мотелската стая и затвори очи, слушайки чистите звуци на тромпетиста, свирещ Amazing Grace. Тя си спомни.

Чудеше се колко дълго бе чакала, преди да се омъжи и да продължи.

Изпи последната глътка уиски. В стаята бе прекалено горещо, понеже термостата не работеше. Но той бе свикнал с жегата, с тъмнината и затворените пространства. Уискито отнемаше вниманието му от неспиращата болка.

Всъщност колко дълго бе приемливо да се чака? Петнадесет години? Десет? Пет? Завинаги?

Смъртта бе по-лесна, даваше ти край. Но никога да не знаеш и да се чудиш бе най-лошото проклятие, като вечни мъки в преддверието на Ада.

Той отвори очи. На скрина в другия край на стаята лежеше кутията — причината, поради която бе дошъл във Форт Орчард.

Искаше да й я даде днес, точно на този ден, който значеше много за него. Но полетът му закъсня и той се регистрира в мотела с намерението да я потърси утре.

Тогава пусна радиото и чу гласът й — спокоен и дрезгав, който му напомни за джаз, задимени барове, кабаретни певици и уиски. И колкото повече говореше, толкова повече се убеждаваше, че това бе тя, Ели Джеймс. Не знаеше, че води нейно собствено предаване.

Беше неспособен да се спре и да не се свърже с нея на този ден, като й се обади.

Затваряйки отново очи, той потъна в мрака и се върна обратно в проклетата дупка в джунглата, миризмата на урина и повръщано нападна ноздрите му, както и изгарящата болка и писъкът на маймуните в тъмните дървета. Пулсът му се ускори, а тялото му се изпоти. Започваше да вижда разни неща в сенките на мотелската стая.

Извика в ума си образ — Ели на деветнайсет. Кестенявата й коса мека като коприна, златистокафявите й очи изпълнени с мистерия. Гладкото й голо тяло под ръцете му. Пулсът му се успокои, а гърдите му се изпълниха с топлина и доброта.

„Скъпа Ели,

заспах с глава на гърдите ти онази последна нощ, в която бяхме заедно, нощта, в която ми се обрече. Почувствах го толкова близко, толкова сърдечно, че прогони демоните в мен. За един кратък миг не исках да тръгвам. Може би това бе предчувствие. Не исках да те загубя…“

Вратата на студиото се отвори.

— Ели? — Изпълнените с безпокойство очи на Мичъл бяха широко отворени. — Добре ли си? Какво се случи току-що?

Тя свали слушалките, посегна към кутията с кърпички на бюрото, издуха носа си и се покашля.

— Съжалявам, Мич, изгубих контрол над емоциите си за момент. Годеникът ми бе взет в плен преди почти петнадесет години. Последният слушател… той… — Нещо в нея се стегна и сълзите потекоха отново. — Мислех, че е той. За един проклет странен миг помислих, че е жив и се връща у дома. След толкова време. Не мога да повярвам, че ми се случва това.

Мичъл сложи ръка на рамото й успокояващо.

— Много съжалявам, не знаех…

Тя поклати глава.

— Всичко е наред. Не обичам да говоря за това, но точно по тази причина исках да водя предаването тази вечер — знам как се чувстват. Бях на деветнайсет, когато получих известието. Той бе тюлен, на двадесет и три, когато хеликоптерът му бе свален по време на рутинно обучение в Аденския залив. Казаха, че било инцидент. Открити бяха телата на осем тюлена, а останалите четирима бяха обявени за безследно изчезнали. Името му бе Флин Трейбърн. Срещахме се още в гимназията, но родителите ни така и не разбраха. Баща ми бе свещеник — имаше някои странни идеи, затова го пазех в тайна. Флин постъпи в армията на седемнадесет със съгласието на дядо му, който му бе настойник. — Тя си пое дълбоко дъх. — Щяхме да се женим, след като се върнеше от това последно назначение.

— Но не се е върнал. — Тя поклати глава. — Последният слушател те попита дали си Ели Джеймс.

— Това е моминското ми име. Не съм го използвала от седем години. — Засмя се, опитвайки се да се отърси от зловещото предчувствие. — Вероятно някой откачалник е потърсил в Гугъл за мен. Не съм трудна за откриване.

Мичъл не отвърна на усмивката й.

— Бъди внимателна, Ели.