Лидия Чуковска
София Петровна (1)

1.

След смъртта на мъжа си София Петровна записа курсове по машинопис. Беше й необходима професия — Коля едва ли скоро щеше да започне да печели. След училище той на всяка цена трябваше да постъпи в институт. Фьодор Иванович не би допуснал синът му да остане без висше образование… С пишещата машина София Петровна се справи лесно — къде по-грамотна беше тя от съвременните дамички. И с тази отлична квалификация бързо си намери място в едно от големите ленинградски издателства.

Канцеларският живот изцяло погълна София Петровна. След месец вече не можеше да проумее, как по-рано е живяла без службата. Наистина, неприятно беше сутрин да става в студа, на електрическа крушка, да мръзне на трамвайната спирка сред тълпа недоспали, мрачни хора; вярно, от тракането на машините в края на работния ден я болеше глава, но пък колко увлекателна и интересна се оказа работата зад бюро! Като момиче много обичаше гимназията и плачеше, когато поради хрема я задържаха вкъщи, а сега й хареса да ходи и в службата. Нейната прецизност беше забелязана и скоро я повишиха в старша машинописка — нещо като завеждаща машинописното бюро. Да разпределя работата, да брои страници и редове, да перфорира листовете — всичко това хареса на София Петровна много повече отколкото сама да пише на машината. При почукване на прозорчето на дървеното гише, тя го открехваше и с достойнство, безмълвно, поемаше хартията. В повечето случаи това бяха сметки, планове, отчети, официални писма и заповеди, но понякога и ръкопис на съвременен писател. „Ще бъде готово след 25 минути — казваше София Петровна и поглеждаше големия часовник. — Ясно. Не. Точно след 25 минути, не по-рано.“ — и без да се впуска в разговори затваряше прозорчето. Помисляше малко и даваше листовете на онази машинописка, която смяташе най-подходяща за дадената работа, а ако листовете донесеше секретарката на директора, избираше най-бързата, най-грамотната и най-прецизната.

На младини, през скучните дни, когато Фьодор Иванович излизаше за дълго на визитация, тя мечтаеше за собствено шивашко ателие. В голяма, светла стая са седнали миловидни девойки, навели се над естествената коприна, а тя ги напътства и по време на пробите разговаря на светски теми с елегантните дами. Но машинописното бюро беше нещо много по-добро, някак и по-значимо. Сега за София Петровна често се налагаше първа, още в ръкопис, да прочете някое ново произведение на съветската литература — повест или роман — и, макар съветските романи и повести да й се струваха скучновати, защото разказваха все за боеве, трактори, заводски цехове и твърде малко за любов, тя въпреки това бе поласкана. Започна да къдри отрано посивелите си коси и докато ги миеше, към водата добавяше и малко синка, та да не пожълтяват. В обикновена черна дреха — но затова пък с яка от истински стари дантели — с подострен молив в горното джобче, тя се чувстваше делова, солидна и в същото време изящна. Машинописките имаха страх от нея и помежду си я наричаха „класната“. Но слушаха. И тя желаеше да бъде строга, но справедлива. В почивката вежливо разговаряше с ония от тях, които пишеха старателно и грамотно — говореше за трудностите с директорския почерк и за това, че да си червиш устните, не всекиму отива, а с тия, дето пишеха „репитиция“ и „коликтив“, се държеше надменно. Една от госпожите, Ерна Семьоновна, лазеше по нервите на София Петровна — грешеше почти на всяка дума, нахално пушеше и дърдореше в работно време. Ерна Семьоновна смътно напомняше на София Петровна една нахална прислужничка, която навремето бяха наели. Наричаха я Феня, обиждаше София Петровна и флиртуваше с Фьодор Иванович… Защо ли все такива ги държат на работа?

От всички машинописки в канцеларията София Петровна хареса най-вече Наташа Фроленко — скромна, грозновата девойка със зелено-пепеляво лице. Пишеше без никакви грешки, а полетата и новите й редове бяха невероятно елегантни. Работата й изглеждаше писана сякаш върху специална хартия и като че ли машината й беше по-добра от останалите. А в действителност листовете и машината на Наташа си бяха най-обикновени — цялата тайна се криеше единствено в нейната самовзискателност.

Канцеларията на машинописките беше отделена от цялото учреждение с дървено гише, покрито с кафяв лак. Вратата беше непрекъснато заключена и разговорите се водеха през гишето. В началото София Петровна не познаваше никого в издателството освен своите машинописки и куриерката, която разнасяше листовете. Но постепенно се запозна с всички. Не минаха и две седмици, а откъм коридора при нея взе да се отбива да побъбри солидният, плешив, но младолик деловодител; оказа се, че той познава София Петровна — някога, преди двайсетина години, Фьодор Иванович успешно го бе лекувал. Деловодителят се увличаше по лодки и западноевропейски танци и на София Петровна й стана приятно, когато той я посъветва да се запише в кръжока им по танци. Започна да я поздравлява и възрастната, вежлива секретарка на директора, кимаше й и завеждащия отдел кадри, а също и един известен писател, красив, посивял, с шапка от бобър и монограм на чантата, който пристигаше в издателството винаги със собствената си кола. Писателят дори веднъж я попита, как й се струва последната глава от неговия роман. „Ние, литераторите, отдавна сме забелязали, че машинописките са най-справедливите съдии. Наистина, съдят направо, не са обладани от предубедени идеи като другарите критици или редакторите“. София Петровна се запозна с парторга Тимофеев, куц и небръснат човек. Той беше все навъсен и като говореше, гледаше все в пода, та София Петровна се поуплаши от него. Понякога той привикваше откъм дървеното гише Ерна Семьоновна, а до него надзърташе и домакинът — София Петровна отключваше вратата и домакинът отнасяше машината на Ерна Семьоновна от канцеларията в спецотдела. Ерна Семьоновна тръгваше след машината си с победоносен вид; както обясниха на София Петровна, тя била „засекретена“ и парторгът я викал да преписва секретните партийни документи.

Скоро София Петровна познаваше вече всички в издателството — и по фамилии, и по длъжности, и по лице: счетоводители, редактори, технически редактори, куриерки. В края на първия месец от постъпването си тя видя и директора. В неговия кабинет имаше дебел килим, край бюрото — дълбоки и меки кресла, а върху бюрото — цели три телефона. Директорът се оказа млад човек, на не повече от тридесет и пет години, висок, гладко избръснат, в хубав сив костюм, с три значки на ревера и вечната писалка в ръка. Той поприказва със София Петровна някакви си две минути, но през тези две минути телефонът звъня три пъти и той говори по единия, докато вдигаше слушалката на другия. Директорът сам й намести креслото и вежливо попита, ще бъде ли тъй добра да остане довечера в извънработно време? Тя трябваше да си избере някоя машинописка и да й продиктува един доклад. „Чувал съм, че вие прекрасно разбирате моя варварски почерк“ — каза й той и се усмихна. София Петровна излезе от кабинета му горда с дадената й власт и поласкана от доверието. Възпитан млад човек. А пък разправяха, че уж бил работник, нагаждач — действително ръцете му май бяха груби, но пък останалото…

Първото общо събрание на служителите от издателството, на което се наложи да присъства София Петровна, й се стори скучно. Директорът произнесе кратка реч за идването на власт на фашистите, за пожара в райхстага и си замина със своя форд. След него се изказа парторгът, другарят Тимофеев. Той не умееше да говори. Млъкваше тъй яко между две фрази, че изглеждаше, сякаш никога няма да заговори отново. „Длъжни сме да кон-стан-тираме…“ — скучно изрече той и млъкна. „Производственият ни портфейл…“

После взе думата председателката на профкомитета, пълна дама с камея на гърдите. Като търкаше и кършеше дълги пръсти, тя напомни, че предвид случилото се на първо място е необходимо да се уплътнява работното време и да се обяви безпощадна война срещу закъсненията. Накрая с истеричен глас тя направи кратко съобщение за Телман^[1] и предложи всички служители да се запишат в МОПР^[2]. София Петровна не разбра за какво става дума, доскуча й и понечи да си тръгне, но усети, че не е редно и строго изгледа една машинописка, която се промъкваше към вратата.

Ала за София Петровна скоро и събранията престанаха да са скучни. На едно от тях директорът като докладваше за изпълнението на плана, заяви, че постигането на високи производствени показатели зависи от трудовата дисциплина на всеки член на колектива — не само от съзнателността на редактори и автори, но и от чистачките, куриерките и от всяка машинописка. „Впрочем — рече той, — трябва да се признае, че машинописното бюро под ръководството на другарката Липатова работи вече и в настоящия момент с изключителна прецизност“.

София Петровна се изчерви и дълго не посмя да вдигне очи. Когато накрая се реши да погледне наоколо, всички хора й се сториха добри, красиви. С неочакван интерес тя се заслуша в цифрите.