Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Between Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Кристин Хана. Между сестри

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2012

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн.редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Доктор Блум чакаше търпеливо да получи отговор.

Меган Донтес се облегна на стола си и се загледа в ноктите на ръцете си. Беше време за маникюр. За отдих.

— Опитвам да не се вживявам много, Хариет. Нали ме познаваш? Смятам, че това ми пречи да се наслаждавам на живота.

— Затова ли се срещаме всяка седмица от четири години? Защото толкова обичаш да се наслаждаваш на живота?

— Ако бях на твое място, не бих го споменавала. Не говори много добре за способностите ти като психиатър. Допустимо е, както знаеш, да съм била напълно нормална, когато се запознахме. А сега ти наистина ме подлудяваш.

— Отново използваш хумора като щит.

— Надценяваш ме. Не се шегувах.

Хариет не се усмихна:

— Знам, че рядко се шегуваш.

— Ето, свърши се с мечтата ми да бъда забавна.

— Хайде да поговорим за деня, когато ти и Клеър се разделихте.

Меган се размърда неудобно на стола си. Точно в този момент, когато се нуждаеше от много умен отговор, мозъкът й изключи. Тя знаеше, че Хариет искаше да се порови в живота й, и Хариет знаеше, че тя знае. Ако не отговореше, въпросът просто щеше да бъде зададен отново.

— Разделени. Хубава, ясна дума. Отдалечени. Харесва ми повече, но тази страница вече е затворена.

— Интересно, поддържаш връзка с майка си, а се дистанцираш от сестра си.

Меган повдигна рамене:

— Мама е актриса. Аз съм адвокат. Чувстваме се удобно в нашия измислен свят.

— В смисъл?

— Чела ли си някое от нейните интервюта?

— Не.

— Тя разказва на всички, че сме живели в бедност и нищета, но с любов. И ние се преструваме, че това е истина.

— Вие сте живели в Бейкърсфийлд, когато бедната — но — обичлива преструвка свърши, нали?

Меган не отговори. Хариет я беше превела хитро към болезнената тема като плъх през лабиринт. Хариет продължи:

— Клеър беше на девет години. Ако си спомням правилно, липсваха й няколко зъбчета и имаше проблеми с математиката.

— Недей! — Меган стисна лъскавите дървени облегалки на стола.

Хариет я гледаше втренчено. Под черните неоформени вежди погледът й беше настойчив. Малки кръгли очила уголемяваха очите й.

— Не се дърпай, Мег. Ние напредваме.

— Още малко напредък и ще ми е нужна линейка. Трябва да поговорим за практиката ми. Затова дойдох при теб. Тези дни беше истинска лудница в съда, особено при бракоразводните дела. Вчера един баща нехранимайко дойде с „Ферари“, а после се кълнеше, че е без пукнат грош. Хитряга. Не искаше да плаща за обучението на дъщеря си. За негова зла участ, аз заснех пристигането му.

— Защо продължаваш да ми плащаш, щом не искаш да обсъждаме причините за проблемите ти?

— Аз имам служебни, не семейни проблеми. Няма смисъл да се ровим в миналото. Бях на шестнайсет, когато всичко онова се случи. Сега съм на четирийсет и две. Време е да продължа напред. Постъпих правилно и то вече няма значение за мен.

— Тогава защо още имаш кошмари?

Тя си играеше със сребърната гривна „Дейвид Йърман“ на китката си.

— Аз имам кошмари и с паяци, които носят слънчеви очила „Оукли“, но ти никога не ме питаш за тях. О, а миналата седмица сънувах, че съм затворена в стъклена стая с под от бетон. Чувах как някакви хора викат, но не можех да намеря ключа. Искаш ли да си говорим за това?

— Усещане за изолираност. Осъзнаване, че хората са разочаровани от действията ти или пък че им липсваш. Добре, хайде да поговорим за този сън. Кой викаше?

Мамка му! Меган би трябвало да предвиди това. В края на краищата, тя имаше положен изпит по психология. Да не говорим, че по-рано я смятаха за дете чудо.

Тя погледна към платинено-златния си часовник:

— Много съжалявам, Хариет. Времето ми свърши. Мисля, че ще обсъждаме досадната ми невроза следващата седмица.

Тя се изправи, опъна крачолите на синия си костюм „Армани“. Не че имаше някакви гънки по тях.

Хариет свали бавно очилата си. Меган кръстоса ръце инстинктивно като самоотбрана.

— Така ще е най-добре.

— Харесваш ли живота си, Меган?

Това беше неочаквано.

— Защо да не го харесвам? Аз съм най-добрият адвокат по бракоразводни дела в щата. Живея…

— Сама.

— В страхотно жилище над пазара и карам чисто ново „Порше“.

— Приятели?

— Разговарям с Елизабет всеки четвъртък вечер.

— Семейство?

Май е време да си смени психотерапевта. Хариет беше открила всички слаби страни на Меган.

— Майка ми беше при мен цяла седмица миналата година. Ако имам късмет, ще дойде пак да ме види, за да гледа колонизирането на Марс по МТВ.

— А Клеър?

— Ще призная, че сестра ми и аз имаме проблеми. Но нищо страшно. Просто сме много заети, за да си ходим на гости.

Хариет не каза нищо и Меган побърза да запълни тишината:

— Е, тя ме подлудява с това, че проваля живота си. Достатъчно е умна да се занимава, с каквото си пожелае, а тя стои в оня загубен къмпинг, дето го наричат курорт.

— С баща си.

— Не искам да коментирам сестра си. И определено не искам да коментирам баща й.

Хариет почука с химикал по масата:

— Добре, какво ще кажеш за това: кога за последен път спа с един и същи мъж два пъти?

— Ти си единствената, която смята това за лошо. Обичам разнообразието.

— И младите мъже, нали? Мъже, които не искат да се обвързват. Отърваваш се от тях, преди те да се отърват от теб.

— Пак ще кажа: да спиш с млади, секси мъже, които не искат да се обвързват, не е престъпление. Не искам къща с дъсчена ограда в предградията. Не ме интересува семейният живот, но обичам секса.

— И самотата, нали?

— Не съм самотна — повтори тя упорито. — Аз съм независима. — Мъжете не харесват силни жени.

— Силните мъже ги харесват.

— Тогава да започна да вися във фитнес залите вместо в баровете.

— И силните жени не се притесняват да се изправят пред страховете си. Те говорят за болезнените избори, които са направили в живота си.

Меган се сепна.

— Извинявай, Хариет, трябва да бягам. Ще се видим следващата седмица.

Тя си тръгна.

Навън я посрещна прекрасен ясен юнски ден. Беше началото на така нареченото лято. Навсякъде в другите части на страната хората плуваха, организираха си барбекюта и пикници край басейните. Тук, в добрия стар Сиатъл, хората редовно поглеждаха календарите си и мърмореха, че е юни, проклет да е.

Наоколо се виждаха само няколко туристи; личеше им, че не са от града, по това, че носеха чадъри под мишница.

Най-после Меган издиша дълбоко, прекоси натоварената улица и стъпи на тревата в парка край реката. Насреща й се изправи висок стълб с тотеми. Зад него дузина чайки се гмуркаха за парченца хвърлена храна.

Тя мина покрай една пейка, на която лежеше мъж, сгушен под одеяло от пожълтели вестници. Пред нея дълбокият син Саунд се простираше чак до бледия хоризонт. Искаше й се да се почувства по-добре при тази гледка, както често й се случваше. Но днес умът й беше в плен на друго време и друго място.

Ако затвореше очи — нещо, което не би си позволила — щеше да си спомни всичко: набирането на телефонния номер; неестествения, труден разговор с някакъв непознат мъж; дългото, мълчаливо пътуване до оня малък град на север. И най-лошото: сълзите, които беше избърсала от пламналите бузи на малката си сестра, когато й каза: „Аз те напускам, Клеър“.

Тя стисна здраво перилата. Доктор Блум грешеше. Нямаше смисъл да си говорят за трудния избор на Меган и годините на самота след това — не би помогнало.

Миналото й не беше колекция от спомени, която трябва да се разглежда, а приличаше на огромен куфар „Самсонит“ на колелца. Меган го беше разбрала преди доста време. Единственото, което можеше да направи, е да го мъкне след себе си.

Всеки ноември великата река Скайкомиш се вдигаше и стигаше до калните си брегове. И всяка година имаше опасност от наводнения. Хората, които живееха в малките градчета покрай реката, се въртяха в танц, стар като света, наблюдаваха и чакаха с готови торби пясък. Те помнеха неща, които се предаваха от поколение на поколение. Всеки пазеше по една история за времето, когато водата се е качила до втория етаж на къщата на еди-кого си… стигнала до горния край на вратата в коридора… до ъгъла на улиците „Спринг“ и „Азалия“. Хората, живеещи на по-равни и по-безопасни места, гледаха вечерните новини и клатеха глави, смееха се на абсурдното положение на фермерите, които живееха в наводнените долини.

Когато нивото на реката започваше да спада най-после, из града се понасяше колективна въздишка на облекчение. Тя се чуваше първо от устата на Емет Мълвейни, аптекаря, който почти религиозно гледаше прогнозата за времето по единствения телевизор с голям екран в Хейдън. Той можеше да забележи и най-малката подробност в новините, даже това, което перковците метеоролози от Сиатъл пропускаха. И така, той даваше заключението си на шериф Дик Паркс, който пък споделяше със секретарката си, Марта. За по-малко време, отколкото беше необходимо да се стигне от единия край на града до другия, се разнасяше слухът: „Тази година всичко ще е наред. Опасността премина“. И, разбира се, двайсет и четири часа след предсказанието на Емет, метеоролозите го потвърждаваха.

И тази година не правеше изключение, но сега, през този хубав летен ден, беше по-лесно да се забравят онези опасни месеци, когато дъждът можеше да подлуди всички.

Клеър Кавено стоеше на брега на реката, почти до глезени нагазила с ботуши в меката кафява кал. До нея лежеше на една страна косачката, останала без бензин.

Клеър се усмихна, избърса потното си чело с ръкавица. Беше невероятно колко много труд изискваше курортът, за да се подготви за лятото.

Курортът.

Така баща й наричаше тези шестнайсет акра. Сам Кавено се беше сдобил със земята преди почти четирийсет години, когато Хейдън беше само една бензиностанция преди изкачването към прохода „Стивънс“. Той беше купил парцела срещу една песен и се беше заселил в порутената къща, която вървеше с него. Беше нарекъл мястото курорт „Речен бряг“ и бе започнал да си мечтае за живот без предпазни шапки, тапи за уши и нощни смени в завода за хартия в Еверет.

Първо той работеше тук след работа и през уикендите. Беше започнал с един електрически трион, един пикап и план, начертан на салфетка. Изсече мястото за къмпингуване, прочисти стогодишните храсталаци и построи всички бунгала от борови дървета на ръка, като ги разположи покрай реката. Сега „Речен бряг“ беше процъфтяващ семеен бизнес. Имаше общо осем бунгала, всяко с две хубави малки спални и една баня и с веранда с изглед към реката.

През последните няколко години бяха прибавили плувен басейн и игрална зала. Имаха планове и за построяване на игрище за миниголф и перално помещение. Беше от онзи вид места, където едни и същи семейства идваха всяка година, за да прекарат ценните си ваканционни дни.

Клеър още си спомняше първия път, когато го видя.

Високите дървета и забързаната сребриста река се сториха като рай на едно момиче, израснало в каравана; каравана, която спираше само в бедните квартали на градовете. Спомените й от детството, преди да дойде в курорта „Речен бряг“, бяха мрачни: грозни градове, които се сменяха един след друг; още по-грозни апартаменти в порутени сгради. И Мама — винаги бягаща от едно или друго нещо. Тя се беше омъжвала многократно, въпреки че Клеър не си спомняше някой мъж да се е задържал по-задълго. Мъжете оставаха колкото да изпият една кутия мляко. Клеър си спомняше само Меган. По-голямата й сестра, която се грижеше за всичко… а после си тръгна и я остави.

Сега, след толкова години, двете бяха свързани с много тънки нишки. Веднъж на няколко месеца те си говореха по телефона. В особено лоши дни започваха да си говорят за времето. Тогава неизменно Меган получаваше „друго телефонно обаждане“ и затваряше. Сестра й обичаше да говори за успехите си. Меган можеше да мърмори повече от десет минути за това, колко евтино се е продала Клеър. „Да живееш в онзи малък тъп къмпинг, да чистиш на хората“ беше обичайното й изказване. Всяка Коледа тя предлагаше да й плати за колеж.

Като че ли ако прочете „Беулф“, ще оправи живота си.

От години Клеър си мечтаеше двете да бъдат приятелки, не само сестри, но Меган не искаше, тя вървеше по пътя си сама. Те бяха това, което Меган искаше: учтиви непознати, които имаха една кръв и общо грозно детство.

Клеър се пресегна за косачката. Докато я влачеше по меката земя, тя забеляза редица неща, които трябваше да се свършат преди откриването. Трябваше да се подрежат розите, да се изстърже мъхът от покривите, да се изчисти плесента от перилата на верандата. И да не забравяме косенето. Дългата влажна зима беше заменена от учудващо топла пролет и тревата беше израсла до коленете на Клеър. Тя си отбеляза наум да напомни на Джордж, техния помощник да изтърка канутата и каяците този следобед.

Хвърли косачката в пикапа. Тя издрънча, като се удари в ръждясалото дъно.

— Ей, скъпа. В града ли отиваш?

Тя се обърна и видя баща си да стои на верандата на бунгалото офис за регистрация. Той носеше стара престилка, изцапана с кафяво в горната част, вероятно от масло, и вълнена риза.

Той извади червена носна кърпа от джоба си, избърса челото си и тръгна към нея:

— В момента поправям онзи фризер впрочем. Недей да ходиш да търсиш нов.

Нямаше домакински уред, който той да не можеше да поправи, но Клеър смяташе да огледа цените на новите уреди все пак:

— Искаш ли нещо от града?

— Смити ми е приготвил една част. Ще ми я вземеш ли?

— Разбира се. И накарай Джордж да се захване с канутата, когато дойде, чу ли?

— Ще си го запиша.

— Накарай Рита да изчисти с белина тавана на банята в шесто бунгало. Хванал е плесен тази зима.

Тя затвори капака на каросерията на пикала.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Не и тази вечер. Нали помниш, че Али ще играе на тийбол в крайречния парк? В пет часа.

— О, да. И аз ще дойда.

Клеър кимна, защото знаеше, че наистина ще дойде. Не беше пропуснал нито едно събитие от живота на внучката си досега.

— Чао, тате.

Тя изви дръжката на вратата на пикапа и я дръпна силно. Вратата изскърца и се отвори. Клеър хвана кормилото и се придърпа към седалката.

Баща й тупна по вратата на пикапа:

— Карай внимателно, особено на завоя на седма миля.

Тя се усмихна. От две десетилетия той й даваше само полезни и точни съвети.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам. Сега бягай да прибереш внучката ми. Ако побързаш, ще имаме време да гледаме „Спъндж Боб Скуеър Пантс“ преди играта.