Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Полет 6

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

Техн. редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-769-038-8


Посвещавам тази книга на покойния ми баща

Джоузеф Търнър Нанс

1917 — 1977

адвокат по международно право,

пилот, офицер и ветеран от ВВС на САЩ

и най-добрия баща,

за когото може да си мечтае едно момче

Пролог

Доктор Брайън Логан профуча с лексуса си покрай един стреснат пациент и изхвръкна на паркинга пред болницата, от която току-що го бяха уволнили. Изпитваше болка, неудобство, гняв. Натисна педала за газта докрай и прелетя над река Чарлс към Кеймбридж, като сякаш предизвикваше някой полицай да го спре. Премина на всеки червен светофар, който му се изпречи, и най-сетне със свистене закова колата пред двуетажната викторианска къща, която той и съпругата му бяха обичали толкова много. Сега домът му беше празен.

Логан дръпна ръчната спирачка, но ръцете му не можеха да се справят със задачата да изключат двигателя или да отворят вратата. Погледна към тях и откри, че все още е облечен със зелената престилка, която бе сложил за последния си байпас — операцията, която бяха прекратили без предупреждение. Споменът как се втурна по коридорите, за да се изправи срещу директора на болницата, представляваше неясна поредица от образи, продължаващи да избледняват на фона на бесния калейдоскоп, който се вихреше в съзнанието му.

Вече не можеше да си спомни времето, преди да постъпи като хирург в болницата „Мърси“. Лесно можеше да си намери друго работно място, но да го уволнят беше ужасно срамно, позорно.

Над главата му се бе ширнало безкрайното синьо небе, обрамчено от гъстите зелени листа на редицата стари брястове покрай улицата, но той виждаше единствено неодобрителното изражение на д-р Джоунас Кинкейд, а думите на досегашния му учител все още горяха в съзнанието му: „Вие не можете да се контролирате, докторе. Това беше последното ви изпълнение в тази болница“.

Дълбоко в себе си Логан осъзнаваше, че Кинкейд е прав, но не можеше да го признае, дори сега. На хирурзите не се позволяваше да имат човешки слабости и да губят контрол. Но в годината след смъртта на Дафни той не бе открил начин да се справи със загубата. Изпитваше единствено безчувственост и объркване, подсилвани от изблици на раздразнителност и ярост, твърде често насочена към медицинските сестри. Болката се беше просмукала в него като първична тиня, обгръщайки в сковаваща обвивка емоционалната бездна и заемайки мястото на състраданието, което някога бе живяло там.

Брайън Логан се насили да влезе в къщата. Затвори вратата и за миг остана в коридора, заслушан в глухото тиктакане на стенния часовник, докато в съзнанието му като музика звучеше гласът на Дафни. Никога нямаше да забрави как тя пропяваше „Здравей“ и се хвърляше в прегръдките му, носеща понякога само усмивката си. Той се повлече към дневната, където потъна в любимото й кресло и отново се опита да извика усещането за ръцете й около себе си. Тя беше единствената истинска любов в живота му. Красотата и сексуалността й, които надхвърляха и най-смелите му мечти, ставаха още по-вълнуващи и съблазнителни от бляскавата й интелигентност и начина, по който се радваше на живота — в остър контраст с първата му жена Ребека.

Очите на Брайън попаднаха на фотьойла до пианото, където беше седял в деня на обаждането. „Много съжаляваме, докторе — бе казал представител на самолетната компания, — но жена ви претърпя злополука по време на полета.“ Дафни Логан, центърът на неговата вселена, бе умряла от кръвоизлив на 11 550 метра над земята, отнасяйки със себе си неродения им син, след като командирът на полета бе отказал да извърши извънредно кацане. В продължение на час и двайсет минути тя бе умолявала екипажа да се приземят, но след като била в достатъчно добро състояние, за да се моли — заключил командирът — оплакванията й не можели да оправдаят цената на едно непредвидено кацане. Искът за сто милиона долара обезщетение, който бе подал Логан, щеше да влезе в съда през следващата година, но той не можеше да открие успокоение в уверенията на адвоката му, че ще спечелят. Един милион, един милиард — какво от това? Парите никога нямаше да заменят съпругата и неродения му син.

Той щеше да спаси Дафни, ако беше там. Беше сигурен в това. Дори с най-примитивни инструменти. Дори във въздуха. Трябваше да тръгне с нея при родителите й, но беше останал в Бостън, за да оперира. Беше се проявил като глупак и егоист и сега беше сам, безработен и на ръба на бездната.

Брайън скочи на крака и закрачи из стаята. Изпита необяснимо желание да се обади на първата си съпруга Ребека, която вече бе омъжена отново и живееше в Нюпорт, Кънектикът. Подобно обаждане нямаше да я изненада. Тя бе сигурна, че той ще се провали. Брайън се бе оказал едно голямо разочарование, проект, който не бе успяла да завърши. Ребека Кънингам, красивата и образована дъщеря на богато старо семейство от Ню Ингланд, беше отгледана като строг прагматик и за младия доктор, когото бе довела на оглед при родителите си, имаше надежда само ако успееше да го извае в точно копие на баща си — щатен преподавател в Харвард. Брайън трябва да има десетгодишна практика, нареди тя, преди да навлезе в академичната медицина като професор. Трябва да публикува. Трябва да изнася лекции. Трябва да пуши лула и да се държи добре по време на дългите вечери, изпълнени с учтиви разговори. Трябва да се научи да приема думата „забавно“ с леко подозрение, както самата тя бе възпитана.

Но Ребека не беше преценила правилно характера на съпруга си. Той обичаше забавленията, а за нея подобни неща бяха проява на безотговорност и очевидно бяха неприемливи. В крайна сметка тя обяви неуспешния край на проекта, като поиска развод.

Дафни бе долетяла в живота му пет години по-късно като карибски бриз, пробуждайки едно заспало сърце. Тя беше романтичка с бляскав поглед и докторска степен по хуманитарни науки, истинска артистка в дизайнерски рокли, смяташе всички неща за възможни и прекрасни и го харесваше точно такъв, какъвто е. Беше се влюбил в нея изведнъж и докрай — беше се влюбил до полуда в самата идея, че тя съществува.

Брайън хвърли бърз поглед към снимката й, която бе сложил над дивана. Дафни бе застанала сред цветята в градината си — красиво миньонче, което обожаваше любовта и разбираше секса като език и светлина. Непоклатимият Брайън се бе превърнал в палаво кутре, което се премяташе през глава, за да я зарадва, и с изумление беше открил, че тя иска от него единствено да бъде верен на себе си. В трите години на брака им животът се беше превърнал от задължение в бурна радост и докато Ребека отказваше да забременее, докато не се убеди в положителните резултати от процеса, който той подигравателно наричаше „Проект Обновен Брайън“, Дафни искаше деца колкото се може по-скоро.

Брайън се насили да стане от креслото и разсеяно влезе в кухнята, където на масата бе захвърлен забравен самолетен билет. Преди няколко месеца се беше съгласил да изнесе серия лекции по хирургия в Кейптаун и трябваше да тръгне от Бостън след два дни. Билетите бяха в него, а нямаше смисъл да отказва тлъстия хонорар, още по-малко сега, когато щеше да има нужда от пари, докато търси друга болница, в която да работи.

Нуждата да прави нещо, каквото и да е, го насочи към кафеварката — успокояващо познат ритуал, подобен на измиването на ръцете преди операция. Ръцете му автоматично извършваха необходимите движения, а мозъкът му почти не отбеляза аромата на готовото кафе. Той си наля една чаша и тежко се отпусна до масата, където се зае да разлиства самолетния билет и да изчита всичко по него с отчаянието на страдащ от безсъние човек, който проучва списъка на съставките, отпечатан на кутията с овесени ядки за закуска.

Щеше да лети с „Върджин Атлантик“ от Бостън до Лондон. Но за отсечката Лондон — Кейптаун секретарката му беше запазила място в „Меридиън Еърлайнс“.

„О, господи! Не!“ — помисли си Брайън и блъсна билета колкото се може по-надалеч. Сърцето му заби лудо. „Меридиън“ беше компанията, която бе убила жена му и детето му преди дванайсет месеца. Просто нямаше да стане.

В плика беше пъхната бележка, написана на ръка. Брайън я отвори.

Доктор Логан, „Върджин Атлантик“ няма полет до Кейптаун. Наистина много съжалявам, но нямаше никакви други места за никой самолет, освен този на „Меридиън“, и аз успях да взема последния им билет. Ще летите с „Върджин“ до Лондон. Ще преспите там. После продължавате с „Меридиън“ до Кейптаун.

Той смачка бележката и я захвърли към стената. Не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Трябваше да го понесе, което означаваше да прекара десет часа в търбуха на един звяр, който предпочиташе да изкорми.

Брайън беше отправял молитви за фалит на „Меридиън“ и дори, за свой собствен ужас, се бе улавял как включва сутрешните новини с надеждата да види димящи останки от самолет с ясно видимото лого на компанията. Мисълта за това отвращаваше онази част от него, която си бе останала спокойна и разумна, но предизвикваше бунт сред останалите страни на характера му. Нуждата да ги нарани, да отвърне на удара с удар, да изпълни най-суровата форма на отмъщение беше почти неустоима.

А сега…

Доктор Брайън Логан усети как над него като мрачно наметало се спуска непрогледна ярост. За пръв път след смъртта на Дафни съзнанието му беше спокойно, студено и пресметливо. Ужасът от предстоящата среща с врага започна постепенно да се превръща в нещо друго.