Сара Адисън Алън
Градина на желанията (1)

Първа глава

Грейнеше ли усмихнатата луна, Клеър неизменно сънуваше детството си. Опитваше се да не заспи през нощите, когато звездите намигаха и високо в небето сребристият лунен сърп предизвикателно се усмихваше на света, както се усмихват красавиците от билбордовете за реклама на цигари и лимонада. През тези летни вечери Клеър работеше в градината, осветявана от соларните лампи от двете страни на пътеката — плевеше и подрязваше растенията, цъфтящи нощем — бяло грамофонче, жасмин и декоративен тютюн. Не бяха от „полезните“, които наследи от Уейвърли; насади ги, за да се занимава с нещо при безсъние, когато бе толкова напрегната, че усещането за безполезност прогаряше глезените й, а пръстите й подпалваха огънчета.

Винаги сънуваше едно и също. Дълги пътища като безопашати змии. Спи в колата, докато майка й се среща с разни мъже в долнопробни заведения и барове за кънтри музика. Стои на пост, готова да предупреди майка си, която краде я дезодорант, я червило (понякога и шоколадче за нея — Клеър) от смесения магазин в предградията на Мидуест. Миг преди да се събуди, зърваше сестра си Сидни, неизменно обкръжена от светъл ореол. Лорълай държи Сидни и побягва към къщата на Уейвърли в Баскъм, а Клеър може да ги последва само защото се е вкопчила в крака на майка си.

Тази сутрин се събуди в градината зад къщата и усети вкуса на съжалението. Свъси вежди и го изплю. Съжаляваше, задето като малка се беше държала така зле със сестра си. Само че шестте години от живота й преди появата на Сидни бяха изпълнени с постоянен страх, че ще я заловят и ще я пратят в приют, че през зимата няма да има достатъчно храна или топли дрехи. Майка й винаги спасяваше положението, но винаги в последния момент. Така и не ги заловиха при кражбите, Клеър не отде в приют, а когато настъпеха хладните утрини, първи предвестници на есента и зимата, майка й като по магия изнамираше сини ръкавички, избродирани с бели снежинки, розово термобельо, което се носи под джинсите, и шапка с пискюл. Лорълай не се притесняваше, че Клеър живее като скитница, но очевидно смяташе, че Сидни заслужава по-добра участ, заслужава да има „корени“. И малката изплашена Клеър не можа да прости на сестра си.

Взе от земята ножицата и лопатката, с усилие се изправи и сред кълбата утринна мъгла тръгна към бараката. Изведнъж спря. Обърна се и се огледа. Покритата с роса градина бе притихнала, опърничавото ябълково дърво в дъното леко потрепваше, като че ли сънуваше. Поколение след поколение хората от фамилията Уейвърли бяха обработвали тази земя. Миналото им бе заровено в пръстта, но също и тяхното бъдеще. Нещо щеше да се случи, нещо, което градината още не желаеше да сподели. Трябваше да е нащрек.

Влезе в бараката, грижливо избърса влагата от инструментите и ги окачи по местата им на стената. Затвори и заключи тежката порта към градината, прекоси алеята зад разкошната къща в стил кралица Ан, която беше наследила от баба си.

Отвори задната врата и спря сред някогашния солариум, където сега сушеше билки и цветя. Лъхна я натрапчивата миризма на лавандула и мента, сякаш бе прекрачила в нечий спомен за Коледа. Тя съблече изцапаната бяла нощница, смачка я на топка и гола влезе в къщата. Очакваше я напрегнат ден. Трябваше да осигури храната за едно вечерно празненство и както всеки последен четвъртък от месец май да достави бурканчетата с желе от люляк и рози и шишенцата с оцет от латинка и от див лук на фермерския пазар и на деликатесния магазин на площада, където студентите от колежа „Ориън“ се събираха след лекциите.

Тъкмо си прикрепваше косата с гребени, на вратата се почука. Тя слезе по стълбите — беше облякла бяла бродирана рокля, но още беше боса. Отвори и се усмихна, като видя на верандата жилавата дребничка старица.

Иванел Франклин беше на седемдесет и девет, изглеждаше на сто и двайсет, но все още пет пъти седмично изминаваше по два километра по спортната писта на колежа.

Беше далечна родственица — втора, трета или четиринайсета братовчедка, единствената Уейвърли, останала да живее в Баскъм. Клеър се държеше за нея като удавник за сламка. Изпитваше необходимост да е с близък човек, след като Сидни навърши осемнайсет и замина нанякъде, а баба им почина същата година.

Иванел купуваше лейкопласт на Клеър много преди малката да си нарани коляното, даваше петачета на двете със Сидни много преди да се появи фургонът на сладоледаджията, връчи на Клеър фенерче и й каза да го държи под възглавницата си цели две седмици, преди мълния да удари едно дърво на улицата и кварталът да остане без електричество през цялата нощ. Подареше ли нещо Иванел, рано или късно щеше да потрябва, въпреки че котешката тоалетна, която даде на Клеър преди пет години, още не беше влязла в употреба. Повечето местни хора бяха любезни с нея, но я гледаха с лека насмешка, пък и самата тя не се приемаше много насериозно. Клеър обаче знаеше, че всеки подарък от старицата съдържа някакво скрито послание.

— Ей, ама ти си същинска италианка с тая тъмна коса и рокля като на София Лорен. Снимката ти трябва да е на шишетата със зехтин! — заяви Иванел. Носеше зеления си анцуг, през рамо беше преметнала чанта, пълна с дребни монети, пощенски марки, сапуни… всичко, което би й хрумнало в даден момент да подари на някого.

— Тъкмо се канех да сваря кафе. — Клеър отстъпи назад. — Ще ми правиш компания.

— На драго сърце. — Старицата я последва в кухнята и седна до масата, докато Клеър приготви кафеварката. Не след дълго помещението се изпълни с миризмата на ароматната течност. — Знаеш ли какво мразя?

Клеър се обърна:

— Какво?

— Мразя лятото.

Младата жена се засмя. Приятно й беше с Иванел. От години я молеше да заживеят заедно, за да се грижи за нея — може би така нямаше да й се струва, че при приближаването й стените се отдръпват, че стаите и коридорите стават по-големи.

— Да му се не види, защо мразиш лятото? Няма по-прекрасен сезон. Чист въздух, отворени прозорци, береш домати и си ги хапваш, докато са още топли от слънцето.

— Мразя го, понеже колежанчетата си заминават, и докато се разхождам край пистата, окото ми не се радва на стегнати мъжки задници.

— Ти си дърта развратница, Иванел.

— Абе, просто отбелязвам.

— Заповядай. — Клеър й поднесе кафето.

Старицата недоверчиво надникна в чашата:

— Нали не си сложила нещо вътре?

— Знаеш, че не съм.

— Защото твоите роднини Уейвърли умираха да добавят разни щуротии към всичко. Слагаха дафинов лист в хляба, канела в кафето. Аз харесвам простичките неща. Което ме подсеща, че ти нося подарък. — Иванел извади от чантата си жълта запалка „Бик“.

— Благодаря ти. — Клеър пъхна запалката в джоба си. — Сто на сто ще ми потрябва…

— Може би няма. Усетих, че трябва да ти я дам, нищо повече. — Старицата, която имаше само три собствени зъба, но умираше за сладко, взе чашата с кафето и многозначително изгледа подноса с капак върху плота от алпака: — Какво си приготвила?

— Торта с бяла глазура. Забърках в тестото листенца от теменужка. Захаросах и няколко цветчета за украсата. Тортата е за едно празненство довечера. — Клеър посочи съда от огнеупорно стъкло. — А тази е за теб. Не съм добавила нищо щураво, кълна се.

— Ти си прекрасна. Кога ще се омъжиш? Кой ще се грижи за теб, като си отида?

— Не говори глупости. Освен това тази къща е идеална за стара мома. Ще остарея тук, съседските деца ще ме вбесяват с опитите си да оберат ябълката в задния двор и аз ще ги прогонвам с метлата. Ще имам много котки. Сигурно затова ти ми подари котешката тоалетна.

Иванел поклати глава:

— Бедата ти е, че си затънала в ежедневието. Не се отклоняваш от установения ред. Явно си се метнала на баба си. И ти като нея обичаш тази къща.

Клеър се усмихна — харесваше й да я сравняват с баба й. Не познаваше щастието да притежава име, докато майка й не я доведе тук, в дома на баба й. Бяха пристигнали в Баскъм преди около три седмици, Сидни беше родена наскоро и Клеър седеше под дървото на двора, докато хората от градчето идваха да видят Лорълай и новороденото. Клеър не беше новородена, затова предполагаше, че никой няма да се интересува от нея. Мъж и жена излязоха от къщата и загледаха момиченцето, което правеше къщички от съчки.

— Типична Уейвърли — отбеляза непознатата. — Посвоему, разбира се.

Малката не вдигна поглед, не продума, но се вкопчи в тревата, за да не полети. Беше Уейвърли! Не сподели с никого, абсолютно с никого от страх да не й отнемат щастието, само че от този ден нататък всяка сутрин отиваше с баба си в градината; наблюдаваше я, с цялото си сърце искаше да е като нея, да прави всичко, което прави една Уейвърли, за да докаже, че макар да не е родена тук, тя принадлежи към този род.

— Ще опаковам няколко кашончета с желе и оцет за пазара — обърна се към Иванел. — Ако изчакаш, ще те закарам вкъщи.

— Имаш ли нещо за магазина на Фред?

— Да.

— Тогава идвам с теб. Ще си купя кока-кола. Може да си взема и домати. Като ги спомена одеве, изведнъж ми се приядоха.

Старицата се впусна в описание на предимствата на жълтите домати спрямо червените. Клеър извади от килера четири кашона и опакова бурканчетата и шишенцата. Щом свърши, Иванел я последва навън до бялото комби с надпис „Уреждане на празненства Уейвърли“ и се настани на предната седалка. Клеър остави кашончетата в багажника, подаде на старицата кутията с „нейната“ торта и голям хартиен плик и седна зад волана.

— Какво има в плика? — поинтересува се Иванел.

— Специална доставка.

— За Фред — многозначително подхвърли старицата.

— Не съм го казала.

— За Фред е.

— Май не те чух. За кого е?

Иванел изсумтя:

— Правиш ми се на хитруша, а?

Клеър се засмя и натисна газта.

Бизнесът й процъфтяваше, защото местните хора знаеха, че ястията, приготвени от цветята, растящи около ябълковото дърво в градината на Уейвърли, въздействат по странен начин на онзи, който ги консумира. Бисквитите с желе от люляк, сладките с чай от лавандула и чаените кексчета с крем от латинка, които дамите от Женското дружество поръчваха веднъж месечно, помагаха на въпросните дами да пазят тайна. Пържените глухарчета, сервирани върху ориз с невен, пълнените цветове от тиква и супата от розови пъпки гарантираха, че гостите ще забележат само красотата на дома, не и недостатъците. Децата, на които даваха мед от анасон и исоп, бонбони с ангелика и кексчета с карамелизирани теменужки, ставаха сериозни и ученолюбиви. Който на Четвърти юли пиеше вино от орлови нокти, придобиваше способността да вижда в тъмното. Особеният аромат на соса от луковици на зюмбюл пораждаше раздразнение и мисли за миналото, салатите с цикория и мента вдъхваха вяра, че ще се случи нещо хубаво.

Домакиня на тазвечерното празненство беше Ана Чапъл, декан на факултета по изкуство в колежа „Ориън“, която в края на всеки пролетен семестър даваше вечеря за колегите си. От пет години насам Клеър осигуряваше храната за тържеството. За нея беше от полза да стане известна сред членовете на академичната общност, очакващи само оригинално меню, докато местните хора, които никога не бяха напускали градчето, се обръщаха към нея за задоволяване на съвсем други потребности — да доверят нещо и да са сигурни, че тайната им ще остане скрита, да получат служебно повишение или да възкресят приятелство.

Първо Клеър спря на фермерския пазар, където държеше под наем няколко полици в една будка, после продължи към града и паркира пред магазин „Деликатесите на Фред“, който две поколения бяха наричали „Бакалията на Фред“, преди клиенти да му станат богатите колежанчета и заможните туристи.

Двете с Иванел влязоха в магазина, дъсченият под заскърца под краката им. Старицата тръгна към щанда с доматите, Клеър — към канцеларията на собственика. Потропа веднъж и отвори вратата:

— Здравей, Фред.

Той седеше по риза с къси ръкави зад старото бюро на баща си, пред него имаше куп фактури, но явно мислеше за друго, защото стреснато подскочи. Изправи се и промърмори:

— Клеър. Много ми е приятно.

— Донесох двата кашона, които поръча.

— Добре, добре. — Той грабна бялото сако, окачено на облегалката на стола, и го облече. Придружи я до комбито, за да й помогне да пренесе кашончетата. — Донесе ли… ъъъ… другото, за което те помолих? — попита, като влязоха в склада.

Тя се поусмихна, върна се до колата, след малко се появи отново и му подаде хартиената торба, в която имаше бутилка вино от рози и здравец.

Фред я взе (личеше, че се чувства неловко) и й връчи плик с чека. Не беше необичайно — винаги й плащаше с чек за желето и оцета, само дето този път сумата беше десеторно по-голяма. А пликът бе по-ярък, сякаш бе пълен със светулки и озарен от надеждата на Фред.

— Благодаря, Фред. Ще се видим другия месец.

— Да. Довиждане, Клеър.

* * *

Фред наблюдаваше как Клеър изчака до вратата, докато Иванел плати на касата. Красавица беше тази Клеър, тъмноока и тъмнокоса, със смугло лице. Изобщо не приличаше на майка си, която бе негова съученичка, но пък и Сидни нямаше прилика с нея. Очевидно момичетата се бяха метнали на бащите си, които и да бяха те. Местните бяха любезни с Клеър, обаче я смятаха за надменна и не я спираха да си побъбрят за времето, за новия мост над магистралата или за чудесната реколта от ягоди през тази година. Беше от рода Уейвърли, а те бяха странни птици. Майката на Клеър беше пройдоха, която си заряза децата и след няколко години загина при автомобилна катастрофа, баба й почти не излизаше от къщи, далечната й братовчедка Иванел вечно раздаваше на хората странни подаръци. Всички Уейвърли бяха такива, също както хората от рода Ръниън бяха дърдорковци, Племънови — лукави, а членовете на фамилията Хопкин неизменно сключваха бракове с по-възрастни жени. Клеър обаче поддържаше изрядно семейната къща, която беше сред най-старите в околността, и бе като магнит за туристите, носещи приходи за градчето. Още по-важно бе, че тя винаги откликваше, когато някой имаше проблем, който можеше да се разреши само чрез цветята, растящи около ябълковото дърво в задния й двор. Беше първата от три поколения Уейвърли, която признаваше дарбата си и бе готова да се притече на помощ. Затова местните я приемаха като една от тях.

Иванел хвана под ръка Клеър, двете излязоха от магазина.

Фред притисна до гърдите си плика с шишенцето и се върна в канцеларията. Свали си сакото, седна зад бюрото и се загледа в малката рамкирана снимка на красив мъж със смокинг, фотографията беше направена на петдесетия му рожден ден преди две години.

Със съдружника му Джеймс бяха неразделни повече от трийсет години и дори хората да подозираха каква е връзката им, тя бе продължила толкова дълго, че никого не го беше грижа. Напоследък обаче двамата се бяха отчуждили и в душата му покълваха семенцата на страха. През последните месеци Джеймс много често започна да нощува в Хикори, където работеше. Твърдеше, че остава твърде до късно и не си струва да шофира до Баскъм. Фред оставаше сам през делниците и се чудеше какво да прави. Джеймс бе онзи, който казваше: „Рецептата ти за задушено е чудесна. Ще го приготвиш ли за вечеря?“ Или: „По телевизията ще дават интересен филм. Хайде да го гледаме.“ Той неизменно беше прав, а когато го нямаше, Фред се колебаеше при вземането дори на най-маловажните решения. Какво да вечеря? Кога да занесе дрехите на химическо — вечерта или на другата сутрин?

Откакто се помнеше, бе чувал за чудодейното вино от здравеца в градината на Уейвърли. Говореше се, че щастието се връща при онзи, който пие от виното, а той мечтаеше за предишните щастливи дни с Джеймс. Клеър приготвяше само една бутилка годишно и я продаваше дяволски скъпо, но ефектът бе гарантиран, защото макар Уейвърли да бяха слепи по отношение на своя живот, неизменно помагаха на другите да прогледнат.

Вдигна слушалката и набра служебния номер на Джеймс. Искаше да го попита какво да вечеря.

Какво месо подхождаше на вълшебно вино?

* * *

Привечер Клеър спря колата пред дома на Ана Чапъл. Ана живееше в една от къщичките, разположени в нещо като задънена улица до самия колеж „Ориън“, и единственият път дотам минаваше през кампуса. Къщичките, предназначени за преподавателите, бяха построени преди сто години едновременно с общежитията. Целта бе академичната общност да е изолирана, което бе разумно предвид едновремешното схващане, че колежът не е място за жени. Запазена бе традицията ректорът да обитава академичното селище, а неколцина преподаватели, включително Ана, живееха в старинните къщурки. Сега обаче повечето обитатели бяха млади семейства, които нямаха нищо общо с колежа, но уединението им допадаше.

— Клеър, добре дошла! — възкликна Ана, като отвори вратата и видя младата жена, нарамила хладилна чанта с ястия, които незабавно трябваше да се приберат в камерата. — Влизай. Искаш ли помощ?

— Благодаря, ще се справя и сама — отвърна Клеър. Всъщност й бе доста трудно да се справя сама през пролетта и лятото, когато беше най-натоварена. Обикновено през годината вземаше на работа първокурснички от „Ориън“. Те не бяха от Баскъм и единствените въпроси, които задаваха, бяха свързани с кулинарните й умения. От горчив опит се беше научила да назначава местни момичета само в краен случай. Повечето се надяваха да научат някоя и друга магия или най-малкото да се доберат до вълшебното дърво в задния двор и да разберат дали легендата е вярна и дали ябълките ще им кажат кое ще е най-важното събитие в живота им.

Клеър отиде в кухнята, прибра бурканчетата в хладилника, отвори задната врата и внесе останалите продукти. Помещението, обзаведено по подобие на фермерска кухня, бързо оживя от топлата пара и прекрасните аромати, които скоро се прокраднаха в цялата къща. За гостите на Ана те бяха като майчина целувка, като завръщане в родния дом.

Ана държеше да използва своите керамични чинии, които твърдеше, че е изработила собственоръчно, затова Клеър първо аранжира салатите и беше готова да сервира, когато домакинята й каза, че гостите вече са на местата си.

Тази вечер менюто включваше салата, супа от юка, свински филета с плънка от латинка, лук и козе сирене, шербет от лимон и върбинка и торта с виолетки и бяла глазура. Клеър сновеше из кухнята, наглеждаше ястията на печката, аранжираше храната в чиниите, поднасяше ги и сръчно ги прибираше, след като гостите приключеха с някое ястие. Тържеството беше официално, но гостите бяха преподаватели във факултета по изкуства и техните съпруги — интелигентни и възпитани хора, които сами си наливаха вода и вино и оценяваха творчеството, вложено от нея във всичко. В подобни случаи, когато й се налагаше да готви и сервира сама, тя не обръщаше внимание на присъстващите, а се съсредоточаваше върху работата си, която днес й се струваше изтощителна, може би защото предишната нощ бе спала на земята в градината. Нямаше нищо против. И без това не умееше да общува с непознати.

Него обаче забеляза. Седеше близо до Ана, която бе начело на масата. Гостите гледаха ястията, които Клеър им поднасяше. Непознатият гледаше нея. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше широкоплещест, с изящни пръсти, устните му бяха нетипично плътни за мъж. Този човек… вещаеше неприятности.

Тя се залови да поднесе десерта; секунди преди да стигне до непознатия, усети нещо като радостно очакване. Не беше сигурна дали чувството е нейно, или долавя неговите емоции.

— Познаваме ли се? — попита той, когато Клеър най-после стигна до него. Усмихна й се така подкупващо, че тя едва сдържа усмивката си.

Постави пред него чинийката с парче торта. Захаросаните виолетки блестяха отгоре му като заскрежени скъпоценни камъни. То сякаш зовеше: „Погледни ме!“, само че непознатият не откъсваше очи от нея:

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Това е Клеър Уейвърли, която приготви храната — каза Ана. Виното й беше развързало езика, страните й бяха поруменели. — Прибягвам до услугите й при всяко тържество на факултета. Скъпа, запознай се с новия ни колега Тейлър Хюс.

Клеър смутено кимна, неприятно й беше, че е станала център на вниманието.

— Уейвърли — замислено проточи Тейлър. Тя понечи да се отдръпне, но той я хвана за рамото и се засмя. — Разбира се. Съседи сме. Живея до вас на Пендланд Стрийт. Къщата в стил кралица Ан е ваша, нали?

Клеър беше толкова изненадана от докосването му, че само кимна.

Той сякаш усети, че я побиха тръпки, и отдръпна ръката си.

— Купих съседната къща — добави. — Нанесох се преди няколко седмици.

Тя безмълвно се взираше в него.

— Е, радвам се, че най-после се запознахме — смотолеви Тейлър.

Клеър отново кимна и отиде в кухнята. Изми и опакова своите съдове, прибра в хладилника кутията със салатата и останалите парчета торта. Кой знае защо беше разсеяна и в лошо настроение. Докато работеше, неволно прокарваше пръсти на мястото, където я бе докоснал Тейлър, сякаш се мъчеше да прогони досадно насекомо.

Преди да натовари последния кашон в комбито, Ана цъфна в кухнята и започна да възхвалява храната и обслужването — или беше пияна, или бе прекалено добре възпитана, за да спомене странното поведение на Клеър към един от гостите.

Клеър се усмихна, взе чека, сбогува се, вдигна кашона и излезе през задната врата. Бавно тръгна към комбито си на алеята. От умората краката й тежаха като олово, всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Нощта обаче бе прекрасна, въздухът бе топъл и сух, затова тя реши да спи на отворен прозорец.

Щом стъпи на тротоара, усети необяснимо въздушно течение. Обърна се — някакъв човек стоеше под дъба в двора на Ана. Не виждаше лицето му, но около него кръжаха миниатюрни пурпурни светлинки, напомнящи електрически искрици.

Човекът се отдръпна от дървото и тя усети погледа му върху себе си. Обърна му гръб и пристъпи към комбито.

— Чакайте — подвикна Тейлър.

Интуицията й подсказваше да продължи да върви; вместо това тя се обърна.

— Имате ли запалка? — попита той.

Клеър затвори очи. Много по-лесно беше да обвини Иванел, ако старицата знаеше какво върши.

Остави на земята кашона и извади от джоба на роклята си жълтата запалка „Бик“. Затова ли й я даде Иванел?

Докато вървеше към Тейлър, й се стори, че грамадна вълна я тласка към незнайни дълбини. Спря недалеч от него и с неописуемо усилие на волята се противопостави на желанието да се приближи.

Той безгрижно се усмихваше. Посочи незапалената си цигара и попита:

— Пушите ли?

— Не. — Клеър му подаде запалката, но той не я взе.

— Знам, че е вредно. Ограничих ги до две на ден. Вече не е модерно да се пуши. — Клеър остана безмълвна, а той запристъпва от крак на крак. — Виждал съм ви в квартала. Дворът ви е чудесен. Аз окосих моя едва преди няколко дни. Май не сте от разговорливите, а? Да не би да съм сторил нещо, с което съм скандализирал квартала? Случвало ли се е да ме видите навън по бельо?

Клеър потръпна. Чувстваше се защитена в дома си и забравяше, че прозорците на съседната къща гледат към солариума, където сутринта се разхождаше гола. Тейлър отново опита да поведе разговор:

— Вечерята беше чудесна.

— Благодаря.

— Може би пак ще се видим.

Сърцето й запрепуска. Беше доволна от живота си. Допуснеше ли някого близо до себе си, щеше да пострада. Имаше Иванел, къщата и работата си. Друго не й трябваше.

— Задръжте запалката. — Подаде му я и се отдалечи.

* * *

Мина по алеята и спря пред къщата, вместо да завие и да паркира отзад. Някой седеше на най-горното стъпало на верандата.

Тя слезе от колата, но не затвори вратата и не изключи фаровете. Тичешком прекоси двора и умората й бе заменена от паника:

— Иванел, какво се е случило?

Старицата тромаво се изправи; на светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше посърнало, призрачно. Държеше два пакета с ново спално бельо и кутия с ягодови кексчета.

— Не можех да заспя, докато не ти донеса подаръците. Вземи ги и ме остави да се наспя.

Клеър изкачи стъпалата, взе пакетите и прегърна старицата:

— Кога дойде?

— Преди около час. Тъкмо си легнах и ме осени, че ти трябват още чаршафи и ягодови кексчета.

— Защо не ми се обади по мобилния телефон? Щях да мина край вас и да ти спестя разкарването.

— Така не става. Не знам защо.

— Остани да спиш тук. Ще ти стопля мляко с много захар.

— Не! — отсече Иванел. — Отивам си вкъщи.

След чувствата, които Тейлър бе пробудил в сърцето й, Клеър бе още по-твърдо решена да отстоява онова, което имаше, на което държеше.

— Може би чаршафите означават, че ще ти застеля легло — подхвърли и се опита да поведе старицата към вратата. — Остани при мен. Моля те.

— Не! Не са за мен! Не знам за какво са! Никога не знам за какво са! — извика Иванел. Въздъхна дълбоко и снижи глас: — Остави ме да си ида у дома.

Клеър се презря заради слабостта си. Потупа по гърба старицата:

— Както искаш. Ще те закарам. — Остави чаршафите и кутията с кексчета на люлеещия се стол до вратата. — Ела, миличка. — Тя поведе сънената старица към комбито.

* * *

Тейлър Хюс спря джипа пред дома си. Къщата на Клеър тънеше в мрак. Той слезе от колата и направи няколко крачки по алеята, но изведнъж спря. Още не му се прибираше.

Чу топуркане на лапи по тротоара и се обърна. Наблизо профуча малък черен териер, който преследваше нощна пеперуда, прелитаща между уличните лампи.

Тейлър зачака — предполагаше какво ще последва.

И не се излъга. След секунди видя госпожа Краноуски — кльощава старица с прическа, която напомняше купичка с разтопен сладолед. Тя тичаше след кучето и викаше:

— Едуард! Едуард! Върни се при мама! Едуард! Веднага се върни!

— Искате ли помощ, госпожо Краноуски? — попита Тейлър, когато възрастната дама спря да си поеме въздух.

— Не, благодаря, Тейлър. — Тя отново затича и изчезна от погледа му.

Скоро след пренасянето си в новата къща той бе открил, че този спектакъл се разиграва поне четири пъти дневно.

Хубаво бе ежедневието да се подчинява на установен ред.

Според него това беше най-важното. Ваканцията между пролетния и летния семестър беше две седмици, а той открай време се изнервяше, когато животът му излизаше от обичайното русло. Харесваше стабилността. Понякога се питаше дали това чувство му е вродено или придобито по-късно. Родителите му — грънчари и наркомани, насърчаваха артистичните му заложби. Едва когато започна училище, той узна, че е забранено да се рисува по стените. Изпита неописуемо облекчение. Училището му даде стабилност, правила, цели. През летните ваканции той забравяше да се храни, защото часове наред рисуваше и фантазираше. Родителите му обожаваха мечтателната му натура. Детството му беше безгрижно, само дето растеше в семейство, в което амбициите и темата за Роналд Рейгън бяха табу. Бе убеден, че ще живее оскъдно, но щастливо, като продава на нищожна цена своите произведения. В училище обаче му хареса, в колежа се почувства още по-добре, не му се искаше да го напусне.

Затова реши да преподава.

Родителите му бяха изумени и потресени. Според тях солидните доходи бяха равнозначни на престъплението да станеш републиканец.

След малко госпожа Краноуски мина край него, палавият Едуард се опитваше да се изскубне от прегръдката й.

— Добро куче — мърмореше тя. — Доброто куче на мама.

— Лека нощ, госпожо Краноуски — подвикна й Тейлър.

— Лека нощ, Тейлър.

Харесваше му това смахнато градче.

След като се дипломира, започна работа в една гимназия във Флорида, където учителите бяха толкова дефицитни, че му дадоха висока заплата и поеха наема, плюс разходите за преместването му от Кънектикът. След около година започна да води и вечерните курсове в местния университет.

Попадна в Баскъм по една щастлива случайност. На конференция в Орландо се запозна с преподавателка в колежа „Ориън“. Пийнаха вино, пофлиртуваха, последва нощ на бурен секс в хотелската й стая. Минаха няколко години. По време на една лятна ваканция, когато пак не го свърташе на едно място, той научи, че търсят преподавател за факултета по изкуства в колежа „Ориън“, и в съзнанието му възкръсна приключението в Орландо. Кандидатства и го назначиха. Забравил беше името на жената, спомняше си само романтиката на преживяването.

С напредването на възрастта все по-често размишляваше защо не се е оженил; даваше си сметка, че в градчето са го довели поредното неспокойно лято и мечтата за жена, с която бе имал мимолетна връзка.

Дали бе романтично или достойно за съжаление?

Нещо тупна зад къщата му, той извади ръце от джобовете си и тръгна към задния двор. Преди няколко дни беше окосил високата трева и я беше зарязал. Може би трябваше да я събере на едно място. Само че за какво му беше? Не можеше да я остави на купчина посред двора. Какво щеше да стане, ако изсъхнеше и унищожеше тревата отдолу?

Беше първият ден на ваканцията, а той вече беше обсебен от моравата. И очакваше да стане още по-лошо.

Какво щеше да прави до започването на лятната сесия?

Наложително беше да си запише да се храни. Щеше да го стори още тази вечер, иначе можеше да забрави. Щеше да закачи бележките на хладилника, на канапето, на леглото и на гардероба.

Лампата на задната веранда осветяваше двора — много малък в сравнение с двора на къщата на Уейвърли. Разделяше ги метална ограда с шипове, обрасла с орлов нокът. Откакто Тейлър живееше тук, на два пъти беше хващал хлапета, които се катереха по нея. Обясняваха, че се опитват да стигнат до ябълковото дърво, което според него беше глупаво, защото в кампуса растяха най-малко шест подобни дървета. Опитваше се да им го обясни, само че те го гледаха сякаш е малоумен. Казваха, че това ябълково дърво не е като другите.

Той тръгна край живия плет, вдишвайки аромата на разцъфналите храсти. Подритна нещо, наведе се и видя, че е ябълка. Няколко се бяха изтъркаляли от малката купчина до оградата. Още една тупна на земята. За пръв път Тейлър виждаше плодовете да падат от тази страна на оградата. Та дървото дори не се виждаше от неговия двор!

Вдигна розова ябълчица, излъска я с ризата си и отхапа.

Бавно тръгна обратно към къщата. Каза си, че утре ще събере плодовете в кашонче, ще ги занесе на Клеър и ще й разкаже за случилото се. Всъщност търсеше повод да я види отново.

Може би щеше да е поредното преследване на жена, което щеше да го отведе в задънена улица. „Какво пък толкова! — помисли си. — Важното е да правя онова, което умея.“

Последният му спомен бе как стъпи на задната веранда.

После му се присъни нещо невероятно.