Сара Адисън Алън
Вкусът на мечтите (1)

Първа глава
Тайник за вкусотии

Джоузи се събуди и се усмихна, като видя приказните цветя от скреж върху стъклото на прозореца. Най-сетне беше достатъчно студено за дебели шалове и блузи, навлечени една върху друга. Достатъчно студено за късметлийския й червен пуловер, който според нея притежаваше магическа сила. Джоузи обичаше този сезон. И не понасяше лятото заради ефирните рокли, които уж харесваше, а всъщност бе убедена, че с тях прилича на самун бял хляб, препасан с колан. Студът беше истинско облекчение.

Пристъпи до прозореца, фин зърнест скреж покриваше всичко навън, белезникав дим се виеше от комините в долината под ски курорта. Обзета от радостно вълнение, тя понечи да вдигне прозореца, но по средата рамката заяде и се наложи да я избута догоре с длан. В стаята нахлу студен въздух, обичаен за началото на ноември; вероятно хората в градчето вече трескаво се подготвяха за туристите, които зиме започваха да прииждат в планинските курорти в Северна Каролина.

Джоузи се надвеси навън и дълбоко си пое дъх. Стига да можеше, щеше да се храни със студен въздух. Струваше й се, че ледените хапки са като сладкиши, като курабийки с джинджифил, замесени с парченца шоколад, а отгоре с твърда ванилена глазура. Топяха се в устата й като сняг и ставаха пухкави и топли.

Тъкмо се канеше да се отдръпне, погледна надолу и забеляза нещо странно.

На къщата беше облегната стълба, която стигаше почти до прозореца й.

Тя бързо отстъпи назад и го затвори. Замисли се за миг, после спусна резето.

Обърна се и тръгна към дрешника си. Гризеше я безпокойство. През нощта не беше чула необичайни звуци. Сигурно градинарите, които подкастриха дърветата вчера, бяха забравили стълбата. Да. Сигурно. Навярно са я подпрели на къщата и после са забравили да я вземат.

Тя отвори врата на дрешника и дръпна шнурчето за включване на осветлението.

След миг изпищя и заотстъпва заднишком, докато се блъсна в бюрото и събори лампата, която с трясък се счупи на пода.

— О, я стига! — промърмори жената, седнала в дрешника. — Не ми изпадай в истерия.

— Скъпа? — извика от коридора майката на Джоузи; по тропането на бастуна й си личеше, че се приближава до вратата на стаята.

— Моля те, не й казвай за мен — отчаяно прошепна жената в дрешника. Въпреки студа навън тя беше само по деколтирана бяла блуза и тесни тъмносини джинси с ниска талия, на хълбока й беше татуирано разбито сърце. Силно изрусената й коса беше почти бяла, отдолу обаче се показваха тъмни корени. Гримът й се беше разтекъл и по страните й бяха засъхнали черни вадички. Изглеждаше така, сякаш в даден момент се е намокрила до кости и дрехите са изсъхнали върху нея, само че не беше валял дъжд повече от месец. Миришеше на цигарен дим и на речна вода.

Джоузи се извърна, когато вратата започна да се открехва. После направи нещо, което щеше да промени съдбата й — затвори вратата на дрешника тъкмо когато майка й влезе в стаята.

— Джоузи? Какъв беше този шум? Добре ли си? — попита Маргарет. Бе жена, която на младини е била красавица — деликатна и стройна, синеока и русокоса. Според един неписан закон до края на живота си красивите майки държат в подчинение не толкова красивите си дъщери. Маргарет вече беше на седемдесет и четири и накуцваше заради изкуствената тазобедрена става, но още изпълваше като аромат на парфюм всяка стая, в която влезеше. За разлика от нея Джоузи бе почти незабележима. Обръщаха й внимание само в детството, когато на публични места изпадаше в прословутите си истерии. Само че тогава хората не се възхищаваха от нея, а тъкмо обратното.

— Проклетата лампа — измънка Джоузи. — Сякаш се хвърли върху мен.

— Няма значение — разсеяно промърмори майка й. — Остави прислужницата да почисти, а ти се облечи по-бързичко. В девет имам час при лекаря.

— Добре.

Маргарет затвори вратата. Джоузи изчака да заглъхне тропотът от бастуна й, после се втурна към дрешника и отново го отвори.

Повечето местни хора познаваха Дела Лий. Беше сервитьорка в долнопробната закусвалня „Хапни и беж“, която бе изтикана извън чертите на града, за да е далеч от погледите на богатите скиори и туристи. Нощем Дела Лий обикаляше баровете. Вероятно наближаваше четирийсетте, може би беше с десет години по-голяма от Джоузи; бе недодялана, вулгарна и правеше каквото й скимне, без да дава обяснения.

— Дела Лий Бейкър, какво търсиш в моя дрешник?

— А ти защо си оставяш прозореца отворен? Като нищо може да влезе и някой престъпник — заяви неканената гостенка, оборвайки старото поверие, че ако поръсиш с ментолово масло первазите на прозорците и праговете в къщата си, ще се спасиш от нежелани посетители. Години наред госпожа Маргарет нареждаше на всяка своя прислужница да „миросва“ первазите и праговете, та враговете на семейството да бъдат завинаги прогонени. Ето защо в къщата вече целогодишно се усещаше типичният аромат на зимните празници.

Джоузи отстъпи крачка назад и изкомандва:

— Излез!

— Не мога.

— Можеш и още как.

— Налага се да се крия, а няма къде.

— Ясно. И естествено първата ти мисъл беше да се приютиш тук.

— Че на кой ще му скимне да ме търси у вас?

Джоузи не беше свикнала да общува с хора с толкова просташки речник. Дали Дела Лий намекваше, че е в опасност?

— Добре, хванах се на въдицата. Кой те търси, Дела Лий?

— Може би никой. Може още да не са открили, че ме няма. — За изненада на Джоузи неканената посетителка допря длан до замаскираната врата в дъното на дрешника и я плъзна встрани. — Като казах „открили“, виж какво намерих.

Натъкнала се беше на тайното скривалище. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха купчини любовни романчета, натрупани на пода заедно със списания и модни каталози, но пространството беше запълнено най-вече с полици, отрупани с храни и газирани напитки — купища пакетирани солени бисквити и сладкиши, планини от кутийки с кока-кола.

Джоузи изпадна в паника и цялата пламна. Предполагаше се, че е щастлива. И май наистина беше, но по своеобразен начин — свикнала беше с неугледната си външност, дните й минаваха като насън. Не притежаваше нито красотата на майка си, нито забележителната индивидуалност на баща си. Примирила се беше, че е съвсем обикновена, дори безлична, и доста закръглена. Но намираше утеха в храната. Храната запълваше празнотите в живота й. Най-хубавото на тайния склад бе, че можеше да се тъпче сама, без да се тревожи за хорското мнение или че ще разочарова майка си.

— Първо искам да поразмисля за туй-онуй — продължи Дела Лий и дръпна обратно плъзгащата се врата. Беше показала на Джоузи, че е узнала тайната й. Все едно й казваше: „Не разкривай моята тайна и аз няма да издам твоята.“ — После си вдигам чукалата и потеглям на север…

— Не можеш да останеш тук. Ще ти дам пари. Вземи си стая в мотел. — Джоузи се извърна да си вземе портмонето и да прогони натрапницата по-далеч от тайното си скривалище, но изведнъж се сети нещо: — Момент! Напускаш Балд Слоуп, така ли?

— Сякаш на теб не ти се ще да се чупиш от това задръстено село!

— Глупости! Аз съм Чирини.

— Абе, за кьорава ли ме мислиш? В скривалището ти видях сума списания за пътешествия.

Джоузи се наежи и отново посочи с пръст:

— Вън!

— Така като гледам, май цъфнах тъкмо навреме. Туй не е дрешник на щастлива жена, миличка.

— Е, поне не се крия в него.

— Бас държа, че понякога се спотайваш вътре.

— Излез!

— Няма.

— Край! Писна ми! Ще повикам полиция!

Дела Лий се засмя. Имаше наглостта да се присмива на Джоузи, след като се беше промъкнала в стаята й! Предните й зъби бяха малко криви, но не я загрозяваха, дори напротив — изглеждаше ексцентрична и дръзка. Беше жена, която можеше да си разиграва коня, защото нямаше задръжки.

— И какво ще кажеш на ченгетата? „В дрешника ми има жена, елате да я арестувате.“ Ами ако ти намерят склада?

Джоузи се поколеба дали все пак да не повика полицията. Щеше да натрие носа на нахалницата. Струваше си, пък дори и всички да узнаеха за тайното й скривалище. След миг обаче сърцето й се сви. Кого залъгваше? Достатъчно гадно беше, че външността й бе далеч от идеала за южняшка красавица. Наднорменото й тегло, ужасната й коса, мечтите й да зареже възрастната си майка, да замине и никога повече да не стъпи в градчето… Образцовите дъщери се грижеха за майките си. Образцовите дъщери не криеха в дрешниците си неизчерпаеми запаси сладкиши.

— Тоест, ако останеш, няма да ме издадеш пред никого, така ли?

— Ами да — преспокойно заяви Дела Лий.

— Това е изнудване.

— Добави го към списъка с греховете ми.

— Не вярвам да е останало място. — Джоузи взе от закачалката една рокля и затвори вратата на дрешника, за да не вижда натрапницата.

Отиде в банята в края на коридора, облече се и върза на опашка къдравата си коса, черна като лакрица. Върна се в стаята си и огледа дрешника. Отвън изглеждаше напълно безобиден. Вратата, боядисана в кремаво, контрастираше с бледосините стени. Валчестата дръжка, оформена като гугла на гъба, беше от бял порцелан.

Джоузи дълбоко си пое въздух и тръгна към дрешника. Надяваше се, че случилото се преди малко е било плод на въображението й.

Отвори вратата.

— Няма да е зле да се гримираш — отбеляза Дела Лий.

Джоузи грабна от най-горната полица късметлийския си червен пуловер и затвори вратата. Навлече го и стисна клепачи. „Махай се, махай се!“ — заповтаря наум като мантра.

Пак надникна в дрешника.

— Много ще ти отива. Спирала за мигли, гланц за устни… Каквото и да било.

Джоузи въздъхна. Май пуловерът временно беше загубил магическото си въздействие. Ами да, все пак цяло лято беше стоял на полицата. „Дела Лий няма да е там, като се върна — каза си. — Щом съм с този пуловер, винаги ми се случват само хубави неща.“ Веднъж спах с него, после три дни поред валя сняг.

— Очна линия? — подхвърли неканената гостенка.

Джоузи й обърна гръб и излезе от стаята.

 

 

Новата прислужница на семейство Чирини говореше много зле английски. Бяха я взели след операцията на Маргарет, за да й помага при къпането. Само че Хелена почти не разбираше какво се иска от нея. Сядаше на спуснатия капак на тоалетната чиния и нервно кършеше ръце, докато Маргарет, потопена във ваната, разиграваше пантомима, за да я накара да разбере думата „сапун“. Ето защо в крайна сметка Джоузи се нагърби с тази работа.

В задълженията на Хелена влизаше и пазаруването. Само че още първия ден, като й връчиха списък за покупки и й наредиха да отиде на пазара, тя два часа рида на верандата и сълзите й падаха в саксиите, където след време най-неочаквано поникнаха тайнствени южноамерикански тропически цветя. Ето защо в крайна сметка Джоузи се нагърби и с тази работа.

Хелена само чистеше с прахосмукачка и бършеше прах, готвеше и учеше английски, като клюкарстваше с Маргарет. Стаята й беше на първия етаж и тя разтревожено надничаше в коридора всеки път, когато късно вечер дъщерята на господарката слезеше в кухнята.

Щом влязоха у дома след посещението при лекаря, Джоузи чу бръмченето на прахосмукачката, разнасящо се от втория етаж. Сякаш камък падна от сърцето й. Хелена се занимаваше с почистването, следователно не беше открила Дела Лий.

Помогна на майка си да седне на любимия си стол в дневната, после се качи на горния етаж и завари прислужницата да чисти персийската пътека в коридора.

Приближи се до нея и я потупа по рамото, за да й привлече вниманието. Привлече го и още как! Хелена изпищя и се стрелна по коридора, без дори да се обърне да види кой я е докоснал. Прахосмукачката, която продължаваше да работи, падна на пода и засмука ресните на пътеката.

— Хелена, чакай! — Джоузи хукна подир нея. Настигна я миг преди тя да завие към тясното стълбище към кухнята. — Спокойно. Аз съм.

Жената спря и се обърна.

— Олдси? — измънка озадачено, сякаш очакваше да види другиго.

— Да, аз съм. Извинявай, ако те изплаших. Добре ли си?

Хелена, която се задъхваше, притисна ръка до сърцето си. Кимна и забърза обратно към прахосмукачката. Изключи я, после се наведе да измъкне ресните на килима.

Джоузи се приближи до нея:

— Да те питам, почисти ли стаята ми? Неволно счупих лампата и…

— Аз чисти парчетата. — Прислужницата се изправи, прекръсти се и целуна кръстчето, окачено на шията й. — Днес стая на Олдси особена.

— Особена ли? Видя ли нещо… необичайно?

— Не вижда. Чувства. Студено в стая на Олдси.

Джоузи облекчено въздъхна:

— Сутринта отворих прозореца, затова е студено. — Усмихна се и добави: — Не си прави труда да пускаш прахосмукачка в моята стая. Мама вече е в дневната.

— Олдгрет долу?

— Да, Маргарет е долу. — Джоузи си помисли, че поне за известно време двете няма да стъпят в стаята й. Майка й обичаше да наблюдава как прислужницата чисти. А Хелена, доколкото й позволяваше бедният речник, обичаше да разказва най-новите клюки от източния район на градчето, където се намираше Католическият културен център — обществено заведение, към което протестантката Маргарет проявяваше жив интерес.

Прислужницата се захвана да намотава кабела на прахосмукачката, а Джоузи влезе в стаята си. За да угоди на майка си, на закуска беше хапнала само купичка мюсли със сушени боровинки. Втренчи се в дрешника и стомахът й закъркори. Храната й беше там. Вкусната й храна.

Тайното помещение всъщност беше дрешникът на съседната стая, скрит от грамаден и много тежък скрин, заемащ почти цялата стена, който бе семейна реликва на рода Чирини. Като малка бе открила съвсем случайно вратата между двете помещения — имаше навик да се затваря в дрешника и да се тъпче с шоколадчетата, напъхани в джобовете й. По онова време се криеше там само за да разтревожи майка си, но сега убежището й беше претъпкано със списания, евтини любовни романчета и всякакви сладкиши. Купища сладкиши. Масленки, орехови ролца, сусамени пръчици с карамел, целувки, еклери, лешникови бисквити, меденки, натрупани едно върху друго кашончета с маслени кексчета. В скривалището миришеше на захар, шоколад и целофанови опаковки — миризма, напомняща за Хелоуин, която действаше успокояващо.

Тя си свали палтото и заедно с чантата си ги остави на кушетката, после се приближи до дрешника. Приглади с длани късметлийския пуловер, пожела си натрапницата да е изчезнала и отвори вратата.

— Май чух слугинята да нарича теб и майка ти Олдси и Олдгрет, а? — изкиска се Дела Лий.

Разбира се, че й се беше сторило смешно. Някои наричаха Джоузи и майка й сестрите Чирини. Маргарет беше родила дъщеря си сравнително късно. Джоузи беше едва на двайсет и седем и бе нелепо да я мислят за старица, но я сравняваха с Маргарет, която навремето беше най-красивата жена в града и се бе омъжила за великия Марко Чирини, вече покойник. Е, съществуваха и по-лоши прякори, обаче Маргарет не одобряваше сравнението и не пропускаше всяка възможност да изрази недоволството си. Беше дребничка, русокоса и крехка. В сравнение с нея Джоузи приличаше на тъмнокоса безформена маса. „Сестри ли? — подхвърляше Маргарет. — С нея изобщо не си приличаме!“

Лицето на Джоузи помръкна.

— Цяло чудо е, че не те е видяла — въздъхна. — Рано или късно ще те открият.

— Няма да е за дълго.

— Какво означава „не за дълго“?

— Ами… колкото се наложи. Няколко дни? Няколко седмици?

— Чувала съм, че дрешниците в „Холидей Ин“ са обширни. Препоръчвам ти ги.

— Обаче не са заредени с автомати за сладкиши — подхвърли натрапницата и Джоузи разбра, че Дела Лий — упорита грубиянка с размазан грим — ще остане в дрешника, докато реши да си тръгне. — Няма ли да възразиш?

— Ще има ли полза?

— Може да ти оправи настроението.

— Само едно ще ми оправи настроението. Дръпни се. — Джоузи се наведе и плъзна встрани преградата.

Дела Лий се сви в ъгъла (доста театрално), сякаш се страхуваше да не я ударят. Джоузи грабна червена тенекиена кутия с джинджифилови сладки и пакет кексчета с крем, после седна зад бюрото си. Отвори кутията и бавно задъвка, наслаждавайки се на всяка хапка с аромат на екзотични подправки.

Дела Лий я погледа, сетне се обърна, легна по гръб в дрешника и се зазяпа в окачените дрехи. Вдигна крак и прокара по тях стъпалото си. Едва сега Джоузи забеляза, че натрапницата е само с една обувка.

— Значи това е животът на Джоузи Чирини… — промълви Дела Лий.

Джоузи промърмори, без да отмести поглед от кутията със сладките:

— Махай се, ако не ти харесва.

— Само това ли правиш по цял ден? Нямаш ли приятели? — попита Дела Лий и поклати глава. — Хабер си нямах, че живееш така. Като малка адски ти завиждах. Мислех си, че имаш всичко.

Джоузи не знаеше какво да каже. Не можеше да си представи, че красавица като Дела Лий ще й завижда. Та нали притежаваше само пари! И беше готова да ги подари, да подари цялото си богатство и всяка трохичка захар за единственото нещо, което искаше повече от всичко на света, но никога нямаше да има.

Изведнъж наклони глава.

Като по магия почувства приближаването му, усети го с всяка фибра на тялото си. Беше като чувството за глад, но по-силно. Приличаше на радостен трепет, на предчувствие за нещо прекрасно. Предчувствие за сладолед. Или за шоколад. За бадемовата плънка на шоколадово десертче.

Значи червеният пуловер не беше изгубил напълно вълшебството си.

Тя отмести стола си и се приближи до прозореца, без да обръща внимание на Дела Лий, която попита какво става.

Видя го да върви по тротоара. Днес беше подранил.

Къщата на семейство Чирини се намираше в един от най-старите квартали на градчето. Веднага щом забогатя от туристическия бизнес като собственик на ски курорта „Балд Слоуп“, Марко Чирини купи къща в района, в който открай време мечтаеше да живее, и веднага нареди да я разрушат. На нейно място издигнаха голяма светлосиня постройка, изящна като дама от викторианския период. Марко искаше къща, която ще се отличава дори сред най-забележителните сгради. Искаше всеки, който мине покрай нея, да каже: „Тук живее Марко Чирини.“ Всички къщи в квартала бяха в дъното на парцелите, само неговата се издигаше близо до улицата — надменна къща, целяща да привлече погледите, и построена от сина на бедни италиански емигранти.

Адам щеше да позвъни всеки миг.

Джоузи тичешком излезе от стаята. Все така забързано заслиза по стълбището, но докато прекосяваше дневната, където майка й и прислужницата още разговаряха, се застави да забави крачка.

— Донесоха пощата — подвикна им.

Двете не прекъснаха разговора си, който звучеше така:

— Наоми О’Тул?

— Да, Олдгрет.

— Тя беше там?

— Да, Олдгрет.

Джоузи отвори входната врата, открояваща се с прозорчетата със стъклописи, и блъсна телената рамка с опъната мрежа против комари — не искаше да пропусне нито миг в компанията на Адам. Само че рамката внезапно заяде, блъсвайки се в нещо меко. Тя с ужас осъзна, че е ударила Адам Босуел, който се беше навел да пусне писмата в черната пощенска кутия.

— Брей! — провикна се той и се усмихна. — Закъде си се разбързала, Джоузи?

Днес беше със зимната си униформа, дългият панталон скриваше белезите на десния му крак, с който той накуцваше. Беше симпатичен и добре сложен. Облото му лице вечно изглеждаше със слънчев загар, сякаш в младия мъж гореше топъл и ярък огън. Имаше тъмноруса къдрава коса, която понякога скриваше под широка кърпа, омотана около главата му. Беше прехвърлил трийсетте и криеше нещо. Джоузи не знаеше каква е тайната му, но беше сигурна, че не греши.

Знаеше само, че той не е местен. Преди три години за пръв път й беше донесъл пощата и оттогава мечтите й не бяха същите. Какви ли не любители на силните усещания идваха в Балд Слоуп заради прочутите стръмни ски писти. Тя се питаше дали и Адам е дошъл заради тръпката и дали затова е останал. Майка й беше продала курорта малко след смъртта на Марко, ала Джоузи бе щастлива, че макар и непряко, има принос за присъствието на Адам в градчето.

Продължи безмълвно да го зяпа, затова той извади от ухото си слушалката на айпода и попита:

— Ей, какво ти е?

Тя цялата пламна. Само като беше с него, езикът й се връзваше, а той беше единственият човек, с когото й се искаше да разговаря.

— Извинявай — измънка. — Не знаех, че си дошъл. Май си подранил.

— Днес няма много пратки. Само това е за теб. — Подаде й каталога, който щеше да пусне в пощенската кутия, ако тя не го беше халосала с мрежестата врата.

— Благодаря.

Адам се вгледа в нея.

— Имаш нещо ей тук. — Посочи устните й, после ъгълчето на устата си.

Тя моментално вдигна ръка и напипа полепналите трохички. Махна ги и отново се изчерви. О, да, беше духовита и чистоплътна.

— Прекрасен ден, а? — Адам си пое дълбоко въздух. Хладният въздух беше пропит с миризмата на гниещи листа и на най-упоритите цветя, които се готвеха за зимен сън. — Обичам този сезон.

Джоузи забрави, че пръстите й са допрени до устните й. Този човек буквално я омагьосваше. Едва събра сили да смотолеви:

— И аз.

— Сякаш те подтиква да направиш нещо, нали? — ухили се той. — Например… да тичаш сред дърветата.

Тя се засмя. С учудване забеляза, че Адам я наблюдава. Сякаш го беше изненадала с нещо. Най-сетне той промърмори:

— Довиждане и до скоро.

— Да. Довиждане, Адам. — Джоузи затаи дъх (внушила си беше, че е задължително), докато той слезе по стъпалата и прекоси улицата. Щом Адам стигна до другия тротоар и изчезна от света й, тя се върна в къщата.

Влезе в дневната — Хелена беше извадила дъската за гладене и се занимаваше с дрехите на Маргарет.

— Днес има само някакъв каталог — обяви Джоузи. — Отивам си в стаята да го разгледам.

— Я чакай! — Майка й присви очи и я изгледа. — С този пуловер ли беше, когато ме заведе при лекаря?

„Да му се не види! — помисли си Джоузи. — Как забравих да го сваля, като се прибрахме?“

— Да — измънка и побърза да добави: — Никой не ме видя, защото бях с палто.

— Скъпа, още миналата година те помолих да изхвърлиш тази дреха. Прана е много пъти и вече ти е омаляла.

Джоузи се насили да се усмихне:

— Обаче още ми харесва.

— Само те съветвам да си купиш пуловер по мярка. Защо са ти тези каталози, ако не ги използваш? Поръчай си по-широка дреха. Освен това червеното не ти отива. Аз можех да нося червено, когато бях на твоята възраст, защото бях руса. Пробвай с нещо бяло. Или черно.

— Да, майко. — Тя се обърна и излезе от дневната. Изкачи се по стълбището, влезе в стаята си, седна зад бюрото, втренчи се в стената и машинално заподръпва пуловера.

— Я кажи кой е той. — Дела Лий надникна от дрешника.

— Моля?

— Мъжът, дето хукна да видиш.

Джоузи се стресна. Изпъна рамене, сложи каталога на бюрото и го разгърна. Откъде проклетницата беше разбрала, че става въпрос за мъж?

— Не знам за какво говориш — измънка, отвори кутията със сладките и започна да се тъпче, преструвайки се, че разглежда каталога.

Дела Лий помълча, после промълви:

— Усещаш се, сякаш ти е отнел сърцето, нали? Все едно го е изтръгнал от гърдите ти. Сигурно ти се усмихва, сякаш не знае, че държи сърцето ти и че ти чезнеш по него.

Беше най-истинското, най-откровеното и най-тъжното изявление, което бе чувала. Изживяването бе като да чуеш за пръв път Божието слово, предизвикващо у теб страх, защото до този момент си си въобразявала, че никой не може да надникне в душата ти. Извърна се и се втренчи в другата жена, която добави:

— Чудиш се откъде знам. И аз съм от момичетата, които, щом обикнат някого, са готови да му се отдадат изцяло. Кой е той?

— Да не мислиш, че ще споделя тъкмо с теб?

Неканената гостенка се приведе.

— Заклевам се, че няма да те издам — промълви подкупващо.

— Да, бе! И двете знаем колко си почтена.

— Хубаво. Ще ми кажеш, когато решиш. Да знаеш, че мога да ти помогна. Ами да, тъкмо това ще направя — ще ти помогна. — Дела Лий се отпусна назад, от нея отново лъхна миризма на цигарен дим и кал.

— Никому не можеш да помогнеш. Какво ти се е случило, Дела Лий? Още изглеждаш, сякаш си мокра до кости.

Жената в дрешника огледа дрехите си, после докосна сплъстената си коса:

— А, бях забравила. Влизах в реката.

— Плувала си в реката по това време на годината? — облещи се Джоузи.

— Тогава ми изглеждаше уместно. Последната глупост, която ще направя, преди да замина на север. — Тя сви рамене. — Нещо като изкупление, нали разбираш?

— Изкупление за какво?

— За повече, отколкото можеш да си представиш. Виж, искам да отидеш в закусвалнята на първия етаж на Съдебната палата. Намира се точно срещу асансьорите. Собственичката се казва Клоуи Финли и много ще ти хареса. Приготвя сандвичи с печени домати и три вида сирене, които са толкова вкусни, че свят ще ти се завие. Ще ми донесеш ли един?

Джоузи, която още размишляваше как Дела Лий се е потопила в ледените води на река Грийн Коул, въобразявайки си, че изкупва греховете си, се стресна от внезапната смяна на темата.

— Искаш да ти донеса сандвич още сега ли?

— Защо не?

— Защото в дванайсет и половина обядвам с майка си. Следобед седя до нея, докато трае срещата й с финансовия й консултант. После ще я къпя във ваната, накрая ще й помогна да си легне.

— Тогава утре — невъзмутимо заяви Дела Лий.

— Утре ще водя мама на маникюр и педикюр.

— В четвъртък?

— В четвъртък ще карам мама на сбирката на дамския клуб.

— Хич не ми е чудно, че си купуваш списания за пътешествия. Бас държа, че ако някога се измъкнеш от омагьосания кръг, ще си плюеш на петите.

— Грешиш! — възмутено възкликна Джоузи, защото добре възпитаните дъщери не изоставяха майките си. Нищо, че непрекъснато мечтаеше да се махне от тази къща. — Ами ако този живот ми харесва? Задавала ли си си този въпрос?

Натрапницата презрително изсумтя.

Джоузи затвори кутията с бисквитите, стана и я върна в дрешника заедно с неначенатата опаковка кексчета:

— Яж каквото искаш от запасите ми. Няма да ти донеса сандвич.

— Не, благодаря. Ще изчакам.

— Дълго има да чакаш.

Дела Лий се засмя:

— Миличка, остана ми само време, нищо друго.