Серия
Габриел Алон (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rembrandt affair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)
Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
plqsak (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Аферата Рембранд

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор и коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-1115-8


На Джеф Цукер — за приятелството, подкрепата и смелостта му.

И както винаги, на съпругата ми — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.

Зад всяко голямо съкровище лежи голямо престъпление.

Оноре дьо Балзак

Пролог
Порт Навас, Корнуол

По стечение на обстоятелствата именно Тимъти Пийл пръв научи, че Странника се е върнал в Корнуол. Откритието той направи малко преди полунощ в една дъждовна сряда в средата на септември. И то по случайност — защото учтиво бе отклонил настойчивите покани на момчетата да отидат на забавата в странноприемницата „Годолфин Армс“ в град Маразайън.

Пийл не можеше да разбере защо продължават да го канят. Всички вече бяха разбрали, че пиянските истории не го вълнуват. Пък и при всяко негово идване в кръчмата все се намираше нафиркан местен пияница, който правеше опит да изтръгне от него нещичко „за оня малкия Адам Хатауей“. Шест месеца по-рано, при една от най-драматичните напоследък операции на Кралските спасителни служби, Пийл бе успял да изтръгне шестгодишното хлапе от коварния прибой край заливчето Сенън. Вестниците бяха възвеличили Пийл като национален герой, но всички останаха смаяни, когато двайсет и две годишният широкоплещест младеж с вид на филмов идол отказа да даде и едно-единствено интервю. Мълчанието на Тимъти изкарваше от релси и собствените му колеги, всеки от които би подскочил на мига при първата разкрила се възможност за миг известност — дори и тя да е при рецитирането на стари клишета за „важността на работата в екип“ или за „гордите традиции на достойната служба“. Дразнеха се и отколешните обитатели на Западен Корнуол, които иначе винаги търсеха повод да се похвалят с някое свое местно момче и така да натрият носа на английските сноби „там горе“. От залива Фалмът до Ландс Енд споменаването на името на Пийл предизвикваше озадачено свиване на раменете. „Малко чудат е — казваха някои. — И все си е бил такъв. Вероятно заради развода. Така и не е виждал истинския си баща. А пък и майка му е една стока! Постоянно си вре носа, дето не трябва. Помните ли оня Дерек, вечно насмукания с уиски драматург? Говори се, че здраво е посягал на момчето. Поне така разправяха в Порт Навас.“

Това за развода си бе факт. И за побоищата. Всъщност почти всички слухове за Пийл не бяха твърде далеч от истината. Ала никой от тях нямаше нищо общо с отказа му да приеме ролята на герой. Мълчанието му се дължеше на един човек, с когото Тимъти се бе запознал преди доста дълго време. Човек, който обитаваше колибата на стария бригадир край фермата за стриди до вълнолома на Порт Навас. Човек, който го бе научил да плава и да поправя стари двигатели; който му беше вдъхнал съзнание за силата на лоялността и за красотата на операта. Човек, който му бе оставил заветните думи, че няма причина да изпитваш гордост, щом като просто си вършиш работата.

Онзи човек имаше някакво поетично звучащо чуждестранно име, но Пийл го познаваше като Странника. С течение на времето се бе превърнал в нещо като съучастник на Пийл, в негов ангел хранител. И макар да бе изчезнал от Корнуол преди доста години, понякога Тимъти все пак се оглеждаше за него. Правеше го още от единайсетгодишен. Младежът все още съхраняваше опърпания дневник, в който навремето си бе записвал заминаванията и завръщанията на Странника. Там пазеше и няколкото снимки на мистериозната бяла светлина, която осветяваше колибата на Странника нощем. До ден-днешен Пийл ясно си представяше силуета му зад щурвала на неговия любим дървен кеч, с който се завръщаше в село Хелфорд Пасидж, след като изкарваше нощта сам в открито море. Тимъти неизменно го чакаше край прозореца на спалнята си, вдигнал ръка в безмълвен поздрав. А Странника, щом го зърнеше, винаги примигваше два пъти със светлините си в отговор.

Немного спомени бяха останали от онези дни в Порт Навас. Майката на Тимъти се бе преместила с поредния си любовник в Алгарви, най-южната провинция на Португалия. За драматурга пияница Дерек сега се говореше, че живее сам в някаква къщурка на уелското крайбрежие. А колибата на стария бригадир бе напълно ремонтирана и напоследък се обитаваше от някакви богати лондончани, които идваха тук само през уикендите, организираха си шумни угощения и безспирно крещяха подир децата си. От Странника бе останал единствено дървеният кеч, който той бе завещал лично на Пийл вечерта, преди да замине от Корнуол в неизвестна посока.

През тази дъждовна септемврийска вечер лодката се поклащаше на котва в малкия залив. Вълните леко се плискаха в нейния корпус. Внезапно звукът от някакъв непознат двигател вдигна Пийл от леглото и го накара да се залепи на обичайния пост край прозореца. Взрян във влажния сумрак, той успя да различи металносив „Рейндж Роувър“, който бавно напредваше по пътя. Колата спря пред колибата на стария бригадир и известно време остана така. Светлините й угаснаха, но чистачките продължиха ритмично да отмиват водата. После вратата на шофьора внезапно се отвори и оттам се появи фигура, загърната в тъмнозелен шлифер „Барбур“ и с водоустойчив каскет, смъкнат до веждите. Въпреки разстоянието, Пийл веднага разпозна Странника. Издаде го походката му — уверената, целеустремена крачка, с която се отправи директно към ръба на вълнолома. Там се поспря за малко, загледан в старата лодка, като внимателно избягваше светлината от близката лампа. След това бързо се спусна по каменните стъпала към реката и се изгуби от поглед.

Първоначално Тимъти се зачуди дали Странника не се е върнал, за да предяви претенциите си върху лодката.

Но това притеснение бързо се разсея, когато фигурата отново се появи, стискайки малък пакет в лявата си ръка. Беше нещо с размерите на книга, загърнато сякаш в найлон. Съдейки по слоя тиня по повърхността, явно предметът бе престоял там скрит доста дълго време. Преди години Пийл си бе представял, че Странника навярно е някакъв контрабандист. Излизаше, че може и да е бил прав.

Едва в този момент той забеляза, че Странника не е сам. На предната седалка на роувъра го чакаше друга фигура. Лицето й не можеше да се види, но със сигурност бе заобиколено от буйни коси. Младежът се усмихна за първи път. Изглежда, Странника най-сетне бе допуснал жена в живота си.

Предната врата се захлопна и Тимъти видя как роувърът се дръпна назад. Ако побързаше, можеше и да успее да ги пресрещне. Вместо това обаче, завладян от чувство, което не бе изпитвал от детските си години, той остана край прозореца, вдигнал дясната си ръка в безмълвен поздрав. Роувърът започна да набира скорост и за миг Пийл си помисли, че Странника сигурно не го е видял. Но сетне колата забави ход и точно когато минаваше пред прозореца му, фаровете й присветнаха бързо два пъти. После автомобилът се изгуби в нощта.

Младежът остана на поста си още няколко минути, заслушан в глъхнещия звук от двигателя. След това се върна в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Майка му я нямаше, Дерек беше далеч в Уелс, а колибата на стария бригадир бе окупирана от непознати. Но поне в този момент Тимъти не беше сам. Странника се бе завърнал в Корнуол.