Читателски коментари (за „Последният ден от последната отпуска “ от Дж. Д. Селинджър)

Няколко думи от преводача под формата на читателски коментар

„Несъбраните“ разкази на Селинджър са твърде деликатни, за да носят тежестта на един предговор.

Въпреки това ми се искаше да кажа няколко думи за тези читатели, които биха проявили интерес.

„Последният ден от последната отпуска“ е първият непревеждан на български и неиздаван преди настоящата публикация разказ на Дж. Д. Селинджър, който реших да споделя с българските читатели.

Когато през 2008-а дигитализирах за „Моята библиотека“ творчеството на автора, дори не знаех за съществуването на около дузина разкази и новели, които са били публикувани еднократно в периодичния печат и никога след това не са преиздавани или включвани в антологии.

Оказа се, че тези текстове могат да бъдат открити в интернет.

Всеки един от тях има своя история и любопитните биха могли да потърсят информация в англоезичната Уикипедия или други източници, използвайки оригиналните заглавия.

Идеята за този проект се зароди още с откриването на текстовете, но трябваше да минат над шест години, за да намеря подходящия редактор, нужното свободно време, а и да убедя себе си в смисъла от подобно начинание.

Възнаграждението за времето и усилията, които сди, като редактор и коректор, и аз, като преводач сме вложили, е възможността да споделим тези, недостъпни досега на български произведения с читателите, които харесват и обичат Селинджър.

„Моята библиотека“ през годините спечели репутацията на най-сериозния литературен проект на български език в ерата на интернет и, разбира се, това е причината първата публикация на разказите да бъде именно тук.

Поради естеството на работата ни, нямаме нито крайна цел, нито график. Селекцията какво и кога да преведа е изцяло базирана на личните ми предпочитания и вътрешна мотивация.

Приятно четене!

нт, декември 2015

—

Оригинално заглавие: Last Day of the Last Furlough

Автор: J.D. Salinger

Публикувано за пръв път в Saturday Evening Post, July, 1944

Превод от английски: нт © 2015

Редакция и корекция: сди’15

Преди няколко месеца, когато тъкмо бях превел първия от седемте „Несъбрани“ разказа на Селинджър, мой близък приятел, с когото от много години живеем на хиляди километри един от друг ме попита какво мисля за стила на автора.

Отговорих му искрено.

Изчаках да мине известно време и реших да завърша десетгодишното си участие в „Читателски коментари“ на „Моята библиотека“ с част от този текст.

Цитирам без всякакво позволение въпроса на приятеля ми, защото го намирам фундаментално важен и неразделен от последващия отговор.

Всъщност, ако някога той попадне на този текст, моля го да не се сърди. Всичките тези разсъждения бяха предизвикани от него, така че просто му ги посвещавам:

На приятеля ми, отдалечен на хиляди километри, с когото понякога си говорим за литература. На М, когато е бил малко момче.

---

Анонимно-безименен приятел:

Забравих, че ми се искаше да те попитам как би определил стила на Селинджър? Това, което на мен ми направи най-силно впечатление напоследък е че речта на пръв поглед изглежда много разговорна и непосредствена. Но пък всичко тежи на мястото си, всяка дума заковава репер, около който мисълта плътно се плъзга — като слаломист между колчетата по пистата. Също ме впечатлява как текстът може да тече бавно и почти лежерно, а в един момент колчетата да се подредят така интензивно, че човек трябва да се съсредоточи страхотно, за да не пропусне някое. Всяка дума стои безкомпромисно на мястото си и човек не може да я пропусне и да продължи просто. Но това е само повърхностно наблюдение, и то само от преводни текстове. Затова ми е интересно твоето…

нт:

Стилът на Селинджър — в добрите му работи — бих определил като виртуозен. Знам, че думата не значи нищо.

Както класическият монтаж се стреми да бъде невидим, така и писането на Селинджър до голяма степен е такова. На първото изречение четеш думи, на второто имаш лек интерес, на третото изненада и след това просто свят. Поне на мен така ми е въздействал винаги. Създавал ми е усещането че макар действието да се развива в стая, целият свят е зад стените. Много трудно за описване и не се сещам за друг, който постига подобен ефект така убедително.

До голяма степен спазва теорията на Хемингуей, но просто е много пъти по-добър от него.

Казвал съм ти за първата ми среща с този автор. На 16 или 17 без да съм чувал каквото и да е за него взех от рафта книга наречена „Девет разказа“ и зачетох нещо с неангажиращото заглавие „Идеален ден за лов на рибка-бананка“.

Едва ли на тази, а и на която и да е друга възраст има нещо което би могло да ме подготви.

Но ако все пак някой ми го беше препоръчал… Или и аз не знам. Както и да е. Когато приключих с разказа, мисля че бях напълно зашеметен, в нещо като шок, а и объркване какво точно ми се е случило. Не мисля че нещо подобно ми се е случвало друг път.

Ще опитам да помисля по въпроса — езикът му е обикновен и контролиран; според мен основното са режисурата и монтажът на необикновеното, това което остава неизказано.

До преди „Идеален ден…“ смятах че най-хубавият разказ на света е „Котка в дъжда“ на Хемингуей.

---

Давам си сметка, че до голяма степен подсъзнателно съм отбягвал да опитвам да дефинирам или анализирам ’стила’ на Селинджър по традиционния начин, с който обикновено разглеждаме литературни произведения — език, структура, фабула, подтекст, метафори, герои и т.н.

Вероятната причина е в това, че ми се струва, че подобен подход не може да ми даде нищо. Затова и вчера използвах думата ’виртуозен’ като незначеща нищо, а казваща всичко.

По аналогия с виртуозна рисунка, която с няколко щриха улавя движение, емоция, характер, стилизира и удивлява със своята лекота и непостижимост и нищо от съставните части не би могло да обясни цялото — нито ако измерим дължината на линиите, нито колко нюанса на черното има, нито пък каквито и да е други количествени съотношения в метода. Обикновено, когато всички принципи са спазени, нещата изглеждат хармонично и също будят възхищение — подобни работи подлежат добре на анализ.

При виртуозното изпълнение има нещо в повече — велика творческа инвенция — уникален принос на автора отвъд всички принципи; отместване на границата без задължително да нарушава който и да е от принципите.

В класическата музика добрият изпълнител и виртуозът свирят по едни и същи партитури и въпреки това в изпълненията има разлика, и за ценители и познавачи разликата е огромна.

При вокалното изпълнение на джаз, груув-ът или суинг-ът не са в мелодията или ритъма, а в една пулсация и едно закъснение отвъд тактовете. Човек е чувал за това но някак абстрактно, докато не му се случи нееднократно да чуе лоши изпълнения на джаз стандарти от пев(и)ци, които основно пеят поп или R&B — без значение дали имат прекрасни гласове и школувана вокална техника, изпълненията им страдат от липса на груув и не звучат джазово, а семпло и директно — както един марш сравнен с валс.

Та мисълта ми беше такава — слаломът и флагчетата са прекрасна аналогия — ако трябва да хвърля някакви думи ще използвам оксиморон: стилът на Селинджър е директно-асоциативен.

Чрез точно, конкретно и неочаквано подбрани детайли, събужда у читателя богати асоциативни връзки, които като едни фрактали започват да се развиват сами до без край, а той (авторът) продължава да ги натрупва преплитайки ги с най-добрия стилизирано-леко-дълбок-неочаквано-разкъсан-богат-и-последователен диалог, на който аз съм попадал в литературата.

Диалог, който не крещи: „Вижте ме колко съм умен и кадърен — аз съм Селинджър“. Не, той е авторът, но героите просто си ги има и са различни, фракталната плетеница зад тях генерира достатъчно контраст, за да ги виждаме все по-ясно — всеки изгражда себе си, но и останалите — линията е и обем, и материал, и твърдост, и мекота — точно както в рисунката — не по отделно.

Затова и споменах класическия монтаж — преди Хичкок да реши да се прави на интересен — монтажът, който разказва историята — кадрите се сменят така, че никой не забелязва дали плановете са близки или далечни, дали зад рамо или отстрани.

Така и при Селинджър — авторът изчезва и на сцената остават героите, и Мати е различна от Винсънт, Франи не е Сиймор, Холдън не е Бейб. Удивително е как всички са възхитителни по различен начин.

Заради разтварящите се фрактални асоциативни капки, когато завършиш прочитането на един разказ, имаш усещането че са минали не двайсет минути, а часове и че току-що си завършил роман.

Виждал съм много негативни мнения за Селинджър. Допускам, че поради този начин на писане изисква определена нагласа за четене, където читателят е готов да съучаства на автора много по-активно, резонирайки.

Съвременният пост-модернизъм често разчита на културни референции по един евтин и недвусмислен начин — Мураками се опитва да бъде истински западен автор, но не може да постигне почти нищо извън джуркането на собствените си клишета.

Селинджър формално използва подобни ’ключове’, но при него те са фундаментални елементи, изграждащи историята, а не пошло намигане към аудиторията с цел да накараш кухите Gen Y да се почувстват много умни и начетени.

От там и поляризацията в мненията. Едни читатели не виждат нищо особено — две жени се напиват и водят повърхностен разговор, а малкото момиченце на едната си измисля приятелчета — доста банално; други читатели резонират с „Мече буболече“ по причини извън директната фабула — да кажем натрупан жизнен опит или емпатия.

Без всякакво съмнение Селинджър спазва теорията за айсберга на Хемингуей. Кореспондирали са си и Хемингуей е подкрепял младият Дж. Д. Морално, докато е бил на фронта.

Известният пример на Хемингуей: „За продан: Бебешки обувки, никога неизползвани.“ показва как Дон Ернесто би написал — с теслата. Като най-добрия дърводелец.

Селинджър е избрал да работи със стъкло.

Селинджър за мен се явява тоталният екзекутор на класическата литература.

Никой от формалистите или модернистите преди него, а и не съм попадал на никой автор след него, за мен не е успявал напълно да обезсмисли всичките томове на логорейните класици — всичките им описания; всичките им дълбания в човешката душа; всичките им драми и разсъждения.

Струва ми се, че повечето от останалите добри модернисти и съвременни автори се ’провалят’ именно защото имат стил, искат да имат стил, имат ’его’, което надзърта зад всяка дума и казва: „Аз съм Ъпдайк, Аз съм Фитцджералд, Аз съм Стайнбек — имам да ви кажа това и това и съм по-умен, по-скромен, по-минималистичен и по-талантлив от всички други писатели“, а при Селинджър само първите три изречения са думи — нещо като портал към свят, в който читателят се разтваря.

Ако трябва да избера един най-любим автор, просто давам заето. Ако ограничението е три — Екзюпери, Ремарк и Селинджър — всичките на първо място.

Изключителен разказ, а краят му……….зад толкова простички думи да напират толкова силни емоции — любов, надежда, страх, кураж. Благодаря!

Благодаря! Единственото, което ще направя, е да изчакам почивен ден за нова доза Селинджър.

Помня денят, в който прочетох първият от Деветте разказа — около шест часа, не спал с чаша кафе — седнал на терасата и очакващ поредния изпит от сесията. Прословутия ритник в стомаха не е достатъчен за описване на изживяване от тази величина. Последваха 3 безсънни нощи!

Имах и „Три ранни разказа“, които за жалост съм запилял някъде, поради непрестанните пътувания. Нямам търпение да ги прочета отново, ако ги открия в нета.