Сара Шепард
Игра на лъжи (1)

Пролог

Събудих се в мръсна вана на крачета, в непозната баня с розови плочки. До тоалетната чиния имаше купчина списания „Максим“, в умивалника се търкаляше зелена тубичка паста за зъби, пред прозореца бяха спуснати бели завеси. През стъклото се виждаше тъмно небе и пълна луна. Кой ден бяхме? Къде се намирах? В къщата на някое от братствата в Аризонския университет? В нечий апартамент? Помнех само, че се казвам Сътън Мърсър и че живея в Тусон, Аризона. Не знаех къде съм си оставила чантата и нямах представа къде бях паркирала колата си. Всъщност каква кола карах? Да не би някой да ми беше сипал нещо в питието?

— Ема? — разнесе се момчешки глас от съседната стая. — Вкъщи ли си?

— Заета съм! — чу се глас наблизо.

Вратата на банята се отвори и на прага застана високо, слабо момиче с рошава тъмна коса.

— Хей! — надигнах се аз. — Заето е! — Усещах тялото си изтръпнало, сякаш все още не се бях събудила. Когато погледнах надолу, останах с впечатлението, че мъждукам, сякаш се намирах под пулсираща светлина. Откачена работа. Някой определено ми беше сипал нещо.

Момичето като че ли не ме чу. Вмъкна се в банята с мрачно лице.

— Хей! — извиках аз, излизайки от ваната. Тя не ме погледна. — Да не си оглушала? — Никаква реакция. Непознатата сипа малко лавандулов лосион в шепата си и го разтърка по ръцете си.

Вратата отново се отвори и вътре връхлетя чипонос, небръснат тийнейджър.

— Опа! — Погледът му се впи в прилепналата тениска на момичето, на която имаше надпис НЮ ЙОРК НЮ ЙОРК РОЛЪРКОСТЪР. — Не знаех, че си тук, Ема.

— Може би защото вратата беше затворена? — Ема го избута навън и тресна вратата. Обърна се към огледалото. Аз стоях зад нея.

— Хей! — извиках й отново.

Най-накрая тя вдигна поглед. Очите ми се стрелнаха към огледалото, за да срещнат погледа й. Но когато погледнах към отраженията ни, изпищях ужасено.

Защото Ема изглеждаше точно като мен.

И защото мен ме нямаше там.

Ема се обърна и излезе от банята, а аз я последвах, защото нещо сякаш ме теглеше след нея. Кое беше това момиче? Защо толкова много си приличахме? Защо бях невидима? И защо не можех да си спомня… почти нищо? В съзнанието ми се вихреха объркани спомени — блестящият залез над Каталинас, ароматът на лимонови дръвчета в задния ни двор рано сутрин, усещането за меки кашмирени чехли на краката ми. Но останалото, най-важните неща, бяха заглушени и размазани, сякаш живеех под вода. Виждах неясни сенки, но не можех да разбера какво представляват. Не помнех какво съм правила през летните ваканции, с кого беше първата ми целувка или какво е усещането слънцето да грее върху лицето ми, или да танцувам на любимата си песен. Коя беше любимата ми песен? Нещо дори още по-лошо — с всяка изминала минута нещата ставаха все по-замъглени и неясни. Сякаш изчезваха.

Сякаш аз изчезвах.

Но след това се концентрирах и чух приглушен писък. И изведнъж като че ли се озовах на друго място. Усетих болка да пронизва тялото ми, преди мускулите ми да се отпуснат окончателно. Докато очите ми се затваряха бавно, видях една размазана, неясна фигура да се изправя над мен.

— О, Господи! — прошепнах аз.

Нищо чудно, че Ема не ме виждаше. Нищо чудно, че ме нямаше в огледалото. Защото не бях там.

Бях мъртва.