Филипа Ашли
Още те обичам (1)

Глава 1

— Погледни, Джак, това изглежда обещаващо.

Джак Торнфийлд би дал всичко, за да престане личната му асистентка да го занимава с този формуляр. Не че имаше някакъв проблем с нея, ако изключим хапливия език и телепатичните и способности. Не искаше да я погледне в очите, защото знаеше, че тя веднага просто щеше да разбере…

— Благодаря, Марта, но вече го прегледах.

— Да, Джак, знам, че го прегледа, но погледна ли го наистина?

Без да отделя очи от компютъра, Джак протегна ръка. Формулярът се плъзна и падна директно върху клавиатурата пред него: три прилежно изписани листа и прикрепена към тях паспортна снимка.

— Тя отговаря на всички изисквания — каза Марта.

Той бутна листовете от клавиатурата и се намръщи. Линия излишни Ф-та маршируваше вече втори ред през имейла му към маркетинговия директор.

— Може би. А може би не.

— Защо не разгледаш биографията й? Мисля, че е впечатляваща.

— Ти просто искаш да назнача нов продуктов мениджър, за да спреш да се занимаваш с разпределянето на работата. Знаеш ли, мисля, че си склонна да назнача дори котката ти, стига да може да се справи с метрото рано сутрин — отвърна той и й се усмихна мило, в опит да имитира малко послушно момченце.

Но Джак знаеше, че тя е права. Той наистина имаше нужда от някой, който да оглави европейския сектор на преуспяващата туристическа компания „Биг Аутдоорс“^[1], при това спешно. Предишната мениджърка бе срещнала и сключила брак с ловец на крокодили в рамките на малко повече от месец.

— Джак, трябва да приключа с отчета на бюджета за реклама до края на деня. Да се обадя ли на тази Бет Алън за интервю?

Той постави длан върху мишката.

— Ясно… Няма да ме оставиш на мира, докато не се съглася.

Тя поклати глава в недоумение и той за пореден път се зачуди защо още търпи асистентка, която се отнася към него със снизходително презрение. После забеляза безупречно подготвената презентация, еспресото и големия десерт Марс, които Марта беше оставила на масата в кабинета му.

„Това трябва да са поне три добри причини“ — реши той.

Независимо от нейната прецизност и уменията й с компютрите, Джак все още не можеше да й се довери напълно. Беше от хората, обладани винаги от известно подозрение. Изчака няколко минути, след като Марта напусна офиса, за да е спокоен. Когато вратата се затвори с щракване, той натисна бутона „в конференция“ на стационарния телефон и се разположи удобно в мекото кресло. Хвърли бърз поглед към вратата, грабна формулярите и дръпна кламера, който придържаше снимката.

Джак издиша бавно и продължително. Държеше снимката с върховете на пръстите си, а оттам го наблюдаваше лице, което щеше да разпознае не от пръв поглед, а само от едно докосване. Затворен дори в тъмна пещера, той щеше да си спомни всеки милиметър от него. Контурите на тази решителна брадичка, нежния допир на миглите й, устните като влажна коприна… Изглеждаше бледа, но това сигурно се дължеше на изкуствената светлина във фото кабината. Надяваше се да е така. Последния път, когато я видя, лицето й сияеше в нежно златисто от средиземноморското слънце, също като цялото й тяло.

Не се изненада от твърде сериозното й изражение. Всеки знае, че липсата на усмивка е почти задължителна за британските паспортни снимки. Ако устните ти дори за миг потрепнат в ъгълчетата, документите ти веднага биват отхвърлени като „негодни“.

Джак отново прокара пръст по снимката и се зае с биографията на Бет Алън. Отлична диплома по съвременни езици, магистратура по бизнес администрация и златен медал по плуване. Първите две силно го изненадаха. Бет, която познаваше, се бореше за оставане в курса, а тази жена бе завършила с отличие и имаше магистратура по бизнес администрация.

А медала по плуване… Как се шегуваше с това, докато седяха около огъня, пиеха бира и хапваха агнешки шишчета. „Златен медал? Впечатлен съм. Хей, Бет, може би трябва да се ударя в някоя скала и да падна в езерото само заради теб.“

„Може би трябва“ — не му оставаше длъжна тя. — „За да мога да те пренебрегна“. Но той виждаше очите й и знаеше, че тя би се хвърлила във водата веднага, дори и с вързани ръце. Сега, когато се протягаше удобно в стола си, картината просто се прокрадна в съзнанието му като вятър през отворен прозорец. Стройна и оскъдно облечена, Бет се потапяше в планинското езеро и тялото й се губеше под повърхността. Мокрите следи от стъпките й по скалите изчезваха още докато ги следваше.

Въпреки шума от климатика в кабинета Джак все още можеше да чуе как водата се спуска надолу по дерето, да почувства аромата на дивите билки и топлата й кожа, когато я притискаше към себе си и тя увиваше тялото си около неговото. Дъхът му спираше, сякаш се бе случило вчера, а не преди години. Внезапно към реалността го върна приглушено жужене и туптене, което идваше от джоба му. Той скочи на крака, извади мобилния си телефон и излая в слушалката:

— Джак Торнфийлд.

— Няма нужда да викаш. Аз съм — съобщи Марта хладно.

— Не викам — отвърна търпеливо той. — Ако го направя, целият етаж ще разбере за това, не само ти, повярвай ми. Не видя ли, че съм в конференция?

— Става дума за госпожица Алън и реших, че ще искаш да знаеш. — Марта не звучеше впечатлена.

— Какво за нея?

— Може да дойде на интервю в понеделник следобед. Предвид спешността на ситуацията, си позволих да й резервирам хотел за нощта след интервюто.

Джак дръпна слушалката, за да не чуе асистентката му колко рязко и шумно си поема въздух.

— Да, добре.

— Да й запиша ли среща с изпълнителния директор?

Той замълча, стискайки здраво телефона.

— Джак?

— Аз ще я поема.

Затвори мобилния, погледна биографията на Бет и вдигна слушалката на стационарния телефон.

— Марта?

— Да?

— Може би е по-добре да не казваш на госпожица Алън, че аз ще я интервюирам. Назначението ми все още не е официално обявено. Не бих искал да се разбира преди съобщението в медиите. Моля те, предай й, че с нея ще се види Алегра Арнолд.

— Разбира се.

Той замълча, обмисляйки дали да прояви слабост в толкова ранен етап от познанството си с Марта. Заемаше длъжността вече от няколко седмици, макар че назначението му все още не беше „официално“.

— Има ли нещо друго? — попита Марта, когато тишината от другата страна на линията стана подозрителна.

— Не, това е всичко засега.

Седна обратно зад бюрото и отново погледна биографията на Бет. Наистина имаше нужда от нови хора в компанията, от нови идеи, а Бет, както Марта отбеляза, отговаряше на всички изисквания. Беше жалко, че преди време тя го зачеркна с дебела черна линия, която той така и не успя да изтрие. Джак въздъхна от собствената си слабост. Отказваше да признае сам пред себе си, че очаква с нетърпение да я види отново.

Като запретна ръкави, той си обеща, че ще накара екипа по поддръжката щателно да прегледа климатичната инсталация. После се зае с доклада на директора по продажбите. Не беше прочел повече от два-три реда, когато стана ясно, че проектът не даваше дори празни обещания. Освен това не съдържаше и никакви конкретни идеи за нови дестинации или пакети, които да донесат приходи. Ако това беше идеята на този мъж за „изчерпателен доклад“, Джак се зачуди колко дълго би могла да издържи компанията.

„И все пак — каза си той, — това можеше да се очаква.“ Когато бе приел работата, той знаеше, че „Бит Аутдоорс“ има добра репутация и е една от утвърдените туристически компании за екзотични маршрути в Европа. Новите собственици бяха поели нещата в свои ръце и вече осъзнаваха, че не е достатъчно просто да се носят по течението, докато другите правят и невъзможното, за да ги изпреварят. Конкурентите им не си губеха времето и постоянно добавяха нови вълнуващи пакети и дестинации, които постепенно изяждаха пазарния дял на „Биг Аутдоорс“. Това бе причината спешно да го повикат от Калифорния и назначат на позиция главен изпълнителен директор. Джак се нуждаеше от екип, който да е също толкова ентусиазиран в работата, колкото него, за разработването на маршрути, дестинации и мероприятия. Хора, които могат да предложат и да направят успешни нови вълнуващи пакети, които не само да донесат печалба, но и отново да изстрелят напред „Биг Аутдоорс“.

Джак смачка доклада за продажбите и го изхвърли в кошчето. Никога не се беше проявявал като особено дипломатична личност, а и шестте години, прекарани в катерене на корпоративната стълбица, го бяха отучили от излишните приказки. Като реши, че моментът на изненадата може да проработи много добре по отношение на заблудения директор продажби, той вдигна слушалката на телефона.

— Марта?

— Да, Джак?

— Би ли казала на Дариус Санфорд, че искам да го видя?

— Мисля, че е в среща.

— Тук или навън?

— Мисля, че е в сградата.

— Кажи му да приключи бързо — заяви той категорично.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Марта. — И докато все още ме слушаш, имаш седем неприети обаждания.

— Нещо, за което да трябва да се притеснявам?

— Не мисля. Повечето предлагаха рекламно място или бяха от консултантски агенции.

— Благодаря, Марта.

— Единственото, с което не успях да се справя, беше от Камила Рийд, която каза, че е журналист. Тя настоя, че е лично, затова й обещах, че ще й се обадиш.

Остави усмивката да повдигне ъгълчетата на устните му. Камила беше водеща журналистка във „Воаяж“ — списание за туризъм. Супер поддържана блондинка, толкова лъскава и класна, колкото и изданието, за което работеше. Представи си как настоява да я свържат с него с острия си като бръснач акцент. Беше я срещнал веднъж в Америка и тя не спираше да му звъни и да опитва да говори с него, за да му направи „профил“, откакто той пое ръководството на „Биг Аутдоорс“.

— Добре, благодаря. Ще говоря с нея лично. Между другото, Марта, благодаря за десертчето. Мил жест.