Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Издание:

Жан Соломонов. Българско нашествие във Вилфранш. Шестнадесет години по-късно

ИК Огледало, София, 2005

ISBN: 954-8041-21-9

 

© 2005 Жан Соломонов — автор

© 2005 Илия Петров — корица

 

Текстът на книгата е предоставен на Читанката от автора си с променено подзаглавие: „Берлинската стена, двадесет години по-късно“. Книгата има и френско издание:

 

Invasion Bulgare à Villfranche

Le mur de Berlin, 20 ans plus tard

 

IDDN.FR.010.0114309.000

 

© 2009 Jean Solomonof, auteur

© 2009 Aneta Solomon, traduction

© 2009 D-r Svetoslav Botev, couverture

 

Éditions Publibook

Paris — France

2009

История

  1. — Добавяне

От всички добри, по-малко добри или направо лоши български поговорки има една, която направо ненавиждам: „Каква я мислехме, каква стана!“. Проф. Ал. Балан твърди, че тя съществувала само в българския език, защото нашенецът мислел на парче, но това никак не ме успокоява. Ненавиждам я, защото е вярна!

През далечната 1991 ме изпратиха на работа във Франция, но след само три месеца се оказа, че у нас нещата май пак са се пообъркали, та трябваше да се наредя на опашката пред Префектурата. Тази за чужденците, а не онази за белите хора. Право на престой ми дадоха, но работа — не! Французи с дипломи БАК + 5 не си намираха, та аз ли? Какво можех да работя? Всичко! Това винаги означава нищо. При това си бях преправил СВ-то точно както в познатия еврейски виц. Вместо вехтошар бях писал антиквар. Но не хвана дикиш. Нямах подходящия „лук“. След близо два месеца висене пред обявите разбрах, че единственият ми изход е да се опитам да продавам общата си култура. Колкото дадат — толкова. Смених гишето в Трудовата борса и представих истинското си СВ. Предложиха ми мястото на рецепционист в един културен център. Вътре имаше музейна сбирка, картинна галерия и затова туристи не липсваха. Условие, без което не може — да се знаят езици. След седмица — чудо! Позвъниха ми за лична среща.

Честно казано, вдигнах си адреналина като студент на изпит по старобългарски при Пешо Илчев, мир на праха му.

Бутнах вратата и застанах пред един господин, който бе копие на Джентълмена от музея на мадам Тисо. Тънки посребрени мустачки, къса коса на път, пръстен с монограм на лявата ръка, халка, пипийонка, карирано сако. Добре, че се бях поспретнал и аз. Джентълменът ритуално ми предложи стол, извади папка с моето име и започна да чете ред по ред, като след всеки пасаж ме поглеждаше. Някак така, особено.

— Вашият френски е като на моята баба. Къде сте го учили?

— С баба си, румънката.

— !?

Прехапах си езика. Кой обича да му подхвърлят, че е остарял. Но реакция нямаше.

— В графа езици сте писали и немски — и мина веднага на немски.

Моят немски! Някога изкарах три месеца в киноцентъра Бабелсберг, тогава ГДР, и паралел между Гьоте и Молиер щеше доста да ме затрудни. Затова заложих всичко на една карта.

— Боя се, че не ви разбирам твърде. Вие не говорите хохдойч (щото аз го говорех), а диалект, който ми е малко чужд…

— Прав сте — усмихна се Джентълменът, — аз съм елзасец.

И мина на френски. Оказа се, че Бог съществувал.

— Писали сте също и иврит. В Израел ли сте живял?

— Не, учил съм го в Унгария.

— Значи говорите и унгарски?

— Не съм го писал, защото едва ли имате много унгарски туристи (това беше преди да сме всички в Европа), но се оправям. Служа си на второ ниво и със сърбохърватски, но по същите причини няма да го намерите там.

— !?

Зад гърба ми се чу деликатно покашляне. Секретарката му се приближи и му прошепна нещо на ухото. Е, казах си, дойде истинският кандидат, приятелю. Жалко за новата риза. Но се оказа друго.

— Понеже аз не мога да оценя вашия иврит, в другата стая ви чака един господин, който съм помолил да го стори.

Оттатък пред сервиз за чай се беше разположил един ортодоксален равин с дългите си пейси (масури зад ушите), самурена шапка и черен кафтан. Поздравихме се и започнахме разговор за всичко и за нищо, докато изведнъж равинът каза:

— Слушай, ти да не би да си руснак?

— Не, рави, българин съм.

— Да, ама имаш ламет мифта (завалваш л-то). Руски говориш ли?

— Разбира се, но акцентът ми е като на всички славяни. На френски пък завалвам р-то. Съдба…

Минахме на руски за голяма радост на рави, който се оказа от Одеса. Пихме чай „на перекуску“ и си разказахме няколко стари вица за Чапаев и за Петка. Собствено, той разказваше, а аз любезно се смеех. По едно време, видимо привлечен от необичайния шум, Джентълменът влезе и като ни чу, че си бъбрим на руски, учтиво припомни:

— Ама г-н Зилберщайн, господинът е тук за изпита по иврит.

— Да бе, да, той иврит знае — махна благосклонно равинът, — ама като от сто години не съм говорил руски, дощя ми се да си поговорим.

И като се обърна към мен, каза на руски: „Давай, давай, Моня“.

След седмица вече бях облякъл блейзера с монограм на асоциацията и приемах, както можех, разните туристи. На пробен срок, разбира се! „Обслужването е изкуство“ гласи един от девизите на тази професия, но всичко се учи. Мина още седмица и Джентълменът, тоест г-н Марсел Генсбурже (хубавият Марсел, както го наричаха всички) или г-н Директорът, зависи кой какъв му се падаше, слезе при мен и ми каза:

— Г-н Соломонов, в 11.00 очакваме да ни посети консулът на Турция. Пуснете го да влезе вътре с колата си и бъдете крайно вежлив.

Всъщност хубавият Марсел беше много добър и приятен човек, но нашивката си е нашивка. Пет минути преди да удари 11 ч., пристегнах възела на вратовръзката си и натиснах бутона, за да се отвори широко порталът. Точно в 11.00 черен блиндиран джип „Мерцедес“ влезе тихо в дворчето. През страничните врати излязоха двама мустакати бабаити с орлови носове и лош поглед (хората от този занаят винаги си носят печата), след тях строен мъж на моята възраст, който ми подаде ръка и поздрави с произношение от най-горните етажи на Сорбоната. Балканският ми синдром обаче не изтрая. Направих смирено темане, както бях виждал по филмите, пуснах най-прелестната си усмивка и му изтърсих:

— Саблар хаир олсун, консул бей.

Човекът видимо се сепна, но като опитен дипломат се овладя мигновено и като кимна едва забележимо, ми отвърна любезно:

— Сана да гелсън, ефенди.

На ход бях аз. Обърнах се към сащисаните гавази, посочих им приемната и казах тихо:

— Чочукларъ, бир кафе, бир чай? Шекерларъ, татларъ. Буйрунос, буйрунус.

Двамата врътнаха отрицателно глави, но друго и не очаквах. Кимнах още веднъж на консула и му посочих трите стъпала до бюрото на Марсел. Всъщност той вече се беше показал. Направих още две протоколни крачки напред и със същото учтиво темане ги представих:

— Консул бей, директор бей. Афедерсън.

И си слязох. Поне, викам си, начесах си крастата от времето, когато имах приятели в турския вестник „Йени йъшък“ на горния етаж на полиграфическия комбинат. Какво са говорили вътре двамата шефове, не ми е работа, но на излизане от първия поглед, който разменихме с Марсел, той не се сдържа:

— Ама, господин Соломонов, вие сте владеели и турски!?

Консулът видимо му бе споделил изненадата си от моето посрещане и сега се усмихваше съвсем по нашенски. Вдигнах скромно рамене по посока Марсел и още по-скромно пуснах по посока на консула:

— Кючуклъръ, бе комшу. Кючуклъръ идерим.

— Нерде гелдим, ефенди?

— Тракия, гиби — продължих да скромнича аз. Е, сега вече нямаше начин да не ме вземат.

Крачехме един до друг с консула към портала и мен от радост ли, от бяс ли, от що ли, ама моите балкански дивотии пак ме наскочиха. Тихинко си подхванах една песен, дето я помнех още от трета батарея в Карнобат:

„Ой, аман, аман, нерде о генлер…“ — текстът е доста нецензурен и е съвсем като за войници.

(Ох, аман, аман, къде го онова време, когато имаше задници като тъпани, цици като любеници и х…е като зурли.) Сепнах се на първия ред, когато изведнъж възпитаникът на Сорбоната тихичко ми припя втория. Да ме простят някои, но Балканският синдром е като СПИН-а. Не се лекува! Зад нас хубавият Марсел се беше вкаменил като статуята на Лот.

Беше един петък, който никога няма да забравя. В понеделник г-н Генсбурже ме извика тържествено в кабинета си и знаете ли какво ми връчи? Договор за постоянна работа в асоциацията с всички права и доволствия на френските работници. Останах там, докато станах „французин“, и имах много случаи да доказвам, че съм полиглот. С някои от туристите говорех на испански (всъщност — ладиното на българските сефаради). Други, съседи от Влашко, поздравявах с „Буна диминяца, домнуле“, но вече никой на нищо не се учудваше. Само веднъж чух зад гърба си клюката, че съм говорел и китайски, но от скромност го крия. Затова тук е мястото да кажа истината, цялата истина и само истината!

Знам, мисля, добре само родния си български. Останалото ми е точно според една друга поговорка, която пък много си обичам: „Сиромах човек, жив дявол“.

Край