Карл Май
Бенито Хуарес (3)

3. Капитан Вагнер

Приблизително седмица по-късно един бриг плаваше под ветрилата си по протока Баб-ел-Мандеб. На мачтата на изящно построения морски съд се развяваше немският търговски флаг. Ала и без него се виждаше, че бригът е търговски, а не боен кораб. Но на палубата бяха монтирани четири оръдия, които все пак донякъде му придаваха войнствен вид. Наличието им можеше да се обясни с обстоятелството, че сигурността по онези морски райони не беше много голяма. И особено капитанът, занимаващ се с крайбрежна търговия, гледаше да е добре въоръжен, тъй като влизаше в съприкосновение с хора, на които никога не биваше да се разчита и които бяха в състояние да завладеят с вероломство плавателния съд.

Слънцето жарко напичаше. Подухваше наистина слаб бриз, ала все пак горещината беше толкова силна, че членовете на екипажа се бяха натъркаляли под опънатите ветрила, освободени от почти всичките си дрехи. Кормчията седеше на сянка под една тента, която бе закрепил по такелажа и надзираваше моряка на кормилото. Изглежда и на капитана бе станало твърде душно в каютата. Той се изкачи бавно, хвърли кратък поглед на палубата, втори към небето и се запъти към кормчията. Онзи понечи да се изправи съгласно устава, но капитанът му направи знак да си остане на мястото и се настани до него.

— Адска жега, Хинриксен! — подхвана лаконично той.

— Вярно, кептън Вагнер! — съгласи се кормчията.

— Благословен е за мен Северът, — продължи след кратка пауза капитанът — ама къде му текна на корабопритежателя да ни прати по тия брегове. Любопитен съм да зная дали тук действително ще развъртим добра търговия, както си е втълпил той.

— Преводачът е убеден!

— Тъкмо това ме дразни, че тук няма как да минеш без преводач. Да знаеше човек арабски, нямаше да е подложен на опасността да бъде измамен от тая другоземна пасмина. Я виж, някакъв плава насам! От коя ли страна е?

Бригът държеше курс юг и в тази посока двамата сега забелязаха една точка, която не би могла да бъде нещо друго, освен плавателен съд. Кормчията посегна към далекогледа, но явно не му стана ясно.

— Никога, не се е мяркало подобно чудо пред очите ми. Погледнете сам!

Сега и Вагнер надникна през зрителната тръба. Не след дълго изрази мнението си с пренебрежителна усмивка:

— Трябва да е арабски кораб. До един час ще се срещнем и ще го заговорим.

Моряците също бяха забелязали непознатото платно и го разглеждаха с внимание. Двата съда все повече приближаваха един към друг, докато от брига вече и без далекоглед можеха да различат, че непознатият има една-единствена мачта, която бе наклонена към носа и носеше две чудато оформени платна. По палубата стояха мъже в тюрбани и оглеждаха изпитателно брига.

— Да заредя ли? — запита Хинриксен.

— Да. Изпрати ми и преводача!

Кормчията пристъпи към едно от оръдията и махна същевременно на облечения в арабска носия човек, който седеше на една рогозка отпред до шпира и пушеше дълга лула. Той се надигна бавно и се отправи към кормилото. Там заслони очи с длан, хвърли продължителен поглед на другия съд и запита капитана на що-годе разбираем английски:

— Искате да говорите с него?

— Да. — гласеше отговорът.

— Какво желаете да знаете за него?

— Най-напред — що за съд е.

— Това можете да научите и от мен. Той е патрулен кораб на валията на Сайла.

— Значи своего рода военен кораб?

— Да. Хората до един са въоръжени.

— Какво е предназначението на този вид кораби?

— Обикновено служат за търговия и превоз, както другите съдове и само при екстрени ситуации ги попълват с бойци. В Сайла трябва да се е случило нещо важно.

— Длъжни сме да го узнаем, тъй като и ние отиваме в Сайла. Ще превеждаш стриктно въпросите, които поставям и отговорите, които получавам.

Корабите вече бяха се приближили дотолкова, че можеха да се различават чертите на хората. Кормчията тъкмо възнамеряваше да даде сигнал с оръдеен изстрел арабинът да легне в дрейф, за да могат да говорят, когато от горната му палуба се разнесе пушечен залп. Той следователно изискваше самият бриг да обере ветрилата си. Капитанът високо се изсмя. Развесели го фактът, че съдът насреща му си придава престиж на военен кораб.

— Чухте ли го? — провикна се той към Хинриксен. — Тоя дребосък ни дава заповеди! Не хабете заряда! Нека му се подчиним и много съм любопитен какво ли ще поиска от нас. Лягайте в дрейф, момчета!

Маневрата бе проведена, бригът изгуби вятъра и направи завой. Арабинът стори същото и полегна почти борд до борд с немеца. На палубата си имаше петнайсетина въоръжени мъже. Застанал на мостика, арабският капитан викна насам:

— Как се казва корабът?

— „Нимфа“! — преведе бързо отговора на капитана преводачът.

— Откъде идва?

— От Кил.

— Къде се намира тоя град?

— В Германия.

— Това сигурно ще е някоя малка, жалка държавица, защото аз не я зная — рече арабинът самонадеяно. — Какво сте натоварили?

— Търговски стоки.

— А хора?

— Не. Пасажери нямаме.

— Нито даже избягали роби?

— Не.

— Ще дойда на кораба ви да проверя дали казвате истината.

За Вагнер това вече беше прекалено. Посредством преводача той запита:

— Кой си ти всъщност?

— Капитан на султана на Сайла.

— В Сайла има валия, а не султан. И аз няма да се подчиня нито на него, нито на слугите му.

— Значи се противиш и няма да оставиш да претърся кораба ти?

— Да, нямаш необходимите правомощия. Виж обратното е възможно. Ако аз поискам да дойда на твоя съд, не би могъл да ми попречиш.

— И все пак нямаше да ти позволя, защото съм военен кораб — отговори арабинът високомерно. — А теб ще принудя да пуснеш мен и хората ми на борда да претърся кораба ти.

— В какво ме подозираш?

— Търсим роби, избягали от Харар. Ти ни пречиш да претърсим кораба ти, значи тези роби са на борда.

— Те не са при мен. И няма как да бъдат при мен, понеже идвам от север и още не съм бил по вашите брегове.

— Така казваш ти, ама аз не ти вярвам. Ще вържа кораба ти с въже за моя и ще те отведа в Сайла! Нека там валията го претърси.

Заканата беше смехотворна и капитанът отвърна:

— Струва ми се, че разсъдъкът ти нещо не е наред. Как ще ме принудиш да взема въжето на борда? Приказките ти ме разсмиват.

— Сега се смееш, но скоро смехът ти ще се обърне на плач. Заповядвам ти да приемеш трима от моите хора, които ще донесат въжето на борда ти!

На Вагнер му дойде нещо на ум. Като почти всеки немски моряк и той беше приятел на хубавата шега. Сега му се удаваше възможност да се поразвлече и като кимна лукаво на хората си, се съгласи:

— Добре, да бъде волята ти, ще взема въжето на борда. Изпрати хората си и можеш да ме вземеш на буксир!

При един заповеден знак на арабина трима души скочиха с влекалото в една лодка, отнесоха го на брига и го привързаха здраво за носа. Държейки се като господари на кораба, те дадоха знак, че плаването може да започне.

— Проклетите хитреци! — ухили се кормчията. — Ами, че въжето им е прекалено слабо, за да ни мъкне и ще се скъса.

— Но е достатъчно здраво ние да ги помъкнем — рече капитана. — Изчакайте само да тръгнат.

Арабинът вдигна платната и обърна на юг. Вятърът изду ленените ветрила. Корабът се приведе в движение и обтегна силно влекалото. То щеше да се скъса, ако на капитанът не бе хрумнало да разнообрази шегата.

— Станете, момчета, и вдигайте платната! — изкомандва той. — Трябва да им помогнем.

Няколко минути по-късно бригът се намираше в пълен ход и понеже беше по-бърз от арабина, сблъскването беше неизбежно. Немецът сега се обърна чрез преводача към тримата араби:

— Викнете на хората си да плават по-бързо, иначе ще ги пратя на дъното!

Те поклатиха глави и не се осмелиха да предадат заповедта на предводителя си. Но оня забеляза опасността и кресна назад:

— Плавайте по-бавно, мискини! Не виждате ли, че ще ни блъснете?

— Ти плавай по-бързо, глупако! — нареди да му се викне Вагнер. — Да не си вземал на буксир съд, който те превъзхожда!

Още няколко мига и сблъсъкът щеше да последва. Тогава лично капитанът се залови за кормилото да промени малко курса.

— Не искам да ги потопявам, но все пак ще им дам един урок — каза той. — Ахой, момчета, внимавайте! Отсичайте всеки чужд такелаж, попаднал на борда ни!

В този момент бригът застигна арабина, който имаше по-ниска палуба. Ето защо не го удари по средата на широката кърма, а бушпритът му мина непосредствено над нея. Но тъй или иначе ударът беше достатъчно силен, за да послужи занапред за урок на арабите.

Ето какво стана. Десният борд на немеца плътно остърга левия на стражевия кораб, повличайки цялото му стъкмяване. То се напласти по здравия такелаж на брига и бе моментално отрязано от имащите готовност моряци. В следващия миг немецът се намираше пред арабина, вместо зад него. Влекалото отново се опъна и тъй като бе здраво вързано за кърмата на арабския съд, го завъртя и обърна с носа назад.

От палубата на немеца екна многогласен кикот, на който от арабина отвърнаха с яростни крясъци. Платната му увлечени и съборени, въжетата висяха на парцали и при своето обърнато положение корабът заплашваше да се наклони. Капитанът проклинаше и ругаеше, хората му крещяха и ревяха. Вместо да срежат въжето, с което бяха вързани за немеца, започнаха да стрелят с кремъклийките си по него, ала никой от отправените куршуми не причини някаква вреда.

Тогава един от тримата араби, намиращи се на борда на брига, пристъпи към капитана и каза чрез преводача:

— Заповядвам ти да спреш и поправиш нашия съд!

Това вече беше връх на самонадеяността и смехотворността.

— Ти не можеш нищо да ми заповядваш! — отвърна Вагнер.

Мъжът измъкна ножа от пояса си и заплаши:

— Не се ли подчиниш веднага, ще изпиташ гнева ми! Покорявай се, кучешки син!

— Охо, кучешки син ли рече? Ето ти отговора!

Вагнер замахна и без да си служи с преводач, залепи такава силна плесница на арабина, че оня залитна и се отърколи по палубата. В този момент и другите двама измъкнаха ножовете си и поискаха да се нахвърлят върху капитана, но погрешно си бяха направили сметката. Той притежаваше моряшки пестник, което означава твърда като стомана ръка. С два бързи удара ги извади от строя.

— Вържете тези безделници за мачтите, момчета! — заповяда сетне капитан Вагнер. — Нека им дадем да разберат какво означава да наречеш един немец кучешки син!

Заповедта бе изпълнена с най-голяма бързина. Матросите отнеха оръжията на арабите и ги вързаха така здраво, че ония не бяха в състояние да помръднат.

Междувременно положението на арабския съд бе станало по-опасно. Понеже бе теглен от брига за кърмата, бе започнал да черпи вода поради ниския си борд.

— Спрете, хаирсъзи! — ревна предводителят — Та не виждате ли, че ще потънем, ако не се подчините?

— Все ми е тая дали ще се издавите или не. — нареди немецът да се отговори. — Срежете въжето, щом искате да се спасите!

— Не бива да го режа. То не принадлежи на мен, а на валията!

— Е, тогава гълтайте морска вода за здравето на валията, додето се пръснете!

— Ама и ние самите можем да срежем влекалото. — подметна кормчията.

— Дори и през ум не ми минава! — заяви капитан Вагнер. — Аз им давам урок. Никога не съм бил по тия ширини, но много съм слушал за самонадеяността на тези хора. Тия роби и слуги, тия блюдолизци на незначителни и неизвестни владетели, се мислят за кой знае какви. Всеки друговерец смятат за куче, чието докосване ги омърсява. Аз не разбирам техния език, не зная и обичаите им, но моите обичаи те ще научат!

— Да, но ние плаваме за Сайла и значи ще влезем в контакт с валията. Той ще си отмъсти!

— Нека опита!

В този миг прозвуча многогласен крясък. Арабският съд се бе наклонил толкова, че заплашваше да потъне. Беше поел много вода, така че трудно и бавно би могъл да се изправи.

— Нима наистина сте такива глупаци? Хайде, режете въжето най-сетне! — заповяда капитанът на преводача да викне.

Но те бяха толкова объркани, че не го послушаха. Тогава Вагнер нареди на хората си да отрежат влекалото и да метнат в морето по посока на техния съд, намиращите се на борда на „Нимфа“ трима арабски морски герои. Бригът вдигна всичките си ветрила и бързо се отдалечи.

Сайла не притежаваше пристанище и корабите са принудени да хвърлят котва в тамошния рейд, влизането в който е трудно поради наличните рифове. Така, че когато бригът стигна близо до града, трябваше да кръстосва цялата нощ и едва на утрото можа да се добере до входа. Поздрави града с оръдеен изстрел и пусна котва.

Сайла, наброяваща по онова време около четири хиляди жители, се състоеше може би от дузина големи, варосани в бяло, каменни къщи и няколко стотици колиби, издигнати от най-прости строителни материали. Изградените от коралови отломъци и кал градски стени нямаха нито бойници, нито топове и на много места бяха порутени. И понеже градът бе разположен на нисък пясъчен нанос, видът му откъм морето в никой случай не можеше да се нарече импозантен. Но въпреки това той господстваше над всички селища от околността заедно с цялото крайбрежие и беше сборен пункт и цел на многобройните кервани, които идваха от вътрешноста или заминаваха оттук да пласират стоките си към отдалечени от морето области.

От горната палуба на брига моряците забелязаха много хора, камили и коне, лагеруващи край града. Вероятно бяха пристигнали търговски кервани и това даде на капитана приятната надежда, че ще успее да направи тук добър гешефт. След като котвата бе спусната, приближи една лодка и на борда се качи един арабин, който всячески се стараеше да си придаде достолепно държане. Това беше пристанищният инспектор. Той поиска да види корабните документи, за да ги представи на валията, тъй като от него зависеше разрешението за приставане. Между другото запита и откъде идва корабът, какъв е товарът му и дали е срещнал съд с бягащи роби. Капитанът му връчи документите и даде чрез преводача поисканата информация. Инспекторът изглежда остана доволен и се отдалечи.

Върна се чак след няколко часа и извести, че валията е дал позволение за престой и занимаване с търговия, но очаква да се плати обичайния налог, както и един хубав подарък за него.

— Валията — продължи той — ще ви прати няколко войника да ви закрилят от всякакви опасности. Тези войници ще се водят при вас на заплата и храна.

— Нямаме нужда от войници — отвърна капитан Вагнер. — Ако попаднем в опасност, те няма да съумеят да ни защитят.

— О, те са много храбри! — увери пристанищният инспектор.

— Не вярвам, защото наблюдавах тъкмо обратното. Те са арогантни, безразсъдни и биха допринесли повече вреда, отколкото закрила.

— Как можеш да ги познаваш, като ми каза, че никога не си бил тук!

— Скоро ще узнаеш откъде ги познавам. Стига само да поговоря с валията и ще му докажа, че умея сам да се защитавам.

Инспекторът на пристанището бе угостен, получи бакшиш, от който изглежда остана доволен и се върна в града да докладва на валията.

Доста по-късно откъм северната врата, водеща към морето, се зададе въоръжен отряд, сред който се забелязваше една носилка. От нея изпълзя някакъв мъж в богато облекло и се качи с хората си на няколко лодки. Загребаха към брига. Когато достигнаха на разстояние, достатъчно за провеждане на разговор, предводителят нареди да спрат, извиси ръст да се види цялата му фигура и се провикна:

— Защо си искал да говориш с мен? Аз трябва да пратя войници на твоя кораб, за да го охраняват.

— Кой си ти, че се осмеляваш да изискваш подчинение от нас?

— Аз съм хаджи Шамаркай, управителят на този град, комуто са длъжни да се подчиняват всички, които се намират тук.

— Ако ти си валията, ела горе, за да мога да говоря с теб!

— Слез ти, аз съм по-високопоставен от теб!

— Не дойдеш ли, няма да има и търговия!

Това не се понрави на арабския чиновник; та нали по тоя начин щеше да му се изплъзне възприетият налог. Той се посъветва с хората си, след което се обади:

— Действията ти са подозрителни и не мога да ти се доверя.

— Давам дума, че нищо лошо няма да ти се случи.

— И ще мога да напусна кораба, когато пожелая?

— Да.

— В такъв случай ще помисля дали да дойда.

— Помисли. Давам ти две минути време. След изтичането на този срок вдигам платна.

Валията отново започна да се съветва. Когато двете минути минаха, Вагнер даде заповед за вдигане на котва. Дрънченето на веригата реши нещата. Валията разбра, че чужденецът не се шегува и дойде на борда, когато бе спусната бордовата стълбичка. Огледа с мрачен поглед присъстващия екипаж и като преброи всичко на всичко само четиридесет души, запита, без да е поздравил:

— Това ли са всичките ти хора?

— Да. — отвърна Вагнер кратко.

— И с толкова малко дръзваш да ми се противопоставяш?

— Както видя, мога да си го позволя. Ние сме немци, а един-единствен немец като нищо се наема с двайсетима от твоите хора.

Тези горди думи наистина бяха доста самомнително изговорени, ала произведоха нужния ефект. Чиновникът се остави да го поведат към задната палуба, където се настани на един килим. Срещу него седна капитанът, отдясно застана кормчията, отляво преводачът. Половината екипаж стоеше наблизо, докато останалите наблюдаваха лодките. Двамата преговарящи се огледаха изпитателно. Обветреното лице на капитана, с неговите порядъчни черти, приятно контрастираше с лукавата физиономия на валията. Последният вече беше на години, ала въпреки леката отсянка на достопочтеност, която не можеше да му се отрече, голям ущърб на външния му вид нанасяше сладникаво-тържественото притворство, присъщо за арабите от крайбрежието. Едва след време той започна разговора:

— Дойдох да ти подиря сметка. Ти се осмели да се мериш с моите войници и ще изтърпиш наказанието си.

— Заблуждаваш се! — отвърна немецът. — Ти последва волята ми и се яви. С приемането на войниците ти означаваше да те призная за свой господар. Не знаеш ли, че за един капитан е позор, корабът му да бъде окупиран от чужденци?

— Желанието е само да се провери дали не са при теб избягалите роби.

— Толкова ли ценни бяха робите ти?

— Те не принадлежаха на мен.

— Я гледай! Ами, че на кого тогава? Трябва да държиш много на човека, чието притежание са били!

— Принадлежаха на султана на Харар.

— Ха! Значи са били хора без стойност — отсъди капитанът пренебрежително.

— Не е тъй. Били са двама бели християни и една млада, красива християнка, великолепна като планинските върхове в утринна зора.

С разкритието си за избягалите бели роби хаджи Шамаркай захвана една голяма непредпазливост, понеже веднага привлече вниманието на капитана. Бели християни, значи европейци! По всяка вероятност се касаеше за някаква подлост. Ето защо Вагнер попита:

— Знаеш ли от коя страна са били онези мъже?

— Да. Хората я наричат Исбанье.

Следователно Испания. Предположението на Вагнер се потвърди.

— А робинята откъде беше? — продължи да пита.

— Султанът не знае.

— Какъв език говореше?

— Същият като на единия от затворниците. Те вързали султана и ограбили хазната. Отмъкнали по-нататък неговите камили и избягали с двама сомалийци, които сигурно са техни водачи и закрилници. На другото утро слугите намерили султан Ахмед и го освободили от въжетата.

— И той какво е предприел?

— Веднага изпратил много войни да ги преследват.

— В каква посока?

— Към морския бряг, тъй като бегълците нямат друга възможност да се изплъзнат, освен с кораб, а къде другаде ще го намерят, освен по крайбрежието. Цялата брегова ивица е заета. Султанът изпратил везира си към Бербера, а самият той дойде при мен в Сайла. Той е могъщ и ще не ще, човек трябва да прави каквото поиска, иначе ще отмъсти.

— Голямо ли е отмъкнатото съкровище?

— Много злато, красиви дрехи и скъпоценни камъни на стойност много милиони. Човек може да купи цяла страна с тях.

— В такъв случай робите сигурно са избягали!

— Не. Те наистина отвлекли най-добрите и бързи камили и вследствие на това стигнали брега преди преследвачите си, но ние знаем, че в последно време не се е появявал нито един чуждоземен кораб. Тия дни духаше силен южен вятър, който е толкова опасен тук, че всеки кораб трябва да отбягва нашето море. Освен това повечето мои кораби са разпратени да патрулират. Те ще срещнат бегълците, ако са намерили или още търсят плавателен съд.

Вагнер сведе замислено поглед. През главата му нахлу порой мисли. Двамата мъже бяха испанци, най-вероятно и момичето. Как бяха попаднали в ръцете на султана на Харар, прословут с жестокостта си? Сигурно бяха безогледно дръзки и съобразителни мъже. Навярно се намираха в тежко положение, но може би имаше начин да им се помогне. Като християнин и почтен немец капитанът сметна за свой дълг да направи нещо за тях. По тая причина запита равнодушно:

— И вие не можахте да узнаете нищичко за тях? Не сте открили никаква следа?

Лицето на валията прие злорад израз, очите му блеснаха коварно и с диво доволство отвърна:

— Намерихме не следа, а нещо по-добро.

— Какво?

— Първо кажи, че робите не са при теб!

— Не са. Досега не знаех нищо за тях.

— Исках да кажа, че заловихме единия от двамата сомалийци, служили за водачи на бегълците.

— Хайде, бе!

— Да. Аз разпръснах воините си да претърсят цялата крайбрежна територия. В близост до планината Елмес, там, където се снижава към морето, пленили един млад сомалиец. Те го изненадали, когато си отпочивал край един извор. Той не намерил време да избяга и бил заловен, но въпреки това се бранил като шейтан и дори наранил няколко мои бойци. Те го разпитвали, ала той не отговарял. А и когато ми го доведоха тук продължава да мълчи.

— Следователно не знае нищо за бегълците!

— О, напротив! Султанът на Харар тутакси го разпозна; той е по-младият от двамата сомалийци, които били баща и син.

— Аха! Тогава трябва да го разпитват, докато проговори.

— Не ще и думица да каже. Но утре ще бъде измъчван, докато отговори на въпросите ни!

— А ако предпочете да умре, вместо да отговори?

— Да върви тогава в Геената.

— Вие няма да заловите бегълците, защото корабите ви не чинят нищо.

— Да не искаш да ме оскърбиш?

— Не. Как ще заловите бегълците, ако са намерили някакъв плавателен съд? Имате ли оръжия и оръдия като моите? Имате ли кораб като моя, който плава толкова бързо, че никой беглец не може да му се изплъзне?

Валията погледна замислено към земята. Доводите на капитана изглежда го убедиха. Той отвърна със съжаление:

— Да, де да имахме кораб като твоя!

— Но нямате! — рече Вагнер, наблюдавайки го скришом. — Бих се обзаложил, че ако се ангажирам с тая работа, ще заловя бегълците.

— Султанът е определил голяма награда за тях. Двайсет камилски товара кафе.

— Небеса! Та това е цяло богатство!

По лицето на арабина плъзна неприятна алчност, която прикова разума и вниманието му и той възкликна:

— Колко ще поискаш от наградата, ако ти се удаде да ги заловиш?

Немецът се изсмя изкуствено.

— Ба, аз съм по-богат от теб; изобщо не се нуждая от възнаграждението! Но би ми доставило удоволствие да издиря бегълците.

— Стори го, стори го! — викна хаджи Шамакрай, възбуден до крайност, че ще получи цялата награда, без да си мръдне и пръста.

— Не става… — отвърна Вагнер със съжаление. — Трябва да остана тук и да продавам товара си.

— О, ако пожелая, ще го продадеш за няколко часа.

— И как смяташ да се захванеш?

— Тук има четири големи кервана от Амхара, Шоа, Каффа и Огаден. Аз самият имам нужда от много неща, жителите на Сайла също, а и султанът би закупил куп стоки, само и само да потеглиш.

— Според мен той сега е беден, та нали са му задигнали съкровището.

— Султан Ахмед има в себе си много сребро, което испанците не са му отмъкнали. Той е обрал всичките пари и на жителите на Харар. Всичко, което им принадлежи, е негово имущество.

— А керваните с какво ще платят?

— Със слонова кост и масло. А в Сайла ние плащаме с бисери, които вадим край бреговете си. Ако заповядам днес да купуват само от теб, до довечера няма да имаш никакъв товар.

Капитанът се позамисли. За него бе голяма изгода да разпродаде всичко за един-единствен следобед, вместо да виси тук в продължение на седмици или да е принуден да плава от пристанище на пристанище, а от друга страна и разменните предмети му идваха добре дошли. Слоновата кост и бисерите — тук толкова евтини, в Германия имаха висока стойност, а полученото масло можеше да продаде изгодно в Индия. Ето причината да каже:

— Султан Ахмед ще се съгласи ли?

— Незабавно! Трябва само лично да говориш с него. Аз ще те препоръчам.

Но в този момент на валията хрумна мисъл, която отдавна трябваше да го осени. Той запита угрижено:

— Ама и ти също си християнин като испанците! В една страна ли живееш с тях?

— Не. Помежду ни има една голяма държава.

— Но религията ви е една?

— Не, вярата ни се различава от тяхната. Те са католици, а ние — протестанти.

— Какво означава това?

На капитана хрумна доста сполучливо сравнение. Той обясни:

— Нещо както при вас зуннити и шиити.

— А-а, тогава няма защо да се притеснявам! — успокои се валията. — Ние зуннитите мразим шиитите повече от неверниците. Вие също се мразите, така, че можем да бъдем сигурни в теб. Веднага тръгвам да говоря със султана и ще издам заповед за покупко-продажбата.

— А аз пък ти повтарям, че ще получиш двайсетте камилски товара кафе, когато заловим белите роби. Виждаш, че ти желая доброто. Да се надявам, че няма да се излъжа в теб!

Надеждата да получи двадесет товара кафе заедно с камилите, заплени до такава степен алчния служител, че той възкликна:

— Аз съм твой приятел! Как е името ти?

— Казвам се Вагнер.

— Името е много трудно за произнасяне, едва ли не разделя езика на две, но това не променя нашето приятелство. Защо не дойдеш с мен до Сайла? Трябва лично да говориш със султана на Харар!

— Ще мога ли да се върна безпрепятствено?

— Заклевам се в името на Аллах, брадата на Пророка и всички свети Халифи, че ще дойдеш и ще си тръгнеш като свободен мъж и, че ще заповядам да умъртвят всеки, който те оскърби. Можеш без страх да отнесеш стоките си в града и да продаваш.

— Виж това няма да направя, понеже не всички търговци биха могли да бъдат честни като теб. Ще наредя да извадят сандъците и пакетите на палубата и да ги разтворят, като на кораба ще могат да се качват само по десет души да разглеждат стоките, които аз няма да продавам поотделно, а на едро. А сега ще се приготвя набързо и ще дойда с теб на сушата.

Капитанът даде на кормчията Хинриксен необходимите заповеди и отиде в каютата си. Там имаше да свърши две неща. Първо облече парадната си униформа и накачи по себе си цял арсенал оръжия, понеже искаше да направи впечатление на знатния мъж. И второ, той притежаваше един арабски речник, който си бе набавил, за да контролира донякъде преводача. Сега го разлисти, мърморейки си полугласно:

— Ама и кой да ти го разбере тоя език? Сега трябва да се мъча и лутам, да събирам думите една подир друга. И как ли всъщност се казва „аз“? Аха, ето го! Аз е ана Ами „съм“? Това не го намирам, но тук е написано ейда, което значи „също“. А нассрани означава християнин. Следователно ако кажа: „Ана ейда нассрани“, то ще има смисъла: „Аз също християнин“ и сомалиецът веднага ще се сети, че възнамерявам да спася и него, и другите. Така ще се обнадежди. Добре де, ами „надежда“ как ли е? Тук е записано: амел Ако изобщо е възможно да го освободя, то ще стане само през нощта. Хм! Ето ти как е и полунощ — носф ел леел Така, него ще запиша отдолу, въпреки че ми е трудно да прерисувам тези арабски букви.

Вагнер взе едно малко листче и написа отдясно наляво: „Ана ейда нассрани… амел… носф ел леел.“

— Тъй — промърмори той доволен. — В свободен превод това означава: „Аз също съм християнин, имай надежда, ще дойда в полунощ!“ в случай, че ми се удаде да бутна скришно бележката на човека, той ще ме разбере. Вагнер, Вагнер, само да знаеше твоят старец вкъщи в какъв опасен роман се забъркваш, за да освободиш една дивно красива робиня! Е, най-важното е човек да има добро сърце, порядъчен ум и чифт свестни юмруци!

Капитанът нави бележката на малко ролце, мушна я в джоба си и се върна на палубата, където го очакваше валията. По-скоро приятел, отколкото подчинен, Хинриксен се обърна към него загрижено:

— Отправяте се към голяма опасност. Какво да правим, ако ви задържат?

— Сигурно няма да го сторят! Валията се закле, а един мохамеданин никога не нарушава клетвата си.

— Е, добре. Смятам, че до час и половина визитата ще е приключила. Не се ли върнете в рамките на два часа, започвам да обстрелвам града.

— Тъкмо това щях да ви кажа и аз.

— Няма ли да вземете ескорт?

— Не. Вярно, че в Ориента се казва: „Колкото е по-голяма свитата, толкова е по-знатен човекът“, но от друга страна нехранимайковците могат да си помислят, че се страхувам. Впрочем на вас тук хората ще са по-необходими отколкото на мен. Наистина ще можете да продавате едва след завръщането ми, тъй като преводачът ще бъде с мен.

След като даде още някое и друго напътствие, капитан Вагнер слезе с валията и преводача в лодката. Скоро бяха на сушата. Пред северната порта чакаше носилката, с която беше пристигнал валията. Но, за да не оскърби госта си, той се отказа от нея и тръгна редом с него по невзрачните улички на града. Навсякъде се бяха стълпили хора и оглеждаха любопитно чужденеца. Те виждаха по богатото облекло, че той е командирът на кораба.

Когато валията и спътникът му стигнаха постройката, в която живееше, хаджи Шамакрай отведе немеца в една стая, където освен няколкото килима се мъдреше и някаква вещ, наподобяваща стол. Вагнер се настани на нея. Арабинът заповяда да донесат чибуци и кафета. Той изглежда възнамеряваше да се отдаде безметежно на тези наслаждения, ала немецът запита:

— Кога ще мога да разговарям със султана?

Седнал на една рогозка, преводачът — на него също бяха поднесени лула и кафе — преведе въпроса.

— След като се отморим и когато на него му е угодно.

— Я гледай ти, значи когато на него му е угодно? В такъв случай желая час по-скоро да му стане угодно, защото иначе ще се разкайваш.

— Защо?

— Защото не се ли върна навреме, хората ми ще започнат да обстрелват града.

Попадението беше право в целта. Валията скочи като ужилен от килима, погледна нагоре да не би гюлетата вече да летят насам и изстена:

— В твоята страна трябва да има много решителни мъже. Потърпи малко! Ще отида при султана да му разкажа за теб.

С тия думи чиновникът се отдалечи. Преводачът поднесе чашата до устните си, изпразни я и погледна учудено немеца. Обслужващият ги негър напълни отново чашите и поднесе други лули до връщането на валията.

— Ела! — каза той. — Султан Ахмед те очаква.

Влязоха в една голяма стая. В задната й част подът бе издигнат и застлан със скъпи килими. Там седеше султанът и пушеше дълго наргиле. Той хвърли изпитателен поглед на капитана и се обърна сетне към преводача:

— Коленичи, робе, когато говоря с теб!

Той беше свикнал в Харар поданиците му да разговарят с него само легнали по корем и смяташе, че проявява особено благоволение, като позволява на човека само да коленичи.

Преводачът се подчини и застана на колене. Вагнер не разбра арабските думи, но ги свърза с раболепието на слугата си и го запита:

— Защо си на колене?

— Султанът заповяда.

— Тъй, тъй! А кой е твоят господар?

— Вие.

— Кому значи трябва да се подчиняваш?

— На вас.

— Е, аз ти заповядвам да станеш!

— Султанът ще нареди да ме убият.

— Я стига! Преди това аз вече да съм му теглил един куршум в главата. Стани! Ние останалите ще говорим седнали, а ти ще стоиш прав, което е напълно достатъчно уважение.

Преводачът се надигна, но отстъпи боязливо няколко крачки назад, та да не го стигне ножът на султана. Оня го изгледа с пламтящи очи, посегна към пояса си, където бяха затъкнати оръжията му и изсъска:

— Защо се изправи, кучешки син? Падай веднага на колене, докато камата ми не е пронизала тялото ти!

Преводачът погледна разтреперан немеца и пророни:

— Иска да ме намушка, ако не коленича.

— Кажи му, че моят куршум ще го улучи преди ножът му да те е досегнал.

При тези думи Вагнер измъкна револвера си и го насочи към главата на султана. Преводачът пребледня и от страх не можа да каже нищо.

— Какво рече тоя гяур? — обърна се грубо към него владетелят.

— Че преди да си изтеглил камата, куршумът му ще те е улучил. — гласеше отговорът.

Лицето на тиранина прие неописуем израз. По тоя начин още никой не се бе одързостявал да говори с него. Но държането на немеца беше толкова решително, че той свали ръката си от пояса и след кратка пауза нареди да се пита:

— Защо забраняваш на този мъж да коленичи пред мен?

— Защото е мой слуга, а не твой — отвърна капитанът.

— При това знаеш кой съм?

— Да, понеже трябваше да бъда отведен при султана на Харар.

— Е, погледни ме, аз съм този!

Той изговори думите така, сякаш очакваше немецът да се хвърли смирено в нозете му. Онзи обаче отвърна съвсем спокойно:

— А ти знаеш ли аз кой съм?

Ахмед метна смаян поглед на немеца.

— Ти си моряк, аз обаче съм султан на голяма държава! — каза накрая.

— Държавата ти не е кой знае колко голяма — рече Вагнер хладнокръвно. — Разговарял съм с по-велики и прочути мъже от теб. Ти си господар на роби. Къде по-славно е да си владетел на свободни мъже. Аз забраних на моя слуга да коленичи пред теб. Ти трябва да съблюдаваш тази моя повеля, ако не искаш насилствено да си спечеля уважение.

След това изказване, капитан Вагнер се настани удобно до султана и положи двата револвера пред себе си. Досега валията бе стоял до него. Той никога не би посмял да седне без специална покана толкова близо до тиранина. Но в този момент се почувства окуражен от примера на Вагнер и също се настани, макар и на известно разстояние от двамата. Шашардисан, султан Ахмед изгуби и ума, и дума. Немецът явно го бе впечатлил, отделно дето го плашеха двата револвера. По тия причини той се отмести неволно от него и подметна:

— Да беше в Харар, щях да заповядам да ти теглят ножа!

— А да беше ти в нашата страна, отдавна да си изгубил главата си! — отвърна Вагнер. — В страните, където слънцето залязва, има обичай да се отсичат главите на султаните, които не се харесват на народа.

Владетелят зяпна с уста и отвори широко очи, сякаш вече се намираше на дръвника.

— И ти си присъствал? — запита неволно.

— Не, защото не съм палач. Но, както виждам, ти пушиш, а аз не съм свикнал да се лишавам от онова, което се нрави на другите. Да донесат лула и за мен!

Никога през живота си преводачът не беше посредничил на подобен разговор. Отначало той се бе страхувал за себе си, ала безстрашието на немеца, под чиято закрила от секунда на секунда се чувстваше по-сигурен, приповдигна куража му. Затова преведе тая реч буквално, въпреки че би могъл да я облече в по-учтива форма. Валията плесна с ръце и заповяда на появилия се негър да донесе лули. Вагнер разпали своята, дръпна няколко пъти с наслада и едва сетне заговори на султана:

— Сега можеш да започваш. Да поговорим по нашата работа!

Думите прозвучаха така, сякаш той беше най-високопоставеният и знатният от тримата, който определя какво да се говори. Но въздействието на неговата личност и държане бе тъй силно, че Ахмед напразно потърси начин да го укори. Това бе причината да отвърне:

— Хаджи Шамакрай ме запозна с твоята молба.

— Моята молба? — запита Вагнер с добре изиграно удивление. — Аз не съм изричал никаква молба и мислех, че ще чуя някакво твое желание.

Ето и такъв обрат султанът не бе очаквал. Немецът беше налучкал верния способ. На тиранин като тоя човек може да вдъхне почит единствено с мъжествено поведение, защото тиранинът в дъното на душата си е страхлив. Така и владетелят на Харар заедно със страха изпита двойно уважение към капитана, което бързо се превърна в доверие. Поради това отвърна необичайно меко:

— Да, така е, имам едно желание, но не знам дали ти си човекът, способен да го изпълни.

— Опитай! — рече Вагнер просто.

— Валията разказа ли ти всичко?

— Нямам представа. По-добре да го чуя още веднъж от теб самия!

Султан Ахмед последва подканата и направи изложение на събитията от Харар, както и за стъпките, които е предприел, за да спипа бегълците. Но премълча и потули всичко онова, което можеше да урони собствения му престиж. От разказа му бликаше ярост и гняв, които даваха да се разбере към каква изтънчена жестокост ще прибегне, стига бегълците да имат нещастието да попаднат отново в ръцете му. И накрая приключи с въпроса:

— Считаш ли за възможно да се намерят робите?

— Да.

— Как? Да не би чрез заловения сомалиец Мурад Хамсади.

— Не. Този сомалиец е храбър мъж, защото е рискувал много. Той ще предпочете по-скоро да умре, отколкото да издаде баща си.

— Ще го измъчвам до смърт.

— Няма да имаш тая възможност, още преди това той ще е свършил със себе си. На негово място бих сторил най-малкото това.

— Мурад няма оръжия в себе си.

— Човек може да се самоубие и без оръжия. Има случаи с роби, на които не е било оставяно нищо, тъкмо за да не извършат самоубийство и въпреки това са отнемали живота си. От друга страна, съмняваш ли се, че не се е уговорил подробно с баща си и останалите, преди да тръгне да следи за някой кораб? Увещавай го, придумвай го, измъчвай го, той пак ще направи онова, за което се е споразумял с тях.

— И какво ще е то?

— Не съм го виждал и не го познавам, така че не знам. Може да речем да избяга от затвора си. Нима няма да се намерят помагачи? Да не би да липсват сомалийци в града? И не би ли могъл привидно да ви обещае, че ще ви отведе при бегълците, а пътьом да ви се измъкне? Или да ви отведе на засада?

— Как би могло да се осъществи?

— Съкровището ти не е ли при испанците? Не могат ли да подкупят и вербуват достатъчно хора, за да те нападнат?

Султан Ахмед се замисли. Той дълго стоя със сведен поглед и накрая отвърна:

— Не бях помислил за тия неща. Ти наистина си толкова умен, че можеш да станеш везир на някой султан. А аз си мислех, че каквото е трябвало, вече съм го извършил.

— А най-простото, най-лесното, най-сигурното не си свършил. Казваш, че бягството е мислимо, само, ако бегълците се натъкнат по крайбрежието на някой кораб, който да ги прибере. Е, защо тогава не е организиран един такъв прием?

Ахмед изгледа Вагнер с най-голямо изумление.

— Да не си си изгубил акъла? Аз самият, от когото избягаха, чиито съкровища отмъкнаха, който ги преследва, за да ги залови, комуто те дори отвлякоха най-красивата робиня, да ги подпомогна в бягството?

— Че кой пък ти е казал това? — ухили се немецът с превъзходство. — Нима наистина не ме разбра? На твое място щях по най-бързия начин да се настаня в някой съд и да плавам край брега. Те сами щяха да дойдат да се молят да ги вземем. Самият аз щях да стоя скрит. Но веднага след качването им на борда със съкровищата, щях да се появя и да ги заловя.

Султанът подскочи и възкликна:

— Аллах, Аллах! Имаш право! Ти си по-умен от всички нас!

Удивен, валията също направи знак на съгласие.

— Къде са били нашите умове, та не ни дойде тая мисъл! — обади се той. — Да, ти си не само безстрашен и дързък, но и умен и хитър!

— Ние ще наваксаме пропуснатото, и то веднага! — извика султанът.

— Не веднага, първо обмислете зряло нещата! — посъветва немецът.

— И защо? Та нали си прав! По този начин най-сигурно ще ги заловим.

— Сега е вече кажи-речи късно. Бегълците са изпратили младия сомалиец като съгледвач, но той не се е върнал. Следователно те знаят, че е пленен и ще бъдат много предпазливи. Сетне, те са забелязали вашите кораби. Познават ли сомалийците корабите на валията?

— Да. — отвърна хаджи Шамаркай.

— Е, тогава бегълците знаят, че ще бъдат преследвани от тези кораби. Те няма да се приближат към никой от тях.

— Така е, ти отново си прав. — рече султанът раздразнено. — Изобщо ти си мъдър и находчив. Дай ни някакъв добър съвет! Ако ги спипаме, ще ти дам трийсет камили с пълни товари кафе.

— В такъв случай ще ти дам съвета си: корабът, с който ще ги търсиш, трябва да е чуждоземен, да не събужда опасения у тях, по възможност европейски. На такъв съд испанците ще се доверят още щом го видят.

— Съветът ти е добър, но къде има друг такъв кораб освен твоя?

— О, той ще ти го предостави. — подметна хаджи Шамаркай, ухилен до уши от радост.

— Наистина ли ще го сториш? — запита тиранът.

— Ще го сторя, но поставям някои условия. Понеже нямам време за губене, товарът ми трябва да бъде продаден до довечера.

— Аз ще се погрижа това да стане. — заяви валията. — Обещах ти го и ще сдържа думата си.

— Аз самият ще купя от теб неща за всичкото злато и сребро, което имам в себе си. — врече се владетелят на Харар, който искаше час по-скоро да възвърне съкровищата си и красивата робиня. Какви са стоките ти?

Вагнер изброи с какво беше натоварен.

— Много добре, аз ще купя, валията ще купи и керваните ще купят. Имаш ли още условия?

— Да, от наградата, която си определил за залавянето на бегълците, не искам нищо за себе си. Нека всичко получи моят приятел Хаджи Шамаркай. Ти ще ми дадеш писмено обещание, което аз ще му подаря, веднага щом ги пипна.

При неговото великодушно „приятел“ чиновникът бе готов едва ли не да му се овеси на шията. Султанът пък не можеше да проумее подобна безкористност.

— Правилно ли разбрах? Ти каза, че не желаеш нищо за себе си?

— Абсолютно нищо. Един обича лова, друг хазарта. А моята страст е да залавям бегълци. Радостта от улова ме възнаграждава предостатъчно. Мога ли сега да изкажа последното си условие?

— Кажи го!

— Трябва да видя пленения сомалиец. Двамата испанци сега ще изпратят неговия баща на разузнаване. Докато корабът ми плава край брега, аз ще го обследвам с далекогледа и няма начин да не го забележа. Бащата при всички случай ще прилича на сина. И при положение, че съм видял сина, веднага ще позная бащата.

— Аллах е велик, а твоята мъдрост колосална! — възкликна султанът. — Ти отгатна. Те много си приличат и по единия човек разпознава другия. Аз самият ще ти покажа затворника!

— Не бързай толкова, първо дай писменото си обещание!

— Ти ще ми подсказваш, а аз собственоръчно ще го напиша. Донесете пергамент, мастило, восък и перо! Ще пиша.

— Чакай малко! — спря го немецът. — Откъде ще вземеш кафето?

— Ще го пратя от Харар.

— Колко ще трае цялата тая работа?

— Като се има предвид времето, необходимо за пътуването ми дотам, получаване на кафето и пътя на кервана насам, значи до изтичането на една луна.

— Добре, тогава пиши!

Ахмед топна послушно перото и написа следната диктовка:

„Аз, Ахмед Бен султан Абубекр, емир и султан на султанство Харар, обещавам в името на Аллах и Пророка да изпратя тридесет товара хубаво кафе заедно с камилите, като дар на хаджи Шамаркай Бен Али Салеб — валия на град Сайла, не по-късно от изтичането на една луна, след като избягалите от мен хора попаднат във властта на капитан Вагнер.“

Той постави името си отдолу, свали печата, който висеше на врата му и натисна върху восъка.

— Така! Сега доволен ли си? — попита той.

— Да — отвърна Вагнер и обръщайки се към валията, добави: — Преди малко казах, че ще получиш този документ по-късно, но за да видиш, че говоря истината, ти го връчвам още сега.

Лицето на валията просия, той посегна с две ръце към пергамента и извика:

— Да, ти доказа, че си благороден мъж. Ти си мой приятел, ти си приятел над приятелите и благодетел над благодетелите! Кажи ми какво да сторя, за да възвелича името ти и прославя добротата ти!

— Не искам нищо друго, освен да удържиш обещанието си.

— Във връзка с продажбата на твоя товар? Ще го удържа. Незабавно ще издам заповед хората да купуват до вечерта само от тебе.

Хаджи Шамаркай се изправи и тръгна устремно. След излизането му, султанът остави лулата настрани и каза:

— Ела сега да ти покажа пленника!

— Как се казва?

— Мурад Хамсади.

Тиранинът закрачи напред и напусни стаята. Вагнер го последва. Поеха по един широк двор и навлязоха в друг по-тесен, който едва ли имаше и осем квадратни метра. Зидовете имаха височина около четири метра. С изключение на една тръстикова кошница, дворът беше празен.

— Тук е. — рече Ахмед. — Махни кошницата!

Вагнер го стори и за свой ужас видя пленника. Бяха изкопали дълбока яма, в която го бяха заровили така, че само главата му стърчеше над земята. Въпреки това той изглежда още се държеше и се намираше в съзнание, защото очите му погледнаха с безкрайна ненавист към султана и с гневно любопитство към немеца. Онзи бръкна незабелязано в джоба и извади известната бележка. Виждаше, че няма как да я даде на пленника, та нали му бе невъзможно да ползва ръцете си. Но вероятно би могъл да му покаже за миг написаното. Наистина беше трудно, тъй като освен султанът, присъстваше и преводачът. Независимо от това Вагнер реши да опита. Притисна я с палец в шепата си и я разви. Тя беше толкова малка, че се губеше в ръката му.

— Хубаво разгледай кучия син! — обади се султанът.

— Няма ли да опиташ да му развържеш езика?

— Не, сега това е безполезно. Ти ще заловиш баща му и другите без да е проговорил. Пък сетне ще си получи наказанието!

— А не съществува ли все пак възможност да се измъкне от земята? Ако се поразмърда, пръстта ще се разхлаби!

— Няма начин, Мурад е вързан за кол.

— Наистина ли? На мен пък ми се струва, че вече е поработил.

При тези думи Вагнер се наведе към стърчащата от почвата глава и докато даваше вид, че опипва с лявата ръка почвата, задържа пред очите му дясната с бележката, за да я прочете, ако изобщо умееше да чете. Не забелязал нищо, султан Ахмед отвърна:

— Земята е здрава, не бери кахър.

— Но как може да го оставяш без надзирател?

— През деня стража не е нужна, ала нощем край него варди един воин, а тук до вратата стои още един. Невъзможно е да избяга.

— В такъв случай съм спокоен и можем да вървим.

В гласа на капитана пролича задоволство, понеже бе разбрал по погледа на заловения, че е прочел и разбрал думите. Беше постигнал целта си, давайки утеха и надежда на клетника, от които той имаше належаща нужда. При връщането си в стаята, завариха валията, който уведоми, че въпросната заповед е издадена.

— Ще дойда с теб до кораба. — произнесе султанът.

— И аз. — заяви повелителят на Сайла.

Двамата имаха намерение да си изберат най-доброто от товара, преди да са дошли другите.

— Тогава побързайте, защото не остава време! — предупреди Вагнер, като погледна часовника си.

И едва бяха изречени тези думи, проехтя халостен оръдеен изстрел.

— Аллах, Аллах, какво е това? — запита султан Ахмед.

— Започнаха да стрелят! — извика хаджи Шамаркай.

— Защо? — осведоми се Ахмед стъписан.

— Защото мина времето и моят кормчия смята, че сте ме посрещнали враждебно. Трябва да побързам да го изведа от заблуждението!

— Да, побързай, побързай! Ние идваме след теб. — викна султанът.

Капитанът напусна с преводача къщата по най-бързия начин. Навън по улиците се бяха стълпили разтревожени мъже, които при появата му се уловиха за ножовете, ала все пак го оставиха да мине необезпокоявано. Като пристигна пред портата, той извади носната си кърпа и я размаха във въздуха, при което от кораба незабавно прозвуча едно „ура“, а няколко мига по-късно се отблъсна една лодка, за да го вземе на борда. Когато стигна сушата, морякът на кормилото подпита:

— Е, как завърши разговорът?

— Всичко мина добре. — отговори Вагнер. — До вечерта, а навярно и за по-дълго, се отваря солидна работа. Но затова пък ще има допълнителна дажба и ако всичко приключи благополучно, в добавка и по една пълна месечна заплата. Отблъсквай!

— Ура за капитан Вагнер! — провикна се морякът и лодката се стрелна като чайка по вълните.