Жан Соломонов
Третата световна война завърши!

Най-сетне! И тази война най-сетне завърши. Медиите я нарекоха „студена“. Без значение името. Това си беше най-обикновена война като всички други. Имаше фронтова линия, телени мрежи, войници с автомати и кучета. От другата страна — също. Стреляха с истински патрони и понякога убиваха. Правеха се нечувани разходи за издръжка на шпиони, разузнавачи, агенти и двойни агенти. Работата им, разбира се, беше топ-секрет, но понякога, нали и те бяха хора, информация изтичаше. И тази тънка струйка писателите бързо превърнаха в пълноводна река. За някои — златна. Супер актьори и супер режисьори показваха по-живо от живото как нашият герой разбива на пух и прах вражеското разузнаване. После онези си го връщаха и така делото преуспяваше. Нека все пак да сме честни, имаше и чудесни романи, от които се родиха чудесни филми. Нали в крина къклица винаги може да попадне и малко жито. На екрана минаха гениални актьори, които ни караха да хапем устни и да стискаме юмруци в полумракния салон, забравяйки, че тази война е „на ужким“. Но война имаше и то каква! Купуваха се и се произвеждаха все по-модерни и по-скъпи танкове, кораби, самолети, ракети, спътници — щом всеки искаше да бъде по-силен от другия. И изведнъж всичкото това рухна!

От началото никой не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си. Не повярваха даже и тези, чиято професия беше да научат първи и да информират правителствата си. Но какво за Бога се беше случило?! Просто Сибирската мечка, както я беше кръстил Збигнев Бжежински, бе изяла и последния си картоф. Премръзнала и гладна тя се отдръпна и стената падна. Беше година 1989-а.

Всъщност стената не падна. Тя бе разбита с чукове и търнокопи от берлинчани от двете страни на разделения свят. Хилядите колекционери наредиха бетонните отломки по лавиците си редом с каските от Вердюн и гилзите от Сталинград… както след всяка война. Само дето този път мирът дойде някак тихомълком, делнично. Нямаше парад на пленените знамена, не отляха кръстове от завоюваните противникови оръдия, нямаше ги даже онези дълги и красиво калиграфисани пергаменти с червени печати, които журналисти и оператори толкова обичат да снимат и показват. Нищо и за читанките, нищо за музеите. Чисто и просто мир.

Пред милионите хора зад бившата Желязна завеса се изправи въпросът: „А сега накъде?“ Преди нещата бяха далеч по-прости. Още от 1917 г. те бяха насилвани да строят разните видове социализми и комунизми. Вярно, трябваше да се попристягат коланите, но имаше ясна цел: „Всичко за победата! Смърт на врага!“ И изведнъж се оказа, че противници вече въобще нямало. Сега, помислиха си всички, освободените от военните бюджети милиони ще се изсипят като златен дъжд на изобилието върху здравеопазването, образованието, мизерните заплати и още по-мизерните пенсии.

Мираж на миражите! Защото стана точно обратното. Парите бързо изчезнаха в джобовете на незнайно кои мафии. Бедните станаха още по-бедни, богатите още по-богати. Неизмерима безработица покоси цели райони и заличи браншове в индустрията. Развихри се невиждана престъпност и корупция. Образованието и личната култура започнаха да се котират по-ниско от средно пълна количка в местния супер. Моралните качества станаха скрупули, даже пороци. „Колкото по-бедни стават мъжете на един народ, толкова по-голи жените му“ стана витрина на един нов живот по пътя към дълго лелеяната демокрация. И отново специалисти започнаха да обясняват, че става дума за „Преходен период“. Лошото е, че улисани в обяснения и анализи, те бяха забравили да обяснят какво ще се яде по време на прехода и колко ще трае той.

И отново, както след всяка война, край границите изникнаха бежански лагери. Поотделно или на цели семейства, нарамили куфари и вързопи, победените: бивши работници без фабрики, земеделци без земя, учители без ученици, лекари без пациенти — всички оскотели от недоимък и безперспективност се запромъкваха към препълнените трапези на държавите победителки. Те не искаха много. Само да им позволят да приберат трохите от богатите им трапези. Новодошлите бяха готови на всякаква работа срещу всякакво заплащане. При всички случаи то щеше да е по-добро от нищото в победената им родина. Но уви! Трохите се оказаха малко, а гладните — много. Защото държавите победителки си имаха своите бедни, за които трябваше първо да се погрижат. За останалото се погрижиха смазващата бюрокрация, чиито език новодошлите често не разбираха, и полицията с телените мрежи, кучета и автомати — език, който всички чудесно разбираха!

И все пак някои успяваха да се промъкнат през дупките на ситото. Стъпиха на „Обетованата земя“! Сега пред себе си имаха да преодоляват бариерата на непознатите в родината им отношения работник — работодател, огорчението, че квалификацията им тук не служи за нищо, без да говорим за липсата на нормален покрив и постоянното броене на стотинки. Така квалифицирани работници станаха носачи, учители — портиери, лекари — санитари, адвокати — келнери и миячи на чинии, земеделци — „оператори на площ“ според един претенциозен ефемизъм, сиреч метачи. Въобще все места, които местните бедни не желаеха да погледнат. Новодошлите, на които Фортуна се беше усмихнала, ги заеха, но колко от тях можеха да приемат с леко сърце новата си форма на оцеляване? По-слабите потърсиха утеха в дъното на чашата, други — в дрогата, трети просто попаднаха в затвора. Стари семейства, градени с години, рухнаха сякаш от нищо. Новосъздадените се силеха със силата на секса да заменят истинската сантиментална спойка. Децата — според възможностите си, защото отдавна бяха разбрали — тук може всичко, но нищо не идва даром! И от време на време някоя носталгична вечеря със сънародници помагаше да се оближат старите рани и да позавехнат новите. А на сутринта трябваше да се поеме отново войната за насъщния. И отново „студена“. Защото никъде по света никой не обича „другоселците“, но не се отказва да ги експлоатира. Vae victis! Както след всяка война…