Жан Соломонов
Престъплението, което Мартина разкри

— Едно от най-важните неща, които трябва да знаеш, е кои „кучешки консерви“ стават за ядене и кои — не. Утре сутринта ще се вдигнем двамата и ще ти ги покажа в супера отсреща. Можеш да ми имаш пълно доверие. Преди време чуках дъщерята на един ветеринар, та информацията ми е от първа ръка.

Младежът, който ми предлагаше да ме запише в столовата на „З0 милиона приятели“^[1], беше тъй нареченият Митко Морският. Матрос от потънал кораб, преди години той беше акостирал в Марсилия и оттогава често търсеше българска компания и чашка питие да си разпусне душата. Но тази вечер бяхме бомба! „Писателят“ ни беше поканил да споделим бутилка асеновградска гроздова, която през втора ръка се бе озовала на кухненската му маса. Чудеса ставали не само в Библията! Благодарение на този еликсир домакинът вече държеше обичайната си реч. След третата чаша той винаги призоваваше братята Кирил и Методий да си оправят сметките.

— Не, не, аз наистина ви моля да ми отговорите. Какво спечелихме ние, българите, от тия двамата? Нищо, с едно голямо „Н“! Защото тяхната азбука, тя даже не и тяхна, а на учениците им, не само не ни приобщи към европейските народи и цивилизацията им, а тъкмо наопаки — издигна стена между тях и нас. Погледнете хърватите и словенците, например. Не е необходимо да ходите по-далече. И те са били варвари. Обаачее дошли католиците, покръстили ги както трябва, дали им латиницата за азбука и готово-о! „Европа за европейците“, както казваше на времето генерал Де Гол. А ние — долу в дупката с разните там сърби, черногорци, руси и прочие. Ако пък ни бяха поробили немци, какъвто е случаят с Балтийските народи — още по-хубаво. Щях да си стоя пред компютъра и да си пиша романите на език, понятен за всички цивилизовани нации. А сега какво? Принуден съм да целувам пъпчивия гъз на Мартина, да й търпя сцените, само и само да продължи да ме превежда. По-шибана участ от тази не можех даже да си представя.

Обратната страна на медала, естествено, беше малко по-друга. Писателят имаше издадени няколко новели на теми, които можеха да бъдат безопасно разглеждани по времето на „все по-пълното задоволяване на потребностите на гражданите“. Имаше и един роман, за който в две-три издателства му бяха казали, че най-добре е да не си слагат таралеж в гащите и Ники Б. (това бе истинското му име) тогава се самообяви за десидент и „си вдигна чуковете с омерзение“, според артистичния му израз. Но когато се оказа в страната, където можеш и в метрото да се подиграваш с президента, без да се страхуваш, че няма да вечеряш вкъщи, пред него се бе изправила една нова Китайска стена. Френският му език, достатъчно добър за келнерките по кафенетата, далеч не достигаше за словесно витийство върху белия лист. Базовата култура — също. Така той беше загубил не само родината си, както всички нас, но и най-скъпото, което човек на перото може да има — езика си! Останалото си беше чист пиянски фолклор. Особено деликатният намек за споменатите интимни части на Мартина — висока, много стилна блондинка, за която всички му завиждахме.

Митко Морският използува паузата и бързо продължи:

— Значи, разбрахме се, нали. Утре след закуска слизаме до супера. Разбери бе, братче, това е много важно за тебе. Като цвръкнеш месото с малко лучец и подправки на тигана, става муци — щракна той с пръсти, с което ме убеди окончателно. Но този човек е искрен, дявол да го вземе, помислих си аз. Защо не го приема от тази му страна. Ако днес нямам нужда, утре… кой знае?

Вечерта се очертаваше великолепна. Мартина, с която Писателят живееше от години, освен завидния си български, учен първо в Монпелие и затвърден в многобройните семинари, които Софийският университет устройваше всяко лято, беше и изрядна домакиня: кьополуто, пълнените пиперки и шопската салатка за нея отдавна не криеха никаква тайна. Беше на „ти“ с разните видове мешана скара, но най-големият бисер от короната й беше шкембе чорбата. Интересно, френската кухня има десетки рецепти за карантия, но това просто блюдо тук е напълно непознато. Писателят се шегуваше понякога, че ако гаджето му реши да зареже академичната си кариера, един български ресторант ще я направи бързо прочута и богата.

На масата пред нас имаше вече пълна тенджера чорба, достойна за „Шопска среща“, затова всички бяхме весели като войници пред градска отпуска. Забравих да спомена, че на вечерта присъствуваше по-скоро с мълчанието си още една двойка българи — Кирил и Елена. По-млади от нас, те непрекъснато си пускаха ръце под масата, като при това запазваха невинните изражения по лицата си, което ни развеселяваше допълнително. Двамата се бяха запознали наскоро, но за жалост живееха в имигрантско общежитие. Там човек никога не разполага със самостоятелна стая, ако не покаже брачно свидетелство. Въобще, липсата на „терен“ беше най-познатото и най-тежкото наказание на неустроилия се имигрант. Дори и да намериш жена, която е благосклонна към теб, как да дадете петдесет евро за някой евтин хотел, когато двамата имате за месеца общо шестстотин и купони за безплатния стол веднъж дневно…

Но тази вечер — след нас и потоп! Носталгията ни беше стигнала дотам, че някой беше донесъл от къщи истински глинени гювечета. А Мартина беше надминала себе си. На препълнен стомах Писателят отново успя да прости на двамата Солунски братя и като натъпка лулата си, предложи да ни прочете последната глава, която приключил днес. Настанихме се удобно и… гаф на гафовете! Електричеството угасна навсякъде.

— Къде ти е таблото, Ники? — скочихме тримата майстори по всичко.

— Няма да стане лесно! Бушоните ни са от стария тип — с една оловна телчица. Зарежете. Горят рядко, но като горят — горят. Сега ще сме на свещи до утре. Долу на пристанището има един дядка, който още продава такива антики на Едисон. Сто пъти писахме на собственика да смени инсталацията — не ще и да чуе. Скъпо било, трудно било… кожодер! Вентилаторите спряха! Това ни е белята, не осветлението.

Наистина на свещи четенето придоби неповторимо романтичен характер. Жалко, че не ставаше дума за нещастни влюбени, а за една доста сурова култовска история. От аварията, обаче, бързо се възползуваха Кирил и Елена, които тихомълком се изнизаха към стаята за гости. На френски помещението, което Мартина беше нарекла така, се нарича „шкаф“. Типична за старите апартаменти миниатюрна стаичка, винаги до кухнята, само с едно малко прозорче към нея. Вътре слугинята е поставяла леглото си и една ракла. Повече — здраве! Някогашната слугинска ракла тук бе заменена с голям хладилник, където се складираха консерви и туршии поради липса на мазе.

Любовта, както се знае, е сляпа. Затова останалият в бутилката Асеновградски елексир щеше да се раздели между трима ни. Факт, който не ни беше, ама никак даже, неприятен.

След четенето, на интимната светлина на свещите аз, като най-нов в компанията, трябваше да разкажа, но без заобикалки, кога, как и защо съм се озовал в Марсилия. Съмнявам се, че компанията научи нещо ново. Както казва Маркес, ние всички имаме три живота: един публичен, един личен и един, който само ние си знаем. Затова, когато говорим от първо лице, често правим амалгама, но тя рядко е много плътна.

Бутилката ни отдавна беше свършила! Допихме си с някакво подобие на крушова ракия. Боже, колко мъка има по този свят, Боже… Така и не забелязахме, че отдавна беше прехвърлил 12-тият кобен час. Вероятно защото никой не влетя през прозореца, яхнал метла. Само по едно време Мартина нарече Писателя „пияна свиня“ и си отиде, тръшкайки силно вратата. Неволно си спомних за думи, дочути на една тераса: „Виж, виж, Пиер, каква хубава жена минава. Бижу — отвърна Пиер, — а кому ли вече е омръзнала!“

Митко Морския тихо, съвсем по цивилному похъркваше на един плетен стол. Разчитах на него да ми прави компания по пътя, но така… Реших, че ще е по-предвидливо от моя страна да се сприятеля с диванчето в кухнята. Оттук ми беше по-близо за работа. А и бях казал на Сузи, че отивам у Писателя, следователно беше съвсем ненужно да звъня по петляно време, за да я предупредя, че няма да си спя вкъщи.

Сутринта се събудих по навик преди седем и като добра домакиня изринах от масата следите от тежката ни носталгия, подредих купичките за закуска и кипнах кафето на газовата печка. Хубаво, че я имаше. Налях си голяма чаша с чувство на дълбока завист към другите. Тия ленивци или са безработни, или ако работят, не са длъжни да стават в зори. Какво да се прави?! Светът е несправедлив! Взех си и една бисквита, когато женски писък ме стресна така, че я изпуснах в кафето…

— Кръв, кръв, помощ, а-а-а

Гласът викаше на български и идеше отнякъде съвсем наблизо. Дали не от нас? Докато се окопитя от шока, крясъкът се повтори, вратата се отвори с блъсък и Елена, момичето на Кирил, влетя само по един стринг с вдигнати окървавени ръце, от които капеше навсякъде по нея и по пода.

— Труп! Заклан човек! Всичко е в кръв. Пом-о-о-мо-о-ошшщ…

— ?!?!

След минута всички бяхме вече в кухнята и се мъчехме да успокоим или поне да накараме да млъкне омазаната с кръв и сълзи Елена. По съседските прозорци, винаги отворени заради лятото, вече надничаха любопитни съседски лица.

— Там, там — сочеше тя и хълцаше от ужас.

Всички вкупом се заблъскахме в тесния коридор. Нима Кирил?! В стаичката той, гол както го е майка родила, стоеше пребледнял върху леглото с гръб притиснат до стената и изцъклени очи. На балатума пред него, до отворената врата на хладилника се бе сплула някаква червено-бяла маса, от която се точеха струйки кръв и изчезваха някъде под леглото…

Стояхме като вцепенени. „Всеки има по един труп в гардероба си“ гласи една френска поговорка. Но там става дума за онези малки секрети, които всеки си има. А тук ставаше дума за плът, защото това на пода бе плът и кръв. Стояхме и се гледахме минути, дълги сякаш век.

— Merde alors — избухна в истеричен смях Мартина, едва успявайки да си поеме въздух. После като заекваше на двата езика започна да сочи ту корема и гърдите си, ту главата си и се смееше по това до посиняване…

— Les trips, les trips!!!, к-а-а-рантията — най-сетне успя да произнесе тя и като триеше по детски сълзите си с юмруци, се срина на леглото, ритайки с крака във въздуха.

Сега вече всички избухнахме в смях. Смееха се даже и двете „жертви“ на кървавото „престъпление“. Трябваше ни обаче доста време и доста кафе, за да разнищим работата докрай.

Ще започна с това, че Писателят имаше приятел българин в местната кланица, който го снабдяваше с месо и карантия по цени за персонала. Тъкмо миналата седмица семейството беше пазарувало главно чревца, шкембе и дроб, който беше в основата на среднощната драма. Всичко това спокойно си стояло в камерата до момента, когато старите бушони не им скроили номер и на тях. В спрелия хладилник топлата марсилска нощ направила неизбежното. И когато в полумрака Елена станала да търси нещо студено за пиене и по погрешка отворила камерата, размразените пакети се свлекли през ръцете й и се пльоснали в кърваво петно на пода. Прибавете към това и естественото притеснение на двамата, които гледаха да са по-дискретни във визитата си — кафе с канапе. Останалото знаете.

Приятелят на Писателя отдавна напусна кланицата. Сега си купуваме шкембе от местния супер. И всеки път, когато си го готвим, си преповтаряме тази сцена. Елена по стринг с побеляло от ужас лице и високо вдигнати ръце, от които капе кръв! Хичкок ли? Пък и какви чудесни гърди имаше това момиче. Целите покрити с лунички.