Пол Дохърти
Огньовете на сатаната (1)

Пролог

На брега на Мъртво море, където джиновете и дяволите идват да си отдъхнат от вечната война с човека, се издигаше скалистото жълтокаменно укрепление Ам Масафия — твърдината на шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината. По лъкатушните, потайни пътеки към крепостта пробягваха сенки от криле на лешояди. Последната и най-опасна отсечка, въженият мост над една зейнала клисура, се пазеше от страховити суданци със закачени на поясите широки, остри като бръснач ятагани. Ала когато минеше по този адски мост и влезеше зад портите с ковани гвоздеи, посетителят попадаше в палат с мозаични подове. Прохладни дворове с фонтани, от които бликаше леденостудена вода, предлагаха заслон от залязващото слънце. Наоколо важно се разхождаха пауни, пъстри папагали кряскаха сред розовите градини или шумоляха в листата на черниците. Издигнатите до стените на двора дървени решетки, покрити с редки екзотични цветя, насищаха въздуха с уханията си; кадилниците с амбра по ъглите и стенните издатини бълваха сладък дим към вечно синьото небе.

Под крепостта обаче имаше един съвсем различен свят: тъмни, горещи коридори, проходи без светлина и въздух — само нарядко поставените факли хвърляха мъждива светлина върху почервенелите от кръв каменни стени. В занданите на Владетеля имаше много затворници. Месата на отдавна умрелите бяха изгнили: виждаха се само костите, вече пожълтели от жегата. Други бяха полудели. Оковани с вериги в тесните си килии, те клечаха като животни, пълзяха с безумни очи и лаеха срещу тъмнината. Но в една от килиите Незнайния, рицаря-неверник с пшениченоруси коси и светлосини очи, се въртеше неспокойно върху гнилата слама и копнееше за отмъщение. Защото само то гореше ярко в съзнанието му и държеше на разстояние тъмата и демоните на Стикс. Гняв, ненавист и парлива жажда за мъст единствени поддържаха разсъдъка, тялото и душата му. Той отказваше да размишлява върху заобикалящия го безмълвен ужас и живееше в миналото, в онази ужасна нощ, когато великият град Акр^[1] бе паднал в ръцете на сарацините. Отново и отново си спомняше непрекъснатото биене на барабани и мюсюлманските орди, които нахлуваха през пробива в стената на града. Тълпите облечени в ризници мамелюци, които се изсипваха през разрушения ров, газейки трупове и строшени машини, притискаха ранените рицари и ги принуждаваха да отстъпват навътре. Затворникът примигна и като вдигна ръка, се взря в белите струпеи по крайниците си. Сетне затвори очи и призова отчаяно Бог: не за изцеление, а за още дни и възможност да отмъсти.

В разкошните стаи горе, където лъхаше свеж ветрец, шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината, седеше и съзерцаваше обградената със стени градина и мраморните фонтани, които хвърляха искрящо вино в уханния въздух. Владетелят гледаше с помътнели от опиума очи застланите с копринени килими шатри и облицованите с красиви плочки портици, където неговите млади мъже лежаха с черкезки момичета и в натежалите им от хашиша глави витаеха блянове за отвъдното. Такова бе ежедневието им — истински рай, докато Владетеля не издадеше заповед. След хвърлянето на жребия младите мъже, облечени в бели одежди с червени пояси и алени чехли със златини носове, напускаха крепостта и слизаха в долините да изпълнят волята на своя господар. Никой не можеше да му се опълчи. Никой не успяваше да избегне смъртната присъда. Две ками, забити във възглавницата на бъдещата жертва и плоска питка на масичката до леглото му — така Владетеля на планината известяваше, че убийците всеки момент ще изпълнят заповедта му.

Той се обърна на пурпурния копринен диван между голите златисти тела на своите наложници и жените измърмориха нещо в наркотичния си сън. Владетеля се загледа в кедровия таван, инкрустиран със злато и диаманти. Изведнъж, обхванат от някакво безпокойство, седна и огледа пръснатите из стаята бездушни птици от злато и сребро, с пера от емайл и проблясващи рубинени очи. Шейхът посегна към масата до леглото, където имаше златни съдове със зрели плодове и кехлибарени чаши с най-сладки вина, но отпусна ръка. Беше му дошло до гуша от ядене и пиене. Чувстваше се отегчен, а и трябваше да се позанимае с делата хорски.

— Какво печели човек — промърмори той, цитирайки Свещената книга на християните, — ако спечели целия свят, но погуби душата си?

Предишния ден бяха пристигнали пратеници с вести от външния свят — слухове от оживените пазари на Александрия, Триполи и дори още по на запад, от земите на неверниците: от Рим, Авиньон, Париж и Лондон. Шейхът стана от дивана, протегна се и един роб, който стоеше в ъгъла, се приближи бързо до него и уви раменете му с прозирно бяло наметало. Владетеля не му обърна никакво внимание, сякаш робът изобщо не съществуваше. Вместо това отиде до една малка ниша, дръпна двойно обточените завеси от кожа с щамповани златни изображения и се загледа в шахматните фигури от слонова кост.

— Такава е волята на аллаха! — промърмори той. — Волята му е да се намеся в играта!

Сетне вдигна фигурата на царя, притисна я до бузата си и отиде да седне на стола-трон. Замисли се за кралете-неверници от Запада: Едуард Английски, Филип Френски и за своите заклети врагове, онези монаси-воини, тамплиерите с техните червени кръстове, внушителни крепости и огромна власт. Лениво усмихнат, шейхът повъртя фигурката на царя между пръстите си.

— Време е да сляза — промърмори той — сред синовете човешки.

Англия и Франция се готвеха да сключат траен мир. Вечно дебнещият орден на тамплиерите можеше да използва този мир, за да обърне очите на западните крале и принцове към Йерусалим и светите места. Така флотите на Венеция, Генуа и Пиза щяха да доближат Палестинския бряг, тамплиерите да напълнят крепостите си с провизии, а великите, облечени в желязо рицари на Запада да се изсипят на брега и побият знамената си над Акр, Дамаск, Триполи и Сидон, заливайки цялото крайбрежие в море от кръв. Носеха се и други слухове. Странни истории; неща, на които Владетеля на планината не можеше да повярва, но се надяваше да му послужат. Той затвори очи и прошепна трите тайни послания, които мохамеданите-убийци, така наречените асасини, изпращаха на всяка от бъдещите си жертви.

„Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш.

Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

Той отвори очи. След това послание малцина успяваха да се изплъзнат. Само един, Едуард Първи Английски, по време на кръстоносния поход в Палестина, месеци преди да стане крал: забиха му намазан с отрова нож в рамото, но с Божията милост и грижите на жена си Едуард оздравя. Владетеля на планината се заигра с пръстените си. Трябваше да направи нещо след достигналите до ушите му слухове. Но как да проводи убийци на студения, мъглив остров на Едуард? Той повъртя пръстените, загледан в танца на светлината по скъпоценните камъни, сетне вдигна глава: човек може да бъде ужилен по много начини, не само от скорпион.

— Доведи затворника! — прошепна той в уханния въздух. — Освободи неверника, рицаря, когото наричаме Незнайния. Той ще изпълни заповедта ми!

Три месеца по-късно сестрите Сесилия и Марша от ордена на свети Бенедикт пътуваха по стария римски път към портите на Йорк, известни като Ботъм Бар. Денят гаснеше и мрак започваше да обгръща усойните гори от двете страни на пътя. Двете добродетелни сестри, увити в кафяви вълнени раса и яхнали по един от най-добрите ездитни коне на манастира, сплетничеха, за да прикрият безпокойството си. Всъщност не се бояха истински. Водачът им Търстън от Гизбъро, който яздеше пред тях, беше плещест, набит селянин. На гърба си носеше малък щит, на колана меч и кама, а едрият му юмрук стискаше сопа, с която можеше да зашемети и вол. Въпреки това на добродетелните сестри им харесваше да се плашат една друга. От време на време те поглеждаха бързешком към влажните дървета и си спомняха разни истории за римляните, строили този път; говореше се, че студените усои, обитавани от бухали, лисици и язовци, просто гъмжат от призраците на тези древни люде.

Страховете на добродетелните сестри се засилиха, когато дневната светлина изчезна и шубраците от двете страни на пътя се изпълниха с нощни твари. Изведнъж нещо изтрещя и един глиган прекоси пътя, порейки въздуха със страшните си бивни. Лисици вряскаха към изгряващата луна, а в някакво самотно, скрито между дърветата поселище едно куче виеше в нощта. Двете сестри полека доближиха конете си, като всяка се успокояваше мислено. Та кой би навредил на две жени, посветили се на Бога? Всъщност те се осланяха повече на дебелата тояга на Търстън, както и на предстоящото посещение на краля в Йорк. Заради него пътищата и горските пътеки бяха очистени от скитници и престъпници. А и струпването на воини от великия Орден на тамплиерите също държеше злодеите, мошениците и вълците на почетно разстояние от Йорк. Именно за тамплиерите си приказваха сега сестрите: за онези облечени в желязо мъже с обветрени лица и големи бели плащове от вълна с кървавочервени шестлъчеви кръстове. Сестрите току-що бяха минали покрай тяхното имение във Фрамлингъм и обвитите в сенки постройки бяха навели разговора към тези странни рицари. Тамплиерите бяха воини-монаси, отдадени на войната и обрекли се на безбрачие, но освен всичко владееха нечувани богатства и загадъчни тайни. Двете добродетелни сестри бяха научили това по време на престоя си в големия манастир на техния орден в Бевърли. Сестрите бяха разказвали шепнешком в трапезарията как тамплиерите се появили с цялото си величие в двора на манастира и изискали провизии за себе си и своите коне. Бяха ги видели и как охраняват строго една покрита каруца, в която имаше сандък с шест ключалки. Майка Перпетуа ги беше осведомила, че сигурно карат някоя много свещена реликва с огромна мощ.

— Че защо иначе — бе казала тя в заключение — каруцата се пазеше така старателно от рицари, пешаци и стрелци с арбалети?

Сестрите Сесилия и Марша умуваха от самото начало на продължителното си пътуване върху многобройните слухове за тамплиерите. Сега, когато чуха бухалите, започнаха да се питат дали тези рицари не са докарали със себе си някакво проклятие.

— Дума да няма, в ужасни времена живеем — заяви сестра Марша. — Та виж сама, сестро, кога е бивало да падне дъжд по сеитбено време, да задуши посевите и зърното на изкласилото жито да изгние?

— Тъй е — отговори сестра Сесилия. — Говори се, че иде глад. А бедните смесвали брашното си с варовиков прах.

— И други работи се чуват — продължи да бръщолеви сестра Марша. — Досами Хъл един свещеник видял три вещици да летят към него на метлите си, на ярд и половина над земята.

— А пък в Рипън — прекъсна я сестра Сесилия, понеже гореше от желание да се покаже осведомена, — дяволът бил съгледан да лежи на сянка под един тис, втренчил гнусните си очи в портите на манастира.

Двете сестри чуха шум някъде пред тях. Сестра Сесилия изписка тихо и задържа коня си. Търстън продължи напред, като ругаеше под нос словоохотливите си спътнички. Малко по-нататък спря и надникна зад завоя.

— Нищо няма — промърмори с подчертано гърления си йоркшърски изговор, — макар че… — Той прикри усмивката си и се почеса по рошавата брада.

— Какво? — каза троснато сестра Сесилия.

— Ами — отвърна бавно, с наслада Търстън — носят се разни слухове…

— Какви слухове?

— Ами откакто ония тамплиери се върнаха в Йорк — поде Търстън, загледан втренчено в тъмнината, — се чуват разни истории за дяволи, които се явявали по тия пътища като невестулки, яхнали огромни котки с кехлибарен цвят.

Двете добродетелни монахини ахнаха уплашено.

— А пък — продължи Търстън, постепенно снишавайки гласа си до шепот — даже близо до Уолмър Бар видели самия сатана. Бил облечен в пурпурна дреха, с черна шапка на главата. — Той се обърна назад и вдигна поглед към сбръчканото лице на сестра Сесилия — Лицето му било ужасно — продължи водачът с дрезгав глас. — Носът му бил колкото човката на голям орел, а ръцете и краката космати, с нокти като на грифон.

— Стига толкоз — прекъсна го сестра Марша. — Търстън, плашиш ни. Трябваше вече да сме в Йорк.

„Дума да няма“, рече си Търстън, „още преди час щяхме да сме стигнали там, ако бяхте оставили тия дрънканици за таласъми, тамплиери, демони и магии.“ Той вдигна поглед към обсипаното със звезди небе.

— Не се тревожете, добродетелни сестри — подвикна им през рамо. — Още две мили и сме на Ботъм Бар; и по-скоро ще стане, ако пришпорите кончетата.

Двете монахини не се нуждаеха от повече подкани. Те забиха пети в хълбоците на конете си и викнаха на Търстън да не избързва прекалено. Водачът им продължи, доволен, че е преметнал тези две пълнички, охранени клюкарки, които от напускането си на Бевърли насам бяха прекарали повече време в приказки за сатаната, отколкото в молитви. Изведнъж обаче се закова на място. Като селски човек, опитен бракониер, Търстън познаваше гората и можеше да различи кои звуци и миризми предвещават опасност и на кои да не обръща внимание. Сега нещо не беше наред. Той вдигна ръка. Вратът му бе изпотен, а сърцето му биеше учестено. Нощта се изпълваше с някаква странна миризма — на дим, огън и нещо друго, на тлееща човешка плът. Търстън познаваше тази миризма. Така и никога не бе забравил изгарянето на старата вещица на пазара в Гизбъро. Селото воня с дни след това, сякаш старицата, умирайки, бе проклела въздуха.

— Какво има? — изписка пронизително сестра Сесилия, като полагаше усилия да удържи иначе хрисимия кон, който сега пристъпваше неспокойно от крак на крак, сякаш доловил миризмата.

— Не знам — отвърна Търстън. — Чуйте!

Двете монахини се подчиниха. Точно тогава до ушите им долетя конски тропот, който бързо се приближаваше към тях. Търстън едва свари да ги избута настрана, когато конят се появи. Препускаше като обезумял, с протегната напред шия и свити уши. Търстън се запита трескаво дали не може да спре връхлитащото животно. Конят ги зърна. Първо продължи да препуска, но сетне се обърна напряко на пътя, вдигна се на задните си крака и отново се втурна напред. В този момент кръвта в жилите на Търстън се смръзна: отсечените крака на ездача все още си стояха, здраво захванати в стремената.

— Какво беше това? — прошепна сестра Сесилия.

Търстън клекна до пътя, притиснал стомаха си с ръце.

— Търстън! — викна сестра Марша. — Какво има?

Водачът им обърна гръб и повърна на тревата. Сетне грабна меха с вино, закачен за седлото на сестра Сесилия и без да обръща внимание на възраженията й, извади запушалката и почти изля виното в гърлото си.

— По-добре да тръгваме!

Пъхна обратно запушалката, хвърли меха на сестра Сесилия и без да се обърне назад, продължи по пътя. Тримата свърнаха зад завоя и се приближиха плахо към огъня, който бушуваше в началото на гората. Докато конят й пристъпваше неохотно към пламъците, сестра Марша се задави от ужасната воня. Сетне хвърли един поглед към огъня, който жадно поглъщаше отсечената горна половина на някакъв труп, нададе писък и се строполи като чувал от седлото, загубила свяст от отвратителната гледка.