Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (1)

Едно

Нашвил, Тенеси

Преди четиринайсет години

Единайсетгодишната Бренди стоеше пред открехнатата врата на спалнята с приказното балдахинено легло и ефирни завеси и слушаше истеричния глас на майка си.

— Та аз не знам как се пише чек!

— Време ти е да се научиш. — Баща й трудно би могъл да изрази отвращението си по-добре.

— Но винаги ти си имал тази грижа.

— Точно така. — Татко тъпчеше яростно пода, докато си стягаше багажа. — Прибирам се капнал след цял ден в офиса и започвам да плащам сметките, ипотеката, кредитните карти и каквото още се сетиш. Щом пътувахме, все аз трябваше да правя резервациите и да намирам кой да коси ливадата. Да се грижа за теб беше адско бреме.

— Ти така искаше!

Татко сигурно прецени, че това е самата истина, защото тонът му стана малко по-любезен.

— Не е болка за умиране, Тифани. — После отново го обзе нетърпение. — Ох, секретарката ми може да се справи.

— Тя е, нали? — Майка й очевидно заподозря нещо. — Зарязваш ме заради Сюзан. Тази никаквица!

— Не е никаквица — озъби й се татко. После шумно си пое дъх. — Зарязвам те, защото ти само… ми се киприш.

Бренди си представи как баща й размахва големите си ръце пред нейната тъничка, руса, маникюрирана майка.

— Какво искаш да направя? Ще направя каквото поискаш. — Мама беше паникьосана.

Бренди чувстваше, че майка й е паникьосана, защото тя също бе уплашена.

— Не умееш да водиш умен разговор. Не умееш да обсъждаш делови въпроси с мен. Причината винаги да те избират за дежурен съдебен заседател е, че никога не си в час с актуалните събития. — Той изсумтя. — Мъж като мен се нуждае от интелектуално предизвикателство, не от застаряваща чанта.

Бренди трябваше да узнае какво ще се случи — с нея и с родителите й.

Майка й ужасено ахна.

— Аз съм на трийсет и две!

— Точно това казвам.

Защо се държеше толкова отвратително? Тифани беше красива. Всички го казваха. Приятелките на Бренди от балетната школа й завиждаха, че майка й прилича на кинозвезда. Според Бренди не беше чак толкова готино хората непрекъснато да й говорят за Тифани и да я питат дали се гордее, че има такава хубава майка, ала неизменно се усмихваше и кимаше с глава, защото тогава следваше репликата: „Като пораснеш, и ти ще станеш същата хубавица!“.

— Преди никога не си искал да обсъждаме делови въпроси. — Мамините токчета изтракаха по дървения паркет. — Нали напусна Джейн заради мен, защото тя винаги ти надувала главата с подобни приказки, а ти просто си копнеел за уютно гнездо, където да си отдъхнеш на спокойствие.

Татко изръмжа.

— Огледай се. Консултирах се със специалисти по фън шуй и намерих декоратори, които да създадат дом, с който да се гордееш.

— Онзи японец ми излезе твърде солено…

— Индонезиец!

— Плащах и за някакъв идиотски декоратор, който два пъти годишно да ми сменя завесите в офиса. — Татко се настройваше все по-враждебно.

— Щори. Ролкови щори. В този офис водиш клиентите си, Гари, и трябва да ги впечатлиш!

На Бренди й хареса, че когато спорът опря до вътрешното обзавеждане, мама смело се опълчи на татко.

— Освен това къщата ни бе показана в каталога на „Франтгейт“…

Снимката на две страници в каталога на „Франтгейт“ беше радост и гордост за мама, освен това й бе завоювала голям престиж сред нейните приятелки.

— Каталогът ти осигури много работа. Случаят с убийството на Дюгерен и… — маминият глас трепна — бракоразводното дело на онези важни клечки… — Тя имаше право.

Затова татко атакува от друга позиция:

— Да не мислиш, че сметките за дерматолога и пластичния хирург са ми минали между другото през пръстите? Ами дискретните ти сеанси за подмладяване на лицето и пилинг на тялото?

— И какво толкова? — искрено се обърка мама. — Не искаш ли да съм красива?

— Искам нещо повече от празна черупка, която се усмихва безучастно и ми дрънка как Вики от тениса трябвало най-после да го махне тоя целулит от бедрата си! А дъщеря ти е същата стока.

На Бренди й се искаше да си запуши ушите, за да не чува как баща й се отрича от нея, но все едно слушаше как двама шофьори се карат след сблъсък: обидите приковаваха вниманието й като скърцането на спирачките и смачкването на метала. За миг се зачуди дали ще излезе жива.

— Това момиче само…

— Бренди. — Мама дълбоко вдиша и Бренди си я представи как се изпъчва. — Казва се Бренди.

— Бренди само ходи на балет, гимнастика и курсове за мажоретки. Тя е умаленото ти копие. Нищо ли не е прихванала от Кимбърли?

Ким беше неговата първа дъщеря от брака му с Джейн.

— Кимбърли играе софтбол и страшно я бива. — Гласът му тътнеше от гордост. — Изкара спортна стипендия за университета в Юта. Ще стане инженер, от нея ще излезе нещо. А твоята няма да стигне до никъде. Бренди е глупава.

Глупава. Татко я мислеше за глупава. Бренди затвори очи, мъчейки се да потисне мъката, затисна уста с юмрук и се залюля напред-назад, удържайки хлипането си.

Тя не бе глупава. Глупавият беше той. Идеше й да слезе в спалнята на родителите си, да тропне с крак и да наругае баща си, че ги изхвърля с мама, все едно са боклук.

Но Бренди не правеше сцени. Бренди спазваше правилата с надеждата, че ако се държи като послушно момиче, някак всичко ще се нареди.

Засега нищо не беше наред, но ако се постараеше малко повече…

— Не е глупава! — възрази мама.

— Ти пък откъде знаеш?

Бренди изохка ужасено. Как бе възможно да се държи с мама толкова жестоко?

— Тя ти е дъщеря не по-малко от Кимбърли. Тя също е умна. Пълна отличничка е, изкарва шестици даже по математика. — Майка й не се впечатляваше от обидите по неин адрес, но скочи като орлица, за да защити Бренди.

Разбира се, мама не беше придобила силните си страни в училище. Тя наистина бе обзавела красиво къщата, умееше да се облича елегантно и така да се усмихва на мъжете, че те се зачервяваха като раци.

— Сигурно Бренди ще избута някаква английска филология в университета и цял живот ще ми измъква пари. — Баща й говореше с такова омерзение, сякаш не беше нищо да си силен по английски.

— Тя е най-добрата в класа по гимнастика и балет.

— Група кльощави момиченца по трико.

Бренди скръцна със зъби. Вече не беше нито малка, нито кльощава. Фигурата й беше оформена, а със своите метър седемдесет и пет беше с три сантиметра по-висока от мама и десет сантиметра по-висока от момичетата в класа си. Но щом си беше вкъщи, баща й почти не я поглеждаше, да не говорим, че никога не бе идвал на рециталите й.

— Кимбърли спортува сериозно. Истинските спортове са състезателни.

— Мен ако питаш, Кимбърли е лесбийка — префърцунено подхвърли мама.

Бренди изстена и обори чело върху стената. Това беше истина. И как да не е? Лично Ким й беше казала. Но татко мразеше обратните и определено не желаеше да узнае, че дъщерята със спортни заложби е лесбийка. Мама направи голям гаф като му каза.

— Ах ти ревнива, мръсна…

Мама уплашено изписка. Той щеше да я удари.

Бренди скокна и грабна любимия си керамичен дракон като оръжие.

Някъде се разби стъкло.

С разтуптяно сърце и нападателно вдигната играчка Бренди изтича в коридора.

— За бога, Тифани, не се дръж глупаво — гърлено рече татко.

— Не се държа глупаво! — тропна с крак мама. — Просто съм на мнение, че неща като добрите обноски и красивите вещи са важни, а ти току-що ми счупи вазата.

Бренди спря.

— Знаеш ли колко месеца съм търсила ваза за масата!

Бренди бавно отпусна ръката си с дракона и заотстъпва към стаята си. Разберяха ли, че ги подслушва, щяха да я накарат да затвори вратата, а без значение колко й се гадеше, тя трябваше да узнае дали татко е съсипал живота им.

— Там е проблемът. Вазите и префърцунените обноски винаги са те интересували повече от мисленето и работата — или от мен!

— Не е вярно! — Мама изскимтя като подритнато куче.

Вярно беше, но в детските очи на Бренди това бе всичко, което баща й изискваше от майка й. Едва през последната година бе станал неспокоен и раздразнителен.

Сигурно се бе засрамил от тихото хълцане на мама, защото се опита да я приласкае.

— Хайде, Тиф, и без мен ще се оправиш. Джейн си живее прекрасно.

— Д-да, обаче Джейн имаше предбрачно споразумение. А т-ти не ми даде да подпишем такова.

— Там ти беше грешката.

Бренди познаваше този тон. Баща й се измъчваше от вина — и затова си го изкарваше на мама.

— Ти каза… обеща, че винаги ще се грижиш за мен.

— Няма ли да спреш с това циврене? Главата ми се наду! — Той затръшна капака на куфара. — Ще накарам адвоката ми да се обади на твоя.

— Аз нямам адвокат!

— Вземи си. — Токовете му загракаха по полирания дървен паркет.

Бренди напрегнато зачака да види дали той ще я прегърне на сбогуване.

Но баща й я отмина, без да я погледне.

Тя преглътна разочарованието си. Знаеше как. Правеше го години наред.

Мама се затича подире му с отчаяни викове:

— Нямам работа. Как ще издържам Бренди? Ще умрем от глад! — Настигна го, когато той отваряше вратата, стисна го за лакътя и се опита да го издърпа обратно.

Даже Бренди усети каква драма се разиграва.

Тихичко се затвори в спалнята си и ги остави да се оправят сами.

От напрежение коремът я болеше. Тя разсеяно го разтърка и се огледа в стаята. Мама я беше обзавела с мебели в бяло и златно и тапицерия в розово и златно. Като малка на Бренди й се струваше, че живее във фееричната къщичка на Барби и това страшно й харесваше.

Сега, като по-голяма, пак имаше чувството, че се намира във фееричната къщичка на Барби, но това вече не я устройваше. Ала не бе готова да нарани чувствата на майка си, затова собственоръчно добави няколко щриха. Прозорец със стъклопис в нюанси на синьото, които приличаха на тези в любимото й издание на „Хобит“. Зеления дракон с искрящи камъни вместо очи. Три черно-бели постера на една момчешка поп група. Но докато се взираше през стъклописа, прокарваше пръсти по люспите на дракона и гледаше певците, мъката в гърдите й — в сърцето й — не се разсея.

Бренди отвори прозореца и се загледа в раззеленилите се дървета. Нашвил беше красив през пролетта. Техният огромен двор бе оформен от професионален озеленител и гледката му обикновено вдъхваше на Бренди чувство за топлина и закрила. Днес не беше така. Днес всичко беше тръгнало с главата надолу.

Долу вратата се затръшна с такава сила, че цялата къща се разтресе.

Гърлото й се беше стегнало, затова тя вдиша дълбоко чистия въздух, отчаяна да сподави… не, не сълзите си. Нямаше да плаче.

Щеше да оправи тази бъркотия. С нещо трябваше да подобри положението.

Отиде до цветното си бюро, извади един тефтер, на който бе гравирано името й, и най-отгоре написа: „Имам за учене“. Тегли дебела черта под думите и добави:

Как да се грижа за майка си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да разбера какво е това „ипотека“.

3. Да измисля как ще плащаме сметките.

Откъсна списъка, внимателно го остави встрани и върху чистия лист написа:

Как да се грижа за себе си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да изкарам стипендия, за да ходя на университет.

3. Да играя бейзбол.

На последната точка се нацупи и задъвка химикалката. Нямаше да стане. Не я биваше за бейзболистка; Ким много се дразнеше, защото Бренди се навеждаше всеки път, щом топката полетеше към нея.

Бренди задраска „Да играя бейзбол“ и го замени с „Да стана адвокатка“.

Нямаше никаква представа от адвокатската професия — момиче, което всеки свободен миг е на балет, гимнастика или на курсове за мажоретки, научава удивително малко за истинския свят, особено когато баща му никога не разговаря с него за работата си. Обаче Бренди знаеше, че той изкарва много пари. Освен това искаше майка й да бъде красива, а тя да се държи очарователно, когато им гостуваха Чарлс Макграт и съпругата му, а господин Макграт бе важен чикагски адвокат.

Ето това искаше Бренди. Да бъде важна. Да разполага със силата да накара баща си да се държи прилично и със знанията си да изготви на майка си предбрачно споразумение.

Каквото и да беше това чудо.

Да се науча да изготвям предбрачни споразумения.