Серия
Митът за Ктулу
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Over Innsmouth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дебнещият страх: Фантастика на ужаса

Изд. Орфия, София, 1991

Биб. Фантастика №5. Сборник разкази

Превод: [от англ.] Любомир Николов

Съставител: Любомир Николов

Предговор: Ужас на малки глътки, Любомир Николов

Художник: Джим Барнс (корица)

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 30 000 бр. Страници: 160. Цена: 7.00 лв.

ISBN: 954-444-005-4


I

През зимата на 1927–28 година служителите на федералното правителство извършиха странни секретни проучвания из определени места в старото морско пристанище Инсмут, щат Масачузетс. Обществеността узна за това едва през месец февруари, когато бе проведена акция от хайки и арести, последвани от целенасоченото взривяване и изгаряне — разбира се, със съответните предпазни мерки — на огромен брой порутени, проядени от червеи и смятани за запустели къщи покрай изоставените кейове. По-доверчивите души сметнаха случая за пореден яростен сблъсък в периодично припламващата война срещу алкохола.

По-прозорливите читатели на новините обаче бяха изненадани от поразително големия брой арести, необичайното количество полицейски сили, включени в акцията, и завесата от тайнственост около съдбата на задържаните. Не се съобщаваше за съдебни процеси или поне за определени обвинения; нито един от арестуваните не се появи след събитията в никой от нормалните държавни затвори. Дадени бяха мъгляви изявления за епидемии и концентрационни лагери, а по-късно се спомена за разсредоточаване из разни военни и флотски затвори, но слуховете така и не се превърнаха в нещо по-конкретно. Що се отнася до Инсмут, той бе едва ли не обезлюден и дори в днешно време признаците на живот в града се възстановяват мъчително бавно.

Оплакванията на множеството либерални организации доведоха до дълги поверителни разговори и посещения на група техни представители в някои неуточнени лагери и затвори. Впоследствие въпросните организации проявиха учудваща пасивност и сдържаност. Вестникарите се оказаха по-несговорчиви, но в крайна сметка изглежда се съгласиха да окажат безрезервна подкрепа на правителството. Само едно издание — таблоидно вестниче, на което никой не обръщаше внимание поради нелепите му политически позиции — спомена за подводницата, която изстреляла целия си торпеден заряд надолу, към морската бездна отвъд Дяволския риф. Това сведение, дочуто случайно в някаква моряшка кръчма, изглеждаше изсмукано от пръстите, тъй като ниският черен риф се намира чак на миля и половина от Инсмутския залив.

Из областта и съседните градчета се предаваха от ухо на ухо доста слухове, но навън не излизаше почти нищо. Около век хората говореха за умиращия, полузапустял Инсмут, тъй че нищо ново не можеше да е по-невероятно и грозно от онова, което се шепнеше и намекваше с години наред. Нямаше нужда да се оказва натиск върху местните жители — по силата на редица обстоятелства те отдавна бяха станали мълчаливи и потайни. При това наистина знаеха твърде малко, тъй като по суша просторите на диви и безлюдни солени блата откъсват Инсмут от съседните области.

Но накрая възнамерявам да наруша негласното табу върху тази тема. Действията на властите, убеден съм, бяха толкова резултатни, че освен потресение и погнуса не би имало никаква друга вреда за обществото от намека ми за онова, което откриха ужасените участници в окупацията на Инсмут. Освен това направените разкрития могат да имат и някакво друго обяснение. Не знам каква част от цялата история стана мое достояние, а имам причини да избягвам по-задълбочените проучвания, но връзката ми с тази афера беше по-тясна от чиято и да било, а впечатленията, които пазя, могат тепърва да ме тласнат към драстични мерки.

Аз съм онзи, който с безумен бяг се спаси от Инсмут в ранните утринни часове на 16 юли 1927 година и чиито тревожни призиви за правителствена анкета и незабавно действие доведоха до вече упоменатия епизод. Охотно мълчах, докато аферата беше още свежа и не напълно изяснена, но днес, когато всичко се е превърнало в стара история, лишена от привлекателност за обществения интерес и любопитство, изпитвам странното желание да разкажа шепнешком за няколкото страховити часа в онова злокобно и мрачно пристанище на смъртта и богохулната ненормалност. Самото споделяне ми помага да си възвърна вярата в собствения си разсъдък, да се успокоя, че не съм се оказал просто първата жертва на някаква заразна и кошмарна масова халюцинация. Помага ми също да взема решение относно една предстояща ужасна крачка.

Никога не бях чувал за Инсмут преди навечерието на деня, в който го видях за пръв и — засега — последен път. По случай пълнолетието си бях потеглил на туристическа обиколка из Нова Англия — с познавателна, антикварна и генеалогическа цел — смятах да прекося напряко от стария Нюбърипорт до Аркхам, откъдето произхождам по майчина линия. Нямах кола и пътувах с влак, теснолинейка или автобус, избирайки винаги най-евтиния маршрут. В Нюбърипорт ми казаха, че ще е най-добре да взема влака за Аркхам; за съществуването на Инсмут узнах едва на билетната каса, когато почнах да мърморя за скъпите цени. Набитият, хитровато усмихнат касиер, у когото акцентът издаваше далечния пришълец, изглежда се трогна от стремежа ми към икономия и предложи съвет, който не бе споменал нито един от предишните ми събеседници.

— Може да вземете стария автобус, предполагам — колебливо каза той, — обаче местните не го обичат много-много. Минава през Инсмут — сигурно сте чували — та затова не се качват хората. Шофира един тип от Инсмут, Джо Сарджънт, но оттук не помня да е имал клиент, а май и в Аркхам е същото. Чудя се как я свързва. Сигурно не е скъпчия, обаче не помня да съм виждал в автобуса повече от двама-трима пътници — все инсмутчани. Потегля от площадчето пред аптеката на Хамънд в десет сутринта и седем вечерта, ако не си е сменил разписанието напоследък. Не съм се качвал, но таратайката изглежда едва крета.

Така чух за пръв път мрачното име на Инсмут. Всъщност би ме заинтригувало всяко споменаване на град, който не е отбелязан на картите и не е включен в новите издания на пътеводителите, а странните намеци на касиера разпалиха още повече любопитството ми. Ако един град може да породи подобна неприязън из околностите, помислих си аз, значи трябва наистина да е твърде необичаен и достоен за вниманието на туриста. Щом се намираше преди Аркхам, значи щях да спра в него — и затова помолих служителя да ми разкаже за този град. Той заговори сдържано и отмерено, явно с чувството, че стои над слуховете, които преповтаря.

— Инсмут ли? Право да си кажа, странно е това градче край устието на река Манъксет. Едно време е било доста голям град и важно пристанище преди войната през 1812 година, но съвсем е западнало през последните стотина години. Вече няма железопътна връзка — основните линии никога не са минавали оттам, а теснолинейката от Раули беше спряна преди години. Празните къщи май са повече от хората, пък и няма никакъв сериозен поминък освен улова на риба и омари. Кажи-речи всичко купуват оттук или ходят до Аркхам и Ипсуич. Имали са навремето разни фабрички, обаче днес нищо не е останало освен една рафинерия за злато, а и тя едва крета. Е, някога е била голяма работа. Собственикът, старият Марш, внук е на Обид Марш, основател на бизнеса, сигурно е по-богат от Крез. Разправят, че на дърти години бил хванал кожна болест или нещо подобно, та затова не се мяркал пред хората. Майка му, казват, била чужденка — от южните морета, ако не се лъжа — тъй че се вдигнала голяма шумотевица, когато преди петдесет години се оженил за момиче от Ипсуич.

Те, тукашните, все гледат с подозрение към ония места и се мъчат да скрият, ако имат инсмутска жилка. Но мене ако питате, децата и внуците на Марш са си хора като хора. Показвали са ми ги на улицата… макар че като стана дума, сещам се, че по-големите синове не са се мяркали напоследък. Стареца изобщо не съм го виждал. И да се чуди човек какво толкова им е направил Инсмут? Мене слушайте, младежо, не вярвайте много на тукашните хора. Трудно отварят уста, но отворят ли я, не можеш я запуши. Доколкото знам, през последните сто години все ги плещят разни за Инсмут — или по-точно шушукат — и щом споменат за него, треска ги тресе от страх. Има да се смеете, като чуете някои истории — че капитан Марш имал вземане-даване с дявола и водел адски изчадия да се заселват в Инсмут или пък че около 1845 година случайно се разчуло за някаква сграда край кейовете, където се прекланяли пред сатаната и организирали ужасни жертвоприношения. Аз обаче съм родом от Пантън, щата Върмонт, та не се хващам на тия въдици. Да чуете само какво говорят някои кореняци за крайбрежния риф — Дяволския риф му викат. Той се издига доста над водата и даже приливът едва-едва го закрива, но все пак не може да се нарече остров. Според мълвата понякога се виждали цели легиони дяволи да лежат по скалите или да сноват около някаква пещера, близо до върха на рифа. Те, тия нащърбени камънаци, са дълги около една миля и преди да западне корабоплаването, моряците ги заобикаляха отдалече. Моряците, дето не са от Инсмут, искам да кажа. Между клюките за стария капитан Марш има и такава, че понякога нощем при отлив плавал нататък. Може да е плавал, щото мене ако питате, скалната формация е интересна, а не е изключено да е търсел пиратски съкровища и даже да ги е намерил, но според слуховете там си правел сделки с демоните. Мисля си, че общо взето май тъкмо от капитана е тръгнала лошата слава на рифовете. Това е било преди голямата епидемия през 1846 година, която отнесла над половината жители на Инсмут. Така и не се изяснило докрай каква е бедата, но сигурно корабите са докарали някаква чуждестранна болест от Китай или другаде. Лоша работа трябва да е било — избухнали бунтове, имало и разни други страхотии, дето така и не се разчули в подробности извън града — и когато всичко свършило, Инсмут бил ужасно съсипан. До днес не се е оправил — сега едва ли наброява повече от 300 — 400 жители. Но всъщност зад цялата тая неприязън се крият най-обикновени расови предразсъдъци — и лично аз не бих осъждал никого за това. Сам ги мразя и кракът ми няма да стъпи в онзи град. Сигурно знаете — макар че по приказката ми се струва да сте западняк — че корабите от Нова Англия доста са се отбивали из разни странни пристанища в Африка, Азия, Южните морета и прочие и понякога са довеждали насам странни и уродливи люде. Вероятно сте чували за моряка от Салем, дето се прибрал с жена китайка, а може би знаете и това, че някъде по нос Код още живеят шепа туземци от островите Фиджи. Е, сигурно и в Инсмут е ставало нещо такова. Градчето винаги е било откъснато от областта с всичките тия блата и рекички, тъй че не знаем кое как е, но няма съмнение, старият капитан Марш трябва да е докарал някой и друг урод през двайсетте и трийсетте години на миналия век, когато притежавал три търговски кораба. В днешните инсмутчани отдалече си личи чуждата жилка — не знам как да го изразя, но още щом ги видиш, и те полазват тръпки. Ще го забележите и у Сарджънт, ако се качите на автобуса. Някои от тях имат странно сплескани глави и изпъкнали втренчени очи, които сякаш никога не мигат, а и с кожата им нещо не е наред. Груба е някак си, като келява, а отстрани на шията е суха и сбръчкана. Оплешивяват още от младини. Колкото повече остаряват, толкова по-зле изглеждат. Всъщност, не помня да съм виждал старец от онзи край. Сигурно умират, като се погледнат в огледалото! Животните ги мразят — преди да се появят автомобилите, имаха сума неприятности с конете. В Аркхам и Ипсуич никой не иска да си има работа с тях, пък и те се държат настрана, когато идват насам, или когато някой иде да лови риба в техни води. Все съм се чудил как гъмжи от риба в Инсмутския залив, а другаде нищичко не се хваща, ама опитай само да хвърлиш мрежата там и веднага ще те прогонят! Едно време пътуваха дотук с влака — ходеха пеш чак до Раули, за да го хванат, след като им прекъснаха линията — обаче сега пътуват с автобуса. Да, има хотел в Инсмут, „Гилман хаус“ му викат, но не вярвам да е нещо свястно. Не ви съветвам да разчитате на него. По-добре се настанете тук и вземете сутрешния автобус утре в десет; оттам пък можете да хванете вечерния курс за Аркхам в осем. Преди една-две години някакъв фабричен инспектор преспа в „Гилман“ и после все намекваше разни неприятни работи за заведението. Изглежда, странен народ се настанява там, защото в някои стаи — макар че повечето били празни — онзи тип чул гласове, от които го побивали тръпки. Според него говорели на чужд език, но казваше, че най-страшен бил един глас, дето се обаждал от време на време. Звучал толкова неестествено — като плискане на вода — та човекът даже не посмял да се съблече и да си легне. Едва дочакал утрото и си плюл на петите. А приказките продължили цяла нощ. Тоя тип — Кейси се казваше — твърдеше, че хората от Инсмут го гледали напрегнато, като да били нащрек. Рафинерията на Марш също му се сторила недобро място — тя е една стара фабричка край долното течение на Манъксет. Разказите му съвпадаха с онова, дето и аз съм чувал. Счетоводните книги били занемарени и нямало ясен отчет за каквито и да било сделки. Между нас казано, открай време си е било загадка откъде го намира Марш това злато за рафиниране. Никога не се е чувало да правят значителни покупки, но преди години извозваха от фабриката огромни количества кюлчета. Говореше се за някакви чудновати другоземски накити, продавани понякога тайничко от моряците и работниците в рафинерията, а един-два пъти са зърнали и жените от рода Марш да се кичат с подобни неща. Хората допускат, че капитан Обид може да ги е купувал в някое дивашко пристанище, още повече че той вечно поръчваше купища мъниста и разни дрънкулки, каквито мореплавателите използват за търговия с туземците. Други и досега смятат, че е намерил старо пиратско съкровище на Дяволския риф. Тук обаче работата се заплита. Старият капитан е умрял преди шейсет години и от времето на Гражданската война свестен кораб не е напускал пристанището, а тия от рода Марш все продължават да си поръчват от същите дивашки стоки — главно стъклени и гумени джунджурии, доколкото съм чувал. Може пък инсмутчани да се кичат с тях — Господ ми е свидетел, че тия хора са погрознели досущ като канибалите от Южните морета и гвинейските диваци. Епидемията през 46-та трябва да е покосила най-свестните фамилии. Така или иначе, днес не се знае каква кръв тече в жилите им — родът Марш и останалите богаташи не правят изключение. Според мен всичките до един са от ония, дето южняците ги наричат „бял боклук“ — престъпни, лукави и потайни. Хващат богат улов от риба и омари и ги карат на пазара с камиони. Все се чудя как налита рибата натам, а другаде хич я няма. Никой не може да им хване дирята на тия хора, училищните инспектори и щатските преброители направо се побъркват. Хващам се на бас, че в Инсмут не гледат с добро око любопитните чужденци. Неведнъж с ушите си съм чувал за разни бизнесмени и държавни служители, дето изчезвали по ония места, а според слуховете някои били полудели и сега ги лекували в Данвърс. Кой знае какъв страх трябва да са брали. Затова ако бях на ваше място, нямаше да потегля привечер. Не съм стъпвал там и не възнамерявам да стъпя, но ми се струва, че едно дневно пътуване няма да ви навреди — макар че тукашният народ ще ви съветва да не тръгвате. Ако дирите любопитни гледки и разни вехтории, Инсмут сигурно ще е тъкмо онова, което ви трябва.

И тъй, прекарах част от вечерта в градската библиотека на Нюбърипорт, търсейки сведения за Инсмут. Когато се опитах да поразпитам в магазините, ресторанта, гаражите и чакалнята на гарата, открих, че всички развързват езиците си много по-трудно, отколкото бях очаквал след разговора с касиера; разбрах, че не разполагам с необходимото време, за да преодолея инстинктивната им първоначална сдържаност. Държаха се с неопределена подозрителност, като че имаше нещо сбъркано у всеки, който проявява прекален интерес към Инсмут. В общежитието на Младежката християнска асоциация, където се бях настанил, служителят на рецепцията просто ме посъветва да не посещавам онова унило и западащо градче; в библиотеката изглежда бяха на същото мнение. Очевидно образованите хора смятаха Инсмут за изключителен случай на човешката деградация.

Историческите книги за окръг Есъкс по библиотечните лавици не ми разкриха почти нищо, освен че градът бил основан през 1643 година, преди Революцията се славел с корабостроителниците си, корабоплаването му процъфтявало в началото на 19-ти век, а по-късно се превърнал в незначителен промишлен център, използващ енергията на река Манъксет. За епидемията и бунтовете през 1846 година се споменаваше само мимоходом, сякаш те опетняваха репутацията на окръга.

Сведенията за упадъка се срещаха рядко, макар че смисълът на последните данни бе очевиден. След Гражданската война целият промишлен живот се свежда до рафинериите Марш и ако не се броеше неизменният риболов, продажбата на златни кюлчета оставаше единствената значителна търговска дейност. Риболовът ставаше все по-неизгоден поради спадането на цените и конкуренцията на големите корпорации, но за сметка на това рибните пасажи не преставаха да прииждат към Инсмутския залив. Чужденци рядко се заселваха там, а имаше и някои дискретно завоалирани доказателства, че значителен брой португалци и поляци, които са опитали да го сторят, били прогонени по особено драстичен начин.

Най-интересни бяха срещаните тук-там откъслечни сведения за странните накити, които по някакъв неопределен начин се свързваха с Инсмут. Очевидно те доста силно бяха впечатлили цялата околност, защото се споменаваше за екземпляри в музея на Университета Мискатоник в Аркхам и в изложбената зала на Нюбърипортското историческо дружество. Откъслечните описания на тези предмети бяха зле съставени и прозаични, но подсказваха тайни и подмолни течения на някаква упорита странност. Нещо в тях изглеждаше тъй необичайно и провокиращо, че не можех да ги прогоня от мислите си, и въпреки сравнително късния час реших да видя местния екземпляр — описан като голям предмет със странни пропорции, по всяка вероятност тиара — ако имаше начин да си уредя посещение в музея.

Библиотекарят ми даде препоръчителна бележка до уредничката на дружеството, някоя си мис Ана Тилтън, която живееше наблизо, и след кратко обяснение почтената стара дама бе така любезна да ме въведе в затворената сграда, тъй като беше все още приемливо вечерно време. Колекцията наистина се оказа забележителна, но в тогавашното си настроение не поглеждах нищо освен странния предмет, който блестеше под електрическата светлина в една ъглова витрина.

Не беше необходима някаква особена чувствителност към красотата, за да спра буквално задъхан пред странното великолепие на пищната неземна фантазия, положена върху възглавничка от пурпурно кадифе. И до днес едва ли мога да опиша онова, което видях, макар да личеше, че авторите наистина са били прави да го нарекат тиара. Предната част беше висока, с много широка и учудващо неправилна периферия, сякаш предназначена за глава с ненормално елиптични очертания. Материалът изглеждаше предимно злато, но причудливият по-светъл блясък подсказваше за странна сплав с някакъв също тъй красив, ала трудно определим метал. Запазен бе в почти превъзходно състояние и човек би могъл да изучава с часове наред поразителните, загадъчно нетрадиционни шарки — някои от тях опростено геометрични, други явно с морска тематика, които бяха гравирани или релефно отпечатани по неговата повърхност с неописуема грациозност и майсторско умение.

Колкото повече гледах, толкова по-силно ме омайваше загадъчният предмет, и към очарованието се примесваше удивително тревожна нотка, която не можех да си обясня, нито да схвана напълно. Отначало реших, че смущението ми идва от налудничавия характер на изображенията. Всички други произведения на изкуството, които бях виждал досега, спадаха към определени расови и национални школи или пък представляваха целенасочени модернистични предизвикателства срещу всички утвърдени течения. Тази тиара не беше нито едното, нито другото. Тя явно спадаше към някаква утвърдена школа с присъщо съвършенство и безкрайна зрялост, но същевременно стоеше безкрайно далече от всичко, което бях виждал и чувал — било то западно или източно, древно или съвременно. Изработката сякаш беше дело на майстори от далечна планета.

Скоро обаче разбрах, че за смущението ми има още един, може би също тъй мощен източник, породен от картинните и математическите внушения на странните орнаменти. Всички изображения намекваха за далечни тайни и невъобразими бездни във времето и пространството, а неизменният им подводен характер постепенно ставаше едва ли не зловещ. Сред релефите имаше митични чудовища, надарени с отблъскваща уродливост и злоба — напомнящи отчасти риби, отчасти земноводни — и докато ги гледах, не можех да прогоня тревожното призрачно чувство на илюзорни спомени, сякаш те призоваваха някакъв образ от най-дълбоките мозъчни клетки и тъкани, чиито запаметяващи функции са изцяло първични и ужасяващо прастари. Понякога ми се струваше, че всяко очертание на тия богохулни рибо-жаби излъчва върховната същност на едно непознато и нечовешко зло.

В странен контраст с вида на тиарата прозвуча краткият и прозаичен разказ на мис Тилтън. През 1873 година накитът бил предаден в заложната къща на Стейт стрийт срещу смешно малка сума от пиян инсмутчанин, който скоро след това загинал при сбиване. Дружеството го закупило направо от собственика на заложната къща и веднага осигурило на новия експонат достойно място в изложбата. На табличката се споменаваше вероятен произход — Индокитай или Източна Индия, но си личеше, че класификацията е правена произволно.

Сравнявайки отделните хипотези за произхода на тиарата и нейното попадане в Нова Англия, мис Тилтън бе склонна да приеме, че тя представлява част от екзотично пиратско съкровище, което е намерил старият капитан Обид Марш. В подкрепа на този възглед идваха и упоритите предложения за откупка на висока цена, които завалели от представители на рода Марш, още щом се разчуло за накита, и продължавали до ден днешен въпреки непоколебимата решимост на дружеството да не продава експоната.

Докато ме извеждаше от сградата, добродушната стара дама поясни, че пиратската теория за богатството на Марш е широко разпространена сред местната интелигенция. Личното й отношение към мрачния Инсмут — където никога не бе стъпвала — беше чувство на презрение към една община, която безнадеждно се плъзга към дъното на културната стълбица; увери ме, че слуховете за дяволопоклонство отчасти се потвърждават от наличието на странен и потаен култ, който набирал сила в града и измествал всички общоприети религии.

Наричал се „Таен орден на Дагон“ и несъмнено представлявал уродливо, почти езическо учение, донесено от Изтока преди около век, по времето, когато риболовът в Инсмут изглеждал пред последно издихание. Дълбоките му корени сред простолюдието били напълно естествени с оглед на внезапно подновения богат улов и скоро култът станал най-влиятелната сила в градчето, като напълно изместил масонството и се настанил в стария Масонски дом на площад Ню чърч грийн.

За благочестивата мис Тилтън това бе предостатъчен претекст да отбягва запустелия и прогнил стар град, ала моят интерес само се разпали от чутото. Към очакването за архитектурни и исторически разкрития се прибавяше горещ антропологически ентусиазъм, тъй че до късно не смогнах да заспя в малката стаичка на младежкото общежитие.