Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (1)

Първа глава
Мистериозният сън

Не много отдавна в Съфък живееха сто и един далматинци, чиито приключения разтърсиха цялото кучешко население на Англия. Това се случи, когато една зла жена, на име Злобара Де Мон, направи ферма за кожи от далматинци. Тя беше заключила деветдесет и седем кученца в Пъклен дом — една усамотена къща в провинцията, и смяташе да си направи от тях кожени палта.

Петнадесет от малките кученца бяха на Понго и Мисис, една млада съпружеска двойка далматинци. Те живееха в Лондон заедно със семейство Душкинг. Понго и Мисис спасиха всички кученца и ги заведоха в дома на своите стопани. Тъй като бяха прекалено много, мистър Душкинг купи Пъклен дом, основно го преустрои и настани в него всичките деветдесет и седем кученца заедно с Понго и Мисис и двойката далматинци с кафяви петна — Пердита и Принц. Мистър Де Мон фалира и напусна Англия заедно със съпругата си — Злобара Де Мон. Тогава Пъклен дом се превърна в такова хубаво място, че се чудеха дали да не го кръстят Райски дом. Но семейство Душкинг решиха, че все пак там е твърде шумно за рай.

Естествено, имаха си и проблеми, първият от които бе, че не останаха за дълго само сто и един далматинци. Много от кученцата се ожениха и сега имаха чудесни семейства. Тогава мистър Душкинг (който беше изключително добър в смятането) предвиди, че скоро те с мисис Душкинг ще принадлежат към семейство от хиляда и един далматинци, че даже и повече. Колкото и да беше голям Пъклен дом, той не беше чак толкова голям, че да ги побере всичките. От друга страна, семейство Душкинг не можеха да понесат мисълта за раздяла дори с едно кученце.

Тогава се случи нещо прекрасно. Някои от кученцата ясно показаха, че всъщност биха желали да заживеят във външния свят. Те често правеха опити да прескочат оградата или да се промъкнат между пречките на високата порта. Освен това явно показваха голяма любов към пътуващите търговци. Душкингови разбраха, че тези кученца мечтаят не само за приключения, а за собствени стопани. Колкото и да се стараеха, мистър и мисис Душкинг не смогваха да отделят много време за всяко от кученцата. И така, мистър Душкинг пусна обява във вестника, че няколко далматинци са склонни да приемат нови стопани, стига кандидатите да отговарят на всички условия.

Естествено, той получи купища писма — толкова се бяха прочули далматинците по времето на Големия кучешки обир. Наложи се мистър Душкинг да наеме хотел в съседното село, където кандидатите можеха да живеят, докато се обучат напълно и докато накрая ги избере някое от кученцата. Няколко дузини далматинци от семейство Душкинг вече живееха щастливо из цяла Англия. Все повече хора искаха да си вземат кученце. Търсенето бе винаги по-голямо от предлагането, защото Душкингови искаха в Пъклен дом да има винаги поне сто и един далматинци. Разбира се, нищо не би могло да изкуши Понго и Мисис да заживеят другаде. От петнайсетте им кученца, само Изтърсачето беше започнало нов живот във Външния свят. Сега тя беше най-прочутата далматинка на света. Скоро ще разкажем повече за нея.

Освен кучетата при семейство Душкинг живееха бялата персийска котка на Злобара Де Мон и нейният съпруг. Те често имаха очарователни котенца, които винаги отиваха в добри семейства. Домочадието включваше още леля Пудинг и леля Иконом, които се грижеха за всички.

Сега вече можем да започнем новата история.

 

 

Една прекрасна утрин в разгара на лятото Понго се събуди с гузното чувство, че се е успал. Но ако това беше вярно, значи и всички други в просторната спалня бяха сторили същото. Точно зад гърба му спеше скъпата му съпруга Мисис. Елегантната й лапа на черни петна, протегната от кошницата, леко потрепваше, докато Мисис тичаше насън. В другия край на стаята Принц и Пердита спяха в своите кошници, а белите котки в техните. Мистър и мисис Душкинг лежаха на широката спалня. Не се чуваше нито лаене, нито джафкане, нито скимтене отдолу, където старата конюшня беше превърната на огромна кучешка колиба. Ако наистина беше толкова късно, колкото изглеждаше, отвън отдавна трябваше да се чува кучешка глъчка.

Понго се отпусна, протегна се, и тъй като вече не му се спеше, реши отново да размисли какво щастливо куче беше той. Тази идея му дойде снощи, докато си мислеше за други неща. Вчера той излезе на вечерна разходка заедно с всички останали далматинци и семейство Душкинг. След това се прибраха да приспят кученцата, като на всяко преди сън се даваше по една бисквитка за лека нощ. Чак тогава Понго, Мисис, Принц и Пердита изведоха Душкингови за една последна разходка под звездите. Понго с удоволствие научи, че едно от съзвездията се нарича „Голямо куче“.

— Онази звезда винаги свети много ярко по това време на годината — каза мистър Душкинг. — Сега са така наречените Кучешки дни.

— Заради звездата ли са наречени така? — попита мисис Душкинг.

— Предполагам. Древните римляни вярвали, че една от звездите в това съзвездие — Сириус, която изгрява заедно със слънцето, но не се вижда денем от светлината му, прибавя към слънчевата топлина и своята. Затова времето става изключително горещо.

— О, тази година със сигурност е станало така — възкликна мисис Душкинг. — А звездите са невероятно ярки!

В този миг Понго се сети за една друга ярка звезда, която му сочеше пътя, само че тогава времето съвсем не беше топло. Той си спомни за тази студена, много студена Коледа, когато те с Мисис спасиха всички кученца и ги върнаха в Лондон. Колко страшно беше, когато Злобара Де Мон ги преследваше с черно-бялата си кола! Но после всичко се оправи и оттогава Понго не се беше сблъсквал с никакви опасности. Тази вечер, разхождайки се под звездите, Понго си каза, че трябва по-често да си дава сметка за благата, на които се радва. И сега, тъй както лежеше буден в хубавата юнска утрин, той реши да си припомни всяко от тях — храна, топлина, безопасност и най-важното — любов. Със сигурност Понго притежаваше всичко, от което едно куче имаше нужда. Защо тогава изпитваше някакво чувство на незадоволство? Какво му липсваше? Може би му беше малко скучно, но в Пъклен дом кучетата имаха какви ли не развлечения: най-различни люлки, чудесна малка въртележка и водна пързалка, от която да скачаш право в езерото. Освен това всички заедно често ходеха на излети с два автобуса под наем. И все пак, когато видеше как някое куче с гордост води току-що обучения си питомец покрай високата порта на Пъклен дом, а всички жители на имението, строени в редица покрай оградата, лаят приветствията си, не чувстваше ли мъничко завист? Определено. И като се сети за тези щастливци, усети, че пак им завижда и то много.

Боже господи! Как може да мисли за това, точно когато си дава сметка за благата, които ползва! Пък и не е вярно. За нищо на света не би оставил симпатичната двойка Душкинг. Не, той не завижда. Той е сто процента щастливо куче, на което му предстои сто процента щастливо бъдеще. Но защо не започва денят? Нима никой друг, освен него не е буден?

В този момент Понго чу часовника да бие четвърт час. Душкингови винаги ставаха в седем и половина, затова Понго предположи, че сега е седем и петнайсет. Обаче не можеше да е толкова рано, защото слънцето се бе качило много високо и грееше право през един от отворените прозорци. Нощта беше толкова гореща, че Душкингови бяха дръпнали всички пердета.

Понго скочи, отиде до прозореца и погледна часовника. После, едва вярвайки на очите си, бързо събуди Мисис с целувка, която повече приличаше на бутване по носа. Тя моментално каза:

— О, скъпи, да не съм се успала?

— Да, успала си се, а също и всички други — каза Понго. — Би ли ми казала колко е часът?

— О, с удоволствие — отвърна Мисис, която много се гордееше, че познава часовника. Искаше й се другите кучета по-често да я питат за времето. Но те не го правеха, защото Мисис така и не можа да запомни коя стрелка показва часовете и коя минутите. Сега, след като дълго и внимателно се вглежда в циферблата, каза:

— Или е десет и петнайсет или е три без десет.

— Десет и петнайсет е — каза Понго, — и това е достатъчно късно. Защо тогава мистър и мисис Душкинг не са се събудили?

Мисис разтревожено погледна Душкингови.

— Да не мислиш, че са болни?

— Изглеждат ми съвсем добре.

— Дишат нормално — допълни Мисис. — Вдишват, издишват, вдишват, издишват, както си му е редът. А мисис Душкинг дори се усмихва.

— И мистър Душкинг изглежда така, сякаш всеки момент ще се усмихне. Да! Сега се усмихва.

— Сигурно сънуват хубави неща — каза Мисис. — Срамота е да ги будим… Не, мисля, че все пак трябва да го направим.

В този момент се събудиха Принц и Пердита и бързо схванаха, че нещо не е наред. Те също смятаха, че трябва да събудят семейство Душкинг.

— Въпреки че винаги са недоволни, когато ги безпокоим — каза Принц, който беше едно разсъдливо куче.

— Но тази сутрин това е наложително — убедено каза Мисис. — Има две майки в колибите, които имат нужда от мляко за своите малки.

— Да, така е — подкрепи я Пердита. — А пък аз им обещах да помогна при къпането на малките.

Пердита винаги си е била най-добрата по къпане на кученца.

— Освен това има млади далматинци, които не бива да изпускат закуската — каза Понго. — Не разбирам защо не скимтят от глад. Налага се да обезпокоим Душкингови. Но ще го направим нежно.

Понго и Принц отидоха при мистър Душкинг. Мисис и Пердита доближиха мисис Душкинг. И четирите кучета започнаха тихичко да лаят и нежно да потупват сънливците по раменете. Но нищо не се получи.

Тогава кучетата залаяха по-силно и просто раздрусаха леглото. Пак нищо.

— По-добре е да ги близнем по лицата — предложи Понго.

Той знаеше, че семейство Душкинг, колкото и да обичаха кучетата си, никак не одобряваха такива изблици на чувства. Понго реши, че това ще ги накара да подскочат от изненада. Но не и днес. Душкингови сладко спяха. При това, както Понго с удоволствие забеляза, с усмивки на лицата си. Е, нямаше как. Трябваше да изчакат хубавите им сънища да свършат.

Мисис прекоси замислено стаята. Без да иска се спъна в кошницата на котките и уплашено отскочи назад. Колкото и приятни същества да са котките, те винаги са готови да драскат и хапят. Особено тези. И как да не са, като живеят в една къща с толкова много кучета? Мисис, която очакваше веднага да я нападнат, беше готова най-любезно да им се извини. Но котките не се и помръднаха.

— Колко странно — учуди се Мисис. После, проявявайки голяма смелост, ги побутна лекичко с лапа. Котките сладко протегнаха лапи, разпервайки ноктите си, но така и не се събудиха.

— Може би леля Иконом и леля Пудинг са будни — предположи Пердита. — Да отидем ли с Принц да проверим?

— Да, стига да можете да излезете от стаята — каза Понго.

Той беше много сръчен с резетата и райберите, но вратата на спалнята имаше брава с месингова топка. И най-умното куче не може да отвори такава брава. Той се опасяваше, че ще се наложи да стоят заключени в спалнята, докато някой човек не ги пусне навън. Но в момента, в който погледна вратата, тя сама се отвори. Понго си помисли, че Душкингови не са я затворили добре предишната вечер. Принц и Пердита изтичаха навън.

Понго и Мисис направиха още едно усилие да събудят семейство Душкинг. Те започнаха да ги хапят по ушите — нежно, но все пак достатъчно силно. Изглежда Душкингови нищо не усещаха. Те дори не спряха да се усмихват.

Мисис отиде до прозореца и погледна навън. Беше си тиха, слънчева утрин. След минутка каза:

— Понго, ела, моля те, да чуеш нещо.

Понго застана до нея и се заслуша, но не чу нищо.

— Имах предвид да чуеш тишината. Никога не съм я чувала толкова силно.

— Мисис! Птиците не пеят! — изуми се той.

— Да, така е — каза Мисис. — Знаеш ли, обикновено не ги забелязваш, когато си пеят, но сега… Странно е, че тишината се усеща така силно.

Принц и Пердита се върнаха и казаха, че не са успели да събудят лелите.

— Въпреки че се старахме доста — каза Пердита, — дори скачахме върху тях.

— Е, какво да правим сега? — попита Принц и погледна Понго.

Принц беше смел и умен далматинец, но никога не беше преживявал такива приключения като Понго, и затова го приемаше за лидер.

Понго изведнъж се усъмни в себе си. Толкова време не му се беше налагало да взима важни решения! Дали все още е способен на това? За момент се почувства… е, почти глупав. Той, който в целия кучешки свят беше известен с острия си ум!

Понго разтърси глава и се почувства не само глупав, но и замаян. Беше решен да не се предава, затова каза, като се опита да звучи достатъчно уверено:

— Трябва да разберем кои други са изпаднали в такъв дълбок сън. С Мисис ще изтичаме до фермата.

Истината беше, че Понго искаше да обсъди положението със стария си приятел Овчарския пес, най-мъдрото куче, което познаваше.

— Не може ли да спестим време, като просто излаем до фермата? — попита Мисис.

— Не — каза Понго, — защото ако лаем силно, ще събудим всички кучета в Пъклен дом и те всички ще си поискат закуската.

Някои хора вярват, че кучетата имат нужда от ядене само веднъж на ден. Те мислят, че това им е достатъчно, стига това ядене да е обилно. Но семейство Душкинг смяташе, че две хранения на ден разнообразяват живота на кучетата. На всички далматинци се поднасяше лека закуска и богата вечеря в късния следобед. Кутретата, разбира се, имаха нужда да се хранят пет пъти на ден, и Мисис вече започваше да се тревожи за тях. Тя предложи да ги събудят и нахранят. Майките трябваше да накърмят най-малките, а на по-големите трябваше да дадат хляб и мляко.

— Да, но не можем да извадим млякото — каза Понго. — Не мога да отворя хладилника. По-късно с Принц ще отворим кутиите с бисквити, за да хапнат по-големите кучета. Но ще ни трябва помощ за кутретата и кърмещите майки.

— Тогава да потърсим помощ — каза Мисис.

Понго каза на Принц:

— Ако някое куче се събуди, трябва да му обясните ситуацията, и да му кажете да се държи възможно по-тихо. Скоро ще се върнем. В случай на нещо непредвидено, можеш да лаеш до фермата за съвет. Пази добре мистър и мисис Душкинг. Имам ти пълно доверие.

Принц изглеждаше много горд. Той, сто и първият далматинец, много силно искаше да е бил член на това семейство в онези опасни дни, когато е трябвало да се намерят и спасят изчезналите кутрета. Той винаги се стараеше да покаже на Понго и Мисис колко им е благодарен за това, че споделят семейство Душкинг с него и с Пердита.

— Разчитай на мен — твърдо каза той.

— Естествено, разчитаме и на Пердита — любезно се обади Мисис. Тя понякога смяташе манията на Пердита да къпе кучетата и хората за малко глупава, но все пак беше много привързана към нея.

— Е, тогава да тръгваме — каза Понго.

Докато слизаха с Мисис по стълбите, той се чудеше как ли ще излязат от къщата. Беше минало много време, откакто за последен път бе отварял врата, и се надяваше, че не е забравил как се прави това. Но когато стигнаха преддверието, той забеляза, че входната врата е открехната.

— Какъв страхотен късмет — каза той, когато с Мисис излязоха в градината. Сега смяташе да излезе по начина, който старият Овчарски пес му беше показал, още когато Пъклен дом беше вражески лагер. Но когато погледна над езерцето към входа на имението, видя, че високата желязна порта не е затворена докрай. Какво са правили тези Душкингови снощи? По принцип портата не само че се затваряше, но се и заключваше.

Мисис също се притесняваше, че железните крила на портата може да са прекалено тежки. Когато кучетата ги приближиха обаче, те се разтвориха сами.

— Колко хубаво, че вятърът ни помогна — зарадва се Мисис.

Щом излязоха от двора, вратата веднага се затвори зад тях.

— Колко странно! Явно вятърът духа и в двете посоки.

— Още по-странно е, че не духа никакъв вятър! — отбеляза Понго.