Джек Лондон
Лунната долина (42)

Глава VIII

При всеки отлив Били се покатерваше откъм южната страна на скалите и минаваше опасния път, по който бяха минали с Хол; всяка нова обиколка той извършваше за все по-късо време.

— Чакай да видиш какво ще стане в неделя — казваше той на Саксън. — Ще го накарам аз тоя поет да се поизпоти. Сега нито едно място не ме плаши. Навсякъде се чувствам напълно сигурен. Вече минавам бегом там, дето прели лазех на четири крака. И знаеш ли как успях? Казах си; представи си, че и от двете страни можеш да паднеш едва от един фут височина, и то на меко сено. И тогава нищо не може да те спре. Никога няма да паднеш. Носиш се напред като стрела. Все ти е едно, дори да има по една миля пропаст и от двете страни. За това и не помисляш. Мислиш само, че трябва да бъдеш на върха и да летиш като стрела. И знаеш ли, Саксън, като си внуших това, никак вече не се плаша. Нека дойде с тайфата си в неделя. Готов съм да се срещна с него.

— Каква ли ще е неговата тайфа? — замислено каза Саксън.

— Такива като него, разбира се. Ако не си приличат, как ще се разбират. Няма да се намери ни един надут пуяк между тях. Ще видиш.

 

 

Хол им изпрати въдици и бански гащета по един мексикански каубой, който се връщаше в своето ранчо на юг. От него те узнаха доста неща за държавната земя и как могат да я получат. Дните летяха. Всяка вечер Саксън изпращаше с щастлива въздишка слънцето; всяка сутрин те го посрещаха отново с радостен смях — знаеха, че почва нов щастлив ден. Те не правеха никакви планове, а просто ловяха риба, събираха миди и абалоне, катереха се по скалите, живееха на воля. Те разчупваха бисерните миди с благоговение и съпровождаха церемонията със съчинени от Саксън куплети. Били се чувстваше отлично. Саксън никога не бе го виждала толкова здрав и силен. А що се отнася до нея, тя не се нуждаеше дори от малкото си ръчно огледало, за да се убеди, че никога, от времето на най-ранната й младост, бузите й не са били така румени, че никога не е била така жизнена и възторжена.

— За първи път в живота си истински си почивам — каза Били. — И ти, и аз не сме имали такава ваканция, откакто сме се оженили. Сега и милионерите могат да ни завидят.

— Без сирени за работа в седем часа! — ликуваше Саксън. — Мога да се излежавам цяла сутрин в леглото си, ако искам, но всичко е толкова хубаво, просто не ме сдържа. А сега моят слуга Петък трябва да се позабавлява с брадвичката и да насече дърва, а после да улови една голяма хубава риба, ако иска да получи обед.

Били, който се бе излегнал по очи и ровеше пясъка с босите си крака, скочи и взе брадвичката.

— Жалко, че няма дълго да продължи така — каза той и въздъхна дълбоко. — Дъждовете могат да почнат всяка минута. Истинско чудо е, че хубавото време се задържа толкоз дълго.

 

 

В събота сутринта, когато Били се върна от обиколката си по скалите, той не намери Саксън. След като я извика няколко пъти напразно, той се изкачи до пътя и я видя на около половин миля оттам, яхнала един неоседлан и без юлар кон, който бавно и неохотно се движеше из ливадата.

— Имала си късмет, че е стара, обяздена кобила, виждам следите от седлото — промърмори той, когато Саксън накрая спря до него и той й помогна да слезе от коня.

— О, Били! — Тя сияеше от радост. — Никога досега не бях се качвала на кон. А то било прекрасно. Знаеш ли, чувствах се и много безпомощна, но и много храбра.

— Въпреки всичко трябва да ти кажа браво — отвърна и той още по-сърдито. — Коя друга омъжена жена като тебе би се покатерила на чужд кон, особено пък ако никога не е яздила? Не съм забравил, ще имаш някой ден собствен кон за езда, и то чистокръвна порода.

 

 

Любителите на абалони пристигнаха с два файтона и на коне и нахлуха в Биърс Коув. Бяха десетина мъже и почти толкова жени. Всички млади, между двадесет и пет и четиридесет години, и всички изглеждаха добри приятели. Повечето от тях бяха женени. Те се приближиха с весел шум, препъваха се един друг по хлъзгавата пътека и веднага въвлякоха и Саксън, и Били в приятелската атмосфера, топла и непринудена като самото слънце. Момичетата наобиколиха Саксън — тя просто не можеше да повярва, че те са омъжени жени, бяха тъй мили към нея, хвалеха нейния екип за къмпинг и за път и искаха да им разправи нещо за себе си. Саксън бързо разбра, че те самите са били често на къмпинг — достатъчно й бе да види тенджерките, тиганчетата и котлетата за варене на миди, които бяха донесли.

В това време Били и другите мъже се разсъблякоха и се пръснаха да търсят миди и абалони. А момичетата, като видяха, че Саксън има укулеле, тъй настоятелно я молеха, че тя трябвате да се съгласи да им посвири и попее. Някои от тях бяха ходили в Хонолулу и познаваха този инструмент. Те потвърдиха думите на Мерцедес, че укулеле значи „скачаща бълха“. Те също знаеха хавайските песни, които тя бе научила от Мерцедес, и скоро под акомпанимента на Саксън всички запяха „Алао Ое“, „Лудетината от Хонолулу“ и „Сладката Лей Леуа“. Саксън искрено се смути, когато някои от тях, дори и преминалите първа младост, затанцуваха хула по пясъка.

Когато мъжете се върнаха, натоварени с торби с раковини. Марк Хол, като върховен жрец, пое ръководството на задължителния тържествен обред на племето. Той махна с ръка и всички вдигнати във въздуха камъни се стовариха едновременно върху мидите и всички гласове подеха химна на абалони. Старите познати куплети се пееха от всички, а от време на време някой изпяваше сам нов куплет, който след това се повтаряше в хор. Били издаде Саксън, като тихо я помоли да изпее стиховете, които сама бе съчинила, и тя свенливо запя с приятния си глас:

И нашите лица не мязат

на кисели лимони,

защото весели сме ние,

щом го-оним абалони.

— Прекрасно! — извика поетът, който се бе смръщил леко при го-оним. — Тя вече говори езика на племето! Хайде, деца, повтаряйте!

И всички изпяха куплета на Саксън; после повториха и новите стихове на Джим Хейзърд, на едно от момичетата и на Железния човек с гущеровите сив озелени очи, когото Саксън позна по описанието на Хол. Но на нея той й приличаше на свещеник.

О, някой предпочита шунка,

а други — макарони,

но мен ми дай шише ракия

с кутия абалони.

О, някой пие си шампанско,

яде медальони,

но аз бих пийнал малко уиски

с чиния абалони.

Живеят някои с надежди,

а други — със купони,

но нашият котак той знае

и плюска абалони.

Чернокос и черноок мъж с хитро лице на сатир, който, както Саксън научи, бил художник и продавал картините си по петстотин долара едната, предизвика всеобщо възмущение, но и всеобщо одобрение с припева си:

И колкото и да ги бием

под тия небосклони,

те повече се размножават,

безбройни абалони…

И така продължиха, редуваха се стари и нови куплети без край в чест на вкусната кармелска раковина. Саксън много се забавляваше и тъй се радваше, че й изглеждаше невероятно всичко това да е действително. Струваше й се, че някаква вълшебна приказка или някакъв чуден разказ се бяха сбъднали в живота й. А понякога и приличаше повече на театър, където тя и Били необяснимо как се бяха заблудили и бяха попаднали на сцената между актьорите. Много от остроумията тя само чувстваше, но не разбираше напълно. Но много от тях тя все пак разбра, даваше си сметка, че това е състезание по остроумия, а тя за пръв път присъстваше на подобна игра. Пуританското възпитание, което бе получила, бе оставило в нея дълбока следа и някои от волностите им я учудваха и смущаваха, но тя реши да не ги съди. Те изглеждаха добри, тия добродушни и весели млади хора: те положително не бяха груби и вулгарни, както много други, в чиито компании бе попадала на неделни излети. Нито един от мъжете не се напи, макар че бяха донесли коктейли в термоси и червено вино в една огромна дамаджана.

Най-голямо впечатление и направи тяхната безгранична веселост, тяхната детска жизнерадостност и детинщините, които вършеха. Това впечатление се засилваше от факта, че те бяха писатели и художници, поети и критици, скулптори и музиканти. Един от мъжете, с тънки изразителни черти на лицето — казаха й, че е театрален критик в един от най-големите ежедневници в Сан Франциско, — показа един свой номер, който всички останали мъже опитаха, но всички се провалиха по най-смешен начин. На брега, на равни разстояния, наредиха дъски — да служат за препятствия — и театралният критик се спусна по пясъка в галоп на четири крака като същински кон и започна да прескача дъските до края на пистата.

След това донесоха койтс^[1] и известно време всички с увлечение участваха в играта. После почнаха да скачат. Игрите се занизаха една след друга. Били взимаше участие във всички състезания, но не печелеше така често, както бе очаквал. Един английски писател хвърли копие около дванадесет фута по-далече от него. Джим Хейзърд го победи при мятане на тежък камък. Марк Хол скочи по-добре от него и от място, и със засилване. Но в скок назад от място Били излезе пръв. Макар че бе по-тежък, победата му се дължеше на великолепната му мускулатура на гърба и на корема. Но веднага след това сестрата на Марк Хол, едра млада амазонка в костюм за езда, го накара да се преметне най-позорно три пъти през глава в индийската борба.

— Слабичък сте — подиграваше се Железният човек; по-късно те узнаха, че се казва Пит Бидо. — И аз ще ви победя на кетч-ез-кетч-кен.

Били прие предизвикателството и скоро се убеди, че противникът му напълно заслужава прякора си. При тренировките си Били бе имал случай да се боксира и влиза в клинч с такива прочути шампиони като Джим Джефрис и Джек Джонсън и да изпита тяхната огромна сила, но никога не бе срещал сила като тази на Железния човек. Каквото и да правеше, Били беше безпомощен срещу него и той на два пъти победоносно притисна раменете му в пясъка.

— Ще имате възможност да му го върнете — прошепна му Хейзърд, като го взе настрана. — Донесъл съм ръкавици за бокс. Ясно, че в тая борба не можехте да се справите с него, в нея той е ненадминат; излизал е срещу Хакеншмид в лондонските мюзикхолове. Сега си мълчете и ние неусетно ще доведем игрите до бокс. Той не ви знае кой сте.

Скоро англичанинът, който бе спечелил състезанието на копие, почна да се боксира с театралния критик, Хейзърд и Хол показаха пародия на боксов мач, а после с ръкавиците за бокс в ръце започнаха да се оглеждат за следващата подходяща двойка. Беше ясно, че изборът ще се падне на Бидо и Били.

— Той става отвратителен, когато го ударят — Хейзърд предупреди Били, докато му връзваше ръкавиците. — Бидо е американец от френски произход и е дяволски избухлив. Но вие запазете хладнокръвие, лекичко и непрекъснато го обработвайте, не го оставяйте на мира.

„Карай по-спокойно!“, „Без грубости, Бидо!“, „Не забравяй, само леки удари!“ — съветваха от всички страни Железният човек.

— Чакайте — каза той на Били, като отпусна ръце — Когато ме удрят, малко се разгорещявам. Но не ми обръщайте внимание. Такъв съм си. То е тъй само в момента, не го правя от лошо сърце.

Саксън много се вълнуваше; тя си спомни за кървавите битки на Били и за стачкоизменниците, с които се бе разправял. Тя никога не бе виждала мъжа си да се боксира и само няколко секунди й бяха достатъчни, за да се успокои. Железният човек нямаше никакви изгледи за успех. Били беше пълен господар на положението, ловко избягваше всеки удар и почти както си искаше, нанасяше удари по лицето и тялото на противника си. Ударите на Били не бяха силни, а само леки и бързи докосвания, но тъй като те непрекъснато се сипеха. Железният човек се ядоса. Напразно зрителите го предупреждаваха да не се увлича. Лицето му цяло почервеня от гняв и ударите му ставаха все по-яростни, а Били продължаваше — тап, тап, тап — спокойно, леко и невъзмутимо. Железният човек загуби самообладание, нахвърли се, захвана да замахва, да опитва ъперкъти, и то с такава сила, че би могъл да убие човек. Били се навеждаше, отстъпваше встрани, отблъсваше, задържаше и така се предпазя от всякаква повреда. В клинчовете, които бяха неизбежни, Били просто заклещваше ръцете на Железния човек, който почваше да се смее и да се извинява, но щом излезеше от клинча, при първия му нанесен удар отново губеше самообладание и още по-яростно се нахвърляше срещу Били.

А когато мачът свърши и всички разбраха кой е Били. Железният човек по най-добродушен начин прие шегата, която си бяха направили с него. Били се бе показал великолепен. Неговото спортно майсторство и неговото самообладание направиха прекрасно впечатление на цялата компания: Саксън беше много горда със своя мъж, със своето момче, и с радост гледаше как всички се възхищават от него.

Но и тя спечели вниманието на компанията. Когато уморените запотени спортисти легнаха на сухия пясък да си починат, всички настояха да им акомпанира на укулеле на техните шеговити песни. Скоро, заразена от тяхното настроение, и тя започна да им пее и да ги учи на забавни песнички от старо време, на които в ранното й детство я бе учил Кади — Кади, кръчмарят, пионерът, бившият кавалерист, който, преди да се построи железницата, е гонил биволите по Солт Лейк Трейл. Една от тези песни имаше необикновен успех:

Ах, тия тежки времена по Битър Крик.

Издръж или умри — бе всеки вик.

В устата писък, във очите прах гори,

опъвай гръб! Издръж или умри!

След като тя изпя песента докрай, Марк Хол заяви, че най-много му харесва:

Обадие заспа и сън сънува,

че със керван от десет мулета пътува,

но щом събуди се и изкрещя — от тях едното

извадило бе с ритник на другото окото.

Марк Хол пръв заговори за желанието на Били да се състезават по южната скалиста стена, заграждаща заливчето, макар че говореше за това надбягване като за нещо, което щяло да се състои в бъдеще. Били го изненада, като каза, че е готов да го направят всеки момент. И всички веднага шумно пожелаха надбягването да се състои. Хол искаше да се обзаложи, че той ще бъде пръв, но никой не оспори това. Той предложи на Джим Хейзърд да се обзаложат две към едно, но Хейзърд поклати глава и каза, че басът ще е справедлив само при условие три към едно. Били чу и изскърца със зъби.

— Да се обзаложим на пет долара — обърна се той към Хол, — но не при такива условия. Всеки залага за себе си поравно.

— Аз не искам вашите пари, а тези на Хейзърд — възрази Хол. — Макар че съм съгласен да се обзаложа и с двамата три към едно.

— Поравно или нищо — упорито настояваше Били.

В края на краищата Хол се обзаложи и с двамата; на равни условия с Били и три към едно с Хейзърд.

Пътечката по острия като нож ръб на скалата беше толкова тясна, че двама бегачи не можеха да се разминат по нея и затова решиха да ги пуснат един след друг — Хол да тръгне пръв и Били да го последва след половин минута.

Хол беше готов на старта и при сигнала полетя като истински спринтьор. Сърцето на Саксън замря. Тя знаеше, че Били никога не бе пробягвал с такава скорост разстоянието до скалите. Били се втурна напред тридесет секунди по-късно и стигна подножието на скалата, когато Хол бе на половината път към върха. Когато и двамата бяха на върха и тичаха от една падина в друга. Железният човек обяви, че те са изкачили скалите за еднакво до секунда време.

— За парите си още не се безпокоя — каза Хейзърд, — дано само някой от тях не си счупи главата. Лично аз не бих пробягал така този път, ако ще да ми дават толкова злато, колкото може да побере този залив.

— Ти се излагаш на много по-голяма опасност, когато плуваш при буря от Кармелския бряг — с упрек каза жена му.

— О, не знам — отвърна той. — Когато плуваш, знаеш поне, че няма да паднеш толкова отвисоко.

Били и Хол изчезнаха от погледа, когато обикаляха носа на скалистата верига. Стоящите на плажа бяха убедени, че поетът е изпреварил Били при главозамайващото бягане по острия като нож ръб. Дори Хейзърд допускаше тази възможност.

— Каква е цената на моя залог сега? — извика той възбудено, като нетърпеливо се разхождаше нагоре-надолу.

Показа се Хол, след като бе направил големия скок и тичаше към брега. Но Били беше почти до него, съвсем по петите му, и продължаваше да го следва по петите до брега надолу по скалите и чак до финиша на плажа. Били беше спечелил състезанието с половин минута.

— Само по часовник е така — задъхан каза той. — Между нас през цялото време имаше половин минута разстояние. Аз не съм по-бавен, отколкото си мислех, но той е по-бърз. Той е знаменит спринтьор. Сто на сто щеше да ме бие, но му се случи нещо непредвидено. Задържа го една голяма вълна точно преди големия скок и аз точно там го настигнах. Скочих веднага след него, преди да дойде другата вълна, тогава той затича към финиша и вече ми оставаше само да го следвам.

— Така беше — каза Хол. — Но вие направихте нещо по-трудно, отколкото да ме надбягате. За пръв път в историята на Биърс Коув двама души скачат на това място след една и съща вълна. И опасно беше за вас, защото вие скочихте последен.

— Беше просто късмет — настоя Били.

Саксън прекрати това състезание на скромност и предизвика всеобщ смях, като дръпна струните на укулеле и запя, подражавайки начина, по който се пееха старите негърски религиозни химни:

По лош път тръгна господ бог,

да прави лоши грешки…

След обеда Джим Хейзърд и Хол се гмурнаха във високите вълни и доплуваха до най-отдалечените от брега скали, прогониха оттам негодуващите морски лъвове и завладяха тяхната непрестанно заливана от прибоя крепост. Били следеше плувците с поглед, в който се четеше такова силно желание да бъде на тяхно място, че мисис Хейзърд му каза:

— Защо не останете в Кармел тази зима? Джим ще ви научи да плувате срещу високите вълни. И той страшно много иска да учи бокс с вас. Той с часове работи на писмената си маса и действително се нуждае от физически упражнения.

Едва при залез-слънце веселата компания прибра котлетата, тиганите и торбите с миди, изнесе ги на пътя и си тръгна. Едни яхнаха конете, други седнаха във файтоните и Саксън и Били гледаха след тях, докато се скриха зад първия хълм. Хванати за ръка, те се спуснаха през шубраците до своя лагер. Били се хвърли на пясъка и се протегна.

— Не помня да съм бил някога толкова уморен — каза той, като се прозяваше. — Но едно нещо знам със сигурност: такъв ден като днешния не съм прекарвал. За него заслужава човек да даде двайсет години от живота си, ако не и повече.

Той протегна ръка към Саксън, която лежеше до него.

— Аз бях така горда с тебе, Били — каза тя. — Никога досега не бях те виждала да се боксираш. Не знаех, че боксът бил такова нещо. Железният човек през цялото време ти беше в ръцете, но ти не допусна в борбата нито насилие, нито жестокост. Всички гледаха с удоволствие и ти се възхищаваха.

— Хм, а пък аз искам да ти кажа, че и от теб се възхищаваха. Просто им взе ума. Честна дума, Саксън, с твоето пеене и с твоето укулеле ти беше душата на компанията. И жените много те харесаха, а това е най-главното.

Това беше техният пръв успех в обществото и те му се наслаждаваха.

— Мистър Хол прегледал сборника „Архив на миналото“ — побърза да му съобщи Саксън — и каза, че майка ми била истински поет. Каза също, че е удивително колко талантливи хора е имало между тези, които са прекосили прериите. Разправи ми сума неща, които аз не знаех, за ония времена и за тогавашните хора. Прочел бил всичко за сражението при Литл Медоу; каза, че било описано в една книга, която имал у дома си. И ако сме се върнели в Кармел, щял да ми я покаже.

— Той наистина иска да се върнем в Кармел. Знаеш ли какво ми каза, Саксън? Даде ми писмо до един човек, който живеел на държавна земя долу на юг — някакъв поет, който имал четвърт участък, — така че ние ще можем да спрем там, а това ще бъде добре дошло, ако ни хванат по пътя големите дъждове. И… да… ето какво исках да ти кажа… Той ми разправи също, че имал една дървена колиба, в която живял, докато строели сегашната му къща. Сега била заета от Железния човек, но той скоро заминавал да учи в някакъв католически колеж, щял да става свещеник, и Хол ни предлага да се настаним в нея и да останем, докогато си искаме. Каза ми още, че съм можел да правя същото, което Железният човек прави, за да си изкарвам прехраната. Хол някак си се смути, когато ми предлагаше работа. Каза, че нямало да бъде постоянна работа, но сме щели да се справим. Можел съм да му помагам, когато сади картофи, но твърдо ми заяви, че в никой случай нямало да ми позволи да сека дърва, защото това било само негова работа; и тъй свирепо го каза, сякаш наистина ревниво пази тая работа само за себе си.

— И мисис Хол ми каза същото, Били. Няма да е толкова лошо да прекараме дъждовния сезон в Кармел. И после ще можеш да плуваш с мистър Хейзърд.

— Изглежда, ние с тебе можем да спрем, дет си поискаме — съгласи се Били. — Кармел е третото място, което ни предлагат досега. Знаеш ли, сега виждам — човек не бива да се плаши, че ще остане без работа, ако напусне града.

— Стига да е добър работник — добави Саксън.

— Мисля, че имаш право. — Били се замисли за миг. — Но все пак дори и един дървеняк по-лесно ще се справи на село, отколкото в града.

— Кой би могъл да помисли, че на света има такива мили хора — размишляваше Саксън. — Кой би помислил, че съществуват такива хора.

— Нищо чудно. Точно това може да се очаква от един богат поет, който спъва бегачи на ирландски празници — впусна се в разсъждения Били. — Разбира се, че и тайфата му ще е от хора като него. Сигур той ги е сдушил така… А какво ще кажеш за сестра му, а? Остава само морски лъв да яхне. Няма що, бива я — просто е създадена за индийска борба. А за жена му какво ще кажеш — красива, а?

Те полежаха още малко върху топлия пясък. Били пръв наруши мълчанието и думите му сякаш бяха плод на дълги размишления:

— Знаеш ли, Саксън, сега ми е все едно дори до края на живота си да не отида на кинематограф.