Илса Бик
Пепел (52)

51.

— Трябва да я намерим — заяви Алекс, докато седеше в кухнята на Джес заедно с Кинкейд и Крис. През един от прозорците се процеждаше ко̀сата златиста светлина на следобедното слънце, докато Джес пълнеше мълчаливо чашите с горещ чай. Лена, Тори и Сара бяха излезли, всяка по своите задачи, за което Алекс се радваше. Последното, от което имаше нужда в момента, бяха жлъчните забележки на Лена. И бездруго беше достатъчно напрегната.

Питър бе решил лично да ескортира Харлан извън пределите на града, а изразът на лицето на отлъчения мъж караше Алекс да си мисли, че би било истински късмет за него, ако преживее следващия един час. Колкото и да й се искаше, не бе в състояние да изпита съжаление към този мъж.

— Нали го чу, Крис. Били на един ден път южно от тук. Това прави… трийсет-четирийсет километра.

— Било е преди две седмици, Алекс. За издирването на Том не разполагахме с достатъчно хора, въпреки че беше на почти същото разстояние от града. Освен това няма да търсим по права линия. Ще започнем на двайсет мили оттук, но в коя посока? — рече Крис.

— И без това постоянно излизате извън града.

— Да, но го правим с определена цел. Знаем къде отиваме. Но да издирваш човек, е съвсем различно нещо.

— Но тя е само на осем.

— Съжалявам, Алекс — отвърна Крис. — Просто не можем.

— Тоест, не искате. Тя е Пощадена, но явно не струва чак толкова.

Крис понечи да й отвърне, ала Кинкейд го изпревари:

— Алекс, Крис е на твоя страна. Тъкмо той убеди Питър за издирването на приятеля ти. Но въпреки това не е в състояние да отменя решенията на дядо си, нито пък тези на Питър. Това е просто невъзможно.

— Но защо трябва Йегър винаги да е прав? Говорите за него така, сякаш има свръхестествени способности. Всъщност защо трябва все той да командва? Понякога не се ли случва да решите нещо сами?

Думите й засегнаха Крис. Тя долови сребристия лед, който се процеждаше през обвиващия го мрак.

— Слушай, Алекс — отвърна той, — нямаш дори понятие как стоят нещата тук. Знаеш само да…

— Крис. — Прекъсна го Кинкейд, поставяйки ръка на китката му. — Няма смисъл да се хващаме за гушите. Мисля, че сега е най-добре да си вървиш.

Крис искаше да възрази — Алекс усети това по вирнатата напред брадичка. Но той само кимна отсечено и се изправи. След това навлече палтото си и каза:

— Утре ще дойда да те взема.

— Как? Защо? — попита тя.

— Ще имаш нужда от ескорт — отвърна Крис.

Преди да си тръгнат от кметството, Йегър й бе предложил да работи в дома за възрастни заедно с Кинкейд — предложение, което всъщност беше заповед. „Вероятно, за да ме държи под око!“ — хрумна й сега.

— И сама мога да се ескортирам.

— Тук не се прави така, момиче — обади се Джес.

— Но аз нямам нужда от него — възрази Алекс.

— Понякога човек не знае от какво има нужда, докато не го изгуби — отвърна Кинкейд.

Алекс съжали за думите си. Нямаше нищо против Крис, но що за правила бяха това — първо, стражар пред къщата, а сега и този ескорт. Денонощно ли смятаха да я наблюдават? В какво се беше забъркала?

— Слушай, не го приемай лично — рече тя на Крис. — Аз просто…

— Няма нищо. — Кожата около устата на Крис бе побеляла. — Ще изпратя някой друг да те вземе. И без това не мога да бъда на разположение всеки ден.

— Но аз не искам никого.

— Това не го решавам аз — отвърна Крис.

— Да, но той ти е дядо. Поговори с него.

— Не е толкова просто. Правилата са си правила. Длъжни сме да ги спазваме.

— Иначе какво? Ще ме изхвърлите от града ли? — Тя скочи от масата. — Хубаво. И бездруго точно това искам. Тръгвам си още сега. Само ми върнете пистолета и раницата и повече няма да…

— За бога, Алекс, затвори си плювалника — скастри я Джес. — Остарях с пет години само докато те слушах.

Алекс усети плъзналата по шията й червенина.

— Просто казвам, че…

— Джес — подхвана Крис едновременно с нея, — ако тя не ме иска…

— Млъкнете и двамата. Честно казано, приличате на котки, завързани в чувал. Пък и Алекс изобщо не знае какво иска.

— Я чакай малко — кипна Алекс.

— Единственото, което искаш, е да се дърлиш. Да създаваш конфликти. Влизането в конфликти те кара да си въобразяваш, че можеш да промениш миналото, дори когато от него не е останало нищо друго освен пепел — каза Джес.

Алекс усети как яростта в гърдите й започва да се уталожва. Джес беше права, дяволите да я вземат. Желанието да се съпротивлява се бе загнездило в нея още от деня, в който научи диагнозата си. За нея да приеме чудовището, означаваше да отстъпи, да се предаде. Ако не се бориш, умираш. Но това, че си тръгна, зарязвайки училището и отправяйки се към Уакамау, не беше ли равносилно на капитулация? Не. Просто бе продължила да се бори по друг начин: отхвърляйки всички доктори, тестове и методи на лечение и поемайки нещата в свои ръце. И от Енергийния срив насам тя се бореше за живота си ден след ден.

И сега какво? Трябваше ли да се примири със случващото се? Не. Защото не бе избрала този живот по собствена воля. Това не беше нейният дом. Това не бяха хората, които обичаше. Вярно, че бяха добронамерени, но си имаха своите причини да я държат тук — сигурна беше в това — и точно сега нямаше намерение да спира да се бори. Щеше да се махне от тук и да намери Том и Ели. Просто трябваше да измисли как.

Но на глас изрече нещо друго, което също беше вярно:

— Просто ме е яд на… на всичко.

— Знам — отвърна Джес. — Нормално е да се чувстваш така, но трябва да се научиш да мислиш за общото благо. А ти, Кристофър, трябва да се пребориш със себе си и да се отпуснеш. Още си много млад, натоварен си с прекалено тежки за възрастта си отговорности и това те изпълва със страх. Но да се придържаш към правилата само защото така трябва, не означава, че те са справедливи. Важното е да се научиш да преценяваш кога си длъжен да ги нарушиш.

— Да, госпожо — отвърна Крис. Мрачната миризма, която го обвиваше, стана още по-черна, но не от ярост, помисли си Алекс, а от стеснение. Той стрелна поглед от Джес към Алекс, след което сведе очи към масата. — Ескортът може би е излишен.

„Да.“ — Алекс си позволи само кратък миг на триумф, тъй като се опасяваше, че емоцията може да се изпише на лицето й. — „А сега, ако успея да ги накарам да ми дадат само мъничко повече свобода…“

Ала в този миг Кинкейд поклати глава.

— Ако й позволиш да се разхожда наоколо без ескорт, тогава ще се наложи да промениш правилото и за всички останали. Помисли си много добре, преди да предприемеш каквото и да било. Защото по този въпрос ще се наложи да се противопоставиш на Питър, а вероятно и на Съвета. Но не мисля, че имаш шанс да спечелиш.

Крис разпери безсилно ръце.

— Ама на вас не може да ви се угоди. Първо ме напада Алекс, после Джес ми казва, че трябвало да наруша правилата, а накрая ти се обръщаш на сто и осемдесет градуса и заявяваш, че не бивало да го правя. Боже господи!

— Внимавай какво говориш, млади човече — отвърна Джес. — Мат има право. Ако искаш да направиш изключение, ще имаш нужда от основателна причина. Да взимаш сам решенията си, не означава да постъпваш лекомислено. Освен това Алекс просто се оплакваше. На нейно място спокойно можеше да е Лена.

— Моля? — възкликна Алекс. Това, че се опитваше да измисли начин за бягство, не означаваше, че е глуха. А и двете с Лена нямаха нищо общо помежду си.

— Ето как ще го направим — продължи Джес. — Кристофър, ще дойдеш да я вземеш, когато можеш и стига ангажиментите ти да го позволяват. След това се опитай да я опознаеш. Ако прецениш, че можеш да й имаш доверие и да я оставиш да се разхожда свободно наоколо, тогава я пусни. Но първо трябва да кажеш на Питър. Но ако става дума за нейната безопасност, тогава я накарай да докаже, че може сама да се грижи за себе си.

— И как да го направя? — попита Крис. По бледата му кожа бяха избили аленочервени петна, а тъмните му очи хвърляха гневни искри. — Да й дам пистолет? Да й позволя да се поупражнява в стрелба по мишени? Или да я взема да поязди с нас?

— Да — отвърна Алекс. — Сигурна съм, че стрелям не по-зле от всички ви.

— „Защото такава е волята Божия — с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци“^[1] — Джес хвърли поглед към Алекс. — И на глупавите момичета. Така че, Алекс, докато не разбереш какво искаш всъщност, най-добре си дръж езика зад зъбите. — А на Крис рече: — Ти си умно момче. Помисли как е правилно да постъпиш и тогава действай.

— Джес, не е толкова просто — отвърна Крис.

— Глупости. Ако искаш да бъдеш мъж, започни да се държиш като такъв.

— Джес — обади се Кинкейд — момчето дава най-доброто от…

— Нямам нужда някой друг да ме защитава — сопна се Крис. Прозиращият лед стана по-осезаем и сенките се разделиха на две. Алекс изпита съчувствие. Можеше да се справи с него, но не искаше да наблюдава безучастно как една жена, достатъчно възрастна, за да му бъде баба, лека-полека го смазва.

— Крис — продължи Джес, — досега си оцелявал благодарение на късмета и на съобразителността си, но е крайно време да поемеш по свой собствен път, колкото и страшно да ти се струва това.

— Но аз вече съм го направил — отвърна Крис с пребледняло лице. — Направил съм го.

— Не, не си. Сляпото подчиняване на заповеди е признак за човек, който е спрял да мисли. Запомни едно: по-добре да страдаш заради правилните си постъпки, а не заради грешните. Кристофър, не се самозалъгвай. Душевният мир си има цена.

Какво ставаше? Алекс имаше чувството, че всички те — Джес и Крис, че дори и Кинкейд — нарочно говореха с недомлъвки. Всъщност те не спореха за желанието на Крис да се прави на бодигард, а за един въпрос, който тя все още не бе задала. За миг си помисли, че Крис ще отвърне нещо, ала той само сви ръцете си в юмруци, преглъщайки напиращите в устата му думи. А след това излетя навън, затръшвайки кухненската врата с такава сила, че стъклото издрънча.

— Мисля, че мина добре — обади се Кинкейд.

— Посяхме семената на праведността — измърмори Джес.

— Какво беше това? Имах чувството, че ще му разкатаеш фамилията.

— Мат, внимавай с езика си — рече тя, след което изгледа строго Алекс. — Той не е единственият, който е изгубил свободната си воля.

— Един момент — отвърна Алекс. — Защо ме намесваш и мен? Аз искам да бъда свободна.

— Свободата също си има цена. Въпреки цялата ти смелост… — Джес спря по средата на изречението, тъй като кухненската врата се отвори и на прага се появи Сара, която изтръска посипания по косата й сняг.

— Какво му има на Крис? — попита тя. — Той добре ли е?

— Това не е твоя работа — отвърна Джес, след което се обърна към Алекс: — Ти си една неблагодарна и много глупава млада жена. Но докато си тук, ще се научиш да си мълчиш и да спазваш правилата.

Какво, какво? Да спазва правилата ли? Изумлението й премина в гняв.

— Само преди пет секунди каза, че правилата…

— Не си позволявай да ме поправяш! — сряза я Джес и махна ядосано с ръка. — Казах да си мълчиш, млада госпожице. Престани да дрънкаш за неща, които не разбираш. Ясна ли съм?

Очите на Сара се ококориха като палачинки. Алекс се чувстваше унизена. Идеше й да потъне в земята от срам.

— Да, госпожо.

— Отлично. — Джес удостои Алекс с леден поглед. — Много се радвам, че се разбрахме. А сега съм сигурна, че все някъде има нещо полезно, което трябва да се свърши. — С тези думи излезе от стаята.

— Уау — обади се Кинкейд след миг. — Сигурен съм, че муха да бръмне, ще се чуе.