Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2016)

Издание:

Николай Хайтов

Хвъркатото корито

 

Българска, първо издание

Литературна група IV

 

Редактор: Иван Николов

Художник: Димитър Войнов

Художник-реактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Тодор Чонов

 

Дадена за набор на 6.IX.1979 г.

Подписана за печат на 30.XI.1979 г.

Издателски №1541

Формат 84×108/32

Тираж 40 100

Издателски коли 10,29

Печатни коли 12,25

Цена 0,98 лв.

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1979

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

07 9536252311/5516-79

История

  1. — Добавяне

Кой по-рано се е появил на тоя свят — дрянът или поветът — не знам. Може по-напред да е поникнал дрянът, но той расте много бавно, тъй че поветът е имал време да го настигне и да го оплете с жилавите си въжета.

Ама как го е оплел! Метнал е на врата му една примка, стегнал я, но хем я стяга, за да го смирява, хем не смее да го умъртви, защото знае, че само един жив дрян може да го изнесе към простора.

Дрянът е опитвал да се освободи, извивал се е настрани, нагоре и надолу, но само се е изкривил. А поветът, след като затегнал примките, направил е отгоре площадка, та щом завали сняг, затиска дряна с цялата си тежест от късна есен до ранна пролет.

И все пак дрянът досега поне издържа. Не се е пречупил. Но е коленичил, сиромахът, а клоните му тръгнали надолу, само че като стигнали земята, замирисало им на гроб, та рязко свили обратно, и той изглежда сега като да е на колени. Опитва да се вдигне на лакти, но силата не му е стигнала и тъй е останал.

Поветът усеща, че дрянът иска да му се изплъзне и го натиска с всичка сила, та е нагънал стъблото му на буци. Буца до буца, възел до възел — усукани, сбъхтани — да издържат на непосилния товар. Буци, в които са събрани ядове, закани и свещените пориви към слънцето.

На него да се случи тая беда, на дряна, поклонника на светлината! Него, дето тъй обича слънцето, поветът да обрече на вечен мрак…

Вечен ли? Тая пролет дрянът, кой знае как, е намерил пролука и оттам е проврял един филиз. Издебнал е повета, докато е спал, и хукнало нагоре дряновото връхче. Цъфнало от радост, то сега хвърчи към небесните простори и някой ден ще дръпне повета с такава сила, че ще го направи на пух и прах.

Поветът, сънен още и скован от зимна дрямка, не може да помръдне, да заюзди изоглавения дрян…

Гледа го и сивее, защото знае — пленникът е изтърван! Идва дряновото отмъщение.

Край