Филип Шелби
Разплата (16)

15.

Смит тъкмо изтегляше колата си от паркинга, когато клетъчният телефон започна да вибрира. Търсеше го Люсил.

— Има нещо интересно в данните от компютрите, съдържащи списъците на пътниците. Става дума само за авиокомпаниите, сред които търсехме полета на Колинс.

— Да, спомням си, че ти бях възложил тази проверка.

— Но ще трябва да те разочаровам. Не е това, което очакваш. Няма сведения, че Колинс е отлетяла от Сан Франциско за Източното крайбрежие. Но в компанията „Делта“ решиха да пожертват още малко от времето си и потърсиха нейното име в резервациите с една седмица назад. И тогава попаднаха на две следи. Полет 1040 от „Нешънъл“ до Атланта, с връзка във Финикс. След това полет 1066 до Лос Анджелис. Става дума за един и същ самолет, само е бил сменен номера на полета.

Логан намали скоростта, заслушан в думите на Люсил.

— Излиза, че сега знаем как се е озовала в Кармел.

— Знаем и още нещо. Помолих ги да погледнат и за Моли. Оказа се, че тя е летяла със същия полет.

Смит машинално отклони поглед към прозореца на колата. Една синя сойка настигна бавнодвижещата се кола.

„Моли е била в Лос Анджелис, и то вечерта, преди да бъде убита!“

— В „Делта“ са регистрирали също, че въпреки преумората, тя веднага е взела обратния полет до „Нешънъл“. Не е останала на земята за повече от деветдесет минути. Не е разполагала с достатъчно време да напусне зоната на летището.

„Моли е била там, но въобще не ме е потърсила…“

Смит продължи да съзерцава птицата, без да усети как сълзите бавно се стичат по лицето му.

На Люсил се наложи два пъти да повтори името му, преди той да реагира.

— Тук съм, Люсил. Но не мога да проумея защо Джесъп не е знаел за това?

„Защо никой не си е направил труда да извърши тази елементарна проверка?“

— Логан, успокой се. Не разбираш ли, че те просто са поели в съвсем друга посока? Дори и да са възнамерявали да проверят авиолиниите, не са разполагали с нашите възможности за проучване.

— Не, те не разполагат със сътрудник като теб.

Кратката пауза от другия край на линията подсказа на Смит, че комплиментът му е успял да смути Люсил.

— Какъв ще бъде следващият ход?

— Подготви заповед за издирването на Колинс. Да се раздадат копия от заповедта на всички полицейски постове на изток от Мисисипи. Да се обяви за безследно изчезнала, в случай че някой започне да задава прекалено много въпроси. Да се наблегне на това, че задачата е от федерално значение. Ако някой от местните полицаи я забележи, да я проследи и веднага да ни съобщи. Но без никакви опити за арест.

— Искаш да ти я доведат на каишка, затова им подхвърляш кокала.

— Това е предпазна мярка, в случай че някой изведнъж започне да се интересува прекалено много от Колинс.

— Логан, сигурен ли си, че така трябва да постъпиш?

— Моли не ми остави друг изход. Ще изгубим ден или два, за да проследим маршрута й, но пак ще се озовем в задънена улица. Така че, ако не произтекат някои събития, съм принуден да открия Колинс. На всяка цена.

— Какви събития?

— В момента се разиграва една игра, но как ще приключи тя… това също зависи от Колинс. Ако няма изненади, ще ти позвъня до края на деня, по източно време, за да продължим с издирването.

— Надявам се, за нейно добро, да има някакви изненади — рече Люсил. — Грижи се за себе си, Логан. И не забравяй да се храниш.

 

 

Бил Ролинс се върна в кабинета на Питърсън. За да надникне в тунела, пробит в миниатюрния алпийски хребет, трябваше доста да се наведе. Не можеше да повярва, че Питърсън се бе изхитрил дотам, че да монтира фотоклетки към дребните локомотиви, така че да се включват прожекторите им само когато навлизаха в тъмните тунели.

Ролинс се изправи и видя, че Питърсън все още го следи с напрегнат израз на лицето.

— Да, прожекторите наистина се включиха — констатира Питърсън.

— Но аз дойдох тук по съвсем друг въпрос — смутено заговори Ролинс. — Исках да разбера дали не можеш да помогнеш на Смит.

— Той е един нещастник, Бил. Сестра му вече гние в гроба, а той още преследва призраците от нейните разследвания.

— Не бива да забравяме, че Смит притежава първо ниво на достъп — напомни му Ролинс. — А в Белия дом могат да повярват дори и на призраци.

— Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Още проверяваме. Но до края на деня ще разполагаме с цялата налична информация. — Бил Ролинс се запъна, преди да продължи: — Исках да те попитам какво ще предприемеш относно „Уандърленд Тойс“.

— Очаквам и тази година компанията да натрупа внушителни печалби.

— Нямах това предвид.

— За бога, Бил, ще ми обясниш ли най-после какво имаш предвид? „Уандърленд“ се справя отлично със задачите си.

Инженера посрещна спокойно напрегнатия поглед на Ролинс, защото отлично знаеше какво ще последва.

— Налага се твоите хора да изпълнят една дребна поръчка.

— В кой край на света?

— В Пекин.

— Знаеш, че засега съм замразил мрежата си. Народният комитет за обществена безопасност не е престанал да души около секретните сведения, които измъкнаха бежанците от последната група.

— Но искането идва от кабинета на главния директор.

— Добре. Какъв е проблемът?

Ролинс настръхна. В ЦРУ Сам Питърсън беше единственото лице, което имаше право да изисква пояснения около всяка заповед на главния директор. Нещо повече, имаше право да я отхвърля, без да бъде мъмрен и наказван. Защото Питърсън, преди да се заеме с програмата „Лупа“, се занимаваше с организирането на широка агентурна мрежа в комунистически Китай. Преди него ЦРУ никога не беше разполагало с толкова съвършена структура в труднодостъпния за чужденци азиатски гигант. Мрежата все още функционираше. Но имаше една коварна особеност — не се подчиняваше на никого, освен на Сам Питърсън. Ролинс отдавна беше запознат с този печален факт. И то от собствения си горчив опит — преди години му бяха възложили да поеме мрежата от Сам Питърсън. Но през следващите шест месеца не се получи нито едно агентурно донесение. Загадъчните китайци като че ли се надсмиваха над усилията му, присвили още по-плътно тесните си очи. Но веднага след повторното назначаване на Питърсън отново започна да тече поток от разузнавателни сведения.

— Ей Ти енд Ти подготвя износ на най-новата си комуникационна техника за Китай — заяви Ролинс. — Те ще опашат с кабели най-малко четиридесет процента от територията на страната, включително най-важните промишлени зони и военни обекти.

— И ти искаш моите хора да предвидят още няколко допълнителни стъкловлакнести нишки в оптичните кабели, свързани към строго определени обекти. За да можеш да ги подслушваш и да засичаш разговорите им.

Ролинс кимна.

— Може ли твоите агенти да се включат в този проект?

Инженера се замисли.

— Необходимо е повече време за подготовка.

— А твоят човек в китайския генерален щаб? Ще може ли да разчитаме на помощта му?

— За какъв период от време става дума?

— Инженерите на Ей Ти енд Ти вече привършват проектите. Ще разполагаме с копията от тях още преди да е изсъхнал тушът по чертежите. По най-груби сметки, между три и четири месеца.

— Тогава ще изпратя проектите на моите хора в Китай, а в същото време „Уандърленд Тойс“ ще трябва да получи договор за доставка на солидна пратка от фиброоптични кабели. Аз ще имам грижата да избера кораба и пристанището, където ще бъде разтоварена стоката. Така става ли?

— Да, след като няма друг вариант.

— За „Уандърленд Тойс“ ще бъде истински празник денят, когато ще се изплати сделката. На колко може да се разчита?

— Става дума за седемцифрена сума.

— Чудесно. Така ще успеем да изпреварим инфлацията.

Ролинс се отдалечи към вратата на кабинета.

— Ще се погрижа по-скоро да разполагаш с всички необходими сведения.

— А ще получа ли писмена заповед?

Усмивката на Ролинс напомняше повече на нервен тик.

— Не бива дори да се шегуваш с това, забрави ли?

Инженера можеше да се справи със задачата, защото ЦРУ нямаше по-добри агенти в Китай от стотиците шпиони, които му бяха пряко подчинени. В някои райони на огромната азиатска страна дори нямаше други американски разузнавачи, освен онези, които се числяха към контингента, вербуван от помощниците на Инженера. Така че никой не се удивляваше от факта, че ЦРУ никога нищо не му отказваше, че Инженера беше галеното дете на най-крупната шпионска централа в света — и така щеше да продължава, докато от „Уандърленд Тойс“ към Лангли течеше несекващ поток от разузнавателни сведения.

Инженера погледна през прозореца, огледа окапващите есенни листа и въздъхна примирено. Ако навремето в Хонконг не беше станал жертва на подло предателство, сега щеше да бъде на още по-високо стъпало по стръмната стълба на служебната йерархия. Но винаги съществуваше шанс един двоен агент да докладва на китайското контраразузнаване данните за самоличността на Инженера — преди да издъхне, застигнат от американски куршум. Но сега Инженера не можеше да си позволи риска да проникне в Китай по нелегален канал и да си разчисти сметките с предателите в агентурната мрежа, която сам беше изградил с цената на многогодишни усилия.

Затова Инженера остана в родината си. Винаги е за предпочитане да останеш жив, отколкото да си мъртъв герой, макар и увенчан с лаври. Тогава му възложиха да оглави програмата „Лупа“ — всички знаеха, че няма по-способен от него, когато ситуацията изисква някой агент, изправен пред опасността от провал, да бъде изтеглен от оперативната зона и да бъде скрит вдън земя. Гигантската агентурната мрежа на Инженера в комунистически Китай се отличаваше с една особеност — тя изпълняваше само наблюдателски функции, но никога не й възлагаха нито саботажи, нито подривни операции, нито подстрекателство за граждански размирици. Така че Инженера разполагаше с достатъчно време да изтегли старите си кадри, след като беше обучил обаче техни равностойни наследници.

Но когато оставаше сам в огромния си кабинет, той усещаше колко му липсва агентурната дейност, непрекъснатото дебнене и надхитряване с невидимия враг. Преди да му предложат да се върне в Щатите, той нямаше спокоен ден, и то в продължение на години. А сега, от този тих и закътан кабинет, беше длъжен да прочиства агентурната мрежа от застрашените и съмнителните сътрудници. За хората от първата група, чийто живот висеше на косъм, Инженера се разпореждаше да бъдат изтеглени в Щатите според плановете, залегнали в неговата програма за закрила на информаторите. Но за онези от втората присъдата беше само една. Смъртта ги застигаше винаги, макар че някои от тях му бяха служили дълги години и го бяха снабдявали с безценни сведения.

Инженера отново се замисли за разговора с Логан Смит. Много способен мъж, но бесен — заради смъртта на сестра си, което естествено помагаше да бъде по-лесно манипулиран. Въпреки страданието си, а може би тъкмо по тази причина, този Смит напредваше доста бързо в разследването. Инженера не се съмняваше, че много скоро Логан Смит ще се добере до Рейчъл Колинс.

 

 

Спокойно можеше да стигне в Балтимор по обяд, ако не беше онзи проклет трактор, блокирал за час и половина двете платна на Магистрала I-295. Стана един следобед. Зад нея опашката от превозни средства се удължаваше с всяка минута, а тя чакаше в колата, нервно стискайки волана. Чак към един и четиридесет изнервената жена се добра до светофарите на Камдън Ярдс, на няколко километра от полицейското управление на Балтимор.

Никъде по съседните улици не се намери свободно място за паркиране, затова тя бе принудена да подкара колата към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“ — за да остави там колата, взета от агенция за автомобили под наем. Обясни на пазача на паркинга, че ще обядва някъде наблизо, след което влезе във фоайето, зави надясно покрай павилиона за вестници и излезе през кафенето откъм задната фасада на хотела на Хановер стрийт. Прекоси няколко улици в посока към авеню Файет и там спря пред количката на един продавач на сандвичи. Взе си кутийка пепси и я изпи на един дъх, без да откъсва поглед от внушителната сграда на полицейското управление, извисяваща се над околните сгради на площада. От кулата на градския часовник в далечината отекнаха два удара.

Сега, когато отново се озова в Западна Вирджиния, пак я обзе изкушението час по-скоро да се махне оттук и да потегли на юг, към Атланта. Но образът на Моли, който не преставаше да тревожи мислите й, и този път й помогна да преодолее поредния безразсъден порив.

Рейчъл се прибра в стаята си в мотел номер 6 и легна. Трябваше да събере сили, да се изолира поне за малко от драматичните събитията, които се редуваха с бясно темпо. Младата жена още не можеше да повярва, че този хаос беше предизвикан от едно на пръв поглед незначително събитие — от решението й да сподели с Моли последните думи на умиращия сержант Дън, проснат на бетонния под в онзи окървавен склад. Именно това разкритие беше принудило Моли незабавно да смени укритията на Коупланд и Ъндъруд и да замине за Лос Анджелис с Рейчъл. А после… после тя се бе върнала във Вашингтон, за да попадне в лапите на убиеца.

Всъщност, Моли се бе върнала, за да провери отново досието на сержант Дън. Според майор Джесъп и Щаба на Военната прокуратура във Форт Белвоар, този Дън бил с чисто минало, но след като Рейчъл й съобщи какво й беше изповядал преди да издъхне, Моли се съмняваше в тези твърдения. За съжаление, смъртта осуети намерението й да довърши проверката.

Все още излегната на леглото в ъгъла на скромно обзаведената мотелска стая, измъчвана от неспирния тътен на камионите по магистралата, каращ прозорците да звънтят през всеки две минути, Рейчъл за сетен път си повтори, че няма право да остави незавършено делото на Моли. Но досието на сержант Дън се пазеше в архивите във Форт Белвоар, а за нея сградата на прокуратурата вече се бе превърнала в недостъпна крепост. Това беше още една причина да копнее да потегли направо за Атланта. Но защо не спираше слабият, вътрешен гласец упорито да й нашепва, че нещо много съществено се е изплъзнало от вниманието й. Защо я гризеше съмнението, че ако се втурне към Атланта по следите на Коупланд, ще провали замисъла на Моли.

Успя да открие отговора на тази загадка едва на следващата сутрин, след като беше спала няколко часа. Докато стоеше под душа, мислите й се рееха свободно, безцелно дори, но в един миг — абсолютно изненадващо — тя се озова мислено отново на покрива на онзи склад в Балтимор. Сякаш отново, залегнала до ръба на накъдрената ламарина на покрива, Рейчъл за пръв път в живота си зърна — през отворения прозорец на кабината — силуета на сержант Дън, подкарал тежкия камион към отсрещния склад…

„Кой беше залегнал тогава до нея на онзи покрив? Командирът на специалния отряд за бързо реагиране — капитан Бърнс.“

Същият този Бърнс, на когото майор Джесъп беше изпратил досието на сержант Дън. Следователно, досието още се намираше в бюрото на Бърнс.

Рейчъл инстинктивно стисна изстудената алуминиева кутийка, отпи още веднъж от нея, но тутакси я захвърли в най-близкия контейнер за отпадъци.

Не можеше да знае със сигурност дали Бърнс още държи при себе си досието на Дън, но все пак имаше някакъв шанс. Бяха изминали само три дни, откакто той беше получил досието, изпратено му от Джесъп. Ако Джесъп не е поискал Бърнс да му го върне веднага — в което Рейчъл се съмняваше — то папката още би трябвало да се търкаля някъде из чекмеджетата в бюрото на командира на специалния отряд.

Рейчъл излезе от мотела и побърза да се смеси с тълпата по улицата. Веднага след първия завой младата жена ускори крачки. Скоро стигна до сградата на полицията и веднага се насочи към главния вход.

Но сега най-голямата трудност пред нея не беше свързана с въпроса къде Бърнс е прибрал проклетото досие. Не, оказа се, че опасността я дебнеше още на входа на сградата. Докато изчакваше реда си да премине през металдетектора след кабината на дежурния, Рейчъл внезапно осъзна, че Военната прокуратура е вдигнала тревога и сега я издирват всички полицаи в източните щати. Формално, тя се бе оказала в положението на офицер в самоотлъчка през последните четиридесет и осем часа. Но дали заповедта за задържането й е стигнала до Балтимор? Началниците й от Форт Белвоар вероятно са вдигнали под тревога щатската полиция, а може би дори са сигнализирали на федерално ниво. Но може пък командирът на местния отряд за бързо реагиране да не е бил уведомен?

Дойде и нейният ред да бъде проверена от детектора. Беше с униформата си, а по нея имаше достатъчно метал, за да се задейства детекторът. Дежурният взе служебната й карта и машинално вдигна ръка — това беше знак да премине през активната зона. Той се вторачи в снимката й, после вдигна поглед към лицето, преди да доближи ръчния скенер към тялото.

— Изглежда, всичко е наред — равнодушно промърмори той и й върна картата.

Помещението в дъното на коридора беше преградено със скелето на строителите, върху което още си стоеше изцапаният брезент, който бе видяла миналия път. Това напомни на Рейчъл за първото й появяване в щаба на балтиморския отряд за бързо реагиране. Забеляза една промяна — строителите бяха монтирали нова врата, още небоядисана. Миниатюрната клавиатура на стената до нея издаваше, че тук е преместен главният вход към новата пристройка.

Рейчъл сведе поглед към ламинираната служебна карта в дланта си. Служебният код от Военната прокуратура, щампиран върху картата, би трябвало да й осигури достъп отвъд тази врата. Но ако капитан Бърнс е сред полицаите, получили заповед да задържат военен следовател Рейчъл Колинс, то тя няма да може да излезе повече навън.

Тя усети как инстинктивно забавя крачки, докато приближаваше вратата. Нищо не убягваше на изострените й сетива — нито лекото помръдване на камерата в ъгъла под тавана, нито глухия тропот на десетките кубинки по стъпалата зад вратата.

Моли беше смятала сержант Дън за важна фигура в играта, но въпреки това беше подценила ролята му. Сега Рейчъл беше длъжна да поправи грешката й — в противен случай щеше да бъде осъдена да тъпче на едно място в разследването, което беше предприела.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извика груб мъжки глас някъде отгоре.

Рейчъл вдигна глава. На горното стъпало стоеше капитан Бърнс, опрял ръце на хълбоците си, втренчил очи в нея. Тя едва потисна първоначалния импулс да се завърти и да се втурне надолу по стъпалата. Вместо това Рейчъл продължи напред така забързано, че неволно го настъпи и изцапа едната от лъснатите му до блясък кубинки. Той отскочи назад като ударен с камшик.

— Престани, Колинс! Какви ги вършиш?

— Извинете ме.

Бърнс още оглеждаше върха на кубинката си.

— Все пак, мога ли да знам какво те води насам?

„Явно още не знае, че са ме обявили за издирване.“

— Съжалявам — промълви Рейчъл и побърза да добави това, което Бърнс очакваше да чуе, — така ме изплаши, че…

— Да, да, както и да е. Да го забравим. Но ти не отговори на въпроса ми, Колинс.

— Пристигнах, за да взема досието на сержант Дън, което ти изпратихме от Форт Белвоар.

Бърнс примигна учудено.

— Дън? О, да, дяволите да го вземат. — Той я изгледа с подозрение: — Ти… ти още ли работиш по тоя случай?

Рейчъл отлично знаеше какво го интересува най-много. Вирна брадичка и добави със смразяващ поглед:

— Нали все някой трябва да разчиства…

Капитан Бърнс остана много доволен от гневното изражение, изписано по лицето на Рейчъл Колинс. Той дори не се постара да прикрие злорадството си.

— При теб е, нали? — сърдито го погледна тя. — Досието?

— Разбира се. Чакахме да изпратят някой военен куриер да го прибере. Но не очаквах да се сблъскам отново с теб.

— През последните дни ми се събра доста обикаляне из правителствените ведомства — отвърна Рейчъл.

Бърнс й даде знак с ръка да го последва. Двамата стигнаха до вратата, той въведе кода от клавиатурата на стената и вратата избръмча. Рейчъл влезе след него в тесния коридор. В дъното ги спря дежурният сержант от вътрешния пост.

— Изчакай ме тук — нареди Бърнс през рамо и забързано продължи напред.

Рейчъл погледна към бюрото на дежурния, поставено върху тесен подиум. Сержантът беше същият, с когото беше разговаряла онази сутрин в помещението за разпити след среднощната операция в пристанищния склад. На гърдите на едрия чернокож мъж висеше табелка с чина и името му — сержант Том Лапиър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Чаша кафе? Или диетична кола?

— Благодаря. Не мисля, че ще остана за дълго тук.

— Вие бяхте от Военната прокуратура в Белвоар, нали?

— Познахте.

Той се облегна върху бюрото и протегна към нея едрата си лапа, голяма почти колкото ръкавицата, с която кетчърът улавя топката в бейзбола.

— Аз съм Том Лапиър.

— Рейчъл Колинс.

— Чух, че сте дошла за досието на Дън. Знаете ли, капитан Бърнс още ви е сърдит заради онази нощ.

— Ако се наложи, отново бих постъпила по същия начин.

— Повечето от нашите, и аз в това число, прослушахме записа от онази нощ. Ако имаше нещо ценно, щяхме да ви изпратим касетата.

Рейчъл кимна, пристъпвайки от крак на крак.

— Вярно ли е, че вашите началници са ви нахокали здравата, защото капитан Бърнс е останал недоволен от вас?

— Е, да кажем само, че съм имала и по-щастливи дни в кариерата си.

Лапиър почтително сведе глава.

— Чух, че е загинала една жена… офицер, от вашите. Познавахте ли я?

— Тя ми беше пряк началник. И освен това беше чудесен човек.

— Съжалявам, госпожице Колинс.

Рейчъл видя, че Том Лапиър посегна към папките, струпани в ъгъла на бюрото. Хрумна й, че няма да има по-благоприятен момент от този, и реши да рискува:

— Спомняте ли онзи ден, когато говорихме в помещението за разпити? Тогава при вас на гишето за пропуски се появи един мъж. Ако не ме лъже паметта, май че беше облечен в яке с ресни по ръкавите…

Лапиър се огледа предпазливо — наоколо нямаше други полицаи, освен тях двамата.

— Онзи тип ми създаде такива ядове, че не искам дори да говоря за него!

— Така ли?

— Каза, че бил куриер от полицейската лаборатория. Имаше пропуск за Управлението и всичко останало. Така че нашият Бърнс сам му тикна в ръцете вещественото доказателство. Само че този тип се оказа мошеник. В лабораторията нищо не знаеха за него! Грабна касетата и духна! Ей така!

— Зная само, че майор Смит — моят пряк командир — ми беше споменала, че се обадили на вашите хора да й изпратят някакво вещественото доказателство по случая Дън, но така и не го получила.

Лапиър изсумтя недоволно.

— Не се учудвам. Бърнс имаше доста разправии онзи ден. Изписа поне двадесет страници.

Рейчъл се приближи към бюрото и понижи глас:

— Нали ти си говорил с онзи тип, който се е престорил на куриер? Не си ли спомняш как изглеждаше?

Лицето на Лапиър остана замислено. Рейчъл знаеше, че беше престъпила в забранена територия. Но нали досега беше разговарял любезно, дори приятелски с нея?

— Майор Смит и аз се заехме с търсенето на онази касета. На нея беше записано всичко по време на операцията в склада. Но когато се обадихме на вашите началници, оказа се, че касетата е изчезнала. А само няколко дни по-късно майор Смит беше убита. — Рейчъл погледна сержанта право в очите. — Но аз продължавам да търся онзи загадъчен куриер. Може ли да си спомниш още нещо за него? Каквото и да е, дори и най-незначителната подробност…

Лапиър се замисли. На Рейчъл й се стори, че изтече страшно много време.

— Какво искаш да узнаеш за него? — най-после попита той.

Рейчъл разбра, че Лапиър е прекалено интелигентен, за да се опитва да го разиграва.

— Но ако си остане само между нас двамата. Мога ли да разчитам на думата ти?

— Да.

— Работя по нова версия, според която има връзка между онзи куриер и убийството на майор Моли Смит. Струва ми се, че крадецът на касетата и убиецът са едно и също лице.

Очите на Лапиър се разшириха от изненада. Но в следващата секунда някъде от дъното на коридора отекна силният глас на капитан Бърнс.

— Ако Бърнс започне да те разпитва за онази проклета касета, непременно ще стигне и до външността на куриера. Затова аз бързам да го изпреваря. Моля те, опитай се да си припомниш как изглеждаше.

В този миг вратата зад бюрото се отвори с трясък. Оттам се появи капитан Бърнс, със запечатан плик в ръка. Той връчи плика на Рейчъл.

— Ето ти досието. Знаеш къде е изходът, нали? — Той посочи с ръка към вратата и зачака тя да напусне сградата.

— Командире…

— Преди малко ви търсиха. Стори ми се, че е от „О’Мейли“.

Рейчъл видя колебанието по лицето на Бърнс. Капитанът се обърна и изчезна зад вратата, през която се бе появил.

— „О’Мейли“ е името на един от баровете в града. Бърнс се занася по една от келнерките, казва се Кели. — Той й намигна лукаво. — Но жена му не знае. Засега.

Лапиър затършува сред папките върху бюрото. Най-после измъкна едно листче, прегънато на четири.

— Това е скицата на куриера, която надрасках за капитан Бърнс. Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че онзи тип е бил дегизиран. И то майсторски. Но може би тази драсканица ще ви помогне. Зависи какво търсите.

Рейчъл пое листчето от ръката на Лапиър и веднага го скри в джоба си.

— Благодаря.

— Има още нещо. Бърнс се опита да го потули, но тук нищо не може да остана скрито-покрито. Преди ден или два, не помня точно, един от шефовете така го наруга по телефона, че той едва не подмокри гащите.

 

 

Когато се върна в кабинета си, капитан Бърнс веднага посегна към телефона, но не позвъни на русокосата келнерка Кели от „О’Мейли“. Първото му обаждане беше до микробуса, снабден с апаратура за подслушване, паркиран на Ийст Файет.

— Обектът след малко ще напусне сградата. Бъди готов.

— Ние сме готови.

Вътре в микробуса, с удобни столове и модерна климатична инсталация, трима детективи не сваляха бинокли от очите си. Те бързо фокусираха Рейчъл на отсрещния тротоар — почти веднага след като напусна сградата. Видеоапаратурата също беше включена на запис.

— Засякохме я. Току-що зави надолу по Сейнт Пол.

— Знаете какво да правите — нареди Бърнс по радиоканала за връзка. — Не я изпускайте от поглед. Онези по тротоара да я следват по-отблизо.

Един от отряда за проследяване извади малка снимка и сравни жената на нея в тъмносин делови костюм с обекта на тротоара.

— Нашите хора по тротоара поеха обекта.

— Дръжте ме в течение.

Бърнс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Изглади го върху бюрото с нервен жест, дори леко размаза мастилото. Цифрите не бяха много ясни, но въпреки това успя да ги прочете. От другия край на линията се обади някакъв мъж.

— Да?

— Инспектор Смит?

— Кой се обажда?

— Капитан Бърнс, командир на специалния отряд за бързо реагиране в Балтимор.

— Какво има?

— Вие ми бяхте поръчали, сър… Ето че тя пристигна за досието, точно както вие очаквахте.

— Къде е сега?

— На улицата. Изпратих двама от моите хора по следите й. Имам още трима в един микробус, оборудван за проследяване.

— Да не ги е забелязала?

— Не, сър.

— Тя отива към паркинга при колата си. Предупредете хората си в микробуса. Включете още две коли в играта.

— Сър, мога веднага да ви я доведа…

— Бърнс! Слушайте много внимателно какво ще ви кажа! В никакъв случай не искам да ми я водите, ясно ли е? И в никакъв случай вашите хора не бива да допускат тя да ги усети. Подплашат ли веднъж птичката…

— Но ако поеме по междущатската магистрала? Ще възникнат проблеми. Нямаме право да действаме извън щата!

— Никакви проблеми няма да има. Крайно време е вашите хора да си поразмърдат задниците, след като позволиха да им отмъкнат касетата изпод носа!

Ушите на Бърнс почервеняха. Той лесно избухваше, но този път не посмя да отвърне на обидата. Този шибан инспектор Смит, който и да беше той, май седеше до дясното коляно на Господа. Заповедта да му бъде оказвано всякакво съдействие беше пристигнала направо от кабинета на шефа на полицията в Балтимор.