Николай Хайтов
Кой за какво охка

Монах Партений, един от средновековните иноци, писал и преписвал някакво четвероевангелие в хиляда триста и не зная коя си година, по времето на не знам кой си владика и цар. Писал, преписвал, а сетне напреки на полето на книгата драснал нещо и за себе си, което започва с три пъти „ох“.

„Ох, ох, ох! Аз, многогрешният, нищожният монах Партений, дето писах и преписвах «сия книгу» по нареждане на господина господина еди-кой си…“ и разказва по-нататък как му било студено на пръстите, докато писал и преписвал, как му били изтръпнали краката от дългото седене кръстом ноги и нямало какво да яде, та му донесла някоя си вдовица зелева чорба, нахранил се сиромахът преписвач и събрал нови сили да преписва.

От това охкал монах Партений.

А пък аз — от какво? Ако трябва и аз да охна, трябва да напиша десет пъти „ох“. Ох! от безполезни заседания; Ох! от интервюта, от критически реалисти и структуралисти; от модернисти; от гениални, от простаци… от недомаслени редактори.

Ох! от струпани години множко; от ходатайства; от кариеристи и клеветници; от прегорели крушки и котлони; от доброжелатели… Три пъти „ох“ от кариеристи и завистници!

Ох! от дъждовете, дето не спират; от сухото лято, дето не идва… От слънчевите ерупции, дето карат света да се извива като риба върху жар. От гърмящи въртолети. Ох! от автомобили и мотоциклети…

Ох, ние клети съвременници на техническата цивилизация…

А на оня, щастливеца Партений, само дето му е било студено!