Ема Донахю
Стая (1)

Посвещавам „Стая“ на Фин и Уна, моите най-добри произведения.

В здравия дъсчен сандък,

тласкан от бурни вълни сред морето,

майката — ето — прегърна

Персея разплакана и заговори

с трепет:

— Чедо… Как страдам…

Ти спиш. Безбурно е

твоето детско сърце

в нерадостния сал, който

те носи, и светиш

в мрака катранен на

дълбоката нощ.

Не усещаш сега напора на вятъра,

нито рева на вълните бушуващи —

те минават над твоите косички.

Спиш си на твоята алена дрешка

легнало — скъпо и мило дете.

О, ако знаеше колко е страшно —

би чуло, подало ушенце на моите думи.

Моля те, рожбо — спи.

Спете и вие, вълни.

О, да бихте заспали и вие,

мои скърби безмерни…^[1]

Симонид

Из „Поема за Даная“